2. ОСЛЕПЕЛИЯТ ВОЙНИК

Моите родители също бяха от Бялото братство в нашия град. Баща ми беше джамбазин и пчелар. Интересна е историята на родителите ми, Стоянка и Кирил. Те са се познавали от съвсем млади като съмахленци в Ямбол, но майка ми е била вече вдовица с две деца в края на Първата световна война, когато баща ми се завръща от фронта тежко ранен в главата и завинаги ослепял, а е бил само на 18 години, а майка ми - на 28. След като получава медицинска помощ в болницата „Пирогов" в София, той и много други тежко ранени войници биват изпратени по домовете си да се лекуват, както могат. В същото време майка ми, заедно с други вдовици от града, поема фунции на самарянка - ходи по домовете на ранени войници, за да им оказва помощ и морална подкрепа. Тя се грижила известно време и за баща ми и той, вече разбрал, че завинаги ще остане сляп, й предложил да се оженят, за да й помага да отгледа децата си. Така съм се появила и аз, и моите две сестри - Николина (1922 г.) и Донка (1925 г.). Баща ми беше много едър, силен, строг човек, с твърд характер, но справедлив, честен с хората и много трудолюбив. От нас, децата, изискваше изключителна дисциплина, ред и подчинение. Той обикаляше цялата страна по своите работи, свързани с търговия на добитък, ходеше и в Цариград, придружаван от старата си майка, Тройка - баба ми. Работеше непрестанно и никога не се оплакваше от своя недъг, нито пък притесняваше с него майка ни. Тя много си е мислила: „За какво ли е наказан той с тази слепота?" Веднъж дори се осмелила да попита Учителя дали не може да му се помогне, да прогледне поне с едното си око. Учителят отговорил, че някога баща ни е бил в султански палат в един от миналите си животи и тогава много е притеснявал слугите си, жестоко се е носил с тях. А ако не си изплати кармата в този живот, той в следващия си живот ще дойде отново сляп по рождение. Не зная дали майка ни му е предала това, но в този си живот баща ни беше гостолюбив и щедър човек. У нас се приготвяше много ядене за голямото ни семейство, но не се разрешаваше на никого да яде от него, докато не се разнесе първо от него на по-бедните от нас от махалата. Майка ми често ме изпращаше с тава да разнеса по комшиите първите откъснати за годината ябълки, круши, грозде и други, и не ни даваше да ги опитаме, докато не занеса плодовете за тях. Тати раздаваше също много от меда, който произвеждаше, а от най-хубавия запазваше да поднесе на Учителя при случай. Много плодове имахме и като ги приберем, някое от децата ще каже: „Тате, еди- кой-си иска от орехите или от други плодове!" - „Ами дайте му да си вземе!" - Казваше той.