252. ИДЕИТЕ НА КОМУНИСТИТЕ - ПРАВИМ РЕВОЛЮЦИЯ
Изведнъж пред погледа на Андрей блесна София с хилядите си разноцветни светлини, които пропиваха цялото същество на Андрей.
Всяка светлина беше като лъч от едно непостигнато негово желание! Той чуваше техните примамки, и протягаше безнадеждно желания към тях. Те като свредели на сонди, промушваха дълбините на съществото му и изсмукваха жизнените му сокове! Той беше и като фокус, в който се събираха всичките неосъществени желания на хората там долу, и му разказваха за своите неволи. Той стоеше пред тези светлини като сираче пред разкошна витрина, пълна с най-разнообразни играчки и погледа му се губеше сред тях, и във фантазията вече си играеше с тях, но когато посегнеше, срещаше леденото, дебело и безчувствено стъкло.
Тази разкошна витрина - София, като натруфена блудница - всичко му предлагаше, но зад стъкло. Тя беше кръв от кръвта му и плът от плътта му, но непостижима! А Христов, даром беше му предложил да стане жител на света от мечтите му!
Андрей се разпъваше между тези два свята! И като неразбиращо дете, посегна към огъня - поиска да съчетае, примири тези два живота.
Колкото повече се приближаваше до София, толкова повече страданието в него растеше. Много от противоречията му, които тази сутрин за изгрева го изпуснаха, сега го посрещнаха и отново изпълниха, за да му ограбят полученото от Христов. И наистина, скоро Андрей почувства още по-голямо безсилие и празнота, беше по-нещастен отколкото тази сутрин, когато отиваше, с тази разлика, че сега имаше перспективи и Христов.
- Христов ми разказва приказки от „1001 нощ”! Било имало толкова много работа, че нямало да ми остане време да ям! Откъде пък все такива ги измисля? - каза си с възмущение. И после: - Не така господин Христов, аз не искам празни приказки, искам нещо реално, искам работа, която да ми дава възможност да живея свободно и независимо, да се обличам и живея като културен човек, да се забавлявам, да се удоволствувам до насита..., а не като тебе - да ям картофена супица! Аз не искам да живея от подаяние! С паничка супица и залъче хлебец, мислиш, че ще ме нахрани ли? Ще ми разказваш за бъдеще какво щяло да бъде - планини от пилаф - турски рай!
Така говорят и широканците от кооперация „Напред”, как щял да бъде устроен живота, когато кооперация „Напред” вземела в ръцете си всичките блага, когато България и света станели социалистически - как тогава работниците щели да живеят! И Пастухов и Янулов и Лулев, и всичките широкански водачи все така ни говорят, но те самите и семействата им вече живеят в социализма и комунизма, живеят си на широко при всички удобства и имат да ядат каквото пожелаят!
Ние работниците искаме още сега да живеем не в разкош, но в доволство. Това може да ни даде само работническата партия-комунисти... Яд ме е, че хапнах от тази супица на Христов, защото каквото с нея такова и без нея!
Колко ясни и прости са идеите на комунистите - правим революция* - които останат живи, вземат властта, благата и средствата за производство, и веднага на всички работници е добре! Няма мизерия, няма нещастни и много просто и ясно, как няма да бъде добре на тези, в ръцете на които е всичко, и те няма какво да го правят, освен да го раздават на народа. Тези Маркс, Ленин, Сталин са умни и човеколюбиви хора, това са хората, които истински се грижат за работниците, за трудящите се!... А не като този Христов, който ми разправя бабини деветини!...
[*Виж „Изгревът”, т. 22, с. 632-634.]
Вървеше и продължаваше да върти вече старата плоча на своите вечни въпроси и размишления, но този път като че някой в него поведе мислите му и ги изведе в друга посока. Той предвкусваше, че в него иска да се роди някаква радост, както през пролетта се носят различни аромати, без да се виждат самите цветя.
Най-после радостта, като замъчило се на хоризонта слънце, изгря: „Писател ще стана!”*
*[С настоящата публикация изгрява и неговото слънце на писател! Но то става чрез ,,Изгревът”!]
В това вярваше, защото му се искаше макар много мисли в него да му говореха противното, но той не ги слушаше, не им обръщаше никакво внимание. И накрая си пошепна с благост: „Христов е добър човек, има ме предвид за нещо добро!”
Това беше един висок връх, на който Андрей не можа да се задържи. Затъркаля се като откъснат камък надолу по урвата на мисълта. Сети се пак за македонските убийства, и се спря на сензационното убийство, което беше станало посред бял ден по обед пред двореца на цар Борис. Двамата убийци се облекли като ловци и водели куче, уж чакали трамвая, там причакали жертвата си. За това македонско убийство, вестниците много и противоречиво писаха. Разнасяха се фантастични слухове от „очевидци”, и скоро разказите вече нямаха нищо общо с истината. Но те се пречупваха и осветяваха сега по особен начин в Андрей. Той се хвана само за един единствен факт от многото такива.
Говореше се, че един от убийците бил дъновист. Този слух Андрей сега почна нишка по нишка да разнищва и всяка нишка да гледа под микроскоп, и разбира се винаги да вижда, което му се искаше. - Полицията тръгнала след кучето на ловците - убийци, и то я завело в дъновисткия квартал. Оказало се, че кучето е на дъновист. Следователно един от убийците е бил дъновист - си мислеше Андрей - защото кучето не може да тръгне след чужд човек. - Но един хрип застана на гърлото му, като че го хвана за гушата, и който му казваше: „Защо лъжеш?” - Андрей се видя срещу себе си. Той знаеше истината. Нямаше как да се самоизлъгва, не можеше!
Ето, и навлезе в потъналия в мъгла град. Задиша наситения с мъгла, сажди, миризми... въздух. Закашля се мъчително! Пак нещо се откърти от дробовете му. Изплю една храчка, вгледа се, но не видя нищо, защото беше тъмно. Мина край аптеката на улица „Граф Игнатиев”, и на прозореца термометъра показваше 17°. Стана му по-студено! Животът в него затърси опора и като не намери, каза си той с примирение: „Всеки който се е родил, когато и да е все ще умре, без особено значение е дали още сега, тази вечер, утре или след 20 години!” - И понеже Христов беше станал център, около който се въртяха всичките му мисли, размишления и целия му живот. - Той ми каза: „Мисли колко от това, което говориш и мислиш е верно?”
Христов още от първата среща беше насочил съзнанието на Андрей към самия него. - Аз бих му отговорил с въпрос: „Аз мисля, ще умра - и това на половина ли е вярно?” - И мисълта му се спря на това. Прецени, че е умно, то вля в него капка живот и той се опита да се изправи. - Утре на екскурзията ще му задам този въпрос, и той няма да може да ми отговори!
Зарадва се пак, но почувства и една горчивина дето каза, че ще отиде на екскурзия и без реакция преглътна.
