Глава втора
УЧЕНИКЪТ И УЧИТЕЛИТЕ МУ
Телескопичен блик
Втората световна Война. Заснима се епическият филм за разгрома на Американския юг по време на Гражданската война на САЩ и Втората част започва с Кларк Гейбъл в ролята на - забравих му името, който се завръща в опустошеното имение на любимата и като я държи за ръката, сред дим, разруха, тъмнина, те се натъкват на надгробния камък на скъпите си - който и да беше там - и на постановчика му хрумва за разведряване на изтощителната работна атмосфера това да е точно осемдесет години преди заснимането на епизода и косичката на Кларк Гейбъл пада на челото му, като се навежда да прочете датата:
„11 юли 1864 г“.
Автоматична фотокамера
1864 в Ню Йорк се открива „Пийте Таверн“, единственото заведение в Ню Йорк, което още продължава да работи в непроменен оттогава вид.
1864 (19 май) си заминава от този свят великият американски тран- сценденталист, писателят Натаниел Хоторн.
1864 (включително 11 юли) в Атланта, Джорджия, бушува най-сви- репата и най-кръвопролитна битка от времето на Гражданската война в САЩ.
1864 (18 юли) в Истанбул органи на полицията нахълтват в печатниците и издателството на Протестантското библейско дружество и конфискуват материалите по превода на Библията на български език.
1864 (30 ноември) умира варненският гръцки владика Порфирий.
1865 (14 февруари) във Варна, на горния етаж на българското училище поп Константин извършва първата служба на славянски в това, което оттук нататък ще бъде българската варненска църква „Св. Архангел Михаил“.
1865 (20 юли) в Истанбул умира чорбаджи Атанас.
1865 (есента) в Прага започва да посещава лекции по славянска филология Тодор Шишков - първият директор на варненската реалка.
1866 доктор Лонг заминава за Ню Йорк да надзирава отпечатването на българския превод на Новия завет.
1866 (26 октомври) железопътната линия Русе-Варна влиза в експлоатация.
1867 в Самоков се ражда приятелят на Петър Дънов от студентските му години в Америка д-р Георги Чакалов.
1867 (6 ноември) в Медисън, Ню Джърси, тържествено бива открита методистката семинария на Дрю.
1868 в Ню Йорк започват да работят издигнатите над платната на улиците железопътни линии на градския транспорт, за да се облекчи движението по улиците, и с това гениалното градоустройствено решение на Микеланджело за претоварените транспортни комуникации на Милано отпреди повече от четвърт хилядолетие за пръв път се осъществява в Америка.
1869 в Русе се открива първото българско методистко дружество.
1870 в Ню Йорк частната платена заемна библиотека на ъгъла на площада „Астор“ и улица „Лафает“ вече оперира с 12 000 тома.
1870-те години в семинарията на Дрю в Медисън, Ню Джърси, излиза модата студентите да носят цилиндри.
1871 в Бостън избухва най-големият и най-опустошителен пожар в историята на града.
1871 в Истанбул се готви патриаршеската схизма срещу Българската църква, която ще я направи най-сетне независима.
1871 (19 септември) в Медисън, Ню Джърси, роденият в Елена през 1847 г. Йордан Икономов се записва в методистката семинария Дрю.
1871 Дж. Бил Хнкок, прочутият защитник на закона в Дивия запад, убива в пистолетен двубой последния си престъпник.
1873 в Медисън, Ню Джърси, постъпва в специалния клас на семинарията Дрю българинът Боянов.
1873 започва финансовата паника в Ню Йорк.
1876 (16 март) в Медисън, Ню Джърси, се записва в семинарията на Дрю вече завършилият Робърт колеж в Истанбул Стефан Томов.
1876 в Ню Йорк фалира благотворителят на семинарията в Медисън г-н Дрю.
1876 в Бостънския университет деканатът на Теологическия факултет се възглавява от проф. Бордън Паркър Боун.
1876 на Запад оглалският вожд Крейзи Хорс спечелва две големи битки срещу американски военни части.
1876 на двата противоположни океански бряга на САЩ излизат две влиятелни мистични списания: „Изкуството на магията“ на Ема Бритър в Ню Йорк и „Братството на светлината“ на някогашния секач X. Бътлър в Лос Анжелис.
1876 в Нортфилд, Минесота, Джеси Джеймс, който дотогава е ограбил 7 банки, 50 влака и два панаира и е убил 52 души, ограбва последната си банка, при което загива цялата му банда с изключение на брат му и самия него.
1878 (април) в България започва Априлското въстание.
1876 (пролетта) в Чикаго генерал Шеридън нарежда на три военни корпуса от запад, изток и юг да се придвижат ускорено и да обезвредят недоволстващите индианци на лакотския вожд Си- тинг Бул и вожда на шайените Крейзи Хорс. Генерал Къстър с 500 кавалеристи и 40 офицери води западния корпус. С това Къстър и Шеридън нарушават споразумението за мир.
(6 юни) 3000 бойци от племената лакота и шайен се стичат на призива на Ситинг Бул, който има видение, че войниците ги нападат, яздейки надолу с главата, от което шапките им падат.
(17 юни) генерал Крукс спира корпуса си от юг според плана на Шеридън, за да изчака събирането на всички, преди да нанесат удара си, но самонадеяният Къстър не изпълнява нареждането и галопира нататък към индианците.
(21 юни) при реката Литъл Биг Хорн стават първите схватки. Крукс се оттегля все още в очакване да се съберат всички американски сили. Къстър, който е получил сведения за забелязани индианци в коритото на реката, дава заповед за настъпление на изморените си конници, без да знае, че общата сила на скритите индианци е нараснала почти двойно.
(24 юни) Ситинг Бул принася жертва на боговете на един близък хълм.
(25 юни, неделя) Къстър се спуска с всичките си сили към забелязания основен лагер на Ситинг Бул. С прочутите си думи: „Това е добър ден за умиране!“ Ситинг Бул повежда атаката си. За половин час са избити 210 войници. Индианците съсичат ранените. Къстър е прострелян и пада от коня си, при което две индианки, които го разпознават, му пробиват с клечки тъпанчетата на ушите „за да чува по-добре, когато се каже, че е сключен мир!“.
1876 (2 октомври) в Русе се провежда годишното събрание на методистката мисия в България и на него завършилият пасторския си стаж в Ню Арк Йордан Икономов получава българското си пасторско назначение. Най-старият български протестант Гавраил Йлиев е избран за декан на методистите в България.
1876 в Русия Петър Илич Чайковски изживява най-щастливия момент в живота си, когато седящият до него Лев Толстой се разплаква, докато слуша анданте-кантабилето на първия му струнен квартет.
1877 в Медисън (семинарията на Дрю) отново се връща за двегодишна специализация Боянов.
1877 в Свищов почива съпругата на ръководителя на американското духовно училище Чалис и бива погребана в местните гробища.
1877 в Теологическия колеж на Бостънския университет започва лекциите си по философия обвиненият по-късно в персонализъм проф. Бордън Паркър Боун.
1877 в Калифорния започва да излиза ново мистично американско списание „Езотерик окултизъм“.
1877 (5 септември) бива убит при опит за бягство Крейзи Хорс, прочутият индиански оглалски вожд на бунтуващите се срещу системата на резерватите.
1877 в лондонския „Дейли Нюз“ и френския „Либерасион“ се появяват статиите на американския журналист Макгахан в защита на пострадалите от турските кланета българи по време на Априлското въстание.
1877 (октомври) генерал Хоуард, който изгражда университет за негри във Вашингтон и защитава индианците, получава заповед да спре вожда Джоузеф (с индианското име Гръм-отърколен-от- планината), който е напуснал резервата си с племето си, за да избяга на свобода в Канада. След много битки и 1600 км усилен марш, вече на 48 км от границата, племето е спряно. Сега са 200 бойци, 500 жени, деца и старци срещу 600 кавалеристи. След три атаки, 50 убити и загубата на всичките си коне Джозеф се предава и бива изпратен с влак на 2000 мили от резервата си в Оклахома.
1878 Освобождението на България прокарва дебела черта в образователната система на българите. Това, което досега (по време на турското законодателство) е частна работа на българските граждани, на техните първенци и училищни благодетели, ще стане по закон държавно дело. Практически подчинено на чиновниците от министерствата на менящите се като през вихрушка правителства, покрай положителния тласък на общото образование, особено в научните дисциплини, започва период на 110-годишна податливост към политическа индоктринация на младите българи.
1878 (есента) в Ню Йорк бива завършена на ъгъла на Медисън авеню и 23 улица първата на това място гигантска сграда за увеселение и забава, известна под името Медисън Скуеър Гардън.
1879 (януари) в столицата Вашингтон Чийф Джоузеф, когото вече наричат „Индианския Наполеон“, говори пред конгресмени, членове на правителството и други големци за правото на свобода.
1879 в Ню Йорк умира бизнесменът благотворител Дрю.
Телескопичен блик
Чийф Джоузеф: „Можете да очаквате по-скоро реките да потекат обратно, отколкото роден на свобода човек да се примири с това да живее зад решетки, лишен от свобода... Оставете ме да съм свободен човек; свободен да пътувам, свободен да се спра, свободен да работя, свободен да вървя, свободен да търгувам, където аз си избера... свободен да мисля, да действам и да говоря сам за себе си!“
*
Това, че дойде Петър на пръв поглед не измени нищо в живота на поп Константин. Детето и майка му бяха в Хадърча. Малкият бе здрав и всичко вървеше наред. Не й бе за пръв път. Когато се роди предишното му чедо - дъщеря му Мария, - беше по-друго, защото тя бе едра и майка й видя зор, но сега раждането мина по мед и масло.
Константин повечето време прекарваше във Варна, защото точно сега бе големият зор; трябваше да имат своя църковна сграда. Не можеше Варна без своя църква.Това бе важното сега.
В някои села постъпваха ето как - просто заемаха местната църква през нощта по-ячки българи и на сутринта, като дойдеше клисарят или гръцкият поп, казваха им да се махат, защото те били строили църквата и вече щяла да си е тяхна, и защото българската църква била независима! Да се пръждосват!
В Истанбул нещата уж вървяха добре. Чорбаджи Атанас бе там и яко държеше - така че все по-често се чуваха гласове, че и варненци трябва и те да го направят. Стига с това въртене: изгонят поп Константин от „Св. Богородица“ и той трябва един път седмично да измоли да служи на славянски в арменската църква „Св. Саркиз“. После пак веднъж седмично в „Св. Георги“. И това, дето княз Олхински им затвори под носа вратите на параклиса в руското консулство, и то - една глупост на глупостите! Накратко, събраха се лудите глави една нощ и решиха на 10 февруари през нощта да вземат насила „Св. Георги“ и толкоз!
Старата крепостна стена на Варна
Добре, ама по това време имаше да гостува един български свещеник от охридския манастир „Св. Наум“ и той настоя, че просто е глупаво да правят тази работа, като досега всичко е вървяло гладко и са имали подкрепата на кого ли не, затуй най-добре да опитат първо законно да стане всичко, защото и гагаузи, и гърци - поне тези, дето дигаха патардията - самите те не знаеха законите, и затова да опитат със закона да ги преборят. Настъпи колебание и поп Константин, като се замисли и като прецени чорбаджи Атанас как би постъпил, видя, че наистина това е неговият начин. Със закона. С дипломацията. Винаги така бяха получавали каквото искат. И хайде пак при Ибиш ага, който си обичаше поп Константин и винаги бе доволен да натрие носовете на тези надути гърци в града. Приказваха с кадията - и работата излезе проста! Имало закон, че щом се съберат 25 турски семейства, където и да е, имат право да си дигнат джамия, да се молят на Аллаха. Така че варненските българи, понеже един вид бяха верни граждани на султана и така нататък там, знаеха какво да кажат, ако стане нужда; взеха, че събраха подписи за разрешение за собствен молитвен храм от не двайсет и пет, а четирийсет, кажи го, петдесет верноподанически техни семейства във Варна и хайде при мютесарифина да се разберат; и Абдул Рахман сам предложи да се преоблекат двайсетина българчета в стражарска униформа, да не направят поразия разлютените гагаузи и измирли-турци, и хайде! Доде се усети който и да е, наговориха се на четиринайсети февруари да се съберат в двора на училището и единият етаж да стане на църква - „Св. Архангел Михаил“, и да се струпа народ, и да я открият, и да я осветят. По закона.
И ей го е Константин, дърт мъж вече, ама се промъкваше с почерпки при приятеля си Ибрахим - пазача на крепостната порта, дето й викат на разговорен език „Ибрахим капусу“ на негово име, и уговориха през нощта той тайно да отвори на каруцарите, дето ще дойдат с каруци от Хадърча да донесат църковни утвари, икони и каквото трябва от хадърчанската църква да наредят както му е ред.
И ей ги на среднощ двамата, пък то студ! Варненски лош студ, снегът измиташе на коси на коси из сухата трева извън портата и те чакаха край мангалчето в караулната и се грееха - Константин и старият Ибрахим. Стоплил бе чай едно канче старецът, ама на отеца не му се пиеше - само се чудеше на себе си, дърт мъж с деца - защо сърцето му тупаше като на хлапе! Нямаше ли да се наиграе, че да улегне. А Ибрахим се хилеше - той не се бе наиграл, че попът ли?
И ей ги зададоха се с двете каруци поп Иван Бакърджиев, Петър Атанасов, Курти Добрев, Слави Стоянов и Добри Бацов; затупаха премръзнали крака, додето старецът издърпа тежката врата и им се ухили с липсващия зъб:
- Буйрум! Хайде, пуйчетата ми! Хайде да видим донесли ли сте ми хадърчанска баница, че и аз душа храня.
Поп Иван погледна Константин и се чудеше нещо, и Константин трябваше да обясни, защото Иван не беше варненец и не знаеше за какво става дума. Посочи горе над портата изчуканите изтънко-изтънко арабски букви в елипсовидния каменен щит:
- Така пише горе, от самия Айни стихове: „Всеки, който влиза и излиза през тези порти, да чете следующия надпис: „Тези порти на пуйките са направени с помощта на Всевишния.“
А Ибрахим умираше да се смее; малко трябва да е взел-дал старецът, си мислеше Иван, като го гледаше изпод гуглата:
- Аз пазаческата си дума няма да наруша заради вас бре, хайванчетата ми. Портата се казва Пипи-капу - „врата на пуйките“ и нали затова ви пущам - защото сте пуяци!
И умираше да се смее!
