Стоях над бездната над езерото на Съзерцанието и наблюдавах как в глъбините гаснат последните светлини. Езерото заспиваше. Слънцето клонеше на запад. Вечерният покой се спускаше над планината.
Зад формите на природата има скрит живот. Човек може да общува с него и да придобие неговия мир. Тогава мирът е сила, която се излъчва от човека. Чрез нея човек може да има всичко, каквото пожелае. Нема същество, което да не чувствува мира и да не е послушно на неговите повеления.
Наметнат със сивата гуна, аз не се различавах много от камъните наоколо. По тях пробягваха светлини и багри. И те имаха свой живот -разговаряха на свой език.
Животът има вкус и човек може да го опита, както чистата изворна вода. Човек може да го изследва и анализира с незнайните сетива на душата си, и да придобие знание и сила.
От скалите на бездната излезе зверче. То приличаше на лисица, но беше по-дребно. Зверчето се приближаваше към мене, като че не ме виждаше. Скоро се уверих, че ме вижда и знае за моето присъствие. От време на време то се спираше и издаваше стенание, като че въздишаше. Като дойде до мене, животното замря неподвижно, свело глава до земята.
Всяко живо същество чувствува мира и му се доверява. Проверил съм това много пъти, и на малки и на големи животни.
Майката издаде слаби, едва доловими звуци. Иззад скалите излязоха още три лисичета. Тя ми представяше своето семейство, оказваше ми най-голямото доверие. Не е лесно да се преодолее родовия страх.
Сега майката лежеше щастлива на земята, а малките бозаеха, като се побутваха едно друго.
Големият живот присъствуваше тук.
Отдалечих се внимателно, за да не смутя семейната идилия.
Разделихме се и едва ли ще се видим вече. Но остана една малка радост от тази среща - една невидима нишка остана между нас. По нея тече Любовта, която свързва всички същества.
Върнах се пак на моя камък. И продължих разговора си с Великия Дух.
Той е, Който ни учи. Той е, Който бди над нас и ни пази.
Нека Неговият Мир да изпълня душата ни. Нема по-хубаво нещо от това.