По онова време, когато съборите ставаха в Търново, то идваха приятели от цяла България. Ние прихождахме в лозята, където имаше една колиба. Между посетителите бяха и двамата - Михаил Иванов и Кръстю Христов. Те се държаха малко настрана и заемаха позиция на някакви помазани светци. Не работеха нищо, затваряха очи като фарисеите и се правеха пред другите, че все медитират. Деляха се от групата, хранеха се настрана, не се хранеха на общата трапеза, но идваха редовно и вземаха храна от общата кухня. Един ден Учителят ме извика и каза: „Докато Михаил и Кръстю не дойдат да се хранят с нас няма да им давате храна от общия казан". Аз застанах да управлявам казана и да раздавам с черпак храната и когато те идват с канчетата за храна аз им отказах. „За вас няма храна". Сестрите протестираха, но аз устоях това и казах, че това е нареждане на Учителя.
На следващият ден те пак дойдоха с канчетата за храна, но аз застанах категорично и казах: „Докато не поискате прошка от Учителя и не дойдете на общата трапеза, няма храна за вас тук". Някоя от сестрите, които се бяха увлекли по тях, понеже те им се представяха като ясновидци, започнаха да протестират защо вземам такава фронтова позиция. Но аз мълчах, нали Учителя е зад мен. Учителят ме извика и ми каза: „Те служат на Черната ложа". След някой и друг ден на пълна изолация, те отидоха при Учителя горе в стаята да Му се извинят. Тогава аз им казах: „По случай вашето смирение и извинение днес ще наготвя специално ядене". От този момент те започнаха да се хранят на общата трапеза. Тогава Учителят ми каза: „Победихме!"
