47. ТАКСАТА
Бях канена на обед у един наш брат музикант - Атанас Минчев. След хубавия обед попяхме си малко, той посвири и започнахме разговор - спомени и интересни случаи из нашия живот - живота ни край Учителя. Той ми разказа няколко интересни случая, които аз разказвах по-рано. Един от тях ще разкажа сега:
„Обичах от дете музиката. На Изгрева дойдох с намерение да намеря условия да уча музика. Мина известно време, не се нарежда. Колкото не се нарежда, толкова копнежът ми се усилва. Най-после така се стекоха обстоятелствата, че съзрях изгледи за следване. Ще работя и ще уча. Ще ми помага и брат ми (Гради). Срокът за записване изтича, последният ден е, аз трябва да внеса таксата, а нямам пари. Брат ми беше в провинцията и не успя да се завърне до този ден както ми беше обещал. Потърсих от приятели, от този, от онзи - нямат. Утре, в други ден, по-нататък може да се намерят пари, но днес няма. Притесних се силно. Най-после, кой знае как ми хрумна мисълта да поискам от Учителя. Като си дойде брат ми, ще Му ги върне. И макар и със стеснение закрачих бързо, бързо към Него. Изкачих се по стълбата, почуках. Учителят веднага отвори, сякаш е бил до вратата. В ръката си държи един бял плик и преди да Му кажа и дума, Той ми подава плика с думите: „Услужете си, рекох, и ги върнете. Тези пари не са мои, те са дадени за Господа." Аз останах слисан. „Благодаря, Учителю, много благодаря, разбира се ще ги върна веднага щом дойде брат ми". Отворих плика. Моето слисване беше още по-голямо. Сумата беше точно толкова, колкото ми беше нужна, нито стотинка повече или по-малко.
Изумен и зарадван аз благодарих още веднъж и литнах към академията".
