Да река тридесет — можете да речете и тридесет и пет, па може да има и повече години, откогато покойният бае Митар пророкът се пренася на онзи свет. Може да съм объркал годината — това не пречи: не се пита кога е било, а се пита какво е било. А това, дето ще ви разкажа, да не мислите, че ще го изсмуча из пръстите си — не! Това го помнят всички съвременни жители от нашия град, като почнеш от кир Ставро сарафбашията, та чак до кючук Томо фукарията. Когото и да запиташ за бае Митар пророка, всеки ще ти отговори: „Оня ли, дето се пренася на онзи свет?“
Клисарят погледна бабичката, погледна мъртвеца, па погледна и ръцете си. На нокътя от левия му палец беше налепено восък. Дедо Петър зачопли да откъртва восъка и продума разсеяно:
— Па знам ли я, он… — дедо Петър щеше да рече, че он му е рекъл, че е умрел, па се сети, че това не му беше рекъл бае Митар, а той сам го виде мъртъв, та пресече мисълта си и додаде: — Па тѐ, не видиш ли? Хич ти не знаеш ли, че като умре човек, тогава не е вече жив? Па най-после тѐ го, питай го, нека ти сам каже: жив ли е, мъртъв ли е?
— Той нема да ми каже, току я ми дай ти едно огледало.
— Огледало ли? Какво огледало?… Къде да ти намерим огледало? Баш и да речеш да ти купя от чифутите, пак не може… днеска са затворени дюкяните им, та и кой ли ще купува от тия юди днеска, на ра̀зпети петък?
— Е, ако немаш огледало, а ти дай друго нещо… некое парче джам или… некоя икона джамлия.
Св. Сисой, или по-добре иконата, беше наместена в едно джамлия черчеве. Баба Зоица прихвана светеца, погледна го, прекръсти се, целуна го и намести иконата на устата на мъртвеца, с джама надолу. Дедо Петър продължаваше да чопли восъка от нокътя си, а бабичката опрела очи, и гледа право у мъртвеца. Не се мина ни колкото да прочетеш и „верую“, и баба Зоица дигна иконата и се вгледа в джама. Малко едно мътно петно, което тя съзре на джама, й разясни въпроса.
— Жив си е човекът, може да има дни още да живее.
— Кой човек е жив? — запита дедо Петър, като валяше в пръстите си едно парче от откъртения восък.
— Па тѐ на̀, Митар.
— Ама как си е жив?
— Така на̀, не е умрел… заспал ли е, пренел ли се е, ама знам, че не е мъртъв… на̀, погледни. — И баба Зоица показа на клисаря мътното петно върху джама на св. Сисой.
Дедо Петър посви зачудено врат, както това прави когато духне да угаси некое кандило, па божем го угаси, а оно пак си гори.
— Е, па нека… ако е жив, оно, дума се, не е умрел.
— Не е, не е, пренел се е, а не е умрел.
— Па после?
— Какво?
— Ще го опеват ли, или ще му пеят „Христос възкресе“?
Дедо Петър излезе, а баба Зоица в пълното съзнание на своето разбиране от такива божи работи, като да различава жив от мъртъв човек, захвана отново да се кръсти и да прави метани пред бае Митра.
Баба Ана Пунчовица, известна по своята деятелност и прочута способност в целия град, и тя бързаше да си приготви при този редък случай нужните потреби за своята специалност. Тя носеше цела мотка червена прежда, челюстни кости от вълк и цел един сноп разни треволяци и бурени. Какви ли треви немаше вътре: и смил, и вратика, и омани, и разставиче, и свекървино око, и богородична трева, и подбел, и вълча ябълка, и буника, и равен, и тинтява, и комоника, и петров кръст, и изтравниче, и лудо биле и… какво ли не. Какво да прави, сиротата жена, и тя си гледа занаята… от това се храни. На любопитните погледи или запитвания баба Ана отговаряше некак пресекнато:
— От тая прежда, синко, само един конец да вържеш на палеца на десния крак, па се не бой от нищо — само от бога. И у сватове да идеш, и на печалба да идеш, и на големи капии да тропаш — навсекъде ще ти отворят, навсекъде все напред ще ти върви. А тая челюст, вълчата, видиш ли я — това се с пари не откупува!… Да те притисне некой голем зор, не дай боже, или да ти се закани некой зъбест душманин, или да ти подхвърлят некоя магия в къщи, или да иде у пусти гори, ако нещо децата ти не траят… за всичко, за всичко уйдисва… Плюни само през нея, настъпи плюнката с левата нога и свий челюстта под десното колено, па кажи: кога се разтворят тия вълчи уста сами, тогава да се разтворят устата на… там, който е вече душманинът. Онемее и окапе на местото си… свие му се сърцето… па тебе си ти нищо — рахат си ти, На Тошо Брънката невестата, сирота, шест ги роди, па все й не траят. Свекърва й, проклета да е, като не можа да живува с тех, а они я изпъдиха. Не щеш ли, вещицата недна, да иде да направи магия да не може снаха й да завърти дете. Помисли си хич за чедото си, дума се, да кандише. Плаче сирота Тошевица, на̀, такива ги рони. Ходи, пита, разпитва, па не знае при мене да дойде. Хеле свахата Пена, на шейрет Кольо братова снаха, да чуе за това, па й каже: ти, каже, така и така… виж, че намери наша баба Ана, стани, та при нея. И така и стори, сиротата, стана, та при мене. Бабо Ано, каже, ти баща, ти майка, ти господ. Така и така… каже, свекърва ми, па етѐ така и така патим. Па трепере сирота, трепере като лист на топола.Вземем я да видим по-напред какво й е направила оная вещица: гледам през протък на месечина — хъка, не е: гледам в зелена паница — пак нищо! Чудим се, чудим, па току вържем червен конец на лиляка, па станем у тъмни зори, кога — що да видиш!… девет възла, синко, девет възла вързала пустата вещица… ка не би я грех, та толко па да кайдише. Усетих я какво ще бъде, току дай, рекох, да дам на невестата да плюне през устата на оня звер. И да видиш, оттогава, слава богу, като че с пръст развърза̀. Сега, сирота Тошевица, трички ги има — две момченца и едно момиченце… море, да ги видиш, у капка да ги изпиеш: едно от друго по-хубавички. Па и она, сирота невеста, посъвзе се, поправи се, разхубави се, па си живува хубаво с човека си. Ама де, що е рекъл некой… за пара е лек, ама знаеш ли го къде е и кое е?
