Жечо Панайотов го познавам от 1969 г. Запознах се с него в дома на Борис Николов. Няколко пъти съм преспивал в неговата къща на Изгрева. Той имаше специална стая за посрещане на гости. Беше гостоприемен, учтив и изключително радушен. Когато ме прие и след като изложих пред него моя план - да си опише опитностите по времето на Учителя, както и събитията след това, той ми каза: „Аз не зная кой си. Не притежавам ясновидски способности, за да разбера дали си от милицията, или идваш по дух при мен." „Този въпрос да го оставим настрана. Хората по делата се различават. Дай своите опитности и ще ги направим в няколко екземпляра. Трите екземпляра ти предварително ще ги раздадеш на три различни места на твои доверени хора да ги укрият. А онзи екземпляр, който ще бъде у мене, то, ако аз съм от милицията, ще отиде в милицията. Но другите три ще останат непокътнати." Той се съгласи, че това е разумно. „Сега ти е времето да ги напишеш и след време ще проверим кой за какво работи." Когато приключихме работата, той изпълни всичко това. Но при един обиск от милицията у него, той разбра, че милицията имаше един екземпляр от неговите спомени. Като сподели с мене, поисках да ми каже имената на онези, при които е оставил своите спомени за съхранение. Аз застанах пред Неговата Пентаграма, която висеше на стената в една стъклена рамка и казах: „Заклевам се пред Пентаграмата, че твоите опитности са в мен, заедно с магнетофонните записи и никой не се е докосвал до тях, нито съм разказвал нещо на когото и да е." Тогава той ми каза трите имена, където е оставил спомените си. Едно от тези лица беше платен доносчик на милицията. Аз го следя вече двадесет години и той се проявява като такъв дори и днес. Аз не съм против тези тайни служби, представени чрез внедрени лица в Братството. Нека да ги има. Те не пречат толкова. Те само докладват. Пречат другите, които са служители на Черната ложа. Те са опасните и те са тези, които разрушиха Изгрева. И сега ги има. И едните, и другите! Ще ги има - няма как.
Жечо веднъж сподели, че при него дошъл един млад мъж и казал, че е от Братството, от провинцията. Казал някакво име и споменал пред Жечо откъде се познават. „Аз не помня имена, но аз помня лицата на хората много добре. Него не го познавах. И разбрах, че е от милицията. Нямаше какво да правя, изпълних желанието Му - да преспи в дома ми в стаята за гости. Следващата сутрин той беше станал рано, беше преровил всичко по бюрото и чекмеджетата и беше прибрал много неща. Това също е обиск." Така Жечо имаше опитности и то, големи, от лица, които се кълняха, че са ученици на Учителя. А това е голяма привилегия за един ученик от Школата на Учителя.
Преди да започнем работата с него, той поиска да ми прегледа линиите на ръцете. Разгледа ги внимателно и каза: „Ти можеш да жертваш и да работиш духовно; и си за идейна работа." „Откъде знаеш това?" „Тука е написано и ето, твоята сърдечна линия върви към хълма на Аполон, и има разклонения към него. А от Учителя зная, че който има тези линии, може да му се довериш." С този факт приключи изпитателния срок при Жечо Панайотов, който продължи около една година.
Веднъж го заварвам сутринта да закусва надробена попара със сирене, надробена в една голяма бяла паница, съдържаща около един литър. „Много ти е голяма паницата и ще изядеш ли тази попара?" Жечо се усмихна. „Ти знаеш ли, че от известно време знам каква ми е закуската - попара със сирене. Знам каква ми е и вечерята - чай, хляб, сирене и маслини. Но да знаеш, най-труден ми е обядът. Не зная какво да си сготвя и вече съм възрастен и затова на обед си дояждам попарата, останала от сутринта." Аз се разсмях толкова чистосърдечно, че и той се смя с мене. Е, дойде време, и аз сега като него да правя същото. Аз не му се присмивах, но се смях до насита. Още го помня този смях. А попарата със сирене е голяма работа. И разрешение.
