Христов със свръхусилие сдържаше яда си, и все пак можа да каже спокойно:
- Отворете прозореца!
Доставчикът пъргаво скочи, широко отвори двете крила и надникна долу.
- Високо ли е? - запита вече злъчно Христов.
- Да, втори етаж, но не се чува, няма опасност да са ни подслушвали! - И си седна на креслото доволен, успокоен и напълно сигурен, че вече всичко е наред.
- Хвърляй се през отворения прозорец! - разнесе се из кабинета команден глас.
- Но моля Ви господин полковник, не се шегувайте!
- Не се шегувам! Хвърляй се, мърша такава! Веднага, веднага! Не желая да те застрелям, не искам да цапам ръцете си! Животът ми няма смисъл и бих го дал, но за нещо, което има стойност, а не за такава вонещица, твар! Хвърляй се по-скоро!
- Защо те докосвам, защо се скверня? - Пусна го и грабна пистолета от бюрото си.
- Помощ! Помощ!... Млад съм! Жена! ... Деца!...
- Хвърляй се, псе мръсно! Тези подкупи ни провалиха! Изгубихме войната! Такива като тебе погубиха хиляди българи с жените, майките и децата им! Хвърляй се, кучи сине! За всичките си мръсотии сега ще заплатиш!
Но ненадейно на вратата се появи ординарецът, и без формалности доложи:
- Господин подполковник, началникът е на двора под прозореца -заповяда да се покажете. - Христов въздъхна, пое си дъх и надникна.
- Пак нещо става при тебе? - с усмивка и меко го запита началникът на фабриката*, който добре познаваше характера му. - Хайде да отиваме на обед - чакам те! [*Любомир Христов Лулчев работи в София - помощник-началник на Инженерната фабрика, която усвоява и изработва военни оръжия. Виж „Изгревът”, т. 20, снимка № 55.]
Доставчикът използва това и хукна към вратата.
Разнесе се конфузен звук, и после неприятна миризма изпълни кабинета. Щракна се зловещо, но не последва гръм. Засечка. Христов запрати пистолета си в гърба на бягащия посетител, сграбчи от окачалката скъпото му палто и велурената му шапка, и ги изхвърли през прозореца вместо него.
