На земята има една категория хора, които са родени несретници, сякаш за тях, когато са се раждали на небето не е изгряла звезда. Ония край тях обикновено ги наричат мързеливци, ленивци. Нека по този въпрос не спорим. Средно интелигентният човек отдавна е научил изкуството да мисли логично и да мери нещата с обикновени - лични мерки. Нека не спорим и за логиката им. В света има нещо все пак, което няма нищо общо с цялата тази човешка постройка на мислене, на мнения, пък на отношения, които могат да се вземат и като рутина и като крайно обикновен стандарт. Не е приятно човек да си потопи ръцете в тая застояла вода, за да потърси някакво нищожно ценно зрънце, което нашата съвременност шумно нарича човечност. Добре, че човек е свободен да мисли, както намери за добре, по въпроси, които са твърде комплицирани и засягат добрия стил на установените.
Добре е, по-добре е човек да мълчи, когато става дума за такива хора “мързеливци”, които ходят гладни, защото не работят. Обикновено те минават и за съмнителни субекти, обикновено никой не желае да ги среща, обикновено никой не ги приема в къщата си. Историята е доста дълга, тя се превръща на социален въпрос, противоречията изневиделица никнат, причините стоят като мечове отпред и отзад, човек не знае какво да каже и намира за добре да отнесе случаите и противоречията свързани с тях в света на неразрешените проблеми.
С него се срещнахме на улицата, в градината, на път за планината, когато отивах за хляб, или когато берях съчки от гората. Знаех, че през зимата той студуваше, ала сухи клечки не събираше, не правеше още много неща, с които би облекчил трудния си живот, ала не правеше нищо, вероятно и това влизаше в сборовете на неговата несрета. Когато се срещахме той поздравяваше шумно, отговарях меко на поздрава, може би си мислех, че животът му е достатъчно суров.
Веднъж ми се оплака: Зная, че приличам на подгонено куче. Никой не поздравява.
Защо? А беше и той човек. Вероятно, защото беше мързелив. Или несретник. Сега защо се занимаваме с него? Какво е човек, за да прозре в глъбините на една човешка съдба и може ли човек да се произнесе. Нищо не знаеш и не можеш да четеш нито зад него, нито пред него. Пътищата на човешката душа са неизповедими, защото ето и той имаше душа, ако и да беше такъв. Случи се нещо, което дни наред не можеше да се забрави. Разказа ми нещо обикновено наглед. Когато се замислих казах си, ето тук вече сме еднакви - красотата докосна еднакво и него и мене. И тогава решаваш да вземеш перото и да нанесеш на хартия случилото се. Не искам да натрапвам образа, нито да го идеализирам, нито да направя литература от него - другояче не мога да разказвам и нека ми бъде простено, ако ангажирам повече отколкото е нужно вниманието върху незначителни образи, такива като на този. Няма да се опитвам да приведа в известен ред неговата душевност. Ще засегна само общия момент, неговото и моето преживяване, то се случи пред очите на онова, което наричаме Велико. Може ли да се зачеркне светкавицата, която никак не ни пита, когато блесва и прорязва небосклона и как да омаловажиш красотата на простия, ала изящен жест, който не мина незабелязано, когато застанал пред Него, той бе успял да го види, да го разбере, да не го забрави и накрая да го покаже и на мене.
Една сутрин той дойде в дома ми, звънна и аз слязох да му отворя. Беше студен есенен ден в началото на декември. Много рядко идваше у дома. Той стоеше малко приведен и наклоняваше главата, защото духаше студен вятър, а на площадката ставаше голямо течение.
- Може ли да дойда малко при вас?
- Заповядай.
Когато влезе и седна до печката той започна. Говореше особено. Гласът му варираше от най-грубите тонове, до най-меките. Говори грубо за хората, за хазаите си, за тия, които понякога му давали работа. Наричаше ги кръвопийци, жестоки, студени.
- Искат да ме изгонят, но само да пристъпят прага ми, ще ги убия.
- Само за убийство не говори.
- Те не са хора, а хиени.
После говори за ония, които не искат да го срещат и да го поздравяват. За тях съм нещо по-лошо от куче. Ужасно...
После малко по-меко рече:
- Дай ми двайсет лева, не съм ял седем дни и гладът започна да ми действува на нервите.
- Ти си пак без работа. Никъде не се застояваш.
- Обещаха ми утре да ме назначат.
Дадох му парите.
- Двайсетак, ще ти ги върна, като получа първата заплата - рече той и сгъна банкнотата във вътрешния джоб.
И накрая, преди да си тръгне започна меко, да поразително меко:
- Ти помниш, когато се хранехме в трапезарията с Него, нали и ти там се хранеше?
Кимнах с глава.
- Нали помниш, къде сядаше Той? На средната маса под лешниците, а ние на другите маси, а аз на най-крайната. Какъв беше Той...
Сведох глава и сякаш картината оживя пред очите ми, едно великолепно табло, което човек би желал да съзерцава цял живот - да стоиш на една трапеза с Него, да Го гледаш и слушаш - необикновено събитие, чудно и незабравимо време, зазвучало като вълшебна приказка...
- Изведнъж - продължи събеседникът - към масите се зададе куче -голямо сиво, подгонено, гладно. Беше чуждо куче, ние нямахме кучета. Стана някой и побърза да го изгони. "Не, не го гонете” каза Учителят и взе двете филийки хляб, които стояха до прибора и продължи - “дайте ги на кучето“. Ти дали си видяла това и ако си го видяла, дали си го запомнила?... Но аз го видях. Да, Той не гонеше гладните кучета, макар да бяха чужди и непознати, а камо ли човек, дори и такъв като мене. И млъкна. И след малко стана, вдигна яката на палтото и си отиде.
Не помня да съм видяла това, и дали бих го разбрала в момента -беше великолепно слънчево време и имаше толкова неща да се гледат... Ала сега, сега, го разбрах - може би не като несретника, но малко като него, защото мигом застанах до него и съзерцавахме заедно една и съща картина, един и същи образ, чист, кристален, човечен.
Трепнах и се опитах да уловя с шепите си блясъка на слънчевия миг, топлината на една голяма недостижима обич. Всред всичката нищета и студенина на зимата, образът сияеше меко и светло като пролетно утро. Той беше неуловим в проявите, недостижим в силата и красотата на отношенията и обходата към всичко що дишаше живот. С право ние Го наричахме Великия Майстор.