62. Михал Луканов

62.1. Връщане от онзи свят

Това беше в 1900 година. Бях на 18 години, когато се бях издигнал като актьор и станах отговорник на театрална трупа в Пазарджик. Там ме познава­ха всички, дори и децата. Един неделен ден бях на сватба на един мой приятел и вечерта рано се върнах изморен, макар че беше още светло. Тогава казах на майка си да ми приготви леглото, да си легна. Тя ми предложи да вечерям, но аз отказах. Една минута след това си легнах, веднага съм заспал. И след една- две минути съм започнал да плача. Мама е дотърчала в стаята, за да види защо плача и видяла, че спя. Събуди ме и ме запита защо плача. Тогава аз й казах това, което бях сънувал:

Сънувах че дойде при мене едно познато лице, а всъщност такъв познат човек аз нямах, и ми каза:

- Хайде, че те викат!

И аз тръгнах с него. Заведе ме в една малка къщица на четири стъпала, с едно тясно коридорче и две стаи от двете му страни. Отвори ми вратата и ми каза:

- Влез вътре.

И видях вътре: цялата стая и стените бяха обковани с килими. Но килими, тъкани все от живи цветя. А краищата - от шарени треви. И аз се почудих къде да стъпя. Най-после стъпих върху тревата, защото не смеех да стъпя върху жи­вите цветя. В това време съгледах един креват - и той беше постлан с килими и на него по корем лежи един човешки скелет и четеше една стара, много стара книга. Толкова стара, че краищата й - подвити, а два листа - извадени и после сложени вътре. Книгата беше поставена на възглавницата. На стената беше закачена коса за косене - емблема на смъртта, и една кожена торба, пълна с дюлгерски инструменти. През кожата аз виждах всичко, което беше наредено в нея. Скелетът, като влизах, ме погледна и после отново почна да чете книга­та. Тогава му казах:

- Добър ден, дядо! - защото не знаех как другояче да се обърна към него. Той ме погледна и отново почна да чете. Втори път му казах същия поздрав и той се обърна и пак продължи да чете. Трети път го поздравих със същите думи, само че вече с пресипнал от страх глас. Той се повдигна на единия си лакет и се обърна към мене и ме попита:

- Знаеш ли защо те викам?

Отговорих му:

-Не.

Тогава той ми посочи с пръст към небето и ми каза:

- Викат те горе.

Аз останах изненадан и му казах:

- Тъкмо сега ли трябва да си отида, когато съм се издигнал и съм стигнал да бъда популярна личност?

- Така ти е писано - отговори той.

- Ами проверили ли сте да не би да е грешка? - запитах го аз, защото в момента се сетих, че имаше още един човек със същото име. Той отвори книга­та към края и прочете:

- Нали се казваш Михал Луков?

- Не, Михал Луканов - отвърнах му аз.

- Това Луканов ти си го отпосле измисли и самото ти име Михал не е твоето име. Името ти е Ангел. Когато те са кръстили и те е донесла кръстницата ти, подала те на майка ти и рекла: „Да ви е жив Ангел!" Но тя отказала да те приеме и казала, че не одобрява това име. Кръстницата се смутила и казала: „Кажи ти тогава какво име трябва да носи." Тогава майка ти казала: „Искам Михал да му е името." И кръстницата ти те подала на майка ти и казала: „Да ти е жив Михал!" - и тя те приела.

Скелетът ме попита:

- Вярно ли е това?

- Вярно е - отвърнах аз.

- Значи не е грешка и трябва да заминаваш.

Аз започнах да плача и му разправих, че земята ми много харесва, още повече, че съм се издигнал и искам да живея. Той ми каза:

- Не плачи, момче! Там, където отиваш, сълзи няма, а само радост.

- Не, аз искам да живея. И ако е възможно, дай ми да поживея още три деня.
- Добре - съгласи се той, след като размисли малко. - Но ако знаеш как да живееш тази три дни, те се равняват на три хиляди години. Днес е неделя, няма да го броим; понеделник, вторник, сряда - това са трите дни. В четвъртък ще трябва да си заминаваш.

Аз отворих вратата и си тръгнах. Тогава той направи знак с показалеца си, като го клатеше, и каза:

- Да знаеш - в четвъртък!

Майка ми се много разтревожи от това, което чу. Тогава аз й казах:

- Не се тревожи, това е само сън.

Но тя не беше спокойна, защото самата тя имаше връзка с невидимия свят и говореше с душите.

Тя се съвзе от първата изненада и безпокойствие и сама почна да ме успокоява, че това е само сън.

Аз си легнах и отново съм заспал веднага. Събудих се едва сутринта, когато трябваше да отивам на работа. На работата вече аз забравих вече всич­ко, което бях видял насън.

Но майка ми се замислила върху това, което й бях разказал. Тогава пък точно се бе случило, че крадци ни бяха изкрали бельото и аз нямах нито една добра риза. Тя седнала и ми ушила една риза, да не би случайно наистина да умра и да няма с какво да ме облече. Ризата я ушила с копринени кенари от чеиза на сестра ми.

