При Учителя биваше само радост и песен, но имаше дни, когато облаци се надвесваха над хоризонта. Разбира се. И дъждът е необходим, и вятърът, и бурята понякога. А животът при Учителя се развиваше по най-естествен начин, въпреки че това ставаше в една много по-различна гама. За да има преживявания - дълбоки и богати - програмата за всеки ден биваше различна. И тези преживявания се редуваха с такава последователност и бързина, щото аз за себе си ги бях конкретизирала със следния израз: "изкуствени положения, естествени преживявания".
Та, при едно такова изкуствено преживяване, аз се бях разсърдила. Отидох си в стаята и не исках да отида в Центъра, където беше моето място. Сигналът, с който бях викана там започна да се обажда, започна да настоява, но аз упорствам. Аз не искам да отида. Разбира се, повече не мога да устоявам. Ще отида, решавам, но служебно. Нито ще погледна, нито ще се усмихна...
Заставам пред прозореца. Заставам пред стълбата. Стойка войнишка и строга. И вратата горе се отваря. Учителят полуизлязъл. Аз поглеждам. И какво виждам! Една блага бащинска усмивка, която разтопява всякакъв лед и една ръка, да бъде благословена, държи половин портокал, който иска да ми даде.
Строгостта отпада, сърдината отлетява и аз се качвам освободена по стълбата. Когато поемах плода, аз докоснах ръката, и моята готовност да служа се възстанови. Ако знаехме ние, хората земни, колко Си Велик!
