Беседите със Словото на Учителя чрез заповед на прокурора бяха иззети от милицията и с техни служители бяха натоварени с 19 камиона на 6 декември 1957 г. и бяха откарани на гара Искър във фабриката за хартия. И претопени на хартиена каша. Каква хартия изкараха от нашите беседи, ние можем само да предполагаме. Но онези беседи, които се иззеха по определен списък от отделни лица бяха натъпкани в чували и бяха откарани на друго място. На по-активни приятели, които живееха в града също по определен списък ги обискираха и им взеха беседите. Но имаше и случаи, когато онези служители, които ги охраняваха, като служители на властта, започнаха да ни ги препродават. Те си имаха план и като ни препродаваха нашите беседи търсеха по този начин да се доближат наново до нас с цел да ни контролират отвън и отвътре. Ние направихме всички постъпки, писахме жалби до всички инстанции, за да ни върнат освен книгите, но и всички стенограми, документи, които бяха запленили. Ние не знаехме дали архива беше унищожен или бе само прибран в техните полицейски архиви. Доказвахме, че тези материали са исторически и се отнасят за Школата на Учителя. Но за комунистите думата исторически означаваше само онова, което се отнася до тях, защото по онова време те смятаха, че те представляват историята и че са дошли да създадат нова история за човечеството. Затова унищожиха беседите със Словото на Учителя. Искаха само те да бъдат представители на човечеството, а всички други да ги няма. А за нас Словото на Учителя бе Словото на Бога за днешното и идното човечество. Комунистическата власт знаеше много добре какво прави и знаеше как да го направи. Бяха опитни. Веднъж от Министерството на вътрешните работи ни извикаха всички членове на Братския съвет. Отидохме седем човека и ни дадоха по пет томчета от Словото на Учителя на човек в знак на великодушие към нас. А това бяха същите томчета, които чрез обиски те бяха прибрали от приятелите. След време получаваме с Паша Тео-дорова съобщение да се явим във Вътрешно министерство. Наемам аз лека кола и с Паша отиваме там. Сядаме в канцеларията и след малко идва един генерал, който бе в цивилни дрехи и застава срещу нас на бюрото. Идва един милиционер носи една дебела папка и се обръща към него: „Другарю генерал по Ваша заповед папката за дъновистите Ви се поднася". Дебелата папка е на масата, той я отваря, поглежда я и я по.сочва с пръст. „Забраняваме ви да правите повече постъпки за връщане на книгите ви. Забранявам Ви да безпокоите държавните служби с вашите молби, защото в :този момент ние си имаме друга работа. За нас този въпрос е разрешен". И той посочва заповедта на прокурора, с която се нареждаше да се унищожи литературата на Учителя. Ние се поглеждаме с Паша и мълчим. Разговорът приключи и ние бяхме изведени от Министерството. А какво очаквахме ние? Мислехме, че молбата ни ще бъде удовлетворена и ще ни върнат книгите понеже първия път когато отидохме да се оплакваме, на всеки един от нас дадоха по пет томчета. А сега ново положение. Или беше си старото положение, но ние бяхме поставени в ролята на ученици, които трябваше да се обучават от учители, които преподават в тяхното училище. Трябва да се признае, че те бяха ненадминати майстори във всичко. Никой от нас не знаеше какво могат те да мислят, нито какво да измислят и още по-малко, никой не знаеше какво могат да направят. Трябва да им се признае това и зачете това. Тяхното училище беше училище за прийоми и похвати, които човешкият ум не можеше да измисли. Те ги получаваха от своите учители, които се намираха в Невидимия Свят.
И още най-драматичен е случаят когато след присъдата срещу мен и Жечо Панайотов в нашата защита обжалваха делото пред Върховния съд. Върховният съд потвърди присъдата N 31-УИ/19.05.1959 г. по НОХД N 4/59 г. СГС-НО, с която бяхме осъдени, но отхвърли като противозаконно изземването на беседите. Значи Върховния съд отмени заповедта на прокурора за изземването и унищожението на беседите чрез решение N 851 от 7 септември 1959 г. Той отмени това решение, което според него е било противозаконно. Решението на Върховния съд го има черно на бяло, имаме го като исторически документ. Е, какво като го имаме сега, когато претопиха 19 камиона книги около 180 000 томчета? Освен това няколко хиляди томчета бяха събрани, обрани чрез обиск по списък от приятелите. След постановлението на Върховния съд ние правихме жалба и си искахме обратно беседите, които бяха прибрани чрез обиски и по опис от онези служители, които бяха направили описи. Но нищо не върнаха. Макар че имаше решение на Върховния съд. Освен това от 1957 г. вече двадесет години ежегодно се правят обиски по донесение на доброжелатели и се изземват тук там останала някоя и друга беседа. Прибират се и ни лишават от Словото на Учителя. Случайно да са изпълнили решението на Върховния съд? А той е техен, политически и законодателен орган. Той е инструмент на тяхната власт. Но това решение бе направено от кумова срама, за да покажат, че все пак са Върховен съд, който трябва да раздава правосъдие от последна инстанция.
Но според мен правосъдието се раздава наистина от последната инстанция, но само че тази последна инстанция е на друго място. Тя е в Невидимия свят. Вие ще дочакате какво ще бъде решението на тази Невидима инстанция спрямо онези, които чрез властта си, която имаха унищожаваха Словото на Всемировия Учител БЕИНСА ДУНО. Непременно ще го проверите.
