Как намерих пътя до него (Разказ по неписан спомен на сестра Василка Иванова)
Имаше дни, когато изпитвах необясним, смътен страх дори от моята голяма привързаност към това дете. Обичах и четирите си деца, еднакво трептях за тях, еднакво се грижех като майка и по един и същи начин за всяко от тях допусках в мислите си евентуални опасности. Това са фобиите на всеки, който обича и който има непреодолима и гореща привързаност. Това са страховете на всяка майка, с които терзае себе си.
Към втората ми дъщеря Ани аз изпитвах и нещо друго, което беше нещо повече от майчина любов. Аз считах появяването й в нашия дом като изключителен дар и особено внимание на небето, което ме удостоява с отличие, което едва ли заслужавам. На другите деца - още две дъщери и единствен син, аз гледах като на добри, но по-обикновени създания. На тях и по-често се скарвах, а дори ги изобличавах, когато считах, че грешат. Към Ани не можех да постъпвам така. Още като беше съвсем малко дете, аз се чувствах пред нея виновна за всяко станало нещо. Да бъда строга и настойчива не ми позволяваше едно вгнездено в душата ми уважение. Когато веднъж, нервирана от много неразбории край мен, аз й викнах с по-раздразнен и малко разгневен глас, аз изпитах тежко недоволство от себе си. Стори ми се, че през нейните дълбоки и кротки очи надничаше някой по-голям, мъдър и непогрешим. Тогава взех да се самоизобличавам и дори се ядосах, че така се респектирам от това същество, което аз съм родила.
Времето бе подгонило здравата своята колесница. Децата растяха, а по моите коси се появяваха бели нишки. Доста дни, месеци и години бях оставила зад себе си.
Един ден, като погледнах децата си, които бяха не особено различни по възраст, стори ми се, че са възмъжали и пораснали. Ани беше най-хубава. Може би аз така я виждах, защото нейното тайно за мен, дадено й още от рождението достойнство растеше и все повече ме завладяваше. В училището, във всекидневния живот, в разговорите с околните, виждах я извисена, пораснала във всяко отношение, избързала рано да придобие качества, които ми се виждаха много за нейната възраст. Самочувствието ми, че тя много вече ме надвишава, което самочувствие ме радваше, растеше заедно и с оня необясним загнезден у мене страх за нея. При това ми се струваше, че тя ми е поверена от някакво високо място с поръчение да се грижа за нея и да отговарям за всичко, което се случва в живота й.
Често се събуждах в нощите, размислях се и се уверявах сама, че Ани е една скъпоценна украса на света, че аз не бива да я наричам моя, а само дадена ми да я съхранявам поради някакво доверие, което небесата имат към мен.
Настъпиха дни, когато аз почти обезумяла от страх си мислех, че един ден ще потропат на вратата ми и някакъв ангел, преоблечен в човешка форма, ще ми каже: „Дайте украшението, което ви дадохме на съхранение.“ Терзаех се, исках да прогоня тези мисли, намразвах себе си, че ги допусках, но бях безсилна пред тях, както и пред онова чудесно сияние и проста власт, която имаше в очите на Ани.
Когато другите ми деца се връщаха от училище, аз ги посрещах спокойно, а понякога и предварително настроена критично към облеклото им, към държанието им, но усетех ли приближаването на Ани, аз трепвах, сърцето ми биваше неспокойно като на влюбен човек, който се вълнува от приближаването на мига, в който възлюбленият ще подаде ръцете си.
През деня децата си учеха уроците, вдигаха врява, караха се понякога, после се смееха и припваха на двора или на пътя. И Ани понякога излизаше с тях, увличаше се в игрите, но тя вършеше това съвсем иначе. Винаги личеше нейното превъзходство, мъдрите й забележки и кротката й сила, на която те се подчиняваха. Струваше ми се, че и те - децата я гледат със същите очи, с които я гледам и аз.
