Ако през един кратък човешки живот, би могло да се реализира някакво необикновено виждане, човек би успял да обхване света и промените, които стават в него като светкавично развиваща се драма. Но природата се оказала крайно дискретна и пестелива при своите открития и безкрайно мудна в своите периоди. Един остров, или една планина, хълм, долина векове могат да съществуват, без да проличат промените, които стават с тях. Една река може да не измени основното си течение, но колко промени стават с коритото и бреговете. Водата не търпи големите срокове, нейният път не е нищо друго, а вечно движеща се линия, която променя терена си не за години а за дни. Движението като всепроникващ закон влече след себе си неминуеми промени, независимо от плътността и устойчивостта на материята. Историята на земната повърхност не е нищо друго, а ярко доказателство за вечното движение, следователно и за вечните промени, които стават с всичките природни форми. Нека е незабележимо движението, то не престава да върши колосалната си работа в чийто крайни предели съзираме относителността на двете величини - време и пространство. Каква ценност може да представлява тогава известна частичка от земната площ? Едно място получава известен ореол и цена поради присъствието на някакво забележително същество, което е живяло, работило, творило там. Но нима мястото този пространствен квадрат не е къс материя която неминуемо рано или късно се разпада, а заедно с това ще изчезне и цената която й сме предали? Пространствената точка по силата на този закон отдавна е загубила първоначалните географска ширина и дължина. Предадената от човека цена се разпада, както се разпадат бреговете и коритото на една река. Обикновеното човешко виждане носи един отличителен белег - статичността. Един въпрос, който се отнася до степента на съзнанието и разбирането. Раждането на кумирите и на култовете получава своята цъфтяща кулминационна в желанието и жаждата да се вградят образите в паметниците и музеите, за да им се предаде вечност. Трудно би могло да се изрази светкавичния миг, когато човешкото съзнание успее да долови несъизмеримостта на дадени измерения. На физическия свят идеята за четвъртото измерение е почти неразбрана от обикновените хора, които не владеят висша математика. Човекът не е достигнал и по други пътища до елементарното поне схващане относно тази величавост, която като идея лежи в основата на цялото Битие. Трудно човек се справя с тленността на формите и с представите за реалността. Да се намери реалността в живота е голям скок в духовното възмогване на човека. Това е момент на освобождение и постижения в един друг свят, който се разкрива пред вътрешното зрение на човека. То е освобождаване от веригите на онова, което се нарича фанатизъм, формализъм.
Светът винаги е имал нужда от пътеводители. “Аз имам предвид благото на цялото човечество.” Идеята за времето и пространството като проблем, разрешен от научната мисъл, получи при Неговия живот най-чист отклик.Той живееше извън времето и пространството, Той манипулираше с тях, беше техен господар. От земята Той не направи затвор, всеки милиметър беше лишен от оная собственическа цена, която хората й предаваха. Всичко пред Него лежеше нематериално, земята не тежеше на плещите, а напротив човекът можеше да стане неин господар. Навремето, когато самарянката попита Христа: "Накъде да се обърнем, когато се молим?” Той отговори: “Иде време и сега е, когато ще се молите на Бога в дух и истина.” Всичките точки на света можеха да се превърнат на изток. Учителят казва: “Слънцето, звездите, месецът е жива църква." Светът е пълен с църкви, някаква далечна нужда повеляваше на хората да се молят в хладните сводести помещения, където светлината оскъдно се процеждаше през цветните стъкла, хората се молеха. Но ето, че святите места не бяха само там храмове. Цялата земя лежеше открита и свободна, една чудна панорама се разкриваше - планините й предаваха красота и тържественост, гъстите лесове всяваха необикновени чувства, обилната светлина и топлина те караше да възкликнеш от благодарност, разливаха се реки потоци и планински езера вещаеха чудни приказки, никакви зидове не стесняваха кръгозора и малки стъкла не икономисваха светлината. Нощем от небесното пространство се разливаше необозрим покой и красота, звездните кервани караха човека да бленува за велики неща и звездният блясък се изливаше направо в сърцето. Човекът се чувствуваше малък и голям в необятните зали на природата, където всичко беше премного чисто, свежо, уханно. Дали съществуваше друг храм подобен на този? Природата беше истинска църква. Учителят не само го каза, но и го доказа като изведе човека от душните градове, за да му покаже най-величествения храм - природата. Изведе ни и живяхме тези мигове на съзерцание и самовглъбяване, защото първите трепети на онова, което наричаме духовен живот бяха преживяни именно там, в планините, всред вековните гори, покрай езерата, по планинските върхове. Всяка дума и всяка идея, която Той нахвърляше беше опитана, изживяна, приложена, за да се изпита здравата основа върху която Той градеше. Едно ново отношение се раждаше не само към природа, но и към Великата Първопричина и оттам и към човека. Формите на новата мисъл бяха чисти, свежи, здрави. Заслушани в мелодията на нашето съвремие, което ни поднасяше ново виждане и нов мироглед от понятието църква предстоеше ни да изградим нов образ с ново съдържание.