Жечо по онези години бе останал сам. Синът му беше отишъл в Пловдив и там работеше. Веднъж му поисках беседи от Младежкия Окултен Клас I и II година. След известно време ме подкани да ги върна. - „Аз мислех, че мога да ги задържа за мен." Той се ужаси. Стана и ме заведе в мазето. И ми показа на една етажерка подредени от него беседи на Учителя по годишнини. Там стърчеше един бял картон. Той го извади и ми го показа. Там бе написано моето име, какво съм взел и кога трябва да го върна. „Ти знаеш ли, аз колко години събирам оттук и там, да направя едно пълно течение от беседите на Учителя? А ти сега, ако не върнеш беседите, които съм ти дал, ще ми разбиеш течението и ще ми провалиш труда." Помолих го да ми обясни какво значи това "пълно течение" и какво трябва да влиза в него. Обясняваше подробно всичко. И вече знам какво означава това. А беседите му върнах при следващата ни среща.
След процеса и затвора той с Борис Николов беше в много добри отношения. Наблюдавах как Мария и Борис Николов го посрещаха с изключително внимание в своя дом като тяхно доверено лице. Присъствал съм на разговорите, които водеше с Борис и съм наблюдавал как двамата разговарят. От този период има много хубави снимки, направени от мене на двамата. Но понеже бях изповедник и на двамата, аз знаех много други неща, които бяха драматични. Това беше Школа и всеки държеше изпитите си сам. Жечо беше най-потърпевш. Накрая той беше принуден да понася и да изнесе грешките на другите около него, които ги бяха направили и които му ги прехвърлиха, за да ги изнесе на гърба си. И той ги изнесе. И своите, и чуждите.
Заварвал съм го много пъти да преписва беседи на Учителя, които му беше дал Борис Николов. Той преписваше и размножаваше посланията на Борис Николов за Братството. Работеше до края предано и вярно, според силите си. Беше безкористен, услужлив и имаше голямо сърце и с него приемаше всички. Такива хора се раждат веднъж и повече не се повтарят като образци. В природата няма повторение. Жечо беше един от тези. Когато идвах при него, разговорът веднага започваше по проблемите на Братството, Школата на Учителя и Словото. Той ме беше заварвал много пъти в дома на Борис Николов и бе видял, че аз работя с него. Беше отворен с мен и не криеше нищо. Досега не съм срещал човек в Братството, който да говори с мене и да изнася нещата направо, такива, каквито са. Само тогава човек може да се занимава с проблеми и да се учи от опита на предишното поколение, които бяха ученици в Школата на Учителя. Аз имах привилегията да се уча от тях.
Идеята за написване на своите опитности той я възприе веднага. По онова време той живееше сам и използва възможността да посещава най-различни профсъюзни домове за почивка. Там, чрез стенограма, пишеше своите опитности. Други ги бе написал на 7-те Рилски езера. После ги разчиташе и собственоръчно ги преписваше на пишеща машина. Дойде време да ги прехвърляме на магнетофонна лента. Когато започнахме, двамата се изправихме на молитва. След това той каза: „Учителю, започвам тази работа за Твоето дело. Благослови трудът ни с брат Вергилий". С тази молитва ние успяхме да свършим една голяма работа. Тази молитва пази силата си дори и днес, 20 години след това.
Обикновено той взимаше един обиколен билет за цяла България, който за пенсионерите беше с голямо намаление и така обикаляше приятелите в цялата страна. Престояваше по някой и друг ден на гости и продължаваше по-нататък. Така той обикаляше почти всички живи, останали от Школата на Учителя и поддържаше връзката си с тях. Имаше адресите им и изпращаше редовно посланията на Борис Николов от името на Братския съвет, от които бяха останали в него да членуват Борис Николов, Паша Теодорова и Жечо Панайотов. Другите си бяха направили друг Братски съвет. Никола Антов имаше разрешение от властите да провеждат събранията в дома му. Имаше един списък от около двадесет лица, които бяха положили подписите си за получаване на такова разрешение. Другият член на Братския съвет - Симеон Симеонов, също имаше разрешение да се събират в неговия дом. Но Жечо и Борис не можеха да получат такова разрешение, понеже бяха лежали в затвора и им бяха отнети всички граждански права. Затова по това време всяка група си имаше ръководител и пишеше послания. Дори накараха Борис Николов да се подписва с името "Борис", а не от името на Братския съвет. Казвам на Борис: „Борисе, кое е по-хубаво, да те оставят да си пишеш посланията и да ги подписваш с името "Борис", или да ти забранят; и ако ги напишеш, да те приберат отново в затвора?" Чак тогава той се съгласи да ги подписва с името Борис, а пък Жечо ги разпространяваше с писма. Така работеха двамата.