Вкараха колите. Затвориха вратата. Взема баницата Ибрахим, сръбнаха по глътка чай да подпечатат приятелството и той подаде на всеки по едно парче, и за него - стария турчин - остана само едно. Най- голямото. Да знаят, че им е приел подаръка. Добичета нещастни и те, какво се мъчат, какво се бъхтят - си мислеше Ибрахим - християнски препирни и глупости, ама какво да се прави, млади са. Нека!
Църквата „Св. Архангел Михаил“
На сутринта тълпата в двора на училището беше огромна. Всички българи бяха тук, всички първенци, селяни от Хадърча, от Гьондогду, от Чатма. Всичките ученици и те тук - на брой 120. Литургията извършиха поп Константин и Иван Громов от Хадърча заедно с прочутите църковни певци Петър Атанасов и Курти Добрев. Учениците изпяха в църква на два гласа песента на султан Абдул Азис „Весели се наш народ...“. И ето ти! Во веки веков! Варна имаше българска църква вече и тя се казва „Архангел Михаил“. Нека да беснеят, нека се заяждат гагаузите - свърши се! Нека пускат по улицата онова накичено магаре, дето на опашката му виси надпис - „българският владика“. Мина тяхната!
Поп Константин си мислеше тези мисли на път за Хадърча, дето щеше да остане малко да се порадва на седеммесечния си син, и някак усети, че тяхното време - на сякаш младежко тичане - беше минало. Още е трийсет и пет годишен има-няма и няма да се спре той - много ще има да направи, но защо сърцето му ясно казваше, че времето им е минало? На него. На другите чорбаджии, на дядо Атанас. Това от чувството, че има вече семейство ли беше? Семейството не беше спряло навремето чорбаджи Атанас - защо него? Или само си ги съчиняваше нещо.
*
А чорбаджи Атанас в Истанбул вече знаеше, че има внук, но не му се пътуваше. Не че работата бе много или нещо такова. Не бе това. Остаря - така му се струваше.
Ходеше сегиз-тогиз на желязната българска църква на Златния рог. Ходи до метоха напоследък. Ходеше до българското училище. Говореше с децата... Да ги види, да види новите ученици откъде са, що са - чак от Македония, от Охридското езеро, от Бесарабия, от Тулча... Да ги види, че щяха да го затварят и да не ги пускат, защото имало май пак холера.
Един от тези малчугани подробно описва какво става по времето на тази среща, без да познава чорбаджи Атанас, нито той него. Димитър Каранов. Едва изпратен с плач от цялото си село Кратово, едва дошъл тук с пътници търговци с безкрайна бавна, бавна върволица катъри, едва видял чудесата на този най-хубав град на всичките времена на тази планета - провлаците, стотиците мачти на корабите, крепостните стени, дето никъде ги няма такива - безкрайни и мощни - римска работа - десетките минарета, груби, тухлени, широки, тънки като моливи и заострени към небето, в групи по четири или щръкнали самотно, кубета на римски църкви, станали на джамии; доде види морето, островите, рибарските лодки, хълмовете, по които лази цял европейски град - Пера, - дето малко като него ги има и в Европа, доде прекоси моста на Златния рог със скарите риба по него и количките нарове, портокали, смокини, стафиди, ананаси, ябълки; доде опита шербета и шорупа на тоя райски град, бозаджийниците, кафенетата; доде се нагледа на файтоните и дамите с големите шапки, и кадъните с трептящите в златни парички фереджета над витите форми, дето се люлеят хем скрити, хем подчертани под копринените пембяни и мандаринени шалвари; доде види покритите чаршии, бакърджийниците, златарите, гювендиите във витрините на Абанос сокак - и градът опустява.
Само надниква като насън и ето че изхвърча на друга планета. Ненаселена.
Кепенците на дюкяните се спускат. Трясват мандалата на къщите. Напазарили-ненапазарили - ще се крият вътре гладни, дано оцелеят.
Холера.
По-страшна от всякога!
По улиците ще препусне само някоя самотна тулумбаджийска кола със санитари с превръзки през носовете и устата, дано избегнат заразата, и толкоз. Пръскат с вар, прясна, изгаряща вар всяка обществена сграда, където знаят, че е ударила заразата. Нощем водите на Златния рог са озарени от клади сякаш. Цели пътеки от отсрещния до отсамния бряг се люлеят оранжевочервени връз черните води. Горят залети с газ трупове, нахвърляни напреки един връз друг като цепеници. После взимат да ги горят и през деня - толкова са много! Мирише на изгоряло месо; от жестокия пир на разгневените богове!
Глупаво момче - измъква се един път от общежитието да търси някой си, дето някой от тяхното село казал да му се обади. Глупост на глупостите! Като му намира къщата, те само надничат отгоре през желязната решетка на прозорче някакво на втория кат и му казват да се маха, да се маха! Той пита - дете е! ^ какви са тези звезди, с бяла боя намацани на някои от портите, дето е минал дотук. Казва му познатият на познатия му:
- Еврейски къщя! Слагат Давидовата звезда, като удря божието наказание, да не сбърка Бог да удари тяхната къща, ами да погуби съседите.
Не му се ставаше на чорбаджи Атанас в този пуст град. Взема да се облича и се видя в огледалото. Къде бяха мощните му някогашни рамене? Де бяха тесните, ама дълбоки балканджийски гърди, дългите мускули, железните мишци? Кокали, прегърбени рамене; нямаше го чепатият стегнат гигант, дето до неотдавна му се подхилваше от огледалото изпод щръкнал мустак, нямаше го редичкият момчешки кривнат кичур над голямото чело - плешива дъртешка глава! И кафеви старчески петна където ще и не ще!
За какво се обличаше? Беше уморен. И защо не отиде досега да вида внука си, какво правеше в този мъртъв град?
Гледаше през прозореца как слугинята на отсрещната къща изписваше на портата под бялата голяма арка Давидова шестолъчка. Значи сладурите, дето така обичаха да си бъбрят с него, били евреи. Е, ней всеки вярва каквото иска, стига това да го доближава до Бога. Нека всеки си има свой път. Мюсюлмани, юдеи... Нищо че вярваха, че са избран народ и Бог ще ги пощади от този бич, дето го е размятал из столицата на половината свят; стига да вярват там, да не живеят като животни.
Хвана се, че мисли за гагаузите и пияните им изстъпления около кръчмите на Ченгене пазар, дето сега зет му му писа, че щели да правят училището на църква.
Хубаво, ама не беше право, че мислеше така за гагаузите. Не бяха всичките такива. Филарет какъв беше, нали гагаузин? По-добър приятел имал ли е от него, по-добър православен?
Значи комшиите отсреща били евреи! За тях - кой знае - можеше да се отърват, щом били избран народ. Но беше ясно, че той самият не бе от избраните. Нямаше какво да се лъже. Това беше холерата тази сутрин, дето не му се ставаше и не му се обличаше. Беше дошла да го вземе.
Легна обратно да отдъхне малко - недооблечен.
Трябваше да остави пари. Да занесат тялото му в Хадърча, да го погребат в двора на „Св. Атанас“. Много пари да остави - да са достатъчно и да останат за които свършат тази работа.
Когато умря, приятелите му решиха, че няма какво да си играят с холерата - нищо че можеше да са му скършили хатъра и нищо че можеше да е грехота, и не беше важно докторите какво казваха. (Бяха ли го изгорили? За мен не е ясно и ще си остане под въпрос. Според официалните данни и написаното на книга тялото му било погребано от близките му в Цариград в гробището, известно под името Егри Капу.)
С оставените от него пари дадоха да се изсече огромна надгробна плоча, за да пази паметта му. И я пратиха от Истанбул за Хадърча, за двора на неговата църква. И пътува тя с волска кола до пристанището. И после през Босфора на север край брега до Варна, и сетне на биволска кола цели три дена, и стигна Хадърча, и осем души с въжета я вкараха в двора и я положиха там да се помни. И както бяха сериозни, намусени мъже - заплакаха и не си криеха сълзите.
Сложиха навес над плочата да не изронват дъждовете надписа, колкото и хубав да бе камъкът, защото тази плоча трябваше да стои. Сто и тридесет и не знам колко години оттогава. И стои!
Паметната плоча за хаджи Атанас в двора на църквата „Св. Атанасий“ в Хадърча
„Брате, благослови мужа, именуемаго Атанаса Георгиева иже управлемъ бысть в...”
*
Нищо особено не знаем за Петър Дънов като дете. За сестра му Мария знаем, че е била доста независима, ярка по характер жена още от малка; през цялото време кака, която гледа на по-малкия си брат като на по-малък брат. Обича го наистина. Но не заради качествата му, а защото й е брат. И може би затова, че малкият сам много я обича. С баща му толкова рядко на семейната сцена през онези ранни години - Петър непрекъснато търси нейната близост, просто е залепен за нея. След много години тя разказва един епизод от ранното си моминство, когато баща й се показва, за да доведе вкъщи един кандидат, който е избрал за нея и от който тя е в ужас. Петър, вече бая момче, се притиска,към страната й да я успокои и й стиска ръката за кураж, сякаш иска да каже, че няма да я даде, щом не го харесва. И когато след настояването на отец Константин Мария побягва разплакана да се скрие вкъщи, Петър тича с нея все още вкопчан за ръката й и двамата бутат в объркването си изправените върлини до вратата и те се разсипват шумно зад гърба им, и вече вътре той я успокоява: „Не бой се, не бой се, како, няма да стане тази работа, ще се разсипе като върлините зад гърба ти!”
Така или иначе, щом не знаем особени подробности за Петър, може да предположим, че е бил здрав, че е бил дете с децата на Хадърча в първите две години на живота си, когато майка му е живяла там, и е тупуркал около двора или вътре в кухнята. А после, когато се преместват за постоянно във Варна, е тупуркал с останалите деца на улицата.
Спомените му са от Варна; не помни първите си стъпки в Хадърча. Когато се записва в университета на Дрю на двадесет и четири годишна възраст, така и попълва регистъра: „Роден във Варна, България“.
Така. И като топурка наоколо малкият Петър по време на детството си, като шари из училището в двора на „Св. Архангел“, като преминава през махленските гоненици наоколо - какво е то да си варненче? Какво е Варна от онова време?
Турска работа.
Статистиката ни казва, че десетина години преди времето, за което става дума, градът брои 16 000 жители, от които половината са турци. Останалите са 1000 арменци, 30 евреи, 150 местни гърци и придошли йонийски търговци и накрая над 6000 православни християни - повечето от които са гагаузи - което ще рече тюркски говорящи православни. Българите? Към петдесет семейства, или 250 души.
Варна е оградена с внушителна крепостна стена. Тя се е белнала на височината над пристанището и предава неотразим антично-ориенталски вид на града. Ако приближите откъм морето или дори по трите моста, които се събират пред Ибрахимовата порта „Пипи-капу“, отдето са се прибирали от паша животните, ще имате чувството, че сте някъде около Багдад или Дамаск. На самия връх стърчи римската кула с римските развалини и катакомби наоколо, а над зъберите на стените и дванадесетте им ъглови табии (укрепени кули с подземни входове и етажи, настлани с каменни плочи от стари римски и български гробове) се стрелкат към небето минаретата на четиринадесет джамии, една часовникова кула и поразителният украсен каменен обелиск на чешмата на султан Махмуд Втори.
Името Божие е добре поменавано в града. Освен джамии мюсюлманите имат четири мечети - молитвени домове без минарета, за изграждането на които не се иска султански ферман. Добавете към това куполите на петте внушителни тюрбета - мавзолеи на местни турски светии и герои, на които се закачат подаръци и се палят свещи. Добавете кубетата и камбанариите на седемте православни църкви - едната от които е именно българската „Архангел Михаил“, откъдето Петър започва тупуркането си. И ако тръгнете от „Архангел Михаил“ в която и да е посока, ще ви обгърне космополитната църковна среда на черноморската столица. Освен всички споменати дотук храмове, ако поемете надолу към пристанището, след сто крачки само е слънчевата арменска църква „Св. Саркиз“ с кокетното здание на църковното настоятелство в двора. Тръгнете ли на запад към Махмудовата чешма и часовниковата кула - на триста крачки се пада протестантската църква с острата си евангелистка кула. Пак на триста крачки на югозапад налитате на нова остра кула и нова сграда на църковното настоятелство в двора - но това тука е тежка работа, това са ти цветни стъкла, това ти е желязна ограда и стъпала към входните дъбови врати на храма. Католическата църква. А има-няма двеста крачки оттам, където е кантората на австрийския консул Тедеско, старата дъсчена еврейска хавра е станала синагога.
Махмудовата чешма и градският часовник, Варна
Във всички посоки е както ти падне: де неравен калдъръм, де пясъци, де камъни и калища. Тук-там по някое консулство и някоя кантора в австрийски стил, останалото - паянтови къщи от кирпич, стъпили направо на пръста и захлупени с керемидени покриви, с огромни надвиснали сачаци, сякаш са нахлупили на бате си капата. Около тях са оградените с високи дувари дворове, през портите на които - когато са отворени - надничат криви плочници, цветя и декоративни храсти и полутропични дървета, които никога не вървят както трябва, и всичко е накриво и кипи от ярки цветове и веселотия.
И пак във всички посоки се срещат чешми от дялан камък; украсени и изписани. Богатите турци обичали да дават пари за такива градски строежи - и не да отписват разноските от данъците си, а да им се запомни и споменава името като на добри варненци.
Махалата на малкия Петър - както казахме - се казва Ченгене махлеси, с прочутия някога Ченгене пазар, на който е било училището. Циганската махала. Шумна работа. Пълно с кръчми, дето разпасаните, весели, замашисти гагаузи гуляят, радват се на живота и се ръгат с ками. Наистина не си поплюват. Шибнат конете на файтоните среднощ и файтоните се кривят и кикерчат по калдъръмите, а по каприте им и в седалките самите те реват песни, размахват дамаджани; а файтоните са по два - в предния пиячите, в задния двама-трима небръснати цигани надуват зурните и кларнетите. През деня насред пазарчето идват да пазарят - сергии има с какво ли не - от плодове до локуми, пестили и детски залъгалки. А по средата - кал, и в калта камъни да се стъпва, защото все някъде трябва да стъпиш, за да се приближиш с дамаджана да налееш целебна вода от чешмата на топлите извори. Лекува всичко тази вода: бъбреци, далак, туберкулоза, френгя, гъби между пръстите на краката - всичко. С изключение на мехури в мозъка, разбира се.
И още една работа. Не можеш се разбра тука, ако не знаеш поне три езика.
