Майка ми Ирина Херних Споуста е родена на 8^11.1893 г. в София. На Изгрева идва семейна с две деца и носеше името на мъжа си. Всички я знаеха като Ирина Кисьова. Тя си замина през 1986 г. на 92 години. След като закупихме по препоръка на Учителя руската дървена къщичка, ние заживяхме там. Учителят често ни гостуваше в къщичката, като няколко пъти идваше на вечеря у нас. Ние със сестра ми бяхме вече девойки и можехме да слушаме и да запомняме всичко. Той ни говореше с благи думи. Говореше се за всичко, но повечето за музика. Тогава не се сещахме да записваме частните разговори на Учителя у нас. Понякога ни изпяваше от Неговите духовни песни. Всяка среща завършваше с песни.
Учителят често слизаше от Горницата по дървените стъпала с цигулка в ръка, влизаше в салона и даваше своята поредна песен. Майка ми, Ирина Кисьова нотираше песните, изсвирени от Него. Аз също съм присъствала на тези мигове. Майка ми е седнала на пианото, Учителят свири с цигулка, а аз съм до тях и наблюдавам. После майка ми изсвирваше песента на пианото и Учителят даваше своите забележки. Особено впечатление ми направи тайнството при озвучаването на песента "Марш на Светлите Сили".
Майка ми беше много скромна, даровита и музикална. Свиреше на пиано, а неин пръв учител бе дядо ми. Тя взимаше живо участие в музикалния живот на Изгрева. Тя дирижираше Братския хор, който изпълняваше нейни хар-монизации за хор на някои от песните на Учителя. Имаше и хубав глас. Пееше като солистка. Особено й харесваше "Пролетна песен" с неин акомпанимент, както и "Ранен час".
Беше излезнала песнарката на Кирил Икономов за песните на Учителя. Учителят я беше извикал и казал: "Сестра, да коригирате песните ми в изданието на Кирил Икономов. Това е ваша работа". Бе й казано, но майка ми не направи нищо. Защо? Не бе готова за борба и за изпълнение волята на Учителя. Нали така започваше песента на Учителя посветена на нея? "Да бих те слушал, да бих те слушал. Ако бих те слушал доброто щеше в мен да се прояви и изяви".
Веднъж майка ми я заболяло ухото. Виела от болки. Отишла при Учителя. Той поставил ръка на ухото й около една минута. Майка казала: "Учителю, стана ми по-добре". Отишла си у дома, а болката вече е преминала и я няма.
Една сутрин майка ми се събужда със схванат крак. Беше се отвила и през нощта и изстинала и хванала ишиас. Едва се домъкна при Учителя. Каза й: "Отиди веднага и направи голяма екскурзия на Витоша!" Бавно, бавно тя тръгна, куцайки. Аз я съпровождах и с голяма мъка се изкачихме вървейки часове. На връщане кракът оздравя. Майка ми не само ходеше свободно, но и потичкваше от време на време. Така изразяваше радостта си от освободеният крак. Болестта си беше заминала или бе оставена по върхарите на Витоша.
Сестра ми Йорданка се поболя. Викнахме Учителя у дома. Дойде, видя я и каза да попеем. Пеехме песни тази вечер. Сестра ми през нощта оздравя.
Когато на 9.IX.1944 г. дойдоха руснаците и комунистите на власт в България, то майка ми се вдъхнови и съчини една песен: "Марш на Червената армия". Тя не беше комунистка, но беше й дошло едно вдъхновение и тя го изрази и написа този марш. Отиде при Учителя и показа песента. Учителят каза: "Е, рекох, отидете при Любомир Пипков!" Майка ни послуша, отиде при Любомир Пипков и показа марша. Той го прегледа, изсвири го, но го отхвърли, защото се уплаши да не би майка ми да му съперничи. Да не би да седи някой по-горе от него. Така нищо не стана от този марш. Значи не било писано да бъде изпълнен на комунисти. Ето как Учителят работеше. Не казваше, че не е редно. А казваше: "Отиди и провери". Майка ми отиде, провери и накрая - нищо. Ето, това е една опитност, която трябва да се знае.