- Ти правиш всички бели и пакости - кипвах понякога и се развиквах на момчето ми Христо, а Ани съвсем тихо ми казваше:
- Той не е виновен, майко. Аз видях как стана всичко. Приемах думите й с доверие, но все пак проверявах и анализирах
детското „произшествие“ и виждах, че Ани е права. Тя беше винаги и за всичко права. Ани беше мярка за всичко в нашия дом, където аз бях само официалния, шумен и смутен управител, а невидим и безпогрешен винаги беше духът на Ани, мълчаливата, кротката, побеждаващата.
Моят мъж беше захласнат в работата си. Той идваше и си отиваше като гост. Винаги чужд към дребните случки, винаги за нещо замислен и недоволен. Аз имах добри отношения с него, но той се държеше с нас така, като че си е изпълнил своя дълг, като че го очаква някъде важна и съществена работа и като че този дом му трябваше да преспи в него и да остави това, което му дължи като честен и редовен човек.
Понякога само ще се скара за нещо, което считаше нередно и ще си излезе със същите познати от години стъпки, които чувах, докато той преминаваше по плочите от вътрешната до външната врата.
Голямата ми дъщеря Лили завърши гимназия. Наблюдавах я и си мислех, че тя ще бъде добра домакиня. И за другата си дъщеря си мислех това или онова и разбирах, че усета ми на майка не ме лъже. Понякога майката със своята интуиция и с това, което наблюдава у децата си, може да прозре стойността на това, което ще остане за през целия им живот. У момчето си виждах някаква дарба, без да зная точно каква е. Аз вече имах вяра в неговия разум, в правата преценка на много неща и в сръчността на ръцете му. Само за Ани не можех да кажа нещо определено. Не зная защо, но нещо не ми достигаше да вникна в нейната същност.
Когато стана студентка по чужда филология, аз още повече се отдалечих от нейния свят. Стори ми се, че с този чужд език тя още повече пораства над мен и аз трябваше да се отнасям с още по-голямо внимание. Това, което едничко ме свързваше с нея, беше моята стигнала до обожаване любов и онзи необясним свещен страх какво ще стане с нея.
Веднъж, когато бях останала самичка в къщи, аз застанах при прозореца, отправих поглед към небето и се провикнах с глас:
- Господи! Открий ми тайната, поради която ми изпрати това дете и защо така безмерната ми обич е потопена в страх за него? Кой ми го повери да го вардя като украса, осеяна със скъпоценни камъни и дали не ще ми го поискат обратно?
Тогава поради някаква неясна причина душата ми се изпълни с едно необикновено тържество, в което имаше и неземна радост и мрачно земно страдание. Някакъв далечен глас, който звучеше и в самата мен, повтаряше думата съдба, съдба!
*
Един ден ми домъчня да седя у дома. Взех две от децата си - Лили и момчето ми Христо, и реших да ги заведа на гости при мой роднина, който имаше ресторант към „Дианабат“. Исках момчето ми да подиша чист въздух. Времето беше добро. Христо често боледуваше. И от най-незначителна настинка качваше температура до 39 градуса. Мислех с такива разходки при хубаво време да го закалявам. Отидохме там, поседяхме, видяхме се с моите роднини и там в ресторанта нахраних и децата.
- На връщане - посъветва ме моят сродник - отбий се и в двора, и градината на „братята“ - каза го малко натъртено и с особен тон и израз той. - Казва се „Изгрева“. Там е много хубаво, чисто е и може да се поразговориш с хората. Ще чуеш нещо по-особено, но интересно.
Послушах го. И без това исках децата да бъдат на чист въздух. Влезнахме в двора на „Изгрева“. Беше много приятно. Седнахме на масите пред салона край високите хубави лескови храсти. Кой знае по каква причина на момчето ми Христо отведнъж стана много лошо. Може би месната храна, която яде в ресторанта на моя роднина, не е била доброкачествена. Момчето пребледня, клюмна и аз много се изплаших. Една от сестрите, която не познавах, изтича и му донесе чаша вода. Изпи детето няколко глътки и веднага се освежи.