Градът е такъв шарен горе на високото и оттам долу до пристанището, че здраве му кажи! На изток крепостната стена, както я е дигнад Махмуд, огражда още сума ти място, само че там не е баш да го кажеш град. Не е за деца. От часовниковата кула на върха започват полупусти объркани полета и сред тях е разхвърляно едно нищо и половина. Някоя и друга подковачница, навес на кланица. После пак празно. После казарма, после склад военен, после болница, после основи на училище, уж дето ще се строи голямо. Затворът, турското управление. И най на запад, вътре в крепостната стена е вятърната мелница - стърчи и наднича на запад към загубените села на Добруджа. Отвън стената най на юг е пристанището на английската железница, а отсам, в морето стърчат трите скели на варненското пристанище. Виждат се по на юг останките от стария кей и старите релси на железницата, дето бурята ги затри и затова железничарите се прибраха по към града.
Така.
А додето Петър тича и гледа да изкара първата си червена панделка в училището, събрано с толкова труд от баща му и дядо му, че да зарадва баща си, че се е отличил, и кака му Мария да не го гледа като че ли е някое глупаво хлапе, през океана, и то точно по това време се броят парите и хората, и умовете, с които ще се събере пък училището, дето ще се възпитат учителите, които ще дойдат да го учат в България, и учителите, които ще го учат в Америка. Така някак вървят заедно работите.
В Америка образованието е като нашето образование по време на турското робство. Правят го личности, а не правителства.
Методистката църква във Варна
През петдесетте години на миналия век, както видяхме, Джеймс Стронг започва разпалената дискусия за нуждата от централна духовна семинария за солидната подготовка на методистки пастори. След много „за“ и „против“, след ожесточени „да“ и „не“ става ясно, че богатите и влиятелните методисти искат такава семинария, за да не се чувстват изостанали в сравнение с другите протестантски деноминации, и е очевидно вече, че семинарията ще я има. Трябва само да се намери кой да подхване работата.
Начинът, по който се разрешава този основен проблем, е наистина повече от странен. Излиза напред една двойка, за която никой за нищо на света не би повярвал, че би могла да работи заедно, преди това да стане очевиден факт.
Двамата души, за които говорим, са нюйоркският финансов магнат Даниел Дрю и пастор Джон Макклинток. Парите и духът.
На думи изглежда логично, но освен логиката е въпрос и на характери, а тези двамата са толкова различни, колкото адът и раят! Макклинток е добре образован, блестящ на амвона, благороден и етичен, но абсолютно нищо не разбира от парични манипулации. В същото време Дрю е жонгльор по ръба на закона, дори според разтегливите понятия за бизнесмен- ска етика на онова време, а единствената му интелектуална цел е да дърпа чертата на сметките в своя полза.
Господин Дрю се ражда в края на 18 век в една пропаднала ферма в Кармел, Ню Йорк. Не е по ученето. Още деветнадесетгодишен започва да препродава говеда за Ню Йорк. И веднага му идва първото откритие, което му носи неувяхваща слава. Цялата работа произлиза от факта, че просто не можел да се побере в кожата си от яд поради това, че като гонел чардата си към града, говедата губели живо тегло и това са били загубени пари, така че му идва наум да слага на определени интервали по пътя за Ню Йорк близачници на сол и преди последната нощ определя спирка на един извор до самия говежди пазар. Полуделите от жажда животни смучат вода, всяко едно средно по двайсет и пет литра над нормалното си тегло, и купувачите на сутринта му плащат изпитата вода на цената на говеждото месо. В бизнеса, благодарение на откритието на Дрю, влиза нов термин - „надута с вода стока“, „надути с вода акции“. Нататък вие го смятайте!
След време господин Дрю купува кораби и бие Вандербилд в изграждането на рейсове по Хъдзън, след което пък се хвърля в транспорта със закупуването на железопътната линия за езерото Ейри с един-едничък подписан от него чек на стойност 1 500 000 долара.
От 1830 година той започва да живее с жена си в Ню Йорк и ходи на методистката църква на Мълбъри стрийт, където има доста спорове, преди да бъде приет, защото един от пасторите се чуди дали не е грях да му дава лъжливи надежди, че като ходи на църква, ще си спаси душата. Самият Дрю не е сигурен в тази работа и по едно време се оплаква на пастор Паркър, че го е страх, че душата му е загубена в тази финансова джунгла, но не може да се откъсне от начина, по който си върти бизнеса. Угризения на съвестта или не - върхът на кариерата му е скандалът на века, който задръства всички вестници навремето. Всъщност семинарията вече е отворена, когато Дрю се съюзява с най-ужасните манипулатори в историята на Уолстрийт - Джей Голд и Джим Фиск. Целта им е да смажат Вандербилд, който още се мъчи да си върне контрола над железницата за Ейри. Съдът официално е забранил на Дрю да издава повече акции за фирмата на Ейри, но заедно с партньорите си той тайно отпечатва още 100 000 дяла и ги пуска за разпродажба точно когато Вандербилд е наредил на брокерите си да купят каквото могат. Твърде мудни да загреят какво става, брокерите на Вандербилд изкупуват всичко и Дрю, Фиск и Голд прибират седем милиона долара в брой за един ден срещу една бяла хартия. Само Вандербилд загрява какво става в момента, но съдът е вече затворен поради края на работното време, когато се опитва да извади заповед за задържането на тримата съдружници. В това време те вече са набутали пачките със седемте милиона в три стари куфара и прекосяват река Хъдзън с вечерния ферибот, а на другия ден, когато се отварят съдилищата, тримата вече са в щата Ню Джърси, където съдът на Ню Йорк е безсилен да действа. Историята в края на краищата завършва катастрофално за Дрю, но така или иначе, тук става дума само за характера на този човек.
Макклинтък е пастор в църквата „Св. Павел“, където се черкува Дрю. Като пастор го помнят болнав, понякога нервен и неспокоен, но иначе поразително духовен и начетен човек. Започва като книгопродавец в една методистка книжарница на Крозби стрийт в Ню Йорк, учи в прочутия Уеслиянски университет, завършва в университета на Пенсилвания с всички възможни отличия, става професор по математика в Карлайл, пътува из средните щати да проповядва - какво ли не! Накрая, в средата на века, става известен с блестящите си статии срещу робството в методисткото списание „Кришчън Адвокейт“ и с това, че дори активно помага на „каналите“ за прехвърляне на роби на север.
Така или иначе, Макклинтък е четиридесетгодишен, когато става президент на университета в Трой и вероятно там се запознава с Дрю, който по това време вече има отношение към благотворителността и дава помощи на този университет. Истинската им дружба обаче започва едва след 1857, когато професорът от Трой става пастор в „Свети Павел“ в Ню Йорк. В църквата има много столове, запазени от богати нюйоркчани като Дрю, и на Макклинтък му харесва тежката атмосфера тук, и в църквата, и в квартала, и в Манхатън. Интелектуалните му, убедителни проповеди, от друга страна, също пленяват сърцата на богатите богомолци.
Методистките епископи за съжаление пращат Макклинтък в своята църква в Париж, но влиятелното паство от Мълбери стрийт сърдито настоява да си го върне. Така или иначе, в началото на 60-те години и през гражданската война той е обратно в „Св. Павел“ и това точно е времето, когато започват да се събират средства за централна методистка семинария, и г-н Дрю застава в центъра на картината.
Комитети, разправии - не е важно! Дрю обещава парите и всичко е наред освен едно - не могат да се споразумеят за мястото, където да се дигне семинарията, докато не се спират на Ийгълсууд над залива Раритан в Ню Бронзуик. Макклинтък е доволен от това доста изолирано, пасторално, тихо място, но не за това се е борил вдъхновителят на цялата тази история Джеймс Стронг и сега той отново започва да се обажда. Работата е там, че на Стронг не му трябва бягство и отшелничество, а точно обратното - нещо близко до интелектуално стимулиращия Ню Йорк, нещо на две крачки, нещо, дето да стои изправено на пръсти. И докато уж всичко е готово и Стронг само ръмжи, Раритан като с магическа пръчка изхвърча от картината. Това е, защото епископ Джейнс се обажда, че от другата страна на пътя, на който живее, се продава някакво си владение, и додето се разбере кой какво - Макклинтък припада от възторг, когато вижда за какво става дума, Дрю струпва покритие за чековете си и имението на ескуерът Уилям Гибънс край Медисън, щата Ню Джърси, е купено.
Макклинтък е свикнал на лукса на богаташкия Ню Йорк, дори на разкоша на Париж, но когато през лятото на 1867 отива в Медисън, той се оказва напълно неподготвен за великолепието на това южняшко имение, което като че ли е пренесено с магическа пръчка от Юга право под дремещата тишина на четиристотин декаровата вековна дъбова гора. Ефектът на това магическо място е направо поразителен за всеки, който го вижда за пръв път. От железницата вървиш нагоре по шосето - тогава от чакъл и трамбована пръст (хубаво шосе е било според старите снимки) - с канавки от двете страни. Стотици студенти през миналия век са извървявали по няколко пъти седмично този път, защото каква наслада е това само! Вляво е желязната врата с железните колони; представлява извити арки, които се отварят в противоположни посоки встрани, където има две каменни стаички за пазача. Огромна колонада! Качваш се по стълбите и - никога не можеш да забравиш това, което виждат очите ти.
С класическата си архитектура, с мащаба си и спокойствието си сградата изглежда много стара, но не е. Построена е от Уилям Гибънс само тридесет години преди идването на Макклинтък. Някога това тихо, изолирано имение се е наричало от местните хора просто „Гората“. Не са общували с него, но всички са знаели историята за това как толкова далече на север от прочутата линия Мейс-Дикси, която дели Юга от Севера, е кацнало това чисто южняшко имение.
Богатството на семейство Гибънс идва от огромните му памукови плантации край Савана, Джорджия, още от колониално време - много преди американската революция. В началото на деветнадесети век внушителният Томас Гибънс пристига на север да закупи имот, а с него и половината права на бреговата линия на Ню Джърси за фериботен транспорт през Хъдзън. Времето е точно улучено. Робърт Фултон прави историческото си първо плуване с параход от Ню Йорк до Олбани и въпросът за транспорта по реката експлодира. Нюйоркските акули се нахвърлят върху Гибънс, той се бори като лъв за правата си и най-сетне в 1824 година спечелва всички дела. Радостта му е кратка за жалост, тъй като умира скоро след това.
Тридесет и две годишният му син Уилям наследява всичко, но и това не донася на никого много щастие. Женен е за севернячката Абигейл Луиз Тейнър от Кънектикът и колкото и богати да са, и колкото и разкошно да живеят в къщата си на Гринуич стрийт в Манхатън - не върви! Истинското богатство на Уилям идва от Юга. Там са плантациите от по десет хиляди декара за ориз и памук, там са петстотинте му негри на стойност - само негрите - от половин милион долара. Работата на Уилям е на юг, но не само в работата е въпросът, защото и душата му е на юг, а сърцето на Аби е на север. Тъжно е. Тъжни са и двамата.
И така, по време на една мълчалива разходка с карета попадат на дивна вековна гора. Трева. Тишина. И гласове на птици, които правят тишината още по-магическа.
Аби моли Уилям да спрат да походят и... скоро след това гората е купена.
И тук в историята идва времето на строежа на прочутата жилищна сграда на имението, която физически е в американския Север, тиха, изолирана и тъжна, макар и пълна с достойнство, и Аби би трябвало да си е у дома в нея; но по дух и стил това е южняшка сграда - едва ли не копие на тази от Гибънсовото имение в Джорджия. И излъчва южняшка, сдържана гордост.
Уилям прави това, което има да прави за жена си, както трябва. Тухлите са от тухларницата на Лъм край Чатъм. Масивният махагон за вътрешните перила и обшивки идва от о-в Сан Доминго и е обработен в Англия. Грамадните дървени колони отвън са също изработени в Англия. Парите не се броят. Само вътрешните материали са за сто хиляди долара по цените на онова време!
Няма нищо дори близко до това имение ни в Ню Джърси, ни в Ню Йорк. Предната веранда е над тридесет метра на пет метра. В най-широката си част сградата е дълга петдесет метра. Входният салон е седемнадесет метра на осем. В средата на салона има елипсовиден отвор от първия етаж до стъкления покрив на тавана и от там струи светлина. Огромният полилей виси чак от втория етаж. Черно-бялата мраморна настилка свети лъсната ден и нощ. Едно срещу друго на стените има две огромни огледала, които пречупват какви ли не отражения.
Кога какви пристройки има, кое кога е завършено не помня, но семейството се нанася пролетта на 1836 година. Кораби пренасят от Савана семейни съкровища, масивни мебели, маси, сервизи, драперии и кресла. Стените са покрити с тапети. Всеки има отделна баня. Скоро заработва и огромна пещ за каменни въглища, която осигурява централно отопление още далеч назад през 1838 година! Сметката е кажи-речи към триста хиляди долара.
Двадесет и пет коня в конюшнята...
Телескопичен блик
О, наду ми се главата! В престроената в общежитие конюшня през 1889 има стая три на три метра за специалния студент от варненската Ченгене махлеси Петър Дънов и той всеки ден прекосява черно-бялата мраморна настилка по пътя за учебната си стая, където слуша разперения върху голямата сцена на знанието самия Джеймс Стронг. Това е то картинката, дето ми се стрелва сега!
Имението било обявено за продажба през 1867 г. за 160 000 долара. Дрю плаща резиденцията, конюшнята, хамбара и хижата (наречена Сикаморовата хижа, в която Дънов ще спи с Делчев през първата си година тук), както и 400 декара вековна дъбова гора наоколо за 140 хиляди долара. Пито-платено!
На 6 ноември 1867 година във входната зала на Гибънсовата резиденция се събира каймакът на Ню Йорк по случай откриването на Централната методистка семинария. На следващата година, за да върви всичко гладко и да не си губи времето, господин Дрю донася на управителния съвет на семинарията три документа: нотариален акт за сградите и четиристотинте декара, споразумение за мебели и други движимости в сградата и на трето място, облигация за четвърт милион долара в брой, или носещи лихва бонове за издръжка на семинарията. Управителното тяло му казва да не им губи времето с тези бонове и облигации, а той сам да вложи парите, както намери за добре. Дрю се съгласява и оттогава всеки януари, когато прибере лихвите на инвестицията си за семинарията, идва лично в „Гората“ да връчи на президента й чек за 17 000 долара, което представлява 7 % лихви за четвърт милион долара. И да хапнат на обяд и да побъбрят. Отначалото с Макклинтък, след това с президента Бъц и така, докато господин Дрю умира през 1879 г.
