В онези години, когато бях девойка, когато исках да докажа на родителите ми, че мога да бъда независима не само на думи, но и на дела, реших да използвам умението си, че свиря добре на пиано и се опитах да си намеря подходяща работа. А тогава единственото подходящо място бе или да даваш уроци по пиано на някое малко момиче, което аз не желаех, или пък трябваше да отида да свиря някъде, където обществото би приело моето свирене. А това бе края на войната 1919 година и началото на отварянето на Школата. Бях правила опити да давам частни уроци по музика, но се оказа, че нямам търпение да обучавам малки деца. Отказах се. По това време беше мода да се ходи на кино. Тогава се прожектираха филми, които бяха нями филми, т.е. тогава още киното нямаше говор. Поставяше се едно бяло платно, въртеше се филма с една ръчка и зрителите гледаха само движения на хора и картини, а за по-добро възприятие трябваше да се озвучи с подходящи мелодии. Най-често това ставаше с пиано. В киното след подходящо прослушване ме приеха и аз трябваше да свиря такива мелодии, които трябваше сама да избера, за да бъдат подходящи за самият филм. Обикновено бяха двама пианисти. Тогава се прожектираха по няколко филми - те бяха кратки по 10-15 минути. Единият пианист свиреше, а другият почиваше и чакаше своят ред. Сцените от филма се движеха много бързо и беше необходимо голямо усърдие, за да се изпълни набелязаната музикална програма. Обикновено след 20 минути непрекъснато интензивно свирене със сменяващо се темпо и мелодия, ръцете ни заболяваха, а главите ни бучаха от непрекъснатите възгласи на зрителите. Тогава всички реагираха бурно, одобряваха и заклеймяваха героите от филмите. За онези времена, за мнозина от зрителите филмите, които се прожектираха те ги приемаха като живи и истински неща, които се случваха. За тях това бе един жив свят. Имаше една невидима връзка между онова, което те гледаха и между техните копнежи, удоволствия и жаждата им за зрелище. Затова те живо участваха при прожекциите. Целият салон вреше, кипеше от страсти или тъгуваше, или пък се заливаше от смях, а пианистът трябваше да съпровожда с подходящи мелодии всички тези състояния, през които трябваше да преминат зрителите.
По-късно когато контактувах с хора различно устроени също усещах влиянието на техния свят и страдах като се потапях в техните води и много трудно се освобождавах от техните влияния. Споделих с Учителя. „Трябва да се пазих да приемаш от хора, които стоят на по-нисша степен на развитие от тебе. Това могат да правят само велики духове. Ще си избираш приятелки, които стоят по-високо от тебе." Това бе мнението на Учителя и разрешението, което Той ми даде. Но аз не можах да спазя това правило, което разказвам, защото аз бях потопена в една такава среда, впоследствие която бе по-ниско стояща от мен. Не можах да спазя това правило. В същия ден Учителят ми каза, за да разреши този проблем, който не можах да разреша със себеподобните си: „За Бога всичко е хармония". Да, за Бога е всичко хармония, за Учителя също, но за мен не всичко бе хармония и аз се движех помежду най-големите противоречия на живота. Учителят ми каза: „Туй, което търсиш хората никога няма да ти го дадат. Мислиш ли, че някой е готов да се жертва за тебе? Ще си туриш на ума да живееш за Бога най-възвише-ният и чист живот, който е възможен на хората в плътта. Човек трябва да има идея към Великото."
След тази опитност, която имах с нямото кино аз навлязох в живото кино, където срещах не образи на белият екран, а срещах живи хора, крачещи по земята. Хора в плът и хора по дух.