Вечерта репетирахме „Скъперникът" от Молиер и аз бях и главен герой, и режисьор, та вечерта стояхме до 12 часа

Дойде четвъртъкът. Беше призори. Аз станах да отида до клозета. Отвън исках да обуя налъмите. Единият беше захлюпен и аз се наведох да го обърна. В този момент ми притьмня и аз съм паднал. Майчината ми стая имаше прозо­рец тъкмо към тази стълба, по която аз исках да сляза. Мама станала, видяла, че съм паднал и извикала силно - вик, който и аз чух:

- Ставайте, че Михал падна!

Надойдоха братята ми, сестра ми. Мама поиска вода. Донесоха от кла­денеца и почнаха да ме плискат.

- Умря, умря! - почна да вика майка ми и плачеше. Братята ми, и те запла­каха. Надойдоха съседите. Някои от жените рекоха, че може да съм примрял само, като врачката. Преди три години така една жена от града ни е примряла за една неделя и после, като оживя, стана врачка. Но мама казваше:

- Никакво примиране, той умря. И други деца са ми умирали и зная какво е умиране.

В същото това време аз се отделих от тялото си. Видях тялото си. а аз стоях изправен до тялото си и всичко виждах и всичко чувах. Приближих се до мама и й казах:

- Недей плака, мамо!  Ето, аз съм тука.

Тогава брат ми ме взе на ръце, а сестра ми ми хвана краката и ме вдигна­ха, да ми пренасят тялото. А другите жени минаваха през самия мен, защото аз бях направен като въздух или мъгла. Когато внесоха тялото ми в стаята, дойде същият човек, който ме бе повикал най-напред, когато бях заспал преди три дни. Тогава ми каза:

- Хайде, ти вече тук нямаш работа. Тръгвай с мене.

Като излязохме на двора, аз го попитах:

- Ама аз умрял ли съм?

- Да - отвърна ми той.

- А къде е разликата между смъртта и живота?

- В съзнанието. Не виждаш ли, че ти ги виждаш и чуваш, а те не те виждат и не те чуват?

- А тялото? - попитах аз и поисках да хвана мишцата си, но не можах да хвана нищо. - Значи това ми е душата? - попитах аз.

- Да, това ти е душата - отвърна ми той.

Тръгнахме към църквата. Като наближихме оградата, видях, че от улица­та една въжена стълба, закована за земята, се издигаше за кръста на камбана­рията. И от кръста надолу се спуска друга въжена стълба, която предполагах, че влиза в черковния двор. И като почнахме да се качваме по стълбата, той - напред, аз - подир него и ме предупреди да внимавам да не падна. Попитах го:

- Защо не минаваме през вратата на църквата, а се изкачваме по тази стълба?

- Така е, трябва да минем през кръста - отвърна той.

Като слязохме по другата стълба, намерихме се в един огромен парк от плодни дървета. Но плодовете бяха прозрачни и през тях можеше да се вижда.

Водачът извади един ключ и отключи вратата на градината. Влязохме в градината и той пак заключи вратата. Тогава видях всички умрели от Пазар­джик, които минаваха край мене и ме поздравляваха. Тук видях и един, който знаех, че не е умрял, и питам водача си:

- Този умрял ли е?

- Да. Той умря, когато вие бяхте на екскурзия.

Седнахме на една скамейка. Запитах го:

- Имам умрели пет братчета и една сестра, те тука ли са?

- Да, тук са - посочи ми той една могилка, в средата на която имаше череша. - Виждаш ли онези деца, гдето берат с кошничката череши - те са.

Аз постанах да отида да ги видя, а той ме хвана за палтото и каза:

- Чакай, че идат.

Тогава съгледах, че право срещу нас вървят един едър и един два пъти по-малък от него. Малкият ходеше подир него и като дойдоха при нас, големият се обърна към водача ни и каза:

- Защо си го довел този тука?

- Ами нали вие ми казахте - Михал Луков?

- Не, не е този. Грешка е. Това се отнася до другия Луков, на въжаря Хантов сина.

А какво да го правя този? - запита водачът ми.

- Ще го върнеш обратно на земята. Той още не е готов за тука. А на земята има още работа, работа, работа...

Водачът ми отключи врата, излязохме, пак я заключи и стигнахме до стъл­бата. Той ми каза да вървя напред и аз тръгнах и той - подир мен.

Аз преминах от другата страна на стълбата, а той остана на кръста горе. Щом слязох на земята, веднага се събудих и скочих. Тогава видях, че ме прос­нали на земята, покрили с бяло платно и наоколо ми - цветя. Турили ми икона на гърдите и запалили свещ на иконата. Братята ми и майка ми се смутиха, но после се хвърлиха върху мене и почнаха да ме целуват, а аз виках:

- Върнаха ме, върнаха ме!

- Как те върнаха? - питаха ме те. Тогава им разказах всичко.

Това се разчу из целия град и дори децата викаха подире ми да ме питат кога съм умирал. Но след една-две години, като всяко нещо, се забрави.