Подкрепата на Дрю е достатъчна, но не и разточителна. Семинарията се поддържа по този начин добре, но това не включва разноски за безплатна храна; а за ядене са нужни между два и половина и три долара на седмица на студент. Методистките кандидат-пастори с малки изключения нямат пукнат грош. Макклинтък наема няколко от тях да вършат работа в семинарията, за която трябва да се плаща така или иначе. Други работят по неговата монументална „Енциклопедия на библейската, теологичната и еклезиастка литература“, по която работи заедно с Джеймс Стронг, и също им плаща за това, а трети се уреждало да проповядват в околните църкви.
Когато през 1871 идва Икономов и трябва да търси работа, Хенри Граам, който е в последния клас, му казва как той се уредил - и така ще е било за всичките:
„Имаше нещо като комитет от Съмит, отидоха при господин Макклинтък и поискаха някой студент да изнася проповеди в салона на селото всяка неделя вечер. Той накара комитета да се срещне със студентите, да поговорят насаме и да си изберат който им харесва. Мен ме избраха. По онова време се носеха онези високи бели шапки и те, като се върнали при Макклинтък, му казали, че искат оня с бялата шапка. Това беше първата ми стъпка в призванието ми, ама все ми се струва, че е заради шапката, а не заради мене. Условието беше да проповядвам всяка неделя до следващата годишна конференция в Ню Арк, кажи-речи след четири месеца, а те щяха да ми платят сто долара. Малко беше, няма как, и ми напомня за оня индианец, дето се покръстил и взел да проповядва на неговите си хора по милост. А един от тях му казал: „Че то не си плаща масрафа така.“ А той отговорил: „Ами така е, каквото плащането, такава и проповедта.“ Така че и аз винаги съм смятал, че получавах точно колкото заслужавах за проповедите си.”
*
Може да се каже, че до тригодишната си възраст Петър много-много не вижда баща си. По всичко личи, че с майка си, кака си и другия си брат (който умира малък) живеят в Хадърча, а поп Константин само от време на време идва да ги навести за по ден-два. След раждането на сина му и особено след смъртта на чорбаджи Атанас в него се забелязва една особена ревностност в борбата за българщината във Варна. От това, което знаем за него, няма друг период в живота му, през който да е така активен и толкова решителен и безкомпромисен. Причината, изглежда, не е една, а цяла съвкупност от фактори, които може би и самият той не осъзнава.
Представете си го. По времето на смъртта на тъста си Константин е само 35-годишен, як мъж в разцвета на силите си. И ако единадесет години преди това изпада в криза при мисълта, че трябва да се жени, да се закотви със семейство и да се откаже от благородния си порив към големи дела - какво да се каже сега, когато вече има две деца и семейство, което не е лесно да се откъсне от село, при това за пръв път със съзнанието, че навлиза във възраст и животът не е вечен. Не става дума за хойкане, разбира се. Става дума за Голямото, към което винаги е бил устремен, към това да види отпечатъка на собствената си ръка в благоприятното решаване на съдбата на българите, те свободно, по свой си начин, от сърце, сами за себе си да намерят пътя си към просветата, вярата и Бога. Независими от когото и да било. Защото само когато си свободен и независим, поривът ти може да бъде пълен и всеотдаен.
Изглежда затуй Константин сякаш се прави, че не е разбрал, че вече има деца и жена, която го чака далеч дома, и бърза да свърши започнатото, и се товари с работа и с нови начинания - като обсебен.
На второ място вероятно идва и голямата скръб - не само негова, но и на цялата българска общност от раздялата с чорбаджи Атанас. Кой ще го замести сега? Удвоеното усърдие на поп Константин е не само компенсация за това, което може би сега няма да достига, но и някак принос към светлото дело на тъста си, показване на преданост към усилията и постиженията му.
И, разбира се, на последно, но не и на най-маловажно място идва това негово вечно неможене и ако щете, неискане да седи мирен.
Гърците били уплашени от устремния напредък на българите и новия митрополит Йоаким предлага на поп Константин да им отстъпи нацяло църквата „Св. Георги“, но Константин гордо отказва - късно е! Имат си църква! Гърците пък тогава им иде да се заядат и не позволяват на едно българско погребение да се опеят мощите на покойния в същата църква. И хайде, започва тичане и уреждане с арменския свещеник Харютюн българите да опяват покойниците си в арменската църква. И щом била тъй работата, по време на службите си Константин престанал да споменава името на гръцкия патриарх и споменавал като глава на църквата само Иларион.
Става направо неудържим. Не се брани, а напада с главата напред. На едно погребение на българин, женен за гагаузка, опечалената поканва гръцкия митрополит за опелото, но като се идва до осветяване на житото в дома на покойния, поп Константин нахлува в това, което според него е българска къща, и изгонва митрополита. Разпилява приготвеното жито като афоресано, анатемосва го и докарват друго жито, той да го освети.
В Ченгене махлеси също настъпва коренна промяна. В неделя, по празниците и по вечерня учениците от училището обикалят пръснати из главните улици на махалата и по пазара, пременени празнично, и питат минаващите българи къде ще ходят на църква. И ако се окаже, че са тръгнали към гръцка църква, настояват този път да опитат „Св. Архангел“, защото храмът е чисто български и там е и училищният двор, и ще останат много доволни. След време в пазарните дни Константин започва да праща агитатори дори по всичките единайсет капии на града - пресрещат селяните както пристигат с катърите, кошовете, колите, магаретата на път за пазара и им предлагат да опитат „Св. Архангел“.
Гърците пишат оплаквания. В едно от тях Йоаким обяснява на гръцкия патриарх, че от църквите на деветдесетте села, които му се водят във Варненско, поп Константин му е оставил само 10 - другите е отнел и кръщава, и венчава, и погребва, и освещава нови църкви, и събира всичките такси за българската община. Докато патриархът реагира, Константин на 15 август 1866 година свиква всички селски свещеници и чорбаджии на епархията на църковен събор във Варна, където приемат предварително приготвен привременен закон за църковните работи, а председателят на българската община - Константин Дъновски - става неин църковен глава. Съборът още на място взима решение новосформираната община да изпрати делегация до русенския валия - мощния Мидхад паша - с подписаните документи и молба да им разреши, тъй като са независими от гърците, те да си събират владищината. Мидхад преценява, че българската община е по-надеждна от гръцките с техните интригантства, и тъй като вече се е опирал на нея по разни неразбории, уважава молбата и издава исканата позволителна заповед.
Оплакването на владиката Йоаким до патриарха от 26 февруари 1867 г. звучи като истински разгром. Йоаким вече не вижда резерви за съпротива. Но, разбира се - както винаги - българите сами си отрязват квитанцията! Селяните, като вече си знаят, че църковната община е българска - просто не си плащат владищината, не внасят таксите - и край! Ура, да живей! Защо ще дават пари на българи като тях - било то за кръщенета, за погребения, за сватби, за панихиди! И уви, тези 50 000 гроша, дето Йоаким се оплаква, че е събрал по-малко нея година, не влизат в българската църква; просто повечето от тях не са събрани.
Телескопичен блик
- Бог да те благослови, отче Константине, че ни отърва от тези кърлежи гърците, изсмукаха селската кръв - да плащаш ти, че баща си на земята ще го даваш... Гръцки хитруши, мо!...
- Чи зъ ко сь боряами тугас, ааа!... Жътва, жътва да мине, ша дам нещу там...
- Нали по български щеше да е бе, попе?... Нимой то тъй...
- Ела де, ела да ти развия раната на детето да видиш, дето падна, каква са е зачернила, че християни ли сме, к’во сме...
И ръцете им големи, напукани, с лишеи и спори от бъркане в пръстта; и очите им светят на телешки пържоли, на планини златно сено, на слънца от плаващо жито, пращящи хамбари; тупуркат тези очи и играят хитро с тупуркането, мученето и праха на чардите вечер, като се прибират; и ръцете им нагоре бели изпод ризата, жилави, алчни... ,
Гледат силно и право тези очи; с гърка се оправиха, сега лека- полека - с него. (След петдесет години синът му ще каже на членовете на своето Бяло братство кой колкото иска само да дава... Не знае ли, не помни ли той мъките на баща си с тези хора? По ли ще успее с тях?)
В търсенето си на изход общинските съветници решават да извикат по-авторитетен и по-суров външен човек, за да стегне положението, и докарват архимандрит Панарет. За жалост той пък съвсем оцапва работите, защото подкопава огромния политически авторитет на българската община пред правителството с това, че взема да праща четници в Балкана.
На върха на победата! На върха на българския триумф! На една ръка разстояние от просветлението и Божия престол всичко рухва в сметкаджийство, ревност и - изпълнението на задачи на чуждестранни агенти. Покрусен, отчаян, поп Константин обръща гръб на всичко и напуска варненската община. Връща се в Хадърча и този негов посърнал нос вкъщи се посреща с усмивката на лицето на тригодишния Петър.
Нещата вкъщи бързо се оправят. Константин е сърдечен човек, сърцето му е пъргаво и слънчево; муси се не муси, с тригодишния Петър в прегръдката му, при това за пръв път излязъл от тригодишното си мълчание, и баща му засиява. Добре става. От Коледа 1867 сред снеговете на Добруджа, че пролетта на 1868, че 1869 - малкият Дъновски има семейство, има любов, има сигурност и духът му расте бързо като гъба в топла влажна гора.
С 1870 идва нова промяна. Вярно, че поп Константин обръща гръб на историята, но тя не му обръща гръб. В Цариград независимостта на църквата е на прага. Готви се за 1871 народен събор. В светлината на тези подготовки във Варна се провежда епархиен събор и настоятелите, недоволни от настъпилата каша след оттеглянето на Константин, изгонват Панарет и искат от Цариград друго светило. Иларион Макариополски обаче (фигуративно казано) удря по масата и налага да се върне зетът на чорбаджи Атанас, защото знае, че при него не може да има грешка. Така че четирийсетгодишният вече духовен водач на Варненския край - след тригодишен престой при семейството си в Хадърча - отново потегля за Варна. Този път обаче шестгодишният Петър няма отново да посърне. Този път той се преселва в черноморската столица с цялото си семейство.
А там е добре. Минало е времето на мъките и на войните. Загърбени са лъкатушенията на четирийсет-петдесетте самотни български семейства, които искат да имат училище и църква. Сега - през 1870 година - семейството на Петър е едно от тристата български семейства във Варна и децата на поп Константин ще имат достатъчно голям хинтерланд да се развиват между свои.
Ще бъде пресилено, разбира се, да се каже, че нещата текат по мед и масло. С поп Константин това никога не може да се очаква. Нека кажа само, че когато през 1876 г. се съгласява отново да служи в параклиса на руското консулство, това става претекст властите да го арестуват като руски агент веднага щом руско-турската война започва. Седем месеца лежи в затвора и изправен пред военен съд, го чака бесилката. Спасява го това, че като човек с чар е приятел на всички хубави хора и като възпитаник на тъст си в дипломацията знае, че успехът е по-важен от патетичната поза. Когато гръцките градски плямпала се стремят да го очернят, холандският консул - пак грък, но негов приятел - му отървава кожата, като измисля подписването на някаква декларация, че се отказва от всички лошотии, дето ги е направил. Константин смирено подписва - какво от това? Руските войски вече са пред вратите на Варна и започва коренно нов живот. С една дума, не е живот по мед и масло с баща като него, но годините до идването на руските войски в града минават за Петър и сестра му между баща и майка, в българска среда, с училище, поставено на стабилна основа от най-добрия учител на България по това време - самия Сава Доброплодни.
А неговите утрешни учители - минали през Париж, Прага и Америка - вече се готвят да го поемат нататък.
*
Спеше дъбовият лес на семинарията: замръзнала картина! Докато бяха слушали проповедта на българския студент в църквата, бе наваляло и от лумналата преди два дни пролет нямаше и следа. Доктор Стронг стоеше загледан в девствения сняг, студентите стърчаха, скупчени зад него, и ниското следобедно слънце ги слепеше в брилянта на отблясъците си: заключени извън пролет, извън зима, извън звук, място и време.
- Да оставим следа, преди магията да се е стопила! - Баритонът на доктора звънна по-звучен в този сняг; и той нагази, а момчетата разрушкаха пъртината след него: екнаха седем гласа на пет разни езика.
- Каква ще е следата, която ще оставим, доктор Стронг? - попита индусът зад гърба му и духна бяла пара.
Старите студенти обичаха да му подхвърлят по някоя тема-въдичка и да гледат отстрани как красноречието му ще го отнесе... Но този път Стронг продължи да рита напред. Нещата вървяха добре - си мислеше той. 1875 е; само три години от края на първия випуск, и семинарията на Дрю вече беше привлякла студенти отвсякъде. Спря и се обърна. Ето за това ставаше дума: пред него стояха и го гледаха в очите двама индуси, африканец, днешният проповедник - българинът Икономов от Турция.
- Очакваме до лятото един японец! - каза той.
- Вавилонско стълпотворение! - На индуския студент не му беше ясно как идването на японеца отговаря на въпроса му и затова се засмя пообъркан.
- Дали е така? Огледайте се отстрани как и защо сме се събрали тука седмината откъде ли не и вижте как звучим... - Стронг поспря, за да хване по-добре вниманието им. - Това ще оставим, преди снегът на живота ни да се стопи. Не стълпотворение! Не чувате ли съзвучието на гласовете си? Това е то Дрю, събрали сме се да славим Бога на колкото може повече различни езици.
Доктор Стронг беше едър, набит мъж с огромна сребърна брада на древен патриарх и все пак внушителният му вид не разкриваше докрай какъв лъв беше всъщност. Светски човек между духовниците, именно той преди две десетилетия разклати из основи методистката традиция да се чака божия повик за проповядване с идеята си за учебно заведение, което да подготвя проповедници. Точно това беше довело накрая до семинарията, така че всичко тук бе част от него, макар и да се държеше като че ли още не е започнал. Сега издаваше монументалния си многотомник „Библейска енциклопедия“, над който работеше денонощно, а между другото, като всепризнат полиглот с четири древни и седем модерни езици тази година се бе посветил на организирането на Дружество на полиглотите в Дрю и това бе темата, на която се върна, щом запердашиха отново през снега.
- Всеки от университета или отвън, който знае поне два езика, ще може да влезе в дружеството - обясни той на цветните си спътници, за да ги увери, че тяхното членство поне е осигурено. След това се обърна към скулестия брюнет, който не бе обелил дума от сутринта, въпреки че проницателните му очи играеха на четири. - А вие колко съвременни езици знаете?
