Ако погледнете някоя от снимките от първите години на Школата ще видите засмени лица, весели, възторжени мъже и жени. Тук настроението бе повдигнато естествено, обстановката предполагаше за възвишени неща, защото въздухът бе наситен с възвишени мисли. Но в този общ подем на душите у нас се отприщиха и други чувства. А това бяха обикновените човешки чувства и те се отприщиха като река и за малко щяха да завлекат и да удавят Изгрева. Един след други тези млади хора започнаха да се влюбват, да бъдат обичани, разлюбвани и напускани. Ние бяхме души, но тези души се вплетоха в материята и в страстите и много хора изгоряха и си заминаха от този свят. Когато говорим, че са си заминали, това означава", че са си положили телата в земната твърд, че са погребани, а те като духовни същества са заминали в другия свят. Този израз бе употребяван през времето на Учителя и показваше едно друго виждане на нещата. Човек не умира, а умира тялото му, той го оставя и си заминава натам, откъдето е дошъл.
Учителят говореше за Божествената Любов като принцип в природата и живота. Седят учениците и слушат и въздишат за човешката любов. Спомням си какви писма се пишеха тогава. Пишеха се любовни писма с терминологията на Учителя. Цитираха цели думи, слова и пасажи, за да прикрият своята човешка любов. По наше време имаше една игра, наречена „Шегите на Амура". На стотина картончета бяха написани с различни имена всякакви възможни въпроси за закачки и за задевки на любовната интрига и отговорите бяха също обозначени и когато един искаше да каже нещо на някое лице в компанията, споменаваше някакво име и подаваше картончето.* Срещу името имаше написан много сполучлив израз и тя четеше това, което онзи приятел срещу нея като ухажор не смееше да й го каже. Това беше игра, но много сполучлива и беше много популярна. Сега такава игра не може да се играе - хората вече се научиха да си искат направо нещата, смятат че всичко е достъпно. По същия начин ние тогава слушахме от Учителя за Мировата Любов и Космичната Обич и тръпнехме дали някой лъч излезнал от нея няма да ни посети. И човешката любов не ни подмина. Особено когато се намеси един друг фактор. Онзи, който според Учителя бе фатален. Той каза: ..Вас ви женят духовете, които искат да се преродят чрез вас". Ето, по този начин нещата вече придобиваха друга насока. Ние се женехме не по своя воля, а по внушение на онези, които искаха да се преродят чрез нас.
Имаше един интелигентен брат, засмян, весел, любознателен, красив и беше с писателски наклонности и пишеше. Казваше се Георги Томалевски. Беше написал книга, бе я занесъл на Учителя и му я подава, за да чуе какво е мнението на Учителя за нея. Той е смятал, че Учителят ще я вземе, ще прочете нещо от нея и ще си каже мнението. Учителят я взима в лявата си ръка, а с дясната ръка с палеца и показалеца я подхваща отстрани в краищата и лекичко я накланя и лист по лист започва да се разлиства и то в краищата. Накрая казал: „Все такива книги да пишеш". След един месец за тази книга той получи награда от Писателския съюз за написано най-хубаво есе и благодарение на това бе приет в Писателския съюз.
Пътува този брат Георги във влака и в едно купе се запознава с една госпожица и от дума на дума, както е възторжен и ентусиазиран станало въпрос за женитба. Разговорът така се залюлява като люлка ту насам, ту нататък и в този унес тази госпожица подхвърлила: „Ами вие като се сте толкова възхитен от разговора можете ли да се омъжите за мен?" „Може." „Обещаваш ли?" „Обещавам." „Закълни се." И Георги се кълне за венчило. А тя беше еврейка и той нямаше какво да прави, реши да изпълни обещанието си и се ожени. И след този брак той го нямаше десет години на Изгрева, а когато се завърна Шкодата бе приключена. Та като дойде време за неговата женитба и че иска да се жени всички ахнахме и отидоха някои при Учителя и го запитаха за този случай. Във връзка с това Учителят каза: „Когато човек даде едно глупаво обещание не е задължен да го изпълни, защото го е направил от глупост". Хайде сега отидете и разчистете пътя на този брат. Беше вече невъзможно, той искаше да бъде рицар и да изпълни обещанието си и не послуша Учителя. Ожениха се и заживяха заедно под един и същи покрив.
