Никифор изкара три войни без прекъсване. Накрая се уволни. Докато беше още в окопите, имаше много време да направи преглед на живота си, да прецени кое струва и кое не. Холерата беше отнесла близките му -остана сам. Беше търговец на жита, търгуваше с Египет, беше заможен. Като остана сам, в този ад на войната, като лежеше в окопите, той си даде обет - ако остане жив, да посвети живота си на Бога. Като облече непривичните цивилни дрехи, и се изправи под небето, спомни си обета, който беше дал. Раздаде половината от имота си на сиромасите, другата половина раздели на женския манастир и на манастиря, където отиде и стана калугер.
Никифор имаше едра, кокалеста фигура и мощен глас. Гласът му беше като водопад. Той имаше низини, каквито никой друг немаше. Той можеше да слиза, да слиза, и когато помислите, че нема повече къде, той изведнаж слезе още една октава надолу. През войните, през време на атаките, гласът му надвишаваше гърмежите и общата врява и внасяше ужас и паника в противника.
Когато постъпи в манастиря, току що се беше поминал отец Матей звънаря, и той взема неговата длъжност. Отец Матей беше стар, грохнал, звънеше с една камбанка, вяло, анемично, само съобщаваше, че службата почва или свършва. Никифор не можеше да се задоволи с такова нещо, той беше живял сред гърмежи и викове, движения и напрежения, слушал беше военни музики и сам пееше хубаво, само че когато пееше с други, като се позабравяше и отпуснеше гласа си, заглушаваше всички останали, и баба Неда ще го смушка: „Обуздай го малко, от него не се чуват другите!”
Никифор срамежливо ще задържи гласа си, но след малко пак се увлече. Звънарницата се намираше в един открит павилион над самата пропаст и гласът отиваше безпрепятствено в пространството. Никифор поправи Звънарницата и я укрепи, подреди я по свой вкус. - „Една камбанка, какво е това?”
Той слезе в селото до Къня. Къню беше майстор на камбани, звънци и всякакви инструменти. При него идваха от далечни градове и села, славата му се носеше по цялото прибалкание. Никифор преседе при него няколко дни, поръча и избра каквото му трябваше. Направиха прощалния обед, канеше се видя да тръгва, когато видя по стената стъклена витрина и вътре две клепала.
Клепалата висеха на въженце. Никифор се спре пред тях. Къню му обясни: „Те са правени от дядото на моя дядо - преди 200 години.” Той отвори джамлъка, откачи дървеното чукче и удари по клепалото леко -излезе глух звън като въздишка, но тъй сладък, сърдечен, топъл, задушевен като прегръдка. Къню поясни: „Правят се от специално дърво, то се избира между хиляди. Но най-важна е обработката. Като се изрежат, дъските се киснат във вода пролетно време, когато се топят снеговете. Това се прави десетина-двадесет години наред, после се сушат сто години. Виж какъв глас, като човешки.” - „А защо трябва да се киснат в снежна вода?” - „Защото снежната вода изсмуква каменната част от дървото, остават само нишките, те са които пеят. Тъй обработваме и дървото за гъдулките - затова нашите гъдулки се славят навред.”
Дядо ни Колю беше прочут гъдулар и майстор на гъдулки. Те се ценят и търсят ,но в цялото прибалкание се знаят само две, че са направени сигурно от него - на Инджето и на Кара Колю - прочути гадулари и сега, но те ги пазят като очите си. Никифор се спре пред клепалата, и вече не можеше да се отдели от тях. Чукна леко, после по-силно - глас човешки - говор.
„Искам да ги купя за манастиря!”-„Щом са за манастиря, подарявам ги!”, каза Къню и въпроса се реши.
Никифор се върна богат, дълго време работи в Звънарницата, нагласи камбанките, тури клепалата на отделна страна, беседката беше шестоъгълна. Първата неделя като даде звън, всички останаха учудени! Това беше песен, празненство, манастирят оживя, а какъв ритъм - жив, подвижен, като че ли ангели пеят. Жените като слушаха, очите им се наливаха от умиление.
