По нашите планини живее едно чудно племе – каракачани. По произход каракачаните са погърчени власи и говорят помежду си гръцки. Кой знае по какви причини в далечното минало те са започнали този чергарски живот – лете живеят в планините, пасат стадата си по високите пасбища, а през есента слизат на юг и прекарват зимата в по-топли места. Напролет отново се връщат в планината. Техните пътувания от „летона“ до „зимона“, т.е. от където летуват до където зимуват, са празник – тържествена церемония. Облечени в своите живописни носии, каракачаните се движат с достойнство, спокойно и в ред. Те пътуват в дълъг, живописен керван – стада на сюрии от по 500 и 1000 овце, жени, деца и възрастни, натоварени с цялото си имущество на яки планински коне. Само мъжете вървят пешком със стадата и следят за кервана. Звънят звънци, блеят овце, лаят кучета, пръхтят и цвилят коне, мъжете подвикват и водят. Хубава картина! Историята, която ще разкажа, ми е разправяна от помаци в Родопите. Случило се, че една каракачанка родила момченце през есента, малко преди да тръгнат на юг. Мъжът не се съгласявал да вземат детето с тях. „Къде ще вървим с малко дете, как ще зимуваме с него! По-добре да го оставим в гората, да го изядат зверовете.“ Майката плаче, моли – нищо не помага! Волята на мъжа е закон! Един ден преди да тръгнат мъжът взема детенцето, занася го в най-гъстата, дива гора, намира дърво с голяма хралупа, оставя детето там и избягва. На другия ден тръгват. Прекарват зимата и напролет, по Гергьовден, се връщат. Жената моли мъжа си да я заведе да види поне, ако е останало нещо от детенцето, да го погребе. Най-после мъжът се съгласява. Като наближават мястото, гледат: пред хралупата лежи мечка, а вътре, заровили главички, прегърнати спят детенцето и мечето. Като усеща човеците, мечката става и надава рев. Мъжът побягва, а жената се затичва, прегръща детето си и се облива в сълзи. Мечката не се противи на майката и се оттегля с малкото си в гората. Помаците оживено довършват разказа: Реджеб познавал спасения от мечката – Сина на мечката, както го наричаха те. Когато станал юноша, разправили му неговата история. Той бил все мълчалив, мразел хората. Козарят помак разправи за една коза, която мечката тогава отвлякла; козата се върнала при стадото чак след два месеца. Навярно детето е бозало от нея. Как са се справяли двете майки – мечката и козата – да отгледат човешкото дете, това е наистина чудо! Седяхме край огъня и се греехме. Историята дълго се коментираше. Помаците не се съмняваха в нея. Разправяха се и други подобни истории, как животни са отглеждали деца. Странни случки! Каква природа се събужда у животните, каква интелигентност, разумност, съобразителност! Помаците вярваха в истинността на своя разказ. Те са като децата – за тях и приказката, и действителността са едно и също нещо. Това е проява на чисти сърца и безхитростни умове. Струва ми се, че тука са корените на живота – в тези чисти, естествени чувства, в тези добри души. От тук черпят учени, художници, общественици, философи – това е добрата почва. Има една Сила, която обединява всички същества в Едно Велико Цяло!