Нека влезем в коя да е църква и хвърлим поглед на характерните й принадлежности. Те са на първо място кандилото, свещта и свещеника. Странно чувство би изпитал човекът, слязъл от планината, преживял там величествения миг на съзерцание, нагоре ясносиньо небе, или звездно през нощта, в подножието на върха дълбоко планински езеро, а по-надолу безкрайната панорама на вековните гори със стремително вдигнати нагоре борови върхари. Какъв мир и тишина, каква красота и чистота в която душата се потапя - истински храм неръкотворен, вълшебен. Свещта и кандилото, усещаш отдалечаваща и умираща епоха, която те докосва с ледения дъх без да събуди в новия човек някакъв свещен трепет, емоция или чувство на нещо свято - новият човек има вече нещо изработено, ново виждане, ново усещание. Сигналите проблясват, думите кънтят и сказанието идва при тебе, за да стане всичко светло като ден и дълбоко като звездна нощ. “Всеки човек, който мисли и чувствува е запалено кандило” - казва Учителят. Защо тогава ще търсиш кандилото и свещта? Търсиш човека. Докосваш се до несъизмеримостта и като с магически жезъл истината те докосва, за да преживееш реалността и усетиш бликащия живот - топлотата на едно сърце, което чувствува и светлината на един ум, който мисли, един човек, който те разбира и откликва и ти подарява и светлината и топлината за която жадуваш. Нужно ли ти е кандило и свещ? Да, те вече са излишни, новото ги е изместило, измело. Нужен е човекът, нужни са хората, много хора, да мислят право, да чувствуват право да светят и да топлят - каква дълбока и жива идея, която се губи в безкрая. Човекът трябва да научи великото изкуство да мисли и чувствува право, да бъде едновременно за себе си и за други, запалено кандило, запалена свещ, за да реализира великата цел да стане изразител на Любовта, изразител на Мъдростта. Тогава истинската служба е вече започнала, и вече не е важно накъде да се обърнеш и къде да застанеш. Цялата природа е храм. Не е достатъчно кандилото да свети, нито свещта, важно е да бъде запален човешкия ум и човешкото сърце. Образът е даден прост и ясен. Светът се нуждаеше от живи запалени свещи. Такова беше нашето време, така го преживяхме ние, такава беше повелята и човекът трябваше да застане чинно и започне да учи великия урок, да свети, да служи и да се радва, че е обичан и че обича.
Третото нещо, което беше от значение за всяка църква беше свещеникът или владиката. Никой няма намерение де урони авторитета и престижа на тези две личности. Никой не би дръзнал да се занимае с тях - тия от нас, премного бяхме заети с други неща. Но как да не кажеш нищо, как да подминеш верните тонове, които се изливат в чудни октави... Учителят продължава: "Който помага на страдащите за мене е един добър свещеник и владика." Казано е кратко тук и недвусмислено. Да помагаш на страдащи. Цял живот да служиш на другите това е морал. Само такъв човек може да бъде свещеник и владика, без да бъде ръкоположен дори, без корона и патерица. "Съвременните свещеници и владици са поръчани. Както са поръчани всички актьори, които играят на сцената за пари.” Новият образ е даден просто, нарисуван е твърде пестеливо, но човек не може да отвърне погледа си от образа - свещеникът и владиката не са актьори, те трябва да бъдат непоръчани. Няма две мнения по този въпрос и за тази отговорна служба, която извисява човека до този ранг, да бъде служител Божи в църква. За него е нужен ценз и то много висок. Да служи безкористно - живо свидетелство за изпълнен християнски дълг. Само такива могат да бъдат Божи служители. Всеки вън от тази мярка е лицемер. Нямаше да има човек, който да не разбере новата мярка. Ние знаем за себе си какво трябва да правим, знаем и онова, което Той направи през целия си живот. Той не беше от поръчаните. Не е лесно за обикновените хора да се превърнат на запалени кандила и свещи, на свещеници и владици от категорията на непоръчаните. Не сме изненадани, когато нарича съвременните свещеници и владици поръчани, както са поръчани всички актьори и управници, които играят ролите си по всички театрални сцени. Истинските гениални актьори са в живота, играят на световната сцена, играят без пари - от непоръчаните са те. Както има поръчани, така има и непоръчани - те се различават коренно.
Би могло да се каже много за едните и за другите, но ето че имаме едно желание само да оповестим на света нашето мнение. То не е толкова нужно. Но ще си позволим да го кажем: Учителят нямаше църква, Той не беше платен, но животът му беше живо кандило. Той мислеше, чувствуваше и щедро разливаше и светлина и топлина. Искаше от всички хора да направи живи запалени кандила и свещи, искаше всички актьори да бъдат от непоръчаните.
Всичко край Него беше живо и нестихващо движение, затова от земните форми не направи култ и не вгради учението си в ритуали, догми, вярвания, форми. Както Христос не определи посоката - нито изтока, нито запада. “Идва час, когато ще се кланяте в дух и истина.” Освободи човека и му връчи факла, сам да си свети и свободно да си избира църква и свободно да влиза и да излиза, сам да реди своя вътрешен свят да пали вътрешното си кандило и свещ, да стане сам служител Божи и помага на всички страждущи.
Църква и храм беше цялата природа. Даде насоката и определи правилните отношения към този необятен свят, където имаше всичко за тялото и за душата на човека. Успя безболезнено да пререже всичките нишки на онова старо и вековно разбиране и срази най-отявления враг на човека и неговата духовна култура - фанатизма.
Това успя да направи Той, като остави на разположение всичките духовни съкровища и покани целия свят. Направи го, защото и Той беше като всички ония, които носеха името: непоръчаните.