22. ОПЕРАТА СЕ ЕВАКУИРА В ПРОВИНЦИЯТА

- ВЪРШЕЦ, БЕРКОВИЦА, ВРАЦА ... ЧОВЕШКАТА СЛАВА

Л.Т.: А-а, когато почнаха най-тежките ни изпити, евакуираха ни във Вършец.

И всеки си хвана своята приятелка, а Лилиана я туриха да опъва, с други разбира се, в съседните градове във време на бомбардировки да изнасяме опери... И ме пратиха и в Берковица, и във Враца ме пратиха.

Ама най-напред брат Христо ме пусна сама. Когато се върнахме, не можа да ме познае. Съсипана бях, защото артистите си отмъщаваха. Като слезехме от влака: „Ха сега, носи си сама куфарите!”

На другото турне брат Христо каза: „И аз ще дойда!”

Добре, ама артистите не го искат. Той ни догонваше със селски каруци, а ние пътувахме с леки коли. Не го искат. Те искаха да се докопат до мене, а Учителят ми каза: „Ти мъж няма да приближиш, защото в миналото ти беше весталка и жрица в храма и наруши обета, че приближи мъж. Тоз живот никакъв мъж.”

И големи изпитания минах, когато стигнахме във Враца.

Дъждове, дъждове, дъждове, дъждове. А мене ме приемаха най-богатите семейства, защото съм голяма артистка, нали.

А той, брат Христо, не ми е никакъв. Не може да бъде приет. А хотелите претъпкани, по 7-8 души лежели по земята, защото има бомбардировка. И брат Христо е прекарвал по цяла нощ в дъжда в гората под дърветата, няма къде да спи. Или се е крил в скривалищата, или пък е отивал на гарата, където влаковете отиват. И му искат билет. Той като няма билет, го изваждат от чакалнята. Така беше хлътнал, няма бузи, а само скули и бе съсипан.

И сам той изплака пред Учителя и каза: „Стига, Учителю, тази Опера! Стига, стига!”

Той много се измъчи, много, много се измъчи. А криеше от мене. Гледам го, хлътнало му лицето вече, на нищо не мяза, а той крие, за да мога аз пък да пея.

И сега, когато получих от Клуба на музикалните дейци такъв голям плик, ще Ви го покажа и ме поканиха, дойдоха, на централната маса ме туриха и дойдоха мои колеги, и стана Васко Михайлов, и каза: „Сестра Лиляна, ти пострада, защото никой от нас не те е пипал.”

А Учителят това искаше.

И режисьорът казваше: „Ние искаме да бъдеш наша.”

На млади години аз бях хубавица. Искаха ме да бъда тяхна любовница.

Там, където има човешка слава, то е цяла лава. Ще Ви кажа защо. Защото като почнаха бомбите и се върнахме с брата Христо да вземем малко картофи от тавана (100 кг бях поръчала. Те покарали) и като минавахме гората, какво да видя: наши програми, с нашите лица, се търкаляха и кални крака отгоре стъпвали. Това е нашата слава човешка. Или пък съм виждала риба кръвясала, завита с вестник, на който вестник е лицето на един артист. Всичката тая преса от вестници, даже и в клозетите съм виждала, че я закачат да си трият задниците с портрети на артистите. Това е човешка слава.

Има една велика слава: славата на Христа, славата Божия, славата на Дева Мария, славата на висшите същества. Там, където е абсолютната, божествена Красота и Чистота.

Всичко това е лава, преходност. Аз минах през него. А че турили моя портрет отзад. А се карат и бият за кой портрет да бъде отпред.

Събчо Събев се е дърпал, и за косите, със своя партньор защо неговият портрет да бъде отпред...

Ах, аз не държа на тия работи. Това са слабости, човешки слабости, това е кал, кал.

И Учителят казва:

„Затова не искам да ви дам всичко, което съм ви казал досега: ще го окаляте. А искате ли, каза, да ви кажа колко нехармонични неща някой път минават и през мене? Ще питате защо. Ще ви кажа защо. Защото ви изслушвам, а вие ме натоварвате.”

Не е било лесно на Учителя. Аз като пиша - сега почнах за щастието да пиша, ама магистрални работи има от Учителя за щастието.