Младият мъж сякаш още повече се самовглъби и забави отговора си.
- Кажете ни, няма защо да се стеснявате!
- Осем - каза младежът. - Не се стеснявам, мъчех се да ги преброя. Помитащият всичко „лъв“ (доктор Стронг беше роден на 14 август) беше срещнал стоманорогия „овен“ (студентът беше роден на 29 март).
Записването на Йордан Икономов в университета Дрю, Медисън
Новият студент, също като проповедника него ден, беше българин - Стефан Томов. Доктор Стронг беше във възторг, че такъв млад човек знае повече съвременни езици от него и Томов обясни някак съвсем просто кое как е. Беше роден някъде в Балкана, каза той, в род на овчари и търговци на вълна. Майчиният му език е български, официалният език на Османската империя е турски, а добрите училища, в които българите получават начално образование, са гръцки. Летните пасбища на балканджиите и пристанищата за износ на вълна са на север, където се говори румънски, и това беше четвъртият му език. На дванадесет години го изпратили да учи на остров Малта, отдето идвали италианският и арабският му, както и английският, който усъвършенствал в Робърт колеж в столицата Цариград. В колежа научил и осмия си език, на който четели почти всички интелигентни българи в столицата - руския.
Казваха за доктор Стронг, че е „човек, който знае всичко за това, на което се е посветил, и по нещичко за всичко останало“ и може би точно това наистина го въодушеви, защото пътят му тук пресичаше нещо съвсем ново: излизаше, че на земята има места, където не е въпрос на преднамерено зубрене, за да може Бог да се слави на различни езици; неговата космополитична мечта за Дрю вече бе осъществена нейде из Балкана и Източното Средиземноморие и не беше довела до кошмара на Вавилон, а до светлината и простора на многообразието.
*
Стронг се случи дежурен в приемната на Мийд Хол по време на регистрирането на няколкото нови студенти. Между тях беше и Томов и докторът хвърляше косо поглед да види как ще се справи младият полиглот. А той, макар и да забеляза любопитството му, не се смути. Леко наведената му краснописна латиница забяга по редовете на подвързания с кожа регистър:
„16 март 1875. Стефан Томов - роден в Котел, България - Турция в Европа - на 29 март 1850. Ходи на училище в родния си град до 1862. През октомври 1862 отива в Малта и влиза в малтийския протестантски колеж. През ноември 1865 влиза в Роберт колеж в Константинопол... където завършва през 1869. Заема се с учителстване в Ямбол, Тракия, през 1870 и в Котел, родното си място, през 1871-72. Става чиновник в английската моряшка болница на 12 март 1873. Идва в Америка през 30 декември...”
„Дотук ни една правописна грешка! - си каза леко разочарованият Стронг. - А такава граматична грешка, ако ме гледат в ръцете, както аз го гледам, и аз може...”
Но преди да си завърши мисълта, Томов видя, че предлогът пред датата не върви баш така и без да се колебае, драсна черта и вмъкна поправка: „...на 30 декември 1874 и влиза в тази семинария на 4-ти март 1875.“
Записването на Стефан Томов в университета Дрю, Медисън
Новият студент остави перото на тежката полирана дъбова маса. Така! Докторът намигна окуражително и двамата се усмихнаха като стари съзаклятници.
Снеговете отново бяха сковали алеите в леса, когато Дружеството на полиглотите в Дрю се събра на учредителна среща в затоплената от парното голяма читалня на Гибънсовата библиотека. Оказа се, че членовете му общо говореха осем древни и осемнадесет съвременни езици. На първите две места в модерните езици (според официалната история на Дрю от Джон Кънингам) бяха двама българи: Стефан Томов от Котел с осем езика и Йордан Икономов от Елена, който беше изпипал шест.
Телескопичен блик
През май 1884в Константинопол Томов се жени за сестрата на Икономов Адомица Пра септември следващата година, като учители в Американското научно-богословско училище в Свиищов, двамата възпитаници на университета Дрю в САЩ приемат сина на поп Константин от Хадърча Петър Дънов; на 24 юни 1887подписват атестата му за успешно завършване и на следващата година му дават препоръки за следване в Дрю.
В продължение на две десетилетия след това Томов превежда духовни книги от английски на български, като успоредно с това публикува свои трудове в Америка, където перото му отдавна е добре дошло. След като завършва Дрю и отива в Бостън да защити теоложката си теза и да следва медицина, Петър Дънов попада на една от тези статии на учителя си в сп. „Методистки преглед“от 1892: „Доктрината на панславизма“. (Тази статия, между другото, се цитира в методистката литература на САЩ повече от десетилетие след отпечатването й.) С нея именно Дънов навлиза в бурната дискусия от това време за Русия и славянството, поведена от бостънското списание „Атлантик мънтли“. За да развие с течение на годините една от тезите си за бъдещето на човечеството - че чрез страданията и жертвите на славянството ще се роди нова човешка раса, ще дойде нова цивилизация.
И така - да видим как стои работата с българските студенти в семинарията на Дрю.
Есен е и аз ритам шумата в дъбовата гора на университета; нарочно не вървя по алеите, а през шумата, защото златото на дъбовата шума прави душата ти свободна и съзерцателна. А аз искам да ми е свободно и да провидя повече, отколкото ще видят очите ми.
В Архива на библиотеката трябва да срещна нейната директорка д-р Джийн Шьонталер и като говорим за нея с уредници и библиотекари в канцеларията и уреждаме срещата, всички треперят и мене също ме хваща страх да не ме отпрати. Само че, ооо, не! Тя е голяма жена - няма да кажа огромна, за да не би да прочете тези думи и«да си каже: „Тоя пък!“ Голяма. Поглежда ме един път само право в очите, сяда си на стола зад масата и аз виждам, че вече все едно че сме разговаряли петдесет пъти, че се познаваме, че ме познава, че сме обядвали заедно... Честно старче - виждам какво прочита погледът й в мен, - живо, няма да си седне на мястото, кой знае какво иска да изчовърка. Архивът тук се пази всъщност за такива човъркала като него, дето никой не знае кога какво ще изчовъркат, така че добре!
- Какво мога да направя за вас? - пита. Не се усмихват ни устата, ни очите й, но е усмихната. Душата й.
Обяснявам й: българи, учили в Дрю, със специален интерес към специалния нередовен студент отпреди сто и повече години Петър Дънов. И преди да успея да трясна няколко от плоските си шеги за каквото ми падне наум - тя самата изплющява няколко. На тема: защо не търся някого отпреди триста години.
Сама взима връзката ключове. Сама отключва полутъмната архивна стая и влиза с мен да ми даде каквото искам. Преценила е, че зная какво търся, и по-добре да е с мен да ми изпълни всичките желания и да отговори на всичките ми въпроси, защото ще й спести време, като всичко оправим сега на място, вместо да й звъня, да питам пак и пак за пропуснати подробности, да насрочваме срещи и да ги отлагаме и така до безкрай. Един час повече сега, загубен с мен в събеседване по тема, от която няма хабер, ще й спести десетки часове на досада и чувство за вина после. Американка.
Архивът не е голям. Избирам снимки на учителите на Дънов, които да са неретуширани - за книгата. Избирам снимки на това как са изглеждали общежитията, в които е живял през четирите си години в дъбовата гора. Вълнувам се.
- И това чекмедже - казвам. - Може ли да видим?
- Индивидуални снимки има две-три, за които нямам представа кои са и какви са.
Отваряме чекмеджето и се оказва, че това са седем-осем снимки на чужденци студенти, подарени на учителите им. Всичките са правени няколко години наред при фотографа Морисън в съседното градче на запад (не в Медисън, който е на изток), така че симпатягите от Дрю с цилиндри, бомбета и нови вратовръзки са пердашили по двама по трима по трамбоването шосе, дето минава пред желязната входна врата и са се смели, и са се връщали весели и доволни, защото отде да знаеш! - може да е имало хубави хамбургери с бира в градчето. И ръцете ми се разтреперват, защото какви личности те гледат от тези снимки само! Прострелват те, разсъбличат те с тези техни очи. Какъв ренесансов дух, каква младост, каква сила и самоувереност. Това са българи от Българското възраждане - лека му пръст! - скъпи мои! Двадесет и две-три годишни момчета! Трима.
Най-старият - Икономов - на гърба на снимката си е написал топло, искрено посвещение на учителите си: „Теологичната семинария Дрю, Декември 29/1874. Ваш с братски чувства, Й. И. Икономов”
Томов, който изглежда по-нерешителен и сдържан, е лаконичен, но обичта му се усеща, колкото и контролирана.
Трудно се разчита името на третия българин: силен, изправен, с очила и бакенбарди - самоуверен. Чета го като „Желясков“, но после - когато директорката ми казва - „Вижте, господин Славов, ще ви дам снимките сам да намерите как да ги преснимате, но вие лично ще ми ги върнете, разбрахме ли се?“ - аз се изчервявам на доверието й и като ги залепям на стъклото на репродуктора, кой знае защо загрявам, че това, което отпред прилича на буквата „джей“, както се пише сега, преди сто години така се е пишело главно „ти”. Чета отново. „Тесличков.“ Що за име е това - Тесличков? Да не би както Дънов се бе прекръстил във Варна от Дънов на Попов, тук Желязков да е станало Тесличков? А Желязков знаех, че има. Както има Желязкова в Американския колеж в Симеоново, и както леля й е един от първите спонсори на Дънов в България през 90-те години на миналия век. Но Тесличков? Тази емигрантска анонимност всичко може да ти сервира. По-късно търся и преравям стари регистри, сборници с имена, азбучници. Никъде няма Тесличков. В методистките архиви в Медисън, Ню Джърси, също няма сведения там да е учил някой си Тесличков. Нито в Бостън във Факултета по теология. Както и да е. Едва след девет месеца в България открих, че такъв връстник на Томов и Икономов има и той е учил първо в друга семинария в Америка и едва после е бил в Дрю.
Каква златна есен за един дъб с опадали листа, ей тъй, щръкнал мълчаливо насред гората си!
Седя ден след ден в библиотеката ту на университета, ту на методисткия архив и гледам навън жълторъждивата шума, студентите, просто облечените професори и професорки с техните меки сандвичи с меко сирене и мек салам в книжните торби и чета, и-прелиствам. Благодаря ти, Боже, че си такъв сладък, такъв обикновен понякога! Благодаря за тези право гледащи български очи от снимките. За имената им тук сред японеца Хонда, японеца Фуджи, немеца Гьоринг (и мисля, че не знаете каква личност е и оня, дето уж го знаете от Втората световна война, и братовчед му в Америка), - защото какво ли се знае изобщо сред тоя вой на джуджета, политици, клакьори и ехидници, които така шумно подскачат, драскат, мацат или варакосват със златна боя водачите на модерния свят за добро или лошо? Тези чисти момчета от големите възрожденски семейства на Елена, Котел, Сливен, Варна, Битоля, Щип, които се подготвят, както целият свят готви водачите си, както другите котленчета, и сливненчета, и варненчета се готвят в момента в Одеса, Петербург, Швейцария и - уви! - никога не повеждат страната си.
Благодаря ти за тези чисти погледи!
За този златен залез и усмивката, с която немкинята архивистка ме подсеща, че архивът вече се затваря и ще съм добре дошъл утре.
*
Така че ето ги състудентите на Петър Дънов по реда, по който са се записвали.
Йордан Икономов в университета Дрю, Медисън
„Записан на 19 септември 1871 - Йордан Икономов от Елена, България, роден на 14 септември 1847; син на Иван Икономов. Получил образование в Робърт колеж, Константинопол (всъщност получава званието бакалавър на изкуствата). Конверт чрез Хенри А. Бътлър на 5 май 1870 г. Принадлежи към Методистката епископална църква. Има официален пасторски лиценз...“ Икономов получава званието бакалавър на изкуствата в Дрю през 1876 г. и завършва висшия курс 1876-77. Жени се за Манола Г. Илиева на 12 септември 1885. Става член и стажант-пастор на Нюаркското паство, пастор в Свищов 1877-81; Търново 1881-83; учител в Свищовския научно-богословски институт 1883-90; помощник-ръководител на Ловешкия район на методистката църква 1890-91 и Севлиево 1891 -92; книгоразпространител за България 1892-95; пак в Ловеч 1895-97; учител 1898-1904; във Враца 1904-18... Може би трябва само да добавим, че точното време на ученето му в Робърт колеж в Цариград е от 1865 до 1869 и че така се отличава там, че при завършването си е избран да държи публична реч. Представянето му е отлично, а темата забележителна: „За взаимните задължения между държавата и поданиците“.
Теодор Боянов от Самоков, учил в университета Дрю през 1873-74 и 1877-78, без да се дипломира.
Трайко Тесличков (по-късно Константинов) в университета Дрю, Медисън
Трайко Тесличков от Щип, учи в Масачузетс и става бакалавър на духовните науки, след което учи в специалния клас на Дрю между 1876 и 1879. (Вероятно това е Трайко Константинов, чието житие е добре документирано и съм го дал по-долу, тъй като е възможно и той като Петър Дънов да се е подписвал с различни имена и да е подписал прощалната си снимка с фамилно име от прякора на баща си, след което да е останал известен с името на баща си Константин за фамилно име. „Тесличков“ фигурира и в статията на съвременника му Илия Йовчев за българските студенти в САЩ преди 1880, но не се говори за Константинов, което също подсказва, че това вероятно е едно и също лице с едно и също родно място, с една и съща година на завършване в Дрю, но с две имена.)
Записан на 4 март 1875 - Стефан Томов, р. 1850 г. в Котел, също бакалавър на духовните науки от Дрю в класа от 1877. Подробностите по неговото образование и дейност вече видяхме при регистрирането му в матрикулационната книга на Дрю. Може би само трябва да доуточним, че колежът в Малта, в който споменава, че е учил, е английски и се нарича „Сент Джулпен“.