В това време откъм градината се зададе група мъже и жени, между които беше и Учителят Беинса Дуно. Тогава аз, която бях слушала за него, го видях за пръв път. Направи ми необикновено силно впечатление. Вървеше изправен, бодър и от него като че се излъчваше светлина. Облечен беше в бял костюм. Виждаше се и бялата копринена риза. Не можех да откъсна очи от него. Тогава сестрата, която донесе на Христо чаша вода, ми каза:
- Заведи детето при Учителя. Той се върна с група ученици от градината, където е помогнал на една млада фиданка да не изсъхне. Той ще помогне и на момчето.
Отведнъж като отхвърлена от пружина аз скочих, приближик се до групата, бутнах напред детето и казах развълнувано:
- Учителю, болно е!
Учителят Беинса спря, погледна ме кротко и аз видях спокойната тишина в очите му и косите, които падаха от двете страни на лицето му. После той протегна ръка, помилва главата на Христо и отмина мълчаливо.
След половин час ние се връщахме. Детето беше много бодро и съвсем здраво. Очаквах, когато стигнем у дома, да вдигне температура, но за моя голяма радост, такова нещо не се случи. Лицето му беше зачервено и свежо, а термометърът показваше 36,4 градуса.
Христо оздравя. Макар, че тогава беше малък, той през всички времена на своето юношество, младост и като възрастен вече мъж не забрави Учителя Беинса Дуно. Не го забрави на фронта и винаги в молитвите си не забравяше да се помоли и на Учителя, който след като излекува фиданката, излекува и него.
В един от най-тревожните дни на войната при жестоките боеве на Страцин, в който участваше и Христо, бой, в който разгневените германци дадоха тежко за нашата армия сражение, аз отидох при Учителя, разказах му за моите тревоги и за тежкото положение на нашите младежи, той се замисли и след една минутка ми каза, че момчето ми ще се завърне.
„Задачата на ученика е да се запознае със своя Учител“
Христо, който искаше да следва инженерство и който по съветите на Учителя свърши медицина, стана един от добрите лекари в София.
Пролетта разцъфтяваше още повече, а заедно с нея и хубостта на Ани. В градината като тържествено облечени в бели одежди стояха вишневите дръвчета и сливата, и розовата ябълкова фиданка. И Ани ми се струваше като една от тези разцъфнали овошки, за които също тъгувах, когато внезапно духналия вятър разпръскваше цветовете им.
Една сутрин към края на пролетта, когато лястовиците се бяха настанили под стрехата и слънцето обливаше земята със своите галещи топли ръце, Ани се пробуди в едно необикновено състояние. Каза ми, че е много отпаднала и имала болки по цялото тяло. Виеше й се свят и беше страшно пребледняла.
Пролетна настинка - помислих аз и я посъветвах днес да не ходи на лекции.
- Не, майко - отвърна ми Ани. - Не искам да пропусна днешната лекция. Усещам, че ще ми стане по-добре, ако изляза, но преди да тръгна искам да ти разкажа какво сънувах тази нощ. Майко, това е цяла приказка! Не мога да го забравя и това, което видях, стои и сега пред мен като жива преживявана действителност.
Отведнъж Ани се ободри, лицето й просветна и с поглед, който отлетя някъде далече и препълнен с неизменно очарование, заговори:
- Дали си спомняш, майко, това, което веднъж ти разказах за възрастния човек, когото видях в трамвая и който ми направи дълбоко впечатление. Беше облечен в светли дрехи. Косите му, почти бели, падаха встрани на лицето му, а в погледа му имаше нещо кротко, сияещо, една невидяна досега от мен приветливост. Много силно впечатление ми направи той и аз, както бях изправена встрани, скрито го наблюдавах. Няколко минути, след като се качи в трамвая, кондукторът мина край него и го подкани за билет. Непознатият възрастен човек посочи с ръка назад, където стоеше изправен млад момък, който веднага направи две-три крачки между седналите и плати на кондуктора билетите, които получи. Очевидно младият придружаваше възрастния с белите дрехи.
Тази макар и не особено забележителна случка остана в моя спомен за тогавашния ден, когато се връщах от лекции, и ми се струва, че ти я разказах.
- Разказваше ми нещо - отвърнах аз, но не си спомням подробности. Във всичко това няма нищо особено, Ани.
- За случката е така, но чуй сега, майко, да ти разкажа съня, който сънувах тази нощ.