По идея на Жечо Панайотов започна една поредица от „Мисли за ученика", които се пишеха на пишеща машина, които бяха извадки от Словото на Учителя и отначало бяха и важеха за една седмица. Това беше една форма за наряд, даван от времето на Учителя. Питам го: „Защо си губите времето с тези издания, когато имате съвсем друга работа и си пропилявате жизнения кредит. Онова, което имате да вършите, не го вършите. А никой, освен вас, не може да го свърши." Отговаря: „Ние трябва да покажем, че ни има, че съществуваме и че не са ни унищожили." „Ако е така, тогава ги правете." И те ги правят вече двадесет години. И сега ги правят, дори ги отпечатват на книжки. Но онези, които ги правят, изобщо не познават как са нещата. По времето на Учителя е имало създадена така наречената "духовна Синархическа верига", разположена по цяла България; и в един определен ден и час, и минута, се е чело и произнасяло едно и също Слово, предварително дадено от Учителя в така наречения "годишен наряд за Школата". Но сега тази Синархическа школа не съществува, за нея има правила, които не се знаят. За историята на тази Синархическа верига е отбелязано в някой от томовете на „Изгревът". На онези, които днес правят и подреждат тези „Мисли за всеки ден" се опълчиха официално и сложиха подписите си срещу отпечатаните книги на „Изгревът". А те нищо не знаят и не могат да знаят, и няма откъде да го знаят за тези наряди на Учителя за Синархическата школа. Е, тогава какво излиза? Чакам отговор...
Много пъти задавах въпроси на Жечо Панайотов, защо се стигна до процеса през 1957/ 58 година? Отговори ми така: „Ако беше станала ревизията на Братството през 1947/48 г. нямаше да има такъв процес. Тогава щяхме да знаем какво ще се иска от нас и как да изпълним изискванията на финансовите органи. Беше се сменила властта и тя въвеждаше нови правила и ново счетоводство. Ние не познавахме всички тези нормативни актове. Освен това аз бях вече пенсионер." „Но нали ти си счетоводител?" „Аз съм самоук счетоводител. Аз нямах завършена гимназия. Учех се на счетоводство при разни фирми, които имаха много малко счетоводство. Те ме държаха заради моята честност и изпълнителност. Тогава това много се ценеше. Завърших гимназия като частен ученик, но не можах да положа матура и нямам диплома за гимназиално образование." „Моля те, Жечо, това го напиши в спомените си, да не се заблудят следващите поколения, защото всяка длъжност трябва да бъде заемана от човек с професионален ценз." И той бе честен и го описа в спомените си. Дано дойде и това време да ги публикуваме.
Запитах го: „Защо не направихте финансовата ревизия през 1947 г.? „Аз исках и тримата от финансовия съвет настояваха: Жечо Панайтов, Никола Антов и Манол Иванов, но другите не позволиха. Имаха причина за това. Не смееха. Чакаха да минат години и да се заличат много неща. Но накрая всичко се обърка. Дойде време да се плаща по всички правила на законите."
Отначало финансовият съвет е работил без разногласия. Според Жечо причината и повода за големия провал започва оттам, когато решават да затворят книговезницата и с това да се отстрани жената на Никола Антов, която е била работничка там, получавала е заплата и е трупала години за пенсия. Антов се противопоставил и казал: „Не затваряйте книговезницата, защото ще ме обидите смъртно и ще направите от мене враг." Това го има записано в протоколите от онова време. Тогава всички му се присмели. Но те го накараха да им стане враг. Причината не е в Антов, но в другите, които го предизвикаха. И го направиха враг, и после - опитаха как действа врагът в една окултна Школа.
Дори си спомням как Мария Тодорова многократно ми е разправяла следното: „Отначало Жечо Панайотов беше с Никола Антов, защото заедно двамата бяха във финансовия съвет и заедно водеха сметките. Ние употребихме много големи усилия да накараме жена му Веска да го отдели от Никола Антов. Накрая успяхме." И след това се идва до онова събрание от 9.VI.1957 г., когато на Никола Антов и на Коста Стефанов не са позволили да се прочете доклада на Финансовия съвет, който те официално представляват. И оттам започва провала. Следва съдебен процес и Жечо Панайотов заминава за зат-вора. Така че, не е Никола Антов, който вкара Жечо в затвора. По този случай Христос казва: „И врагове на човека са неговите домашни."
