Работех на голям строителен обект. Ръководех бригада от 30 до 60 души. Работата беше тежка и напрегната.
Пред обекта имаше обширен двор със строителни материали. В двора работеха чифт биволи – големи и силни животни, добре гледани и охранени – косъмът им лъщеше. Стопанинът им се грижеше за тях добре, но и добре ги използваше. Тежката, яка кола беше винаги претоварена; когато ги подкарваше, той като че сам се опиваше от силата им.
Особено тежка беше работата на животните в дъждовно време, когато дворът се превръщаше в блато; колата потъваше, биволите се разтреперваха от усилие, от ноздрите им излизаше с фучене горещ, влажен въздух. Но те всякога успяваха да изведат колата и после спираха, тежко задъхани.
Приятелството ни започна естествено. Ние с бригадата се хранехме заедно. Аз събирах чистите късчета хляб, които оставаха; ще ги нарежа на филийки, ще ги поръся с малко сол и с ласкави думи ще ги подавам на изморените животни. Биволът обича чистотата и не се докосва до хляб, който мирише на нещо друго. Милвах ги по челата или ги чешех лекичко зад ушите – това те особено обичаха. Големите печални очи овлажняваха от приятност. Те говореха по-красноречиво от всякакви думи. Всяко същество жадува за малко съчувствие, за малко обич.
Нашето приятелство укрепна. Достатъчно беше да подвикна: „Муцинка!“ – големите уши се обръщаха към посоката, откъдето идеше гласът и топлите влажни муцунки се насочваха към мене.
По едно време биволите се изгубиха. Навярно бяха отишли на друг обект. Напразно търсех с очи да ги видя в двора. Нямаше ги два-три месеца. Тъжно ми беше за моите приятели, чувствах празнота.
Един ден вече предавахме обекта, в двора беше събрана голяма комисия: архитекти, инженери, техници и официални лица. Изведнъж гледам – вън, по пътя, вървят моите биволи и както винаги теглят тежко натоварена кола. Не можах да се въздържа и по навик подвикнах: „Муцинка!“ Колата спря. За миг големите уши разкроиха пространството. В следващия миг биволите се устремиха към мене с такава сила, че събориха портата и повлякоха оградата. Комисията се разбяга в паника: „Какво става с биволите?!“ Стопанинът им вика и тича след тях. Биволите спряха пред мене запъхтени.
Какви думи можехме да си кажем след толкова дълга раздяла? Погледите говореха по-красноречиво от всякакви думи. Имали ли сте възможност да видите колко изразителен поглед имат биволите, каква топлота и добродушие се излъчват в него?
Понякога ми се струва, че зад животните стои един голям, далечен свят, а те са само една безкрайно малка проекция от него.
Наистина, велико единство има във Вселената.