Такъва звън прави човека по-добър. Той зовеше: „Къде сте, какво правите, елате, къде се губите - чакаме ви!” От селата почнаха да идват повече хора.
Тъй Никифор работи 5-6 години, и изведнаж го заболе глава. Болеше го силно, не можеше да си намери место, лекарите опитаха всички средства, билкарите също, не помогна нищо - Никифор ослепя! Лекарят поясни: „Това е последица от затрупването!” През войната Никифор беше два пъти затрупван от бомби, и последният път го изровиха едва жив!
Калугерките от женския манастир го взеха под своите грижи. Той беше винаги чист, спретнат, добре гледан, килийката му грееше от чистота. Като изживя кризата и свикна с новото си положение, Никифор пак се залови за работата си. Водеше го малкото кученце „Пухчето” - той държеше връвчицата, и то го довеждаше до Звънарницата. Ала където и да се намираше, Никифор се ориентираше и от шума на чешмата - сред двора на манастиря имаше чешма с осем чучура, обилна вода. Тя се чуваше навсякъде. Тъй Никифор знаеше всеки момент къде се намира и на къде трябва да върви. Той се отдаде на работата си с цялата си душа, измисляше все нови и нови песни и ритми.
Неговият звън никога не се повтаряше, всякога беше различен. На два празника той не звънеше еднакво, всеки път измисляше нов звън, според празника, според духът на праздника беше и звънът. Какво беше за Великден - радост, а какво беше за Коледа - тържество. Всяка неделя имаше нов звън, той идеше непосредствено от душата му, от преживяването на празника.
Отец Йероним, който служеше, разбираше този порив на душата му, и макар някой път Никифор да се увличаше и звънеше дълго, никога не му правеше забележка.
Зимно време, когато паднат големите снегове и камък и дърво се пука от студ, службата не се прекъсваше. Богомолци немаше, но все пак със същото усърдие и ревност отец Йероним изпълняваше службата си. Само Сава, неговият послушник, внасяше мангалче сразпалени въглища в олтаря да си сгрей ръцете, когато премръзнат. Отец Йероним беше над 80 години. В такива мразовити нощи, народа не можеше да дойде. Като паднат снеговете, Никифор биеше само клепалата. Техният глас тъй подхождаше на смълчаната природа, той се хлъзгаше по снеговете и отиваше по-далеч от звъна на камбаните. Набожният народ се прекръстваше - „Молят се за нас!” И му ставаше добре, умило. Добродушният планински народ се трогваше до сълзи от това!
Но какво беше в големите празници? Никифор почваше да звъни един час преди службата, за да може да пристигне народа от селата. Но всъщност те се водеха и по звездите. В неделните дни църквата беше препълнена. За отец Йероним това немаше значение, той служеше еднакво вдъхновено. За него служението беше необходимост, той дишаше чрез службата - той разговаряше с Бога, предаваше Неговото благословение на человеците. Душата му се окриляше, добиваше сила. Това вдъхновение се предаваше и на другите, те излизаха просветлени, обновени, готови за всяка добра постъпка.
Денят завършваше с вечерната служба и Никифор възвестяваше това със специален звън - бавен, спокоен, той приканваше към почивка: „Завършихме работата си за деня, сега можем да починем.”
Никифор се прибираше, Пухчето върви напред, а той държи връвчицата и върви след него. След служба Никифор никъде не се отбиваше, никъде не се спираше, с никого не заговарваше и на поздрави не отговаряше. Той беше в друг свят и не искаше да го напусне така бърже. Той сядаше на пънчето пред килийката си, опираше глава на тояжката, а Пухчето лягаше в краката му. Наставаше вечерният мир, който обичаше. Понякога който беше на близо, можеше да чуе как Никифор разговаряше с някого, в друг свят гледаше той, за който ние немаме очи.
Никой никога не беше чул Никифор да се оплаква. Неговият звън пробуждаше хората, правеше ги по-добри, усилваше вярата им, отваряше затворените човешки сърца - това беше неговото служене пред Бога. Тъй Никифор намери своето място в Дома Господен - в Големия Живот.