47. ЗАСПАЛИТЕ ЧАСОВОИ И ЗАПАЗЕНИТЕ ГЛАВИ
След 5.IX.1944 г. руските войски навлязоха в България, след като СССР беше обявила война на България. С тях дойдоха комунистите на власт. Създаде се ново правителство, което застана на страната на съюзниците, т.е. на страната на Съветския Съюз. Това правителство взе решение - български войски да вземат участие във войната срещу Германия, доскорошният наш вчерашен съюзник. Аз също бях мобилизиран и нашата част беше изпратена в Югославия. Преди да ме облекат като войник, отивам при учителя и Му съобщавам, че съм мобилизиран и Го питам - какво да правя. Отговаря ми само с една дума: „Идете!" Целунах Му ръка и спокойно заминах. Там имаше какви ли не премеждия, но ги преминахме, благодарение на закрилата на Учителя.
Бяха ми наредили да придружавам един обоз от няколко камиона с хранителни продукти за предните позиции на войската. Отседнахме да пренощуваме в едно село. Наредихме камионите в кръг, поставихме часовои с пушки в ръце и определихме смените. Трябваше да се внимава много, защото в околността имаше партизани, които бяха цивилни и стреляха срещу българските войници от засада. Това бяха сръбски партизани на Тито. Накрая полегнахме, задрямахме и сме заспали. Сутринта се събуждаме всички изведнъж. Оглеждаме се и какво да видим. Часовоите спят и хъркат. Оглеждаме се втори и трети път, всички сме живи, целенички. Озъртахме се гузно и усещаме, че тук има нещо и че тук нещо е станало. А ние се бяхме отбили от пътя с нашите камиони само на 20-30 метра. Отиваме на пътя и какво да видим. Виждаме следи по снега от преминала партизанска част - носили са оръжие, което са изоставили по пътя, разхвърляно по на 20-30 метра от нас. Едни оглеждат отляво, други на дясно и за наше най-голямо учудване и изненада виждаме чрез следите по снега, че тук е минала не малка партизанска част. Те са минали, не са скривали следите си, защото по целия път, на разстояние един-два км имаше разхвърляни техни вещи. А ние бяхме преминали привечер с камионите и не бяхме видели нищо, защото пътят беше чист и нямаше сняг. Снегът беше превавял през нощта.
По едно време ме обхвана страх. Страх от това, че сме преминали едно премеждие. Всички се чудихме, как така са ни подминали, и как така не са ни видели. Та камионите са на 30 метра отбити от пътя и се виждат направо много добре, дори и при пълен мрак. Ако са ни видели, веднага биха ни изклали. В такива случаи те не убиваха, а колят заспалите като прасета. Всеки си опипва шията и се смее. Но това е горчив смях. Живи сме и здрави сме. Никой не упрекна заспалите часовои, защото сме потресени от случилото се. При други случаи часовоите щяха да бъдат дадени на военен съд. Но никой от нас не мислеше да наказва часовоите, защото, ако те бяха дали тревога, щяха да обърнат внимание на минаващата партизанска колона и тя щеше да ни помете за броени минути. Ние бяхме около 30 човека. А по следите по снега се виждаше, че са минали стотина души.
Дойде време и ето, аз съм на Изгрева и разказвам на Учителя за този случай. Изслуша ме и каза: „Аз затова те изпратих там, за да може чрез теб да се спасят тези българи." Аз останах смаян. Не очаквах такъв отговор. И затова не можах да Го запитам - как е станало точно това. Как това стана, след като и аз съм бил заспал с останалите, за мен остана тайна. Каква е моята роля в тази случка, за мен също остана тайна. Дали моето присъствие и тялото ми са дали възможност да държа връзка с Учителя и Той чрез мен е отклонил вниманието на партизаните. Само догадки през незнайното изявление и проявление на Божествения Дух и на Учителя.