Майка ми бе всеотдайна. Не работеше за пари. Беше домакиня. Тя успя да хармонизира много песни. Досега аз ги пазех в няколко папки и не ги давах никому. Но дойде един брат и поиска да напише очерк за майка ми и да разкажа няколко опитности за нея. Разказах каквото можах. Братът поиска да му предам архива на майка ми с цел да се подредят песните и хармонизациите от майка ми и да се направи едно издание.Според него трябваше да има едно такова издание, на което да бъде написано: "Ирина Кисьова - опит за хармониза-ции на песните на Всемировия Учител Беинса Дуно". Идеята ми хареса и аз се съгласих. Но понеже братът не беше музикант, то той извика Петър Ганев, който бе музикант-професионалист, дълги години свирил на цигулка в Софийската филхармония, а сега свиреше в състава на Софийски солисти. Аз се съгласих и му предадох целия музикален архив на майка ми и по настояване на брата аз написах пълномощно и се подписах. Всички останахме доволни. Аз бях доволна, че работата на майка ми ще я завърши професионалист-музикант в когото имам пълно доверие. Братът също беше доволен, че се приема архива на майка ми и отива у човек, който може да довърши нейната работа. Петър Ганев също беше доволен, че това богатство отива в него, а не в някой друг. След няколко дни аз споделих с няколко мои познати кому и как съм предала музикалния архив на майка ми. Всички скочиха върху мен и доказваха как ще бъда излъгана и ограбена от двама нехранимайковци. Аз бях много смутена и споделих с онзи брат, който записваше моят разказ за майка ми. Братът ме изслуша и ме попита: "Сестра Ружа, някой досега при вас да е идвал и да е питал за живота на дядо ви? Някой да се е интересувал от живота на баща ви? Някой да е записал опитностите на майка ви и някой да ви е предложил план, че трябва да се издадат в отделно издание хармонизациите на майка ви?" Аз го изслушах и казах: "Досега никой не е идвал, никой не е питал и никой не е искал нищо от мен. Ти си първия и последния". Братът беше много ядосан и каза: "Сестра, аз не съм от братството, аз съм дошъл отвън. Дойдох да свърша една работа, която не е свършила майка ви. Аз съм от онова Братство, което идва и върши работата на онези, които не са си я свършили". Аз се успокоих. Обърнах се и му казах:" Да знаете, че аз също имам музикално творчество. Записала съм много неща, но не зная кому да ги оставя, защото никой не се интересува от тях". Братът се усмихна и каза: "Предайте ги на онези, които ви казват и наговарят, че ние сме ви обрали, излъгали, измамили като сме приели архива на майка ви. Ако никой не го иска, то аз ще го прибера и ще напиша, че това е творчество на Ружа Кисьова". Така каза братът. Той ме остави да си направя своят опит. И аз започнах да го правя. Но досега не се намери човек, който да се интересува от моето творчество. А братът ме остави да си направя своят опит. И след като го направя да му се обадя. И аз го правя, но не зная докога ще го правя. Ето там е загадката.
Аз много съжалявам, че не се сетихме да накарам майка ми да напише своите опитности с Учителя. А те не бяха малко. Аз разказах само това, което в тези години си спомням. Аз съжалявам много за това. Моята сестра също не можа да си припомни опитностите на майка ми. А те излизаха от устата й като извор. Но това ние не го оценихме тогава, защото бяхме сити и пресити. Само жадните души оценяват благата. А песните на Учителя са блага на Бога дадени за учениците от Школата. Но това, което оставихме за майка ми все пак е нещо отколкото нищо. Накрая се яви един, който написа нещо за нея. Е, да благодарим и за това.
Записал: Вергилий Кръстев, 1992-1993 г.
Забележка: Виж "Изгревът", том IV, стр. 592, N0 15.