- Кажи, слушам.
- Сънувах, че в пазвата си имам сгъната хартия, която шумеше при всяко мое движение. Какво ли е това? - помислих си и като бръкнах с ръка, извадих един розов плик, в който имаше писмо, написано също на такава розова хартия. Как бе дошло това писмо, не можех да си представя. Отворих плика. Зачетох и не вярвах на очите си. Писмото започваше така:
„Аз съм Учителят Беинса Дуно. Ти не ме познаваш лично, но аз те зная много добре. Ани, стани, облечи най-хубавите си дрехи, роклята, която най-много харесваш. Направи след туй един хубав венец от различни украси, които ще намериш у вас, и го сложи на главата си. Аз ще дойда, Ани, да те взема. Приеми от мен най-сърдечни привети.
Твоят Учител“
Когато Ани разказваше своето съновидение, по лицето й се появи светлина, чертите й се промениха и невиждана красота видях в очите й. Аз се смутих малко от този сън, но останах да чуя всичко докрай, защото разбрах, че е сънувала Учителя.
- После, майко, станах, облякох се, изресах косите си, омих се, сложих едно красиво венче на главата, което кой знае как се намери в ръцете ми. Без да се обадя на никого от къщи, излязох на пътната врата и зачаках. Не мина много време и аз видях, че отдалече се зададе бял кон - висок и красив, а ездачът, лицето на когото видях, когато се приближи до мен, беше красив младеж със слънчево светли къдри и със сини очи. Щом дойде много близо, той възви коня встрани и ми подаде ръка. Аз поех ръката му и отстрани - откъм стремето, се метнах на коня при него. Това стана така леко, като че хвърчах. Първото нещо, което продумах, след като се качих на коня, бе, че ме боли главата. Момъкът сложи длан на челото ми и главоболието изчезна.
„Познаваш ли ме?“ - запита русокъдрият младеж.
Аз помълчах, защото исках да си спомня дали не съм го виждала някъде, но той ме изпревари и каза:
„Аз съм същият, когото ти видя в трамвая, но моят образ сега е друг. Това, което виждащ сега, е образът от младините ми. Човек се мени външно. Такива са законите на този свят, но в човека има нещо друго, което никога не се мени.“
Отначало аз се смутих да не ме видят възседнала кон с този млад човек, но в мен отведнъж стана някаква промяна, паднаха всички условности и човешки порядки. Обърнах се към младежа и някак доверчиво му казах:
„Води ме, където желаеш!“
Тръгнахме. Бодро се понесе белият кон по пътя и аз се почувствувах като фея от някое вълшебно сказание, а слънцето така светеше, толкова беше лъчезарен този ден и този сън!...
Когато се събудих, изпитвах само съжаление, че свърши той, че видението изчезна.
В душата ми имаше празник. Радост бе изпълнила тази душа. Аз силно пожелах да видя какво ще стане по-нататък и за щастие отново заспах. Сънят продължи. Намерих се в една малка бяла стая, някъде зад боровата гора. Бях облечена в зимни дрехи. Навън бе навалял бял сняг. Той лежеше като огромен бял ложник1. Аз бях седнала на една кушетка и чувствувах, че съм нито жива, нито мъртва. Такова едно състояние, като че се намирам на границата на този и на някакъв друг свят. На широк плетен стол срещу мен беше седнал пак той, но в онази възраст, в която бе, когато го видях в трамвая. Сиво-белите гъсти коси пак бяха спуснати встрани по лицето му. Истински образ на мъдрец, на свят човек, който познава всички земни и небесни тайни.
Седях така мълчалива, унесена в размисъл и чаках тебе, майко, да дойдеш и да ме видиш. В един момент ти отвори вратата на тази чудесна бяла стаичка и влезе вътре.
„Къде ли не те търсих, Ани, мое момиче! Обиколих всички места, където мислех, че може да бъдеш. Посетих разни роднини и приятели, а ти си дошла тук, в тази непозната за мен стаичка.“
Аз много се засрамих пред Учителя от тези твои думи, но той се обърна към теб и каза:
„Вземи я вече със себе си. Тя е здрава.“
Отидохме си в къщи. Аз чувствувах, че с мене се извърши нещо много важно за моя живот.
