255. ЗАЩО СЕ РЕЦИТИРАТ ЧУЖДИ СТИХОВЕ
Като по някаква заповед, скочи от леглото и излезе на улицата, като си каза: „Що за идиот съм, че съм заслушал някакъв си дъновист? Ще ми разказва той на мене, че не съм болен! Ще отрича той цялата култура, цялата наука - Медицина! Ще отида на лекар! Той да си каже научната дума, и да ми даде съответния научен съвет!”
През няколко къщи имаше лекар. Позвъни. Лекарят го покани, прегледа внимателно, премери температурата му, която беше 39°. Направи отрицателна физиономия, като че му каза: „Няма да те бъде!”
Андрей изпи погледа на лекаря до дъното. Изтръпна! - Ще умра значи наистина!
Лекарят тежко и важно заяви:
- Болен си момче, много си болен! Защо си чакал досега? Веднага си иди в къщи, затопли се добре и не мърдай, легни по гръб. Необходимо ти е продължително клинично лечение! А докато постъпиш в болница, ще вземаш следните лекарства. - И написа му дълга рецепта с лекарства, и накрая му каза: - Веднага трябва да почнеш да ги употребяваш, за да издържиш докато влезеш в болница!
Андрей като бакалин, имал е много случай, когато честни клиенти, забравяха да платят покупките - и той сега направи се на забравил да плати на лекаря, и той не му напомни.
Веднага се върна в стаята си, и си легна. Студът отново го сграби с ледените си пръсти! Унесе се. Сънуваше или само му се стори - излиза от стаята си, и почна да слиза в тъмно, влажно и страшно мазе. Помисли, че е вече умрял и слиза в ада. И после почна да бълнува и да декламира различни стихове, части от разкази и романи, които когато беше чел, бяха му харесали и допаднали със свойто песимистично, отрицателно на живота съдържание, от които в будно състояние не помнеше нищо, защото беше ги прочел веднъж или два пъти, и не беше запомнил. Сега ги рецитираше безпогрешно, или така погрешно, както беше ги чел някога:
„Спомен - и треска между тях
оголени стени, втренчен
гъстеящ полумрак наднича
подава се от всеки кът.
Нали без топливо
отворена уста готви
проклятие да изрекат.
Затварям пламнали очи,
ала напразно - няма сън.
Не мозък, а олово сякаш
в разрязан череп се разлива.
Възглавето - камък същи
леглото тръне и коприва.
………………………………..
В душата хаос и тревога
………………………………..
ехтят отчаяни въздишки зловещо.
И гладни плачове и диви
не земни писъци.
И мъка, знайна мъка
нокти в сърцето ми забива.
………………………………..
Смъртта - ужасен призрак в най-ранна възраст още,
когато по-далеко от майчини си пазви
светът едвам познавах, един безумен страх
загнезден бе у мене; и може би то беше
страхът от нея само, в гърдите ми проникнал
из родна гръд изсмукан.
Но късно аз разбрах началото и края
на цялата човешка тревога под небето.
- Също тъй пред нея трепереха
и старци отдавна своя дял, отдали на земята,
и млади в свидна пролет на кратката си младост.”
Събуди се. Гореше в адски огън! Стиховете горяха душата му. Но ето, образа на Христов му се мярна и му каза: „Хем да не забравиш - утре като идваш, вземи си две фланелки за преобличане.”
- Глупости, аз умирам, отивам, а той ми говори за фланелки!...
И отново премина през главата му всичко, което беше чул и видял при Христов И през студа и неволята, като че ги забрави и замечта по-скоро да се съмне, за да отиде и да го види. Защото Христов в него беше свързан с мисълта „велико бъдеще”... И той повтори много от тези красиви за него думи на Христов. И после, като че автоматично стана и сви две фланелки в един вестник.
Легна и реакцията отново започна: - Нали казах, няма да отивам на планината! Само това ми липсваше! Защо мисля за това? Ако има друг свят, душата ми ще отиде в него на екскурзия.
И закашля се, дълго се мъчи, но нищо не изкашля. Унесе се и заспа. Смъртта отново ум се мярна... и той задекламира:
„Сред чудни сенки, с които скръбта
прибулва напред моя път безначален.
С път мой печален, де с поглед прокален
не лъхат, не вдъхват надежди цветя!
За тебе отново душата мечтай
и в съд пак за тебе може да узнай
ти отдих жален, като в рай.
…………………………………………..
Навявайки с черни криле непрестанно
прокоба на тъмна невидима смърт!
………………………………………….
Угасват в миг факли, свещи и лампади.
И ето над жалки търчащ се рай
с полъх на саван завесата пада
сред вопли, скимтене и вой...
………………………………………….
Че тази пиеса се казва „Човекът”,
а червеят нейния герой!”
Очите му пареха, челото пламтеше, задушаваше се и в същото време вътре дълбоко в себе си чувстваше ужасен студ! В унеса си чувстваше, че всичко може - само като помисли за някое място, вече там биваше... И пак го обзе силен като вихрушка изблик и задекламира. Стиховете от устата му се лееха като ручей - леко, непринудено. И сега, сред този буен порой от думи, забеляза, че не заекваше. Зарадва се и веднага мина в другата крайност - обгърна го страшна тъмнина:
„Печален черен ангел, ми дава чаша черна,
а в нея мозък кървав. И смъртно бледа уста.
Аз впих и пия до дъно, отровен с жад безмерна.
Какъв възторг на ужас! Чар в безнадеждността.
Като отрова страшна, о мисъл ти безверна,
гръд гориш, убила надежда и мечта!
На черна магия с властта ти злонамерена,
без жал навеки ти разделяш сърцата в самота.
На гниещ труп миришеш, о вино ти проклето.
Видях - и знам аз: че всичко нищожност е в този свят,
и мрат без да разцъфнат цветята ми в сърцето.
И го посреща - чужд на всяка химера
тук всичко, както призрак лъжлив примамно блед.
И цветето най-мило остава - револвера.”