Трико Константин (Трайко Константинов), роден в Щип на 1 януари 1848, учи в Американското мисионерско училище в Пловдив към средата на 60-те години на миналия век. Около 1871 е протестантски пастор в с. Меричлери, Чирпанско. Взима диплома от Дрю през 1879 като бакалавър на духовните науки. Доктор на духовните науки от колежа Галсвил 1880 (оженва се за Дора Кийтс на 10 юли 1880). Дякон през 1881 истарейшина през 1883. Член е на методистката църква в щата Минесота от 1879 - още див край, където язди на кон по старата методистка традиция от салон на салон да проповядва като пастор във Филмор 1879-82 (времето на реалката на Петър Дънов във Варна), в Мъни Крик 1880-81, в Лансбъроу, във Варна по време на връщането на Петър Дънов там с пасторско назначение през 1884-85, ръководител на варненския методистки район 1885-91, Русе 1891-93, Ловеч 1893-96, методистки ръководител на цяла България 1896-97; на Русе 1897-1901; получава отдих през 1901-03 и става ръководител на района на Уидин 1903-05; Минесота 1905; Филмор и Фаунтейн, Нюпорт, Дъндас, Касъл рак, Минеиска (където е разгърнат първият интернат за индиански деца) - все в Минесота 1905-1919. (Да - българин мисионер в САЩ е възпитавал индианчета да стават американци!) Умира на 29 април 1919, когато си заминава и бащата на Петър Дънов във Варна - поп Константин (13 ноември 1919).
Константин Желязков от Омарчево учи по подобие на Петър Дънов като специален студент в Дрю през 1881-1882.
Пърси Пиринчиев - англичанин от български произход е роден 1860 в Бермуда и се дипломира в Дрю през 1885.
Марин Д. Делчев е роден в Меричлери, приема методизма на шестнадесетгодишна възраст и откликва на повика да проповядва на 32-годишна възраст; учи в Самоковското мисионерско училище и Сен Джонсбъри, щата Вермонт, и се дипломира в Дрю през 1889. (Женен за Добра Куманова на 26 юли 1890 в Панагюрище.) Съученик на Дънов в Дрю, пастор в Разград 1891-92, Шумен 1892, Русе 1895-96, Ловеч 1986-97, ръководител на ловешкия методистки район 1897-1901; Русе 1901 и района 1901-05, ловешкия район 1905-07, Търново 1905-09, Варна 1910-11, Шумен 1912-17; влиза в армията през 1917- 18, Шумен 1921 и търновския район 1923...
Бедрос Крикорян ще бъде споменат тук като приятел на Петър Дънов през първите му две години в Дрю. Завършил Айнтабския колеж в Турция, той се дипломира в Дрю през 1890, влиза същата година в Баптистката църква и става мисионер в Армения, където бива заклан по време на ноемврийските кланета на 1895. Включен е в списъка на духовните мъченици на Методистката църква.
Тук по ред идва Петър Дънов. Продължаваме нататък.
Елаяс Деметриус Вишанов (Димитър Илиев Вешанов), р. Солун, Стефан Томов в университета Дрю, 13 септември 1867, приема методистката деноминация на 14-годишна възраст; завършва колежа Хакетстаун през 1889. Учи две години в Северозападния университет, записва се в Дрю като „македонец“ и се дипломира там през 1894. Оженва се за американка и става лекар.
Константин Пачеджиев, роден в с. Бончи, Македония, на 18 януари 1865, бакалавър на изкуствата от колежа Алигени 1894, Дрю 1894-95; влиза в евангелската църква и организира първата църква в България. Пастор в Бургас до смъртта си. С пастор Марков е посрещал Дънов в дома си на ул. „Св. Пантелеймон“ - тогава номер 2 - в Бургас. (Чичо на големия български футболист и треньор на кипърския футболен тим, известен с прякора „Чугуна“.)
Куман Бойчев е роден в село Меричлери през 1875 и учи в Американския теологичен институт в Самоков, после в Сиракузкия университет и във висшето училище на Дрю 1901-02.
Манонг Пилибосян от Пловдив учи в Дрю през 1908-1909.
Дрю, разбира се, не е единственото място, където българи получават духовно образование и проповедническа подготовка в Америка. Като споменаваме тук съученици на Дънов, с които по-късно в България той е поддържал по един или друг начин връзка, като изброяваме предшествениците му, които по-късно му стават учители, трябва да имаме- предвид, че между познатите му от Америка има много, с които той общува и там, и в България по-късно, които са учиш други специалности и в други духовни институти. И за да бъде пълна картината поне на духовните мъже, с които той се движи в шестте си години по семинариите на САЩ, ще добавя, че освен търкането на чиновете в учебните заведения има, както казах, и пасторски стаж: яздене на кон през житата в щати, където се крият индиански бунтовници и лудуват каубои, пияници и професионални хазартни играчи, които стажант-пасторите трябва да въвеждат в правия път. (Боже, помилуй!)
От вас се иска въображението да си представите картината, а от мен са само данните, както са ми натрупани тази нощ на работната маса - нямам време да подреждам. И няма нужда.
През 1892 г., когато Дънов пише в Бостънския теологически институт дипломната си работа за миграцията и покръстването на германските племена, в България се връщат от пасторските си назначения следните българи, методистки възпитаници:
От щата Небраска в САЩ идват Гавраил Илиев, Стефан Гечев, Марин Делчев, Миндо Вълчев.
От Вашингтон - Захария Илиев и Иван Димитров, както и Иван Тодоров.
От Северната индианска мисия в Уайоминг и земите на сиуските племена идва Петър Тихчев.
Авторски блик
Това са времената на траещите с дни Слънчеви танци сред прерията по летните горещници - най-дългите дни на годината.
Това са времената на последните победи и последвалия разгром на индианците срещу американската армия. На 22 Ьни 1876 силите на оглалския вожд Ситинг Бул избиват войниците на генерал Къстър и самия генерал при Литъл Биг Хорн. На 5 септември 1877 г. бива убит, въпреки че се предава с племето си, участвалият в битката на Литъл Биг Хорн велик вожд Крейзи Хорс.
Вилнее вождът Ред Клауд. През 1890 истерията на Сиуския месия и чудесата му достига до апогея си: само през ноември и декември същата година във в. „Ню Йорк таймс “ има 47 съобщения и статии за това. Към края на тази истерия бива убит героят от битката срещу генерал Къстър вождът Ситинг Бул.
И Тихчев топурка с Библия в ръката през Уайоминг! Ох, Боже мой, описвайте го вие всичко това! Колко години искате да живея и да си вадя очите над белия лист? Българи ли сте най- сетне, или не сте! Аз не мога; ще експлодирам от този задух на снимки на лъжевойводи (как може да се оеснафява така вулканичният порив на българския хайдутин с това чиновническо етикетче „войвода“!) и от тези угоднически меродии за някакви помаци и не знам какви батаци, макар че поне ще разкажа за мисията начело с Кларк и Чакалов в горите на с. Батак по време на избиването на децата и жените от племето на Крейзи Хорс, когато двамата самоковски конгрегаши отиват да събират криещите се по мечи дупки невръстни деца на затрити по време на баташкото клане български бащи и майки! Да не би руските агенти от Пловдив да са ги спасявали, или смелите помаци на Хайтов от Яворово! Възпитаникът на Робърт колеж Димитров сред членовете на международната комисия и киселият, вечно нервен и вечно опяващ дебелоглав протестант срещу башибозука - Джеймс Кларк. И Чакалов. Ето това е истината! Когато убиват Крейзи Хорс в сиуския резерват на 5 септември 1877 г., българските пътуващи проповедници в САЩ... - ааа! - ще оставя това сега!
Все още не са се върнали от пасторските си обиколки по света Захария Паламидов и К. Г. Паламидов.
През 1891 пътуващи проповедници са Иван Тодоров, Байчо Тодоров, Петър Василев, Иван Димитров, Петър Тихчев, Стефан Гечев. По-късно нея година Гавраил Илиев се връща от житата на Небраска и с него пак оттам - Иван Димитров, Стефан Гечев, Марин Делчев, Захария Илиев, Петър Василев, Иван Тодоров, както и Паламидов от работническите гета на Детройт, за да стане учител в Хотанца. Трайко Константинов иде от Минесота, Томов и Икономов - от Ню Арк.
През 1886 Харалан Димитров от Ню Арк отива пастор в Питсбург, призован от годишната конференция в Консвил, проведена от родения в Хавай председател на методисткия район епископ Малалиеу.
И пак епископ Малалиеу взима при себе си като проповедници в Детройт, където се премества през 1887 г., Иван Тодоров, Ванчо Тодоров, Петър Василев и Иван Димитров. Между другото, на следващата година Малалиеу председателства годишното събрание на българската мисия.
Авторски блик
Защо хаваецът епископ Малалиеу все изисква българите при себе си, където и да поеме нов район? Защо това ми се струва по-важно да се разбере, отколкото да се измисли някаква нова измислица за някакви нови несъществуващи заговори срещу българите, някакви колорадски бръмбари, пуснати да поскъпне хлябът, някакви тайни потурчвания в някакви дълбоко потулени села, някакви енергийни дупки по границата (в които циганите хвърлят скелети на крадени магарета) или гърци някакви изкрали някакви икони през шести век и половина? Или някакъв кучешки зъб в някаква полутракийска полугробница? Защо - както казваше Паисий - в края на краищата да не знаем историята си - какво като я знаем, да не сме крастави, да не ни е страх, че ще научим нещо страшно за себе си, не вярваме ли в стамината си като народ и нация?
Дванадесет и половина е, минава среднощ, долу на Тунджа някакви местни спасители на някакви орсовки бърчат чела и се наливат с национална гроздова и американски дискошум отпреди десет години... (Казах ли ви, че се скрих да пиша в Ямбол на спокойствие?)
„Ша та чакам на бургаската гара! Лека нощ!“
*
Но това после. Тук, докъдето сме стигнали, Петър Дънов се е записал да учи във Варна. Разбира се, ако бъдещият учен го търси по разни документи или в България, или в Америка, трябва да знае, че по него време чувството му за идентичност е много несигурно, което издава безпокойство, издава, че нещата не са точно такива, каквито трябва да са, че очаква нещо повече, без да може точно да сложи пръста си върху него и да е сигурен какво е то. Роден е в Хадърча, но ще го срещнете в някой регистър като роден във Варна. Баща му се казва Дъновски, но ето че вие го знаете като Дънов. А в първия курс на варненската реалка ще видите, че се е записал като Петър Попов - на занаята на баща си, т.е. Петър поповия син.
И като споменаваме реалката, докосваме още нещо, което вероятно е от значение, за да разберем наслагванията в психиката му от най-млада възраст. Той е роден и е живял като човек, на когото винаги е било постлано, в добрия смисъл на думата - винаги е бил от първите, и в повечето случаи всъщност направо първия.
Първите три години от живота си прекарва без баща в Хадърча, или по-скоро с баща, който се мярка само понякога - красив, усмихнат, с царствена брада, като че препуска на висок кон. Петър го чака и когато Константин идва, всъщност идва най-голямата духовна фигура на българите във варненския край - това е той, баща му, когато се вестне при него и майка му, човек, на когото не само кметът сваля калпак, но и всеки големец, който се случи да мине през село.
На това отгоре в двора на църквата лежи, и той е ходил колко пъти да я гледа, гигантска украсена плоча с името на дядо му. Голям, голям човек в Цариград! Истанбул - Босфора там, Златния рог, корабите, джамиите, италианските банки и павираните улици на Пера, островите с дворците - това е бил той, светът на дядо му. Колко пъти е гледал Петър една-двете останали протрити стереоснимки през стереоочилата с дръжките! Дядо му е бил там... и там е бил,... и там; а тука всички са го чакали да свърши работата на българите...
Една портретна снимка е имало останала от чорбаджи Атанас при майка му - стара, кафява снимка, щракната в Цариград и тя. На нея дядо му седи на стол. Много висок. Много як; с дълги тънки ръце и крака, със стройни кости в елегантния френски костюм. Голямо чело, кичур коса, самоуверено паднал встрани. Но не е надут, не е важен - той си е какъвто си е - голям мъж - и сърцето ти се свива пред него, но не защото ти се надува - просто си е Голям! Очите му гледат право в теб, нито изпитателно, нито строго, нито плахо, нито играят - гледа, за да види, и вижда всичко, и ще знае какво да направи. Додето си щракнеш пръстите на ръката.
След това - училището във Варна. Първото. Блестящо училище все още по Бел-Ланкастерската система под грижите на Даскал Арабаджиев, но независимо от системата то година след година продължава по всичко да си остава първо. Идва да преподава в него сам сливенецът Сава Доброплодни. Когато Петър постъпва в училището и наесен идва време новата учебна година да се открие, ще се разказва как Доброплодни се представил за пръв път и как държал реч на турски. Ама на истински турски, кадийски турски, не „един гащяк-потур плява на нашто ешек- черното магаре, чоджум!“. Като изрекъл първите пет думи, всички се вцепенили и станало тихо и турските първенци - мюфтията, мютесарифинът и другите там се спогледали и поели дълбоко дъх - така говорел, сякаш че пред тях бил поетът на Махмуд Втори божественият Айни. Сетне казал и реч на български - а есенните люляци на двора цъфтят ли цъфтят, ухаят в ранната утрин!
Така или иначе, първият учител на България турил училището в правия път. И не само туй, а го преустроил на модерно класно училище, каквито по него време в България имало я едно, я две!
Такъв авторитет имало българското училище, че турският реформатор - валията Мидхад паша - сам дошъл на инспекция и пил кафе с настоятелството му. Изпълнен с възхищение, той похвалил българите за това как са подхванали работите и дори излязъл насреща им с идеи за още по-голямото подобряване на нещата, като обещал да ги подкрепи. Едно от предложенията му, които радостно се приели, било да се търси начин българското градско училище да се отдели от църквата. Погребения, панихиди, опела - казал Мидхад - не са неща, дето вървят гладко с ежедневието на малки деца, тъй като те трябва да са винаги в най-добро настроение в училището си.
Всичко това, разбира се, е така, докато образованието е в ръцете на самите граждани. С Освобождението то престава да е частна работа и на 29 август 1878 г. излиза Привременният устав на народните училища, издаден от руския комисар княз Дондуков-Корсаков и написан от проф. Марин Дринов. Това туря в ред двайсет и двете варненски учебни заведения и освен това иска много нови, защото обучението става задължително и най-важното - води до създаването на гимназии. Реалки са се казвали - двукласни гимназии в цялата страна, но отначало в Княжеството и в Източна Румелия има само четири: в Пловдив и Сливен в Из- точна Румелия и във Варна и Кюстендил в Княжеството. (София и Правец - как сте вие?)
И пак - с първия випуск, с първите 39 ученици от цяла България през 1879 година бил Петър Попов - т.е. синът на поп Константин от Хадьрча - Петър Дънов.