Отново в душата ми се загнезди необяснимият дълбоко скрит в душата ми страх за любимото ми дете Ани. Какво ли значи този сън? Не е ли някакво предзнаменование? Аз бях чувала много неща за Учителя Беинса Дуно, но какво значеше това, че той я взе със себе си и я отнесе, облечена като за венчило?
Не тогава, но по-късно научих, че има непроменими неща, които стоят отбелязани във вечната житейска книга и които чакат своето неминуемо сбъдновение. Дали не се е отворила вече страницата, където е отбелязана съдбата на моята Ани?
Постарах се да забравя този сън и да не мисля за всичко това, което беше извор на моето безпокойство. Дните ми минаваха ден след ден без особени случки в тази чудесна пролет, която със синьото си небе и с белите одежди на дърветата, и с песните на идещите от чужбина птици, приличаше на вълшебница.
Една сутрин в края на месец април Ани стана от леглото, седна на един стол и взе да се превива от болки в корема. Тя посърна, отпусна се и бледнина покри лицето й. В очите й се четеше мъка.
- Какво ти е Ани? - запитах я, а тя едва ми отговори, че има от няколко дни силни болки в коремната област. Помислих отначало, че това може да е някаква настинка или разстройство от храната. Мина ми през ума да не е възпаление на апендикса, което след прегледа от лекар, не се потвърди.
- Трябва да изчакаме още няколко дни - каза докторът на тръгване.
При втория преглед на другия ден заключението на лекарят беше категорично.
- Перитонит - каза той, - няма никакво съмнение.
- Какво да правим? - запитах.
- Ще следвате лечението, което се предвижда в такъв случай. Лекувахме я. Направихме всичко, което препоръчваха лекарите.
Болестта минаваше през различни фази. Опитахме всичко, което можеше да се направи в тази тежка за страната 1941 г., но изгледите за здравето на Ани не бяха никак радостни.
Навлязохме в лятото. Мъчителни бяха тия дни от заболяването й до месец юли. За страданията, за гнета, страховете и безсънните нощи, за мъчителните предчувствия, че наближава хладният лъх на смъртта, няма думи в човешката реч. Аз се отказвам да говоря за тях.
На 12 юли през същата фатална за нашето семейство година, когато Учителят имаше своя празник, Ани лежеше в ковчега, приготвена за погребение. Дали тя отпътува с белия кон, на който той я повика и тя се качи доверчиво като малка бяла принцеса, увенчана с венеца, който тя сама сложи на главата си?
Аз не знаех къде се намирам след този ден, който за моя живот беше връхната точка на най-голямата ми скръб. Това беше част, дял от скръбта на нашата земя, която е направила много човешки сърца като нажежен до червено камък. Нямах дори време и начин да се опомня какво става с мен в този ден, от който си отиде най-хубавото цвете. Моята скръб аз не можах да изживея така, както я изживяват другите люде, защото от деня, в който тя изчезна, аз непрестанно чувах нейния глас. Той звучеше в ушите ми и не само като глас или някакъв безсмислен вик, думи, думи чувах, като че тя беше някъде наблизо и настоятелно искаше да ме утеши. Четиридесет дни чувах този хем далечен, хем близък говор, тези трогателни думи на утеха, които изясняваха моята реална връзка с нея, моята най-обичана от всички деца Ани.
Имаше часове, когато аз мислех, че обезумявам, че мъката ми е помрачила разума, но колкото минаваше времето, толкова по се уверявах, че това е някаква истина, която ние хората на тази земя не разумяваме.
Тя непрестанно ми разказваше за розовото писмо, за чудесния бял кон, с който напусна къщата и колко хубав е бил на младини този необикновен човек, дошъл с някаква мисия на земята - скромен, прикрил могъщите си възможности и знания, защото е нямало кому да ги довери. Този прекрасен млад човек, когото годините, законите и времето, което тече на земята, превърнаха на белокос старец.
