Един ден пак отивам при Учителя, Който ми каза: „Рекох, ти трябва да напуснеш България. Ще отидеш в Париж при Михаила".
Аз онемях от изненада. След няколко минути се възстанових, възразявам: „Учителю, какво ще правя при Михаил? Той има Стела, неговата ревностна помощница". „Нищо от това." Учителят продължи: „Ти няма да бъдеш сама, ще бъдеш закриляна. Бъди внимателна да нямаш физически контакт с Михаил". Аз седях в пълно неведение, неразбираща какво Учителят говореше. Учителят знаеше, че аз исках да се освободя от Михаил. А Той ме праща при него?!
Учителят спокойно продължи да говори за по-далечно мое бъдеще като сега тона Му беше по-мек и шеговит: „Ти няма да бъдеш доволна, ще бъдеш ограничена, няма да можеш да свириш и пееш." Аз с любопитство попитах: „Е, тогава Учителю, какво ще правя?" Той ме погледна засмяно и с шеговит тон рече: „Ще се занимаваш рекох с естествени науки".
Нашият разговор завърши, годината бе 1944.
След като се завърнах в къщи, почнах да мисля върху думите на Учителя и да се чудя как и кой ще ме пусне да напусна България?
В това време, както се казва,"птичка не може да прелети границите". Но въпреки всички пречки, аз се опитах в продължение на много месеци да взема от милицията разрешение да напусна България. Но, всичко бе напразно. Най-после, отидох в „Балкантурист" - пътническото бюро и оставих там всички необходими документи, паспорт, препоръчителни писма от моите професори, от директора на Радио София и пр. и там ги забравих.
Беше през месец декември 1944 година, когато чувам пак моя вътрешен глас: „Иди, иди горе при Учителя".
В два часа след обед, приближавам към салона, няма жива душа. Изведнъж виждам Учителя с бързи крачки идва към мене. Приближих се, целунах Му ръката и рекох: „Какво ще правя?" Той взе с двете си ръце моята глава, наведе я леко надолу и ме целуна над челото, казвайки: „Рекох, Паневритмия". Целунах Му ръката и бързо се запътих за града. Там трябваше да срещна Весето, сестрата на Галилей Величков.
Дълбоко развълнувана аз й разказах моята среща с Учителя и че Той ме целуна по главата. Помолих я на никого да не казва за това. Тук отварям една скоба, именно: След някоя друга година завърнах се от чужбина. Срещнах се с Галилей. Както се разговаряхме, изведнъж Галилей казва: „Аз и Савка сме свидетели, когато Учителят те целуна по главата". Учудена аз го гледам и чакам неговото обяснение, което бе: „В този ден, каза Гали, аз бях в стаята на Савка. След малко време Учителят влезе в стаята. Той се разхождаше от единия до другия край на стаята, поглеждайки от време на време през прозореца. Аз и Савка се спогледахме с любопитство, кого ли Учителят очаква. Ти се зададе. Учителят бързо излезе от стаята и ние двамата бързо се залепихме на прозореца да гледаме. Както виждаш Виола, нищо не е тайно на този свят" - заключи Галилей.
В този момент Гради влезе да ме заведе на Гроба на Учителя до Японското консулство.
Обаче, след този най-голям за мен успех, само след няколко дни пристигна агентът от „Балкантурист". Часът бе три след обед.
„Г-це Йорданова, днес Руската комисия Ви даде разрешение да напуснете България. Ето Вашия паспорт и виза. Тази вечер в 6 часа, единственият влак заминава за чужбина".
Платих му, благодарих му и останах зашеметена от новината.
В този момент на паника, мама се завърна в къщи. „Мамо, какво да правя?" - плачейки казвам аз. Както винаги решителна мама отвърна: „Бързо се обличай".
След кратко време, облечена в единственото ново костюмче и обувки с които се явих в операта, грабнах малкото куфарче стоящо ми две години сгушено в кюшето. То бе леко. В него бяха само моите дипломи, беседа, портрета от г-жа Прокопова, нейните български песни, един малък пакет от най-доброто качество български цигари, те бяха моята валута-разрешително от Народната банка за да ги продам в чужбина вместо долари. Точно в 6 часа влакът потегли. Аз напуснах България.