Около 1971 г. започна разрушаването на Изгрева и подготовка на терена за строеж. Бараката на певицата Лиляна Табакова трябваше да бъде преместена. Жечо й позволи да я премести в неговия двор. И тя там стоя, докато бе разрушена къщата на Жечо и бъдат построени новите блокове. Цветана Табакова там се бе разположила и се разхождаше по двора с разни пелерини, така както паун се разхожда, когато разтвори пъстроцветните и красиво изписани пера. Веднъж Жечо ме запита: „Има една сестра, с която бих се свързал отново и бих се оженил за втори път. Ти какво ще кажеш по този въпрос?" Аз скачам на крака от изненада и поглеждам през прозореца, и виждам онзи паун как се разхожда по двора. Посочвам с пръст. „За Лиляна Табакова -в никакъв случай. Тя ще те ликвидира и ще те смели само за няколко месеца. Ще те провали и ще те направи за посмешище за цялото Братство. Освен това тя ще ни попречи да свършим онази работа с теб, за твоите спомени. За три месеца ще те умори. А ти имаш още дълъг живот. Освен това, като се разруши тази къща, ще получиш два апартамента. Единият за теб, единият за сина ти. Утре той може да има деца. И така ще го лишиш от наследство и апартаментът ще остане за Лиляна Табакова. А тя няма нито пенсия, нито дом. И ти си за нея един тлъст петел, а път тя за мене е една Кума Лисана. Ще те изхруска барабар с перушината и помен няма да остане от тебе." Казах му и други неща, които само той знаеше, защото тогава в себе си имах пророчески дух. Той се убеди и ме послуша. Остана си сам до края на живота. Изпълни като рицар обещанието, което даде пред мен. И така, свършихме с него една голяма работа и не провали наследството, което трябваше да остане на сина му. Но го провали друг. След време Жечо получи два апартамента, за неговата къща и дворното му място, на което трябваше да се построят новите блокове. Един за него и друг, за сина му. Синът му се беше оженил и апартаментът впоследствие, след развода си, той го остави на жена си и на дъщеря си, които му изплатиха неговия дял. А в апартамента на Жечо се настани синът му с втората си жена и двете му деца. Ако се беше оженил Жечо за Лиляна Табакова, апартаментът щеше да остане за нея, щеше да живее в него до 1995 г., когато тя си замина, а синът му Благи щеше да се скита по разни тавани и мазета. Така че аз успях да спася апартамента на Жечо и неговия живот, както и да свършим една голяма работа за Учителя. Затова пазете онези, които се жертват за вас! И не се опълчвайте срещу тях, защото в саможертвата е складирана голяма Сила, която, ако се освободи, разрушава всичко.
В двора на Жечо имаше някаква череша. Той се беше качил да я обира и беше паднал на гърба си. Беше спукал един от гръбначните си прешлени. Не обърна внимание и не пожела да се лекува при лекари. По-късно този гръбначен прешлен се деформира и Жечо получи гърбица, която с годините се увеличаваше и той се прегърби накрая. Когато отивах да разговарям с него, аз кляках, за да разговарям с него. Посрещаше ме така, както ме е посрещал по-рано - с усмивка и засмени очи. Беше с бистър ум и запазена памет до края. Но премина през кръста на страданието, но издържа до края като рицар. И като ученик! Без страдания и без изпитания, ученикът от Школата на Учителя не може да разреши задачите си и да премине напред.
През 1995 г. през месец юни, в разстояние на десет дни прехвърлях от магнетофонна лента записите на Жечо Панайотов от неговите спомени, направени през 1975 г., т.е. преди двадесет години. Смятах в този том на „Изгревът" да поместя неговите спомени, за които имам специално разрешение от него. И докато аз работех върху спомените на Жечо Панайотов, то неговият рожден син - Благовест Жеков Панайотов, по това време написа едно изявление срещу мен и срещу цялата поредица от книгата ми „Изгревът." Това, което той написа, бе една лъжа, скроена от него и бе подтикнат от жена си. Той го разпространи чрез списание „Братски живот", бр. 3-5 от 1995 г. по цяла България. Бях възмутен, защото аз нямам нищо против неговата личност. Но той бе подведен и задвижен от Сили, които навремето провалиха баща му и го вкараха в затвора. Тези Сили са същите, те днес съществуват, те го задействаха и той стана днес техен проводник. Затова реших да не помествам спомените на Жечо Панайотов в този том, но да напиша очерк за него и да опиша нещата, както са били. И те са точно така. А знам още много, много неща, които засега утаих в себе си.
За мен Жечо Панайотов беше ученик на Учителя. Синовете не винаги заслужават да носят имената на бащите си. Тук случаят е такъв.
