Може сърцето да знае какво ще донесе животът. Видях едно време исполински изваяния, възправени всред пустинята — каменни изваяния видях, които пеят при изгрев. Беше ранна сутрин — светла заран в пустинята. Слънцето обливаше каменните човеци с портокалов блясък, а върху пясъка огромните им тела отхвърляха далечни модри сенки. В очите им грееше тържество, но в скованите им членове зъзнеше скръб. Те пееха за Сватбата на Царския Син. И аз ги слушах. То бе музика на богове — и тъмни, звънтящи слова на сфинкс. И аз ги слушах.
Може сърцето да знае какво ще донесе животът. Видях огромни пирамиди, които носят по камъните си йероглифни слова, но не разбрах що пише там. Високите жреци влизаха в полунощ, а на излизане изнасяха разпънат човек. И редица посветени пееха в размерни стихове морни песни. В очите им пламтеше празнична радост, а в движенията на ръцете им мълвеше дълбока скръб. Те пееха за Сватбата на Царския Син. И аз ги слушах. Тъжно падаха думите им — тъжно и тежко — като едри дъждовни капки. И аз ги слушах.
Може сърцето да знае какво ще донесе животът. Видях огромен тъмен храм — и в мрачината едва блещукаха кадилници с миризма на ладан и касия. И величав Мъж държеше чаша с вино — гъсто като кръв, и хляб — бял като лед. А пред Него лежеше мъртвец. И старци с бели коси стоеха. И пееха те мудно и замряло песни. В очите им светеше мир, а по тревожните бръчки на лицата им пълзеше опасение. Те пееха за Сватбата на Царския Син. И аз ги слушах. Ридания изтръгваха от душата скръбните звуци на песента им — и разнасяха мирис на свещена мирта н ладан. И аз ги слушах.