*
Образованието във Варна по онова време наистина не е за пренебрегване. В училището при църквата освен Сава Доброплодни през 1862-1863 преподава Петко Р. Славейков (1864-1865). През следващите години там преподават престижните просветни дейци Никола Бацаров, Стефан Дерибеев и при постъпването на Петър в училището тук вече е и шуменецът Димитър Станчев. Станчев е забележителен човек, тъй като с идването си (и идването на малкия Петър, разбира се) му хрумва една умна работа и с Дерибеев основават българското ученическо дружество „Просвещение“, като постепенно го превръщат в център на българския дух в града.
Мъжката гимназия, Варна
По същото време съпругата на Бацаров - Мария Бацарова - вече открила отделно девическо училище в къщата на видния варненец Д. Провадалиев, така че това е второ варненско българско училище след Освобождението, наред със седемте гръцки и тринадесетте турски училища. Напълно очевидно е, че оттук нататък, по време на ученическите години на Петър във Варна, се разгръща едно огромно училищно строителство - нови сгради, нови оформления и преустройства на старите здания, от които е останала само дигнатата през 1883 г. сграда на „Св. Климент“.
С реалката не е много лесно. Нея отначало я набутали криво-ляво в една стара, макар и голяма сграда, където имало и пансион за външни ученици с държавни стипендии - пълни и половинки, и така нататък. Изобщо системата била сложна и настъпателна. Трябвало да се върви напред и с тази точно вълна се движи през цялото време малкият Петър; времето агресивно, а самият той съзерцателен и все някак настрана, като че ли не знае за какво става дума. Колкото и добър ученик да е. Старата сграда било весело, шумно, пъстро, светло място. Още с постъпването си Петър видял хора, каквито рядко се срещат, учителите му били - направо да го кажем - граждани на света. Не блестящи, но много отворени. Не чешити, но много живи.
Директорът Тодор Шишков бил търновец. Връстник на баща му бил и двамата много си допадали; и за двамата нищо не било забранено, ако е за добро, и за двамата всичко, което трябвало да се направи, просто се правело! Шишков навремето бил ученик на еленчанина Никола Михайловски - ако това име ви говори нещо. Гигантска фигура. Ако Елена била нещо, ето го нещото! След това Шишков минал през търновското трикласно училище на Петър Берон!! После продължил образованието си в Париж. После учил славистика в Прага. Когато се върнал в България, станал директор на класното училище в Сливен, издал аритметика, елементарна словесност, българска граматика, история и какво ли не! Всичко от каквото имало нужда. Спял със запретнати ръкави. Пишел и печатал наляво-надясно, тресял дядо-Петковото списание „Читалище“ в Цариград, дискутирал пламенно за културата и за образованието. Като дошло времето на колосаните яки и префърцунения социализъм, времето, когато приятелят му поп Константин спял самотен в стаичката си на тавана на църквата „Св. Архангел Михаил“ в Ченгене махлеси, патриархът на българската словесност Иван Вазов се закачил по негов адрес в „Един бисер на Черно море“.
Вярно, че Шишков пишел малко смешни стихове, но не по-смешни първи стихове от Вазовите:
Ой Варна,
Варна,
Одесос стара
близо Каварна
ти се докара...
Е, и! Васил Коларов, като го срещнел в коридора на училището с великите си съмислители, се фръцкал пред тях, като му изказвал съжалението си, че Ботев не го признал като поет навремето. А старият директор ги гледал, виждал колко са „величествени“ превзетите му ученици, знаел, че „какво знаят те“, какво да им каже и какъв лесен бил сега за тях пътят им и как щели да го омацат, и се усмихвал, и се правел на глупав:
- Да, да, господин Коларов, Христо мъничък като беше, тичаше само по ризка, стегнатичък такъв, и аз го шляпках по голото „д“.
Как да им обясни на тези напомпани вече с митове и легенди хлапаци, и на всичкото отгоре вече отровени от диктуваната отвън пропаганда на министерството, че трябва просто да се гледа на всичко - но не само да се гледа, но и да се вижда, че трябва по човешки да се живее, не трябва да се употребяват много главни букви - но кой от аргументите му за истински народно и близо до земята образование и култура по вестници и списания е бил чут? На тези хлапаци тогава какво да каже?
Шумналията Димитър Станчев бил ученик на Добри Войников, сетне учил в Цариград, след това като учител в село Ботево, близо до Варна, се впуснал в утопичните социалистически идеи на Фурие - няма как! - това било векът на Брук Фарм до Бостън, на Фрут Фарм до Харвард, ето ти го и Станчов до Варна!
Фердинанд Дечев, третият учител на Петър в реалката, бил от банатските българи - католик. Учил в Сегедин, в Унгария, учителствал край Букурещ. С австрийския си паспорт се настанил като агент на Киряк Цанков (от националноосвободителните деятели в румънската столица) в Свищов и му въртял международната куриерска работа. Той бил, който преподава немски на Петър.
Каква огромна империя са наследили българите, какви простори са им били отворени, какъв полет; и какви усилия е трябвало да положат да стигнат до това положение след петдесетина години, че който е учил в чужбина другаде освен Русия, ако отърве бесилото, трябва поне да иде в затвора за седем-осем години.
Така или иначе - тогава било времето на високия полет и Петър в първите си години се носел със силните въздушни течения над родината си.
Полет като кажеш на нашия литературен български език, значи право нагоре в подножието на престола Господен да стигнеш! А ако е полет от онези, дето си малко с изпъкнали очи и трохи от трахана около устата, и се опулиш и опънеш пети, и вжжжжжжж! - вземеш, че се треснеш баш в центъра на часовниковата кула? Вжжжжжжж-жът! - фронтално така! - баш в кубето на „Св. Богородица“? Защото, като мисля за онези години: за влизането на Петър в реалката, за завършването му с първия випуск и прощаването му с Варна, за да отиде в Американското духовно училище в Свищов, аз виждам много светлина, много шум, много пъстрота, много радост; виждам българите най- радостно от всички по него време да викат „ура!“, но не и най-много да тежат на мястото си.
Варна е върхът и Варна е сриването на надеждите на тези, дето виждат нещата ясно и точно, както подиграният Шишков вижда България на българите, защото „на българите“ значи на български първенци, които са я водили към свободата; а сега е дошло време първенците да се готвят да варят клисави домати с ориз полуслепи на тавана на някоя от църквите, които са издигнали сами, и да мигат на парцали под насмешките на учениците си и новоиздигнатите угодници на освободителите. И къде им е бил акълът наистина - две хиляди души на международен град от над 20 хиляди. С пристанище на море, с железница до речно пристанище на най-оживения път до центъра на Европа, строена от англичаните. Град - строителната перла на османската архитектура! Град, от който се напуска и през който се влиза в България; отникъде другаде с изключение на Свищов може би (обърнете внимание! - всичките други български пътища към света са покрити с шопски овчи бърбонки и тракийски биволски палачинки. Бургас смърди на сяра и колиби с рибени кости и мидени черупки из дворовете, пък е и в Източна Румелия, не в Княжеството!). Кой ще ги остави сами да решават бъдещето си!
24 юни 1879. Петър се готви да влиза в реалката и нея сутрин ще види не само бъдещите си съученици, а и представители от всички варненски училища на свободна Варна, както никога дотогава. В пълното им величие! Ще идва българският княз и как другояче и откъде другаде да пристигне в България ми кажете? Родственикът на английския вицекрал на Индия - лорд Монтбатън! Сам той най-светлият млад представител не само на немската благородническа династия Хесе, но и на Батенберг! Александър Батенберг!
Пристанището е осеяно с арки, улиците със знамена! Отсам - „Да живее негова светлост Александър Първи“, оттатък - „Да живее България свободна“. Летят знамената. (Не в синьото небе, разбира се. Винаги, когато ще посреща нещо голямо, Черно море е ядосано, роши се и се мята.) И трета арка: „Дерзай, Светлий Княже, народът е с Теб.“
Надигай се на пръсти, качвай се където можеш да гледаш над главите на тълпата.
Параходът „Константин“ акостира. Варненският губернатор Драган Цанков посреща светлия гост. Чиновници, съветници, български депутати чак от Одрин.
Хей! Ура, да живей! Люлеят се хората; викове!
Представителки от нежния пол от всички народности с шапки с големи периферии. Говорят и ахкат, и много-много български не се чува. От всичките ученици и ученички, каквито ги има; от всички училища български, арменски, гръцки, еврейски (само турските ги няма, въпреки че са най-много). Госпожичките са с бели дрехи, китки в ръце, ленти през рамо. Българските ленти - бяло-зелено-червено, гръцките - сини, арменските - лилави, еврейските - червени. Светнали великденски яйца, сред които има и български.
Слизат, идат вече, влизат, излизат! Напред окичен с медали на бял кон (не, не е на кон!) Негово сиятелство императорският руски комисар княз Дондуков-Корсаков.
Това вижда синът на поп Константин - еполети. И еполети. Чужденци. Чува езици, от които само половината разбира. До комисаря е князът - строен немец, издокаран, както най-добре да се подскаже накъде ще вървят работите тука, в свободна България - ура! - да живей! Облечен е в униформата на руски генерал (да се знай!) и на главата има нещо, дето трябва да мине за българска шапка - селски калпак (ура, да живей! С гол в ръката нож! Хей!) Нищо че като се тръгне от губернатора (дето им подава ръка), който е изкарал половината си живот дотук в Европа, та се мине през господа градските съветници и дамите на кея, та се стигне до варненските българчета, арменчета, гърчета и еврейчета всички са с европейски дрехи, раирани панталони, часовници със златни ланци в джобчетата на жилетките, сребърни пенснета, английски бомбайки на главата и широкополи кючук-парижки капелуши. Тия сега, дето се смятат за голямо добрутро, граждани, народни водачи, богаташи, престижни хора - те, дето са освобождавали Варна - по-хубаво да свикват, че няма да имат думата - свободна България е това, селският дух тука е освободен, калпакът (ура!) ще се пуха в земята - бомбета-шмомбета - лека-полека ще ви издокараме като народни изедници и ще мълчите; и селото, духът на славянството, мистичните сили на свободна България с калпака на капитан бай чичо хайдут Петко хаджи войвода ще бъде кривнат на гордо чело... С гол в ръката нож!
Телескопичен блик
Тези бомбайки, които господа мъжете носят във Варна, сега им Викат „бомбета“. Една от стоте столични думи В български език, на която да се чудиш и маеш. Защото столицата Цариград е световен град. И там - къде другаде - заможните българи пръв път ще видят панталони (италиански потури) и калцуни (италиански гащи), и пантофи (италиански чехли), и тенекета (английски метални делви), ще чуят за Париж (турско-италианското произношение на Paris „Пари“, дето като го кажат това чудо българите по света - чудят им се!). И оттам също иде името на тези английски модерни шапки, дето приличат на бобени котлета, обърнати наопаки. В Англия така им Викат по разговорному „котлета“, а литературно се казват „боулър хет“ (от „Боул“ - супена купа), само че навремето, когато столицата на българите е била Цариград, този стил шапки ги донесли представителите на търговските фирми от Изток и от Близкия изток - накъм Индия, Хонконг, Бирма, - отдето идват големите английски пари в Цариград. И китайци, и бирманци, и индуските кули, хамали, богаташи носят валчести кат там - бедна или богато скроени - все едно. И в град Бомбай - първият европейски английски град в Индия, ги правят толкова „по богатому“ англичаните, които са влезли в крак с модата, че дори ги колос- ват. И за да са все пак английски - тези котлета, - взимат, че им слагат малки периферийки. И това е Времето на големия стил на живот, идващ от Индия: коктейлите се казват по индийски „пунч“ - което значи „пет“. Като в таблапш „Пендж у Ек“ - пет и едно. И така на коктейла (шарена смесица като„петелска опашка“) от пет питиета, дето го смучат със сламка, англичаните, натрупали богатство от Индия, му викат Пънч. И ако ти друснат някой юмрук - пак му викат Пънч, защото е удар с петте свити пръста. И тая колосана бобена котелка, дето се носи на главата, и тя също иде от Бомбай - само че на английски града, за който става дума, се произнася „бомбей“. Така или иначе търговците В Цариград не ти пишат на английски, като идеш нещо да купуваш, ами приказват италианското търговско линго (на което тази работа се казва „бомбета“) и ако искаш такава бобена котелка от някой моден магазин в Пера да си като англичанин, забогатял до безумие В Индия, и те ти казват - „Ааааа, евет, чорбаджи, бомбе фасон, евет-евет! Джам гиби!“ И ти свалят колосаното бобено гърне, и ти го нахлузват на главата. Значи: „Ааааа, тъй, господине, бомбей стил (в бомбайски стил), тъй, тъй! Лъщи!“ Италианците, разбира се, го поиталианчват, защото поради близостта В звученепю на думата им се струва, че идва от „бомба“, т.е. валчесто черно нещо.
И така нататък.
Песен има една много години по-късно. Скачат едни моми с дълги голи крака и стегнати задни бузи и пеят:
Четри стъпки направи
и назад се обърни.
Туй, всеки знай, е
новият танц Бомбай!
Хей!
И тропат като кобилки по шантаните, и като тропат В такт, си клатят модните бобени гърнета и ту ги свалят, ту ги турят на къдравите си главунки, милите! А пък ритъмът на танца, който танцуват, се казва Чарлстоун - това вече не е английски град в Индия, а американско пристанище в Южните щати, дето негрите го измислят този „Чарлстоун“ да го тропат, докато надуват джаз.
И тези бомбейки, тези бомбета, също като по-късно тези панамени шапки (от град Панама им викат панамки в България, само че в САЩ, като първо взимат да ги носят, му викат на такъв човек, че се носи в Чарлстоунски стил, и панамените шапки са чарлстоунки... И танц също има такъв, и песента му е: „Рита, скача като кон, туй ми било Чарлестон!“)... абе, карай! Абе, няма столици, няма Цариград, няма българи граждани със стил или уличници без стил - вече селски калпак носи самият саксонец князът, защото оттук*нататък свърши се със света, оттук нататък руснакът ти казва, че си селянин славянин, и който е облечен като света, е чорбаджия изедник, и щом си селянин, си славянин и ще ти надуват главата с това от училищата си и с великата глупост, че първенците ти са изедници - толкоз! - селяните славяни са да слушат и служат на Петербург, и това и ще правиш, велика ти моя християнска православни и чиста душо с дървеното рало, а твойте изедници им острижи брадите и - бой! Батюшка цар ще ти помогне!
Петър вижда от високото, дето е стъпил, и чува:
- Да живее князът! Да живее България!
Долу две дами с капелуши и огромни очи се стискат под мишница и се кокорят към стройния германец с калпака, който слиза, подкрепян от Драган Цанков.
