Едно изкуство владееше Учителя до съвършенство. Той беше необикновен във всичките полета на живота и нещата за Него лежаха естествени, прости, разумни, лесни. Онова, което за човека беше мъчнодостъпно като висок планински връх за Него представляваше нещо леко за което не бе нужно голямо усилие. Не правим сравнение, би било неуместно и смешно да измерваме ръста в едно поле, където човекът се разкъсваше от вътрешни борби и се силеше с мъка да Го догони там, където Той искаше да издигне човека.
Изкуството наглед беше достъпно и пътя да него стоеше открит и маркиран. Блестеше като крайъгълен камък в сградата, която се наричаше характер. Отдалеч то блестеше като скъпоценност и нямаше човек със събудено съзнание да не копнее за него. То правеше човека силен отвътре, гарнираше вътрешния мир, подаряваше му дълбока радост, спасяваше го от ненужните тревоги и го правеше приятел на целия свят. Това изкуство правеше достъпни всички останали добродетели, защото основанията му лежаха върху любовта, която човекът хранеше към Великото в света. То приличаше на озон, който поддържаше свежестта и чистотата на въздуха, приличаше на вода, без която животът на земята не би могъл да се осъществи, приличаше на светлина и топлина, без които не може да се реализира никакъв растеж.
Нееднократно Той се връщаше на него, използуваше всичките гами на мисълта, на израза, за да представи тази магическа пръчица и направи на човека достояние нейната сила. Това изкуство, което човекът не владееше, привличаше неудържимо погледа и сърцето на ученика и го караше да копнее, за да се развива правилно, да се радва, да бъде добър ученик и верен служител.
Необикновеното се случваше когато до Него се приближаваше човек обременен от своите борби и противоречия. Осветлението падаше върху тази част на неговото съзнание, която беше светла, чиста, красива. Странна идея. Да виждаш винаги и навсякъде само хубавото, само положителното. Той държеше много на това. Затова и човекът изправен пред Него, усещаше онова състояние, което изпитваме през ранното пролетно утро при изгрев слънце, или когато човек влезе в борова гора и усеща аромата на въздуха, или когато се изкачва на висок връх. Причината е проста и ясна. На лице е само доброто, красивото, което съществува у всеки човек и което в тоя момент като чист и благороден метал бива извлечен от самородната руда. За Него беше важно именно това -метала, а не сгурията. В полето на Неговото зрение се откриваше като чудесен пейзаж само доброто, което Той наблюдава и на което се радва. Намерено е ценното у човека, което единствено е ценно и заради което заслужава името човек.
Какъв рядък момент и какво преживяване от двете страни, изключителен момент, струва човек да се спре на него, да го огледа от вси страни, защото нека кажем, то представлява шедьовър в нашия малък личен свят и в цялата голяма личност на света. Той можеше, Той владееше до виртуозност изкуството да намира положителното и в най-нищожния и най-падналия, от наше гледище човек. Неговото зрение беше устроено необикновено и в света сякаш не съществуваше нищо, което можеше да опетни или деформира вътрешния образ на човека, който Той съзерцаваше в перспектива. Вложеното във всеки човек като малка скъпоценност беше открита за него. Ако някой се силеше да черни в Негово присъствие някого, Той противопоставяше противоположен образ. превръщайки отрицателното в положително. Беше голямо това изкуство, което по някакво чудно съчетание ежедневно дефилираше пред нас, тясно свързано с целия ни живот здраво вкопчено в нашето всекидневие, защото ние бяхме обикновени хора и непрекъснато се срещахме, непрекъснато се натъквахме на обикновеното у човека. Една верига от отношения и много, много летящи мигове и часове, които бихме могли да наситим с чистота, красота, ако знаехме как да гледаме, какво да търсим и как да го откриваме. Ала ние не владеехме това изкуство, нямахме навика, не беше станало наша природа, наше убеждение. Една магическа пръчица стоеше неизползувана, нямахме силата да я вдигнем и си послужим с нея като шпага с която бихме победили всичко. Сами си причинявахме едно зло и една загуба неотлъчно ни следваше, която ни правеше бедни отвътре, обикновени хора потънали в нашата делничност. Лишавахме живота си от светлината и аромата на красотата. Човекът стоеше пред нас и ние нямахме силата да разкъсаме булото, за да намерим ценното, положителното, бисера, което многократно ще да ни възнагради затова, че сме успели да го извикаме на живот.
Изкуството бе твърде голямо за ръста на нашата обедняла откъм идеи цивилизация, за хода на нашето време - един преходен век, изпълнен с големи противоречия и остри вътрешни конфликти. Никога сякаш овладяването на това изкуство не е било така необходимо и остро. Никога не бихме стигнали до него, ако живия пример не е бил даден и пътя до него строго маркиран. Изкуството да намираш само красивото, доброто, светлото беше наистина голямо изкуство и може би то лежеше в пелени, а то влизаше в програмата на нашето време, в програмата на новото, което пристъпваше в света - то беше една алинея от новия кодекс, една черта от новия морал основна в мирогледа на ученика, който трябваше да си служи с него в живота си. Без това изкуство ученикът не можеше да помисли за духовна хигиена, тя би била неосъществима, нито за дълбок вътрешен мир, нито за мека и топла среда в която ученикът живее, расте и се развива правилно. Затова много често Той казваше: “Намерете в човека поне една добра черта и нея дръжте в съзнанието." Идеята е жива, свързана с живота на човека, защото нищо не действува така пагубно, както отрицателните образи, които човек носи в себе си, както отрицателните мисли, чувства, които храни за другите и за себе си.
“Ученикът трябва да бъде сляп и глух за всичко отрицателно, а с отворени очи за всичко положително, красиво, добро, колкото и малки да са те. Това е основно правили в живота на мъдреца. Ако попитате адепта за злото, той стиска силно устните си.”
Животът би имал и сладост, и аромат, и красота, ако можехме да овладеем това изкуство, което днес чака човека, за де му разкрие голямата съкровищница на добродетелите.
Тази задача е начална стъпка в живота на ученика - тя е врата и оръжие, без които всички други постижения са немислими.
