Учителят си беше заминал. Ние навлезнахме в друга епоха, но още не бяхме проумели това. Бях назначена за учителка в гимназията в село Криводол, на 5 км от град Враца. Баща ми беше починал и аз бях много умъчнена. Една вечер сънувам, че съм умряла. Събират се сестри около мене. Идва Савка и ме пита: „Искаш ли да работиш за Братството и за Учителя?" „Искам, но не зная как." Тя ми подаде ръка и аз седнах на постелята. „Ти си дай съгласието, а ние ще те научим." Аз се съгласих. Дотук това е насън. На другия ден отивам на училище, което се намира извън селото. А тази година беше сушава и всичко бе изгоряло. Последният, пети час, имаше час на класния ръководител и аз отидох при моите ученици, при моята паралелка, за която отговарях. Започнаха да се оплакват, че е суша, че всичко е изгоряло, и че иде глад, който дълго ще се помни. Разбира се, ако остане някой жив след глада. Питам ги: „Искате ли да завали дъжд?" „Искаме, другарко учителко. Но как ще завали? Вижте колко е ясно небето. От месеци няма облаче." „Ясно е небето, но ние ще се помолим на небето, за да се отвори и да навали дъжд!" „Но ние не знаем да се молим". „Аз ще ви науча." И започвам с "Отче Наш", псалом 91, а учениците след мене повтарят дума по дума. Накрая казвам: „Боже, дай на тези момичета дъжд. Нека чуят и видят, че Бог е този, който дава дъжд! Ето, земята изгоря." А в стаята тишина. По едно време се отваря вратата, влиза директорът и пита - каква е тази тишина. Казах, че разговаряме за сушата. Излезнахме от час. Беше ударил звънецът. Тръгнахме си за селото. Не извървяхме 100 метра и започна да вали. Изсипа се дъжд като из ведро. Пороища се стичат отвсякъде. Ученичките се стъписаха: „Сега какво искате, ученици? Да бягаме ли от дъжда! Ще обидим Бога. Нали измолихме от Него дъжд? Ние се молихме, а сега, да бягаме от дъжда, ще е срамота." А училището е на края на селото и учениците решиха да не бягат, а да вървят под дъжда. Вървим така по главната улица. Вървят и пеят. Хората излизат и викат: „Как не те е срам, ти си учителка, защо не прибереш учениците си от дъжда? Ще изстинат децата, ще се разболеят!" „Няма да изстинат, който иска - да бяга." Прибрахме се мокри. Като си отиват вкъщи, казват: „Майко, другарката учителка е светица. Помолихме се за дъжд и той заваля." А това е цял клас. Над 30 ученички. Хората започнаха да ме викат, да им ходя на гости. „Елате у нас, заповядайте у нас!" И аз тръгнах от дом на дом. Започнах да чета беседи на учениците. Казвах, че имам извънреден час, а им четях беседи. Бях писала писмо на Боян Боев и той ми бе изпратил беседи. После им раздадох беседи и портрети на Учителя. Така продължихме до края на годината. А това бе непосредствено след 9.IX.1944 г. Затова можеше тогава да се развива една такава дейност. По-късно такова нещо не можеше да се случи.