Гласа на моята любима и очарователна Ани не престана до деня, в който аз реших да потърся Учителя Беинса Дуно. „Това е крайно необходимо, майко, - настояваше тя със своя глас в сънищата ми - както за мен, така и за тебе. Ти трябва да отидеш при него. Това е твоя съдба, твой път занапред и твоя задача. Аз чакам да сториш това!“
Когато изминаха четиридесет дни от най-нещастния ми ден в живота, аз се запътих с помощта на мои познати към онази бяла къща, към същата бяла стая, за която ми говори Ани.
Учителят ме покани учтиво да седна на един удобен сламен фотьойл, върху който бе поставена тъкана възглавничка. Седнах във фотьойла, а той седна насреща. Гледах го и мълчах, а и той дълго не продума нищо. Отведнъж усетих, че ме обладава дълбока скръб. Тя ме задушаваше и аз избухнах в отчаяно ридание. Учителят Беинса продължаваше да мълчи, но аз разбрах, че той чакаше да отмине моя плач. След като се наплаках горко, аз го погледнах и кой знае защо горко се усмихнах. Той ме погледна и върху лицето му имаше също една лека усмивка.
- Учителю, - запитах аз вече малко окуражена - защо моята мила, най-добра и най-обичана Ани трябваше да умре? Аз дойдох като по някаква нейна повеля да ви разкажа едно нейно съновидение, как тя заболя и как най-после на Петровден замина от този свят.
Учителят внимателно изслуша съня на Ани, леко поклати глава с жест и израз, който има човек, на когото това, за което му говорите, е известно. Той нищо не каза, но когато аз с горест и с глас, препълнен с отчаяние, извиках: „Тя - обичната Ани, е мъртва!“ Учителят ме погледна с ведра учуденост и с просветнало лице каза:
- Тя е жива!
- Как жива? Нали аз я погребах?
Тогава той стана от стола, отиде за минутка зад един параван и като се върна остави на масата чаша с вода и бучка захар. Седна, взе в ръка захарта и каза:
- Това е формата на едно физическо тяло, а водата - целокупния живот. Ето - добави той като пусна бучката захар във водата - захарта изчезна за очите ни, но сладчината й остана във водата. За зрението тя е недостъпна, но за вкуса - достъпна. В целокупния живот нищо не се губи.
- Учителю, - казах аз, - защо не доведох дъщеря си при вас, докато беше на този свят? Колко страдам за това!
- Защото не сте имала светлина. Но тя, заминалата ви дъщеря е свободен дух и ако знаете как да я повикате, тя ще ви посети.
Приготвих се да си вървя. Досетих се, че и други хора може да чакат среща с него. Преди да тръгна го попитах:
- Но аз какво ще правя, Учителю!
Отговорът, който получих в първия момент, ми се стори невероятен, чудноват. Стана ми болно, защото помислих, че той се пошегува с мен.
- Ще си купите една цигулка и ще почнете съвсем отначало с гамата.
Смаяна го погледнах, но видях лицето му крайно сериозно, замислено, дори вглъбено. Разбрах, че тука няма никаква шега.
- Но аз никога в живота си не съм се докосвала до цигулка. Защо ми давате този съвсем неочакван съвет? Аз съм близо на 50 години. Как сега, след всичко това, което ме сполетя, аз ще намеря кураж и сили в себе си да уча цигулка?
- Твоята скръб си е скръб. Заедно с нея ще свириш „до“, „ре“, „ми“ и няма да проклинаш Господа. Ти не знаеш нито законите на живота, нито причините, поради които става всичко това, което виждаме на земята.
Тръгнах си с най-различни и най-противоречиви мисли. Влязох в гората и задълбочена в размисъл, седнах на една пейка.
- Господи! - започнах да говоря на себе си. - Какво голямо изпитание и колко невъобразимо голям героизъм се иска от мен, защото това изпитание и тази скръб ще трябва да ги нося цял живот. Каква е утехата, която ми даде мъдрият Учител? Каза ми, че тя е жива и никога не ще изчезне, както не изчезна захарта, която се превърна на сладчина. Той ми препоръча да започна да уча цигулка, за да не проклинам Господа...