Председателят на градския съвет поднася хляб и сол с думите: „Ваша Светлост! В името на населението от град Варна...“ и кара нататък...
На които думи красивият младеж със селския калпак отговаря с много точно и внимателно изговорените български думи - сякаш стъпва на пръстчетата на краката си:
- Сърдечно благодария за изразените вий чувства. Да живее новотто ми отечество! Да живее Блягария!
После на ален кон...
После гърмят сто и едно оръдия...
„Шуми Марица
окървавена,
плаче вдовица
люто ранена...“
Авторски блик
И това е по-добро от Шишковото: „Варна, Варна край Каварна, много стара се изкара“, така ли? Съмнявам се! Но времената са такива. Всички онези поети от онова време знаят, че не са поети и че просто в този романтичен период има „места“ за поети, и ги заемат, но им треперят гащите, че не им е там мястото и утре може да изхвръкнат. И е естествено, че не си гледат работата с облаците и самодивите в бяла премена, ами току захапят някой колега, да го пооцапат, да не им мъти водата. Така че Вазов ще се обади за „Бисера от Черно море“, Ботев ще се заяде с Пърличев, който е единственият заслужил лауреат от всичките. Ще лайне по даскал Петко:
„Не пей ми се, не смей ми се,
от днес веч ще да блея!“
А даскалът, разбира се, на никой не остава длъжен:
„Не е мъж тоз, кой вързува гащи,
и писател, който знай да дращи!“
Фактът, че Петър по това време стои някак на дистанция, разкрива нещо много съществено. Той не е като другите си връстници. Еуфорията при тях е всъщност част от заразата на новоосвободена България; освободена, преди да може сама да се справи с обществените и политически проблеми на една свободна държава, тъй като самата нация още не е дозряла. С хора като баща му и дядо му тя скоро би осъществила каквото е нужно, но техните усилия и добрите резултати, които постигат, са все още реакция срещу дразнещи неща, срещу несправедливости, защита срещу неудобства, и това още не минава през осмислени в един цялостен план координати на националната идеология. Когато селяните помагат на поп Константин да им се махне от гърба сърбелът на гръцката агресивност, те не са готови да дадат рамо на българската църква като българи с национално съзнание. И затова свободна България идва с недозряло национално съзнание, идва с вакуум в националната стратегия. Идеологията й, политическите й цели се формулират според интересите на един или друг покровител. Водачите й биват смлени и оплюти като народни изедници; повеждат я даскалите и чиновниците - дребната сган, зависеща от министерствата, в които мнозинството от министрите (независимо от това дали го съзнават или не) са чужди агенти, ако не са направо чужденци и чужди поданици.
И когато тази сган измисля политици, когато си измисля учени, бойни юнаци с гол в ръката нож, писатели и поети, тя няма зряла скала на национални ценности, която във всяка от тези области да разположи България твърдо в геополитическата карта на света. Естествено започне ли заемането на писателските места, зад всеки, който изглежда, че ще има сили да стане „литературен единак“ сред културните котерии на деня, се нарежда лъскаща със зъби глутница, която е готова да ръфа живо месо, за да осигури напредването на кумира си и получаването от него на привилегии и позиции и назначения за вярната си служба. Тълпи ще се носят един ден след Петко Славейков и ще се изписват нови учебници в училищата, за да получат той и приятелите му мястото си (народните им пенсии са срамно високи в сравнение с мизерните стотинки на старите даскали). След това ще се пишат нови учебници в този дух за Вазов и Величков. След това за Пенчо Славейков и доктор Кръстев (Кой беше този ли? Не е важно - един с очилца, разбира се!) И ще се смеят на онези, които трябва да им разчистят място, като поетите Стамболов и Шишков...
И точно насам водя аргумента си. Синът на поп Константин, който сега се пържи, без да разбере как са изместени приятелите на баща му от църковните и училищни работи, не може да се изпише в една или друга котерия. Синът на природно отлетия устовец не знае как да деформира мисленето си, за да повярва, че този или онзи литературен единак на деня е по-добър, истински български, народен, че той точно заслужава шопския калпак над руските генералски еполети върху стройните германски крака. А не другият, който очевидно също е толкова дребна риба, колкото него.
За Петър без каквото и да е съмнение Шишков, любимият математик, историкът, учителят му по френски език, не е смешен спрямо смешните стихове на Вазов от онова време и той не може да се подиграва, приютен в хлапашките глутници на съучениците си, и е самотен, и мълчи. Но че вижда ясно това, което казвам тук, няма никакво съмнение. Оттук нататък ще минат 60 години живот за Петър и над четири хиляди записани негови проповеди, беседи, лекции. Ясно се виждат там неговите литературни ценности. Никъде няма да доловите Вазов да е турен по-горе от Шишков или Пенчо Славейков по-горе от Вазов - и то не защото литературата не е негова област. Напротив! Точно обратното! След като завършва за каквото е отишъл в семинарията Дрю след няколко години, т.е. да получи американски лиценз за пастор, Петър остава още две години специално да изучава литература и теория на литературата със забележителния литератор доктор Крукс, както и обща история с доктор Юфам. Така че той не споменава Славейков и Вазов, Шишков и Стамболов не защото не ги знае, а защото в мащаба, в който гледа, в планетарната перспектива на световната литература, в ракурсите, с които си служи, и едните, и другите са си колеги на Коста Кочанков, и едните и другите са на етажа на:
Сливен, Сливен град епичен
град епичен, град кирпичен...
Знаят го и останалите му връстници всъщност, но си кривят душата, защото българският обществен живот още не се води от съгласуването на творческите сили на развити и зрели личности, а от сформирането на - вие го наричайте литературни котерии, аз ще го кажа направо - глутници.
Петър от дете вижда тази чиновническа пошлост и - може би понеже е свидетел на трагедията и проблемите на баща си - остава над нея. В беседите си цитира Достоевски, цитира Толстой. Като познавач. Коментира американската литература. Говори за конкретни музиканти. За Аделина Пати например, която слуша на прощалния й концерт в Ню Йорк, и точно сочи кое е божественото в нея и кое е ефимерното. Той не може да взима отношение към нещо, което е за пренебрегване дори под микроскоп и с което няма да свърши работата на българската литература.
И не става тук дума за това, че е ясновидец или светец, или човек от другия свят, или Исус и затова не може да лъже. Не е така. Има десетки други като него. Баща му е като него и му е мъчно. Но баща му има приятели с неговата участ и има с кого да споделя това, за което му е мъчно, защото ц на тях им е мъчно. Петър няма такива приятели и е сам. Неговите съученици се готвят в масата си за чиновнически постове и служби и учат как да притъпяват сетивата си, за да влязат добре в утрешните глутници - добре! нека го казваме оттук нататък групировки, - и не им е до самовглъбени хора като Петър.
Няма нищо странно в него и поради простата причина, че както вижда нещата с учителя си, така както вижда после нещата с пристигането на княза във Варна при започването на реалката си, така ги виждат всички българи, които вече са личности и са посветили живота си на България и нейния утрешен ден, а не на търсене начин да отръфат от живата й плът късчето, което им се полага като членове на тая или оная глутница. Не са малко: между политиците консерватори, между бизнесмените благодетели, между строителите на българската независима църква. Това е кръгът на баща му и някои от тези хора споменахме. Но има и други. Самият Петър след няколко години ще засече случайно зад емигрантското бюро на Елис Айлънд съпругата на един от следващото поколение - Надежда Карастоянова - съпруга на американския журналист Илия Йов- чев.
Йовчев през същата година, когато Петър се премества във Варна, пристига в Америка (1870). И сега, веднага с Освобождението, се връща в България и започва да издава вестник „Родолюбец“, защото в идеализма си той мисли, че братята му са изпаднали в безсъзнание, и с опита си на американски журналист иска да им помогне, да им даде пример как става, да ги съветва, да критикува по американски всичко, за което народът трябва да знае. И това, което видяхме през очите на Петър при посрещането на Батенберг, и впечатлението, че се надига нещо чуждо, вместо да е дошла точно свободата на народа ни, смътно усещане, че не идва самоуправление на българите, а бутафорията на фалшив, уж народен калпак, под който ще се носят руски, немски или каквито и да са там чужди еполети - това са и мисли на „Родолюбие“ за първите крачки на княжеството. Схрускват го, разбира се, и Йовчев пак бяга назад в Америка, в Харвард (като че ли там му е било лошо на този идеалист!), за да продължи работата си над утописта Белами.
С една дума започваше естрадата на държавния живот под непокаралия мустаци Монтбатън с българския селски калпак, а по чий сценарий и чии постановки, това не е в тази книга. Така или иначе, след два месеца Петър влезе в реалката с тази картина на Варна в съзнанието си.
*
След две години, завършил вече, дипломиран, той трябваше да напусне Варна на път за Свищов. След десетилетие и половина щастлив живот тука.
Искаше да върви напред, а колко празно му беше, как така се махаше, преди да се е слял, допрял, прегърнал близко до сърцето си всичко тук след толкова години на любов в семейството си и в училищата си, и с учителите си. Пообиколи малко. Доста пообиколи всъщност и сега, като напускаше Варна, му бе най-мила сякаш.
Как е издънена тя за тези години. Свободна България наистина! Той не знае какво е ставало по преговорите за съдбата на тази свободна България, която се освобождава, без да може да каже една дума пред освободителите си с моливите и перодръжките. Не знае, че англичаните, понеже ги е страх от руското влияние на Черно море, искат да се освободи западната й част, че настояват шопите и макетата да са България, а по Черно море да си е Турция. Не знае, че точно по същите съображения русите удрят юмрук на масата и завъртат картата на другата страна - Македония да си е Турция, а гагаузите и гърците по пристанищата, и руските рибари липовани по Камчия и делтата на Дунав, и немците и молоканите в Тулча да са България.
Кой ти разбира от военна музика! Не може! Не бе, може! Не! Да! Не... Искаме Варна и русенската железница! Тогава Пловдив остава под Цариград! Хм! Русенската железница на англичаните ли да се ремонтира, или немската железница на австрийците през Пловдив да се довърши? И варненската крепост да се събори, че много е силна Варна военно... Хм!... Майната му!
Само по едно са съгласни - макета и шопи или странджанци и гагаузи ще са България, не е толкова важно в края на краищата, важното е само който може да поведе съдбините на този народ към независимост да се отсече. Князът - какъвто и да е - ще носи селски калпак като на хайдутите, дето сме им плащали в брой, а не европейска царска корона или космополитична бомбайка! Да си стоят изолирани от света и да си знаят, че са балкански овчари тези балкански овчари!
И започва рушенето!
Та - за тези дневни ли, вечерни ли прощални разходки на Петър Дънов.
Колко издънена е Варна! Чешмата с трите чучура и обелиска я няма. Това градено чудо на чудесата. Ташкюпрю го няма (все едно моста на Мостар да събориш - остава ли град там!). Белите, лъснали над залива крепостни стени, кулите, табиите - дето, като си в морето по натежало време, под нагрочени облаци, и всичко тъмно, и вълните - черни и рошави, и ръмжи глухо наоколо, и като погледнеш към римската кула, не се вижда, но около върха е опасано като пола - като селска риза се белее сред черното вечна Варна.
И светне светкавица, и тогава виждаш как са се стрелнали към бога четиринадесетте минарета...
Няма го вече това. Сринато е. Решили са го онези с моливите. Вечна Варна - дето камъните на пода на осемъгълните табии бяха от българска Плиска и Абоба. Нали ги караха български каменари, нали ги сякоха български майстори, български железари, български зидари нали спускаха отвесите, български дърводелци нали рязаха таваните на стражниците... Все селски момчета, дето станаха граждани. Скромни и работни.
Ами чешмите?
Ами калдъръмите и мостовете?
Ами каламбурите на Ибиш ага и арменеца Бенлиян и на другите там диванета, дето са си просташки, но народът умираше от смях, като ги гледа от сутрин та до вечер по улиците, и умираше от кеф да пуска по нещо в капите на калдъръма, дето си правеха джумбалдаците.
Ами самотният изстрел нощем? Два изстрела за втори район – три за трети... Тулумбаджиите, тогавашните пожарникари, всъщност хамали от пристанището, дето грабват на рамо шестте тулумби и хукват към мястото на пожара - трийсетина души, - а след тях дрънкат каруците с бъчонките вода и целият град се стряска от сън и си е страшно, защото всичко тук е дървени къщи на каменни основи, ама на горния етаж с дървени тарабени обшивки само, като на месемврийските и созополските рибарски къщи. Безплатно тичат - яко, кеф им е да пъчат мускули. Граждани всъщност! И накрая на годината кметът им даде по една тулумбаджийска униформа награда, така че хамалите на пристанището в този чуден град са в униформи. Пожарникарски! Ха сега де!
Само дето насред празното място при фиданките на новия добрички път, сред касапниците и един-двата навеса за кой знае какво, започват да дигат храм, дето ще е на името на св. Богородица и, изглежда, ще излезе нещо свястно от него, другото - бърканица!
Долу при липсващия мост Ташкюпрю ще трябва да слезе, да мине през липсващата крепостна стена и да хване железницата, дето я строи Хенри Баркли с брат си Тревор, че си оставиха ръцете, че даже Мидхад паша не искаше да направи тържествено откриване, да не вземат всички пътници да се избият, че да стане за смях. Връстницата му на Петър - тази русенска железница. С едно тренче колкото за едно ритниче и една каруца с две джамчета за пощата и две с по три джамчета за трета и втора класа и една пак с три, ама големи, над плюшените кушетки с дървениците, и друсане, дето червата ти ще издруса до Русе. Английски шик!
И оттам ще вземе австрийския параход за Свищов. Немски шик!
Църквата „Света Богородица“ в края на строежа й, Варна
И ще гледа на горната палуба как дамите с букурещките капелуши дьрдорят: „Баба плетещи чорапи, буня сяра, чок селям, керацо, мехало...“ и се кискат леко, като мине някое мустакато рае, и дискретно си потриват големите очи едни в други, както се стискат подручка: „Ах, их бин хунгрих, какой красивый князь!“
Траяска Бугаряска!
Тъжно е уж, а май е смешно, защото е младост и колкото и с никой нищо да не споделя Петър, и колкото и да е скрит в себе си и какво чака и търси и той не знае, Варна си остава назад добра-лоша; и в Свищов, в Свищов да видим какво ще стане!
Така е. Сега идва най-мъчното. Поп Константин (поборникът за българското и православното) го изпраща да учи (той ли го изпраща?) в Американското протестантско училище в Свищов.
