Кучетата са особено чувствителни към човешката мисъл. Ако се съсредоточиш в себе си, ако се концентрираш, ако се оградиш мислено с един светъл кръг, кучетата не могат да преминат този кръг. Правил съм много опити в това отношение.
Пътувахме из нашата прекрасна планина Родопите. Минавахме през най-дивите ѝ части – по река Доспат, в планината Бабек. Вървяхме по горното течение на реката, отивахме към върха Беслет. Той е зловещ връх – гол, а наоколо горите някога са горели и сега мрачно стърчаха мъртви бели стволи, които навяваха тъга.
Бяха ни предупредили да не минаваме през върха – имало каракачанско село, а кучетата били толкова зли, че можели да разкъсат човека.
Каракачаните са овчари още от дълбока древност. Пасат стадата си по планините. Зиме отиват на юг, към Бялото море, където е по-топло. Прекарват зимата там и напролет се връщат пак. Те живеят затворен живот. Имат свой бит, обичаи, традиции, които строго спазват. Типът им е изработен – това са хора силни, подвижни, честни по характер, но хитри и практични. По вярвания са православни и водят строг патриархален живот.
Ние обаче бяхме решили да минем през върха. Бяхме четирима души. Аз и моят приятел познавахме метода за отбрана – светлия кръг, бяхме минали известна дисциплина. Вървях под ръка с един от другите и разговаряхме. Почнахме да изкачваме стръмния склон към върха, когато отгоре към нас се устремиха глутница кучета с бесен лай. Бяха около двадесет. Аз приложих познатия метод. Трябва да бъдеш съсредоточен, изисква се пълно самообладание, спокойствие, и никакъв страх. Моят приятел примря и се долепи до мене. Аз обаче поддържах същата стъпка и даже продължих разговора. Когато дойдоха до нас, кучетата не можаха да преминат кръга. Те се наредиха наоколо, като продължаваха да лаят яростно. С такъв екскорт приближихме върха.
Скоро забелязахме, че отгоре към нас тичат четирима-петима каракачани, да ни спасяват от кучетата. Като видяха картината, те се спряха, крайно изненадани, после бързо се върнаха в селото.
След малко, начело с кехаята*, цялото село излезе да ни посрещне. „Какви са тези хора, че кучетата не смеят да се приближат до тях?!“ Това беше за тях чудо!
Приеха ни с изключително внимание и уважение. Кехаята ни покани в колибата си. Даде ни богат обед, на който сами дъщерите му и жена му ни прислужваха. Това беше особено отличие, защото каракачаните, както турците, не показват жените си. Дариха ни с дарове – това приехме с благодарност, и то е рядка чест. Изпратиха ни далеч извън селото и пожелаха пак да ги посетим.
Мисълта е сила. Но и тук човек трябва да работи. Има знание и методи, които трябва да се прилагат.