Както са незнайни пътищата и делата Господни, така е тайна и необозрима и човешката душа. Аз никога не можех да допусна и дори да си представя, че с мен ще се случат такива неща, на каквито станах способна след голямото нещастие, което ме сполетя.
На тази земя ние сме роби на навици и традиции. Както за радостта, така и за скръбта ние имаме установени изразни форми.
Когато скърбим, облечем се в черни дрехи, затваряме се в себе си, отвръщаме очи от света и отбягваме както да слушаме, така и да се занимаваме с музика. Ние не знаем кое е по-добро за тези, които са минали в отвъдния свят. Безверниците и хората, склонни към всякакви слабости, при скръбта се отдават на пиянство или на всякакви други измамни привички.
Верующите пък считат, че само въздишките и молитвите са, които трябва да отправят към починалите. Колко е лошо това, че хората не знаят колко е угодна на душите музиката, поезията или което и да е изкуство, чрез което можем да изразим своята любов към тях. Но какво биха казали роднини, приятели и познати, ако научат, че една жена като мен, загубила най-скъпото си дете, посещава симфоничен концерт или ако е музикант, изпълнява някои музикални пиеси или пее? А няма ли хората да помислят и да си шепнат помежду си, че си е загубила ума от мъка, ако разберат, че съм си купила цигулка и свита в някой ъгъл на моята прескръбна къща, започвам да уча гамата?
Нито една от хилядите и хиляди майки в света, останали да живеят в скръб и горестни въздишки по загубени във войните или от болестни злополучия свои деца, няма да се поколебаят да помислят, че съм вече умопомрачена, ако някой им каже, че след като съм загубила най-любимото си дете, съм си купила цигулка и затворена в някоя от най-затънтените стаи, стържа с лъка по струните, както това правят първолачетата.
Но това е така. Аз вече взех около петнадесет урока от една сестра в Бялото Братство, която знаеше да свири, но не смеех да се покажа нито на своя мъж, който би ме погледнал с презрение, нито пред моите две дъщери или моя още малък син. Всички биха помислили, че съм безумна чудачка или някакъв феномен, който непременно е патологичен.
Кому аз можех да обясня, че когато вече се научих да изтръгвам от цигулката някои по-свестни тонове, аз бях уверена, че те, като горестни вопли ще стигнат до слуха на моята любима Ани в онова неизвестно за мен, но вълшебно царство на душите?
Забелязах, че заслушана в моите трогателно необработени тонове, скръбта ми, която не ставаше по-малка, някак се осмисляше. Представях си, че Ани седи някъде в тъмните ъгли на стаята и слуша музиката на майчината неутешима, но вече по-смислена скръб.
Когато оставах сама, аз отивах при Учителя и му разказвах за тези свои преживявания.
Той ме слушаше внимателно и лицето му ставаше молитвено съсредоточено. Само той, Учителят можеше да ме разбере и да не помисли нищо лошо за мен. Той, който можа да ме склони на тази възраст да сменя всекидневните си плачове, които според него не се нравят на душите, с макар и още несъвършените и горко извадени мелодии от струните на моята цигулка.
Два пъти в седмицата ходех горе - зад боровата гора, да слушам Словото на Учителя. Когато се случеше да пропусна да отида или когато не свирех известно време с цигулката, чувствувах полъха на един упрек към мен от Ани, а вече и от другите деца, които научиха, че аз по такъв начин давам израз на своята скръб. В тия дни къщата беше някак неспокойна. Гредите на тавана пращяха по особен начин и гардеробите като че помръдваха сухите си гърбове.
*
Минаха години. Аз вече не можех да живея без словото на Учителя и без утехата и смисъла, който намирах в учението на Бялото Братство. Това, дето казват, че времето премахва скръбта, е невярно. Скръбта си остава. Това, което прави времето, е, че то те прави годен да понасяш и дори да обикнеш тази скръб, а и нещо още по-чудно - да повярваш, че е било крайно необходимо и неизбежно да промениш из основи порядъка на своя живот.
Различни са пътищата към пробуждане на човешката душа. Един от тези пътища е страданието.
[1] Дебел вълнен килим (б. р.).
