141. ПРОТИВОРЕЧИЯТА И ГАРВАНИТЕ НА КРЪСТОПЪТЯ
Андрей бавно вървеше, малки разстояния изминаваше, а мислите му като вихри прелитаха пред вътрешния му поглед. Много неща видя, премина край Агрономическия факултет, изгледа безразлично керемиденочервената масивна сграда и като, че без повод се сети за някаква кражба станала там, за която беше чувал или чел във вестниците. Това беше като един вътрешен сигнал, да се пази от крадци. И наистина, също несъзнателно той бързо си навря ръцете в джобовете и почна да се оглежда. Но шосето беше пусто, той беше сам. Трябваше да се пази от себе си. И наистина, понякога мислите и чувствата са като разбойници! Мине ни една мисъл на злоба, и развали настроението. Тези мисли и чувства крадат, ограбват доброто ни настроение.
Съзнанието на Андрей беше заприличало на пуст, разграден двор.
Противоречията като истински разбойници, необезпокоявани от някого, нахълтваха в него от всички страни, задигаха каквото можеха и отминаваха. Когато им хрумнеше, връщаха се пак и водеха свои побратими и други мисли и чувства. И винаги намираха какво да вземат.
Андрей отново наближи гарваните. Те вече добре го познаваха, затова още по-малко се плашеха от него. Гледаха го продължително, и може би си мечтаеха да изкълват жадните му очи за живот. Предвкусваха сладостта на изпълненото му с копнежи сърце, и от немай къде с нежелание литнаха и отново накацаха по шосето.
Стигна кръстопътя, откъдето се отделяше шосето за Семинарията. Хвърли му само поглед, и продължи нагоре по Дървенишкото шосе към Изгрева. От тук нагоре пътя ставаше стръмен, развален, с дупки и трапове. Андрей задиша дълбоко и често, често. Почувства умора, задъха се и си помисли: „Туберкулозата ме обезсилила, и тя ще ме свърши!” - Извади си ръцете от джобовете. Те като чужди увиснаха на раменете му - пречеха му. Както и да ги поставяше, чувстваше ги неудобно. Най-после те сами се отхвърлиха назад на кръста му, хванаха се една за друга като на старец, така ги чувстваше удобно. Така прегърбен с ръце на кръста, обезнадежден, той бавно изкачваше баира.
На сухо дърво край гората, беше кацнал кълвач. Всред утринната тишина се разнесе продължително: т-р-р-р... т-р-р-р... Андрей го загледа и сети се думите на адвентистката, и почна да си размишлява: „Животът на гарваните, червеношийките, ето и на този кълвач... пък и моя живот, се изчерпват само в грижи за ядене!...” А адвентистката беше му казала, че имало и живот за душата. - „Това моето живот ли беше до сега? Какво е живот без удоволствие?” - И въздъхна!
Гарваните отново се дигнаха, но този път го оставиха да мине пред тях напред, а те накацаха зад него. Той се закашля силно и мъчително, хвана се за гърдите и изкашля една голяма храчка в снега. Очите му широко се разтвориха и насочиха към нея, като към нещо, от което зависеше живота му. Главата му климна: „Туберкулозен съм! И след това вече няма две мнения" - каза си той, и яд заля душата му.
Намери сили. Изправи се и с гняв стъпка снега, където беше храчката. Отново преметна ръцете си на кръста и продължи. Изкачи баира - спря се. Тук гората и шосето се пресичаха от алеята на Яворов. В дясно по нея се дигаше гарванска олелия - орляк гарвани и врани бяха накацали на един животински труп, на който ребрата стърчаха оглозгани. Там долетяха и гарваните, спътници на Андрей. Всички пернати със стръв кълваха, късаха, както можеха. Андрей потръпна, почувства болки в своите ребра. Стори му се, че хищниците кълвяха от неговите ребра! Не издържа, плесна ръце. Във въздуха се понесе студен повей от гарвански криле, и ядовит грак на пълни с мърша клюнове.
И мислите на Андрей бяха черни, грозни, хищни! Те бяха накацали по душата му и там гракаха, кълвяха, късаха...
Неочаквано и без външни причини, Андрей почувства желание да се върне обратно в София, но след кратко колебание, продължи към Изгрева. Гарваните останаха при трупа, и повече не му се мярнаха на пътя.