Този еврейски дух, с когото той се свърза беше противник на учението и беше му създавал много, много пречки. Бракът му не беше хармоничен -свързан с много неприятности и огорчения. Веднъж жена му се разболява, получава голямо, невъобразимо и непоносимо главоболие, което не се повлиява от никакви лекарства и от съвети на лекари. Накрая Томалевски решава да отиде при Учителя и разказва за главоболието на жена си. Той го изслушва, протяга дясната си ръка, взима един портокал от една чиния, която е стояла на масата пред него, подава го на Томалевски и изрича: „Дай й го да го изяде". Визитата е приключена. Отива си Георги у дома, разправя всичко той на любимата си съпруга, но тя го поглежда недоверчиво и казва: „Та от тоя ли портокал от твоя Учител ще ми мине главата, когато що лекари и що лекарства и никаква помощ не видях?" Георги оставя портокала пред нея и излиза в другата стая. Минава един ден - главоболието се увеличава, минава втори ден - тя вече започва да стене от болка, идва третия ден - тя вече вие от болки. Накрая еврейката се примирява, протяга ръка, взима портокала, обелва го и решава да го изяде, че каквото ще да става. След няколко минути главоболието изчезва. Изчезва главоболието, защото трябваше да се примири и да се смири и поклони пред ръката на Учителя, която е подала този портокал. Та еврейския дух трябваше да се поклони и смири пред духа Христов.
А сега ще разкажа и нещо, което не е за разказване. Томалевски имаше един приятел лика и прилика с него. Приличаше досущ на него. С него бяха неразделни приятели. Та този приятел също беше женен, но така се случи, че се залюби с жената на друг, който живееше на Изгрева. Създаде се връзка между този приятел, който беше в града и жената на онзи, който беше на Изгрева. Хайде да не споменавам имената им, защото те имат деца и ще се срамуват за бащите и майките си. Това не бе тайна за никого и бяха явни любовници. Единият търсеше утеха на друго място. Учителят вижда това и мълчи. Накрая аз отивам, не се стърпявам и казвам: „Учителю, това е вече безобразие и на нищо не прилича. Едни други да си крадат жените и мъжете". Учителят ме изгледа и каза с голяма болка: „Братята разрешиха въпроса за любовта и брака по-лошо от хората в света". Учителят беше много наскърбен и недоволен. Изключително недоволен, защото тези идваха в Школата и носеха своите влияния, своите усещания и своите желания. Беше дошло времето на отклонението на някои хора от Школата.
След няколко дни отново срещам Учителя и още не мога да се примиря как така ще се посяга на чужди жени и мъже. Щом са искали брак значи той трябва да бъде свещен за едни и за другите. „Учителю, какво стана с чистота на брака на Изгрева?" Той ме изглежда с една голяма, голяма мъка и изрича едни думи, които не само са пророчески, но са думи, които означават много. Изрече следното: „Досега всички окултни школи са се извращали в разврат. И сега има такава опасност." И замълча. Мълчание голямо, което съдържаше цялата епоха на човешкото падение.
Веднъж Георги Томалевски пътува от града за Изгрева и навлиза в една широка алея. Ето ти Учителят идва отсреща и се движи сам. Учителят е на десетина метра от Георги и тогава Той му извиква високо името: „Томалевски". После с по-ниска тоналност изрича: „Томалевски". После пак с по-ниска тоналност извиква името му Томалевски и така произнесъл няколко пъти името му все по-ниско, докато се стигне до шепот. Така Учителят му произнесъл името десетина пъти, показвайки му с какъв капитал е слязъл от горе, от Невидимия свят, как е дошъл на земята, че е влезнал в Школата и че е срещнал Великият Учител и вместо да си замине със същия капитал, той си заминава с един шепот, което означава един пълен, окончателен провал. Тази опитност я разказваше лично Георги много пъти. Беше честен и почтен.
Не може да има извинение за онези, на които им бе говорено, изнасяно окултни знания за живота на земята от Словото Божие.
Егоизмът е пол, полово отношение, два фокуса, при които всеки тегли към себе си. Амбиция трябва да има човек, за да работи: амбиция или към себе си, или към Бога. То е само едно движение.
Човек да няма отношения с хората, а да има съотношения. Например някоя мома има някой любовник, той е отношение, защото той я ограничава, а съотношенията са неща разумни, Божествени. Знаеш ли защо се смея? Като те гледам, седи пред мен картината: ходила си при един извор, при който по-рано си ходила и мислиш сега, че го няма, а той казва: „Тук съм, но съм каптиран. Ще слезеш долу в града и там ще се срещнем". То е символ.
Разяснение: имала си една обична другарка, с която си прекарала известно време - тя е като извор. Ти се връщаш у дома си и след пет-шест години отиваш при нея и не я намираш там. Името й е Цветанка. Питаш: „Къде е?" А тя свършила университет и е назначена в едно близко село, където е учителка. Има ли нещо да съжаляваш защо не е вкъщи? Ще идеш да я видиш като учителка, тя ще те поразведе из селото. Като се върнеш дома и ти ще се понасърчиш от нейната работа.
Самотията, това е здание без прозорци. То е херметически затворен замък. Понякога светлина отвътре има, но никакви прозорци няма отвън. Щом има светлинка, има някакво живо същество наоколо. В този живот има някои неща писани, които трябва да ги преминеш. Не може да ги прескочиш."