— Не е ко Ефесеем, не е ко Ефесеем — извиква наведнъж сърдито хаджи Илия, — не видиш ли, че е к Римляном!
Даскал Иванчо, сиромахът, се сепна, погледна в книгата — наистина: к Римляном — хаджи Илия има право.
Веднъж се случи това същото и с поп Яньо, хем беше протопоп, сиромахът. Отваря една неделя да чете евангелието: „Мир вам! Премудрост прости! От Йоана святаго евангелия чте…“
— Поп Яньо, поп Яньо — извика натъртено хаджи Илия, — я си отвори очите… не видиш ли, че не е „от Йоана“, а е „от Луки“…
Поп Яньо, сиромахът, се сепна, като че му некой рече: не си мъжко, ами си женско — поогледа се в книгата и наистина хаджи Илия пак прав — там пише „от Луки“. Чете поп Яньо, а пот капе ли от него, капе, като баш че отново го запопват и стои с леген и ибрик пред иконата на спасителя, забулен с пешкир на очите, като… ех, като поп.
Всеки ще разбере, че неговото появяване при пренесения ще разреши изведнъж спорния въпрос. Така и стана. Щом научи каква е работата, а той поизгледа поповете с един остър поглед, както това правят фелдфебелите със своите солдати, хвана в левата ръка своите кехлибарени броеници, а с десната задържа само най-горните две зрънца с кръстчето и промъмра натъртено: „Бдение всенощно и вседневно, докато се не свести пренесеният!“
Рече и отсече.
Никакви възражения, никакви пояснения и никакви допълнения. Поповете се сговориха: кой подир кого ще бди и кой кои молитви ще чете и — всичкото наред.
* * *
Зная какво ще ме питате, зная, не бързайте, аз и сам ще ви кажа. Искате да знаете нещо за бае Митар пророка, нали? Ех, та това тъкмо и аз искам да ви разкажа.
Бае Митра всеки познаваше, но никой го не знаеше откъде е, чий е.
Един път го попитали на една софра на помана: „Откъде си, бае Митре?“ Той изгледал запитвача, взел една чаша с вода и го запитал:
Никой не го е видел да забърза или да се залише да тръгне по-полека: той винаги вървеше с отмерени стъпки, стъпваше тихо, кротко и никога не махаше с ръце. Когато говори, той нито креска, нито шепне, а всекога изговаряше полека и ясно всека дума и винаги те гледа в очите, като ти говори. На ядене не задирваше много: кога има хубаво сготвено — хубаво и ще яде, а кога нема, ядеше и сух хлеб със същата охота, както и печена мисирка. Когато го поканваха да пие, пийваше и ракия, и винце, но никой никога не го е виждал пиян.
Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше. Никаква вергия не плащаше, но и никой му я не искаше. Не беше вързан за никаква работа, но навсекъде беше и навсекъде работеше — не беше ничий, но беше на всички. Не беше нито епитроп, нито клисар, нито псалт, но винаги се навърташе в черква, когато имаше некоя работа. Ако черквата е изметена и изчистена, той ще вземе да трие свещниците: счука на големата плоча пред черквата керемидки и тебешир, па като почне да ги трие — ония свещници светнат като нови. Ако има работа в свещарницата, той е там. Запаше некой чувал като престилка, па или свещи лее, или восък изстисква на менгемето, или фитил реже — каквото и да е, бадева не седи. Ако има служба, и той ще бъде в черквата, пак на работа; или ще гаси догорелите свещи, или ще носи огън за кандилницата, или ще ходи с дискоса да събира, или ще приглася на псалтовете. Много пъти, тръгнал по некоя работа низ черквата, чуе, че попът вика из олтара: „Миром господу помолимся“ — той непременно ще отговори: „Господи помилу-у-уй“, па макар бил и чак при пангара.
Бае Мигар имаше достъп по всички къщи и влизаше всекъде така свободно, както беше свободен и в своята килия. Болник ли било, смъртник ли било, кръщение ли било, годеж ли било, сватба ли било, помана ли било — каквото къде и да стане, — без бае Митра не ставаше. Навсекъде гледаха на него като на истински пророк — като на божи човек. Обичаха го, защото, каквото и да го попитат, той знаеше да отговори. А каквото кажеше бае Митар — казано беше. Никой не можеше да отреже като с нож думата, както това знаеше да направи бае Митар.
Един път след парастаса за едни деветини беше сложена софра в къщата на покойния. Наредили се всички, па и бае Митар с них на софрата. Летно време задух, па затова софрата беше сложена на пруста — на ветринка. Над един от гостите, който стоеше по начело, се спуща един паяк. Той посегна с ръка да го улови и да го умъртви, но бае Митар му възбрани това, като каза:
— Живей и остави всеки живот да живее.
Гостенинът се пообрецна към бае Митра и го запита:
— Зер и паяците требват на тоя свет, я ми кажи аджеба като за каква файда ли са?
— За да учат хората на акъл, които са по-глупави от тех — отговори бае Митар така бързо, като че отговорът му бе забоден в пояса до дивита.
— Как ги учат?
— Пишат им.
— Как пишат?
— Писмо!
— Ами какво писмо, човече, ти сънуваш ли?
— Не сънувам, ами ти не виждаш — не знаеш да гледаш!
Въпросите и отговорите възбудиха любопитството на присъствуващите и всички погледи беха опрени към пророка, като да го молеха да им разреши тайната, която и те не разбираха.
— Какво правят паяците? Паяжина, нали? Е всека паяжина е книга, а всека жица е писмо, а който прочете тая книга ще знае, че човешките закони са като тая паяжина: ако се уплете некоя дребна мушица, паякът й изсмуква кръвта; ако ли се залети некоя от големите мухи или некой бръмбар, той не само че не се уплита в тая паяжина, но я продира, па и самият паяк, ако не свари да се затули накъде в некое скрито кьоше — току видиш, че му е пресечена жицата и той тупне на земята и се разтърси…, светски работи…
Когато се зажени дъщерята на чорбаджи Недко, беше се задигнала една сватба, та целия град беше покъртила.През шест къщи и отлево, и отдесно — все софри наслагани. Яденето се готвеше в казани, а виното се точеше с бъчви. На една от софрите беше и бае Митар. Сватбари като сватбари — хапнали, пийнали, — едни снасят повечко, други по-малко, па не е чудно, че некой стане по-рано кефлия. Чичо Бенчо, известен в града под името Сойтерията, във възхищението на своя кеф бутна некак столицата на бае Митра, който се подхлъзна, полете и падна на земята. Всички присъствуващи се понамръщиха от такъв кеф на Сойтерията, но бае Митар ги пресече и каза поучително:
— Да бъдеш пияница — не е голем джесаретлък, макар че пияниците са най-джесаретлиите хора.
Подир малко додаде:
— Пияницата човек е като двойно луд, защото лудият се познава само по лицето, отпред, а пияницата и откъм гърба, когато ходи.
На една забележка, която направи дедо Тоньо терзията относно излекуването на пиянството, бае Митар каза:
— Пияницата човек е също като лош сахат — все го курдисваш и поправяш и все отново се разваля.
В това време беха дошли да се покажат изложени на дискос даровете на невестата, та като се хвалеха, че са много китени и гиздави, стана дума за късмет в задомяването, за добро живуване, за това, за онова, па най-после се отвори дума и за добро или лошо живуване между некои домакини. Чорбаджи Игнат соватчията запита така, напреки, бае Митра да си каже какво мисли за домашната спогодба. Бае Митар, без да се замисли нито най-малко, пружи ръка, та хвана от софрата едно парче погача, печена в жарава, и каза:
— Домашната спогодба е като тая погача: горната кора е мъжът, а долната — жената. Ако корите са кабардисали, и средината се яде с ищах; клисава ли е средината — и корите са хвърлят и те не могат се дъвка.
Всички гости беха възхитени от тоя мъдър отговор, но чорбаджи Игнат, като чорбаджия, искаше да излезе юстѐ, та прибави:
— Така е, така, ама всичкото става пак от любовта. Ако са се взели с любов, а оно харно, ако ли не, оно става чапрашък.
Бае Митар опре поглед в чорбаджията, погледна и другите гости и отвърна:
При погребението на дедо Цветко папукчията бае Митар носеше кръста пред носилото и вървеше напред, както това правеше при всеко погребение. Носенето на кръста беше негово спечелено право. До бае Митар вървеше и Трайчо Сербезина. Един заптия турски, който идеше насреща, пободнат, види се, от своя фанатизъм, а може би побъркан и от некое и друго шише ракия, налита върху бае Митра и го бутна така силно, че едвам се задържа човекът да не падне. