ВЕЛИКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ

Житно зърно, Год. 9,1935, кн. 1, с. 21-22.

Асинета разказва:

Едно същество познавах аз - една девица. Тя винаги имаше тъжно лице и от очите й постоянно се ронеха сълзи. Ние бяхме някак чудно свързани: всяко мое действие се отразяваше върху нея. От ден на ден тя ставаше все по-грозна. Устните й се сключиха като заръждавяла ключалка на запустял замък. Челото й заприлича на гъсти облаци по небето, носящи ужас за мореплавателите. Ръцете си кръстоса на гърдите, като железни вереи на мрачен затвор. Походката й стана Каинова, очите й блуждаеха.

Веднъж тя ми заговори: „Аз съм робиня, ти ме окова, твоите мисли, чувства и действия ме раниха - сега съм прокажена. Като че ли цял свят е против мене - приличам на пустиня, където симуните на съмнението постоянно затрупват оскъдната влага на моята неутолима жажда. Моята глава тежи върху гърдите ми като угаснал болид.

Аз се ужасих и поисках да й помогна. Поставих светилник пред очите си и се отдадох на работа. Времето летеше със светкавична бързина.

Веднъж, някой тихо почука на моите врати - влезе една прекрасна девойка - тя се хвърли срещу мене и ме прегърна.

- Коя си ти, попитах я аз?

- „Аз бях робиня, сега съм свободна.

Бях прокажена, сега съм чиста.

Бях сгърбена - сега съм изправена. Сега очите ми просияха, гледат ясно. Челото ми е светло като южното небе с греещи звезди. Устните ми се отключиха - аз пея, пея... Ах, сама се наслаждавам от своята песен, извираща от гърдите ми като водите на Ел-бурския извор. И тъй весело се смея, че сама подскачам от радост при екота на този волен смях. Моите ръце заякнаха като крилете на мощния орел - нозете ми бягат живо като хвърковати.

Аз съм тази, която някога бях твоя тъжна спътница, ела с мен!"

Тя ме поведе. Розов пламък грееше по бузите й, подобно багрите на слънцето пред изгрев.

Аз едвам я познах. Тя м,е заведе в една райска градина с благоуханни цветя и зреещи плодове. Там пееха водите на вечно бликащ извор, и чудно хубава къщичка се белееше през дървесата.

Тогава тя ми каза: „Ти ще живееш с мене вече, тук е най-хубаво от всякъде".

Но аз я попитах: „Как се ти преобрази?"

Тя ми отговори:

„Всяко твое усилие се отразяваше върху мен. Когато ти заработи под лъчите на твоя светилник - аз се събудих. Когато ти поемаше страшната пътека на възлизането - аз оздравях; от твоята мъка, труд и работа аз придобивах своята първична оживеност. Ти позна истината и моите вериги паднаха, проказата ми се очисти. Ти заплака от непосилни страдания, а аз запях от несдържан възторг. Лирата ми звънна с ярка сила. Когато ти раздаваше плодовете на своя труд, аз се обогатявах. И ето, всичко това тук е твое. А когато ти умре за всеки грях, аз придобих своята пълна сила и красота, и се поселих в този изряден дом.

Тогава, тя, светещата неусетно Се настани у мен и аз населих бялото жилище. Тя влезе у мен и изпълни с радостен живот всичките ми клетки. От всеки храст на моята градина в сребърни гнезда пееха пойни птици. Сърничка бялка дойде - кротко създание и склони глава върху коляното ми. Смоковницата спускаше зрели плодове в скута ми. Тогава Тя засвири у мен със своята златна лира и пригласяше стихове със своя дълбоко прочувствен глас. Тя пееш за сълзите, които стават на бисери, за трънения венец, който се преобразява в слънчево сияние, за ония умрели, които можеха да възкръсват... Тя пееше за великото освобождение на този, който се мъчи, труди и работи.

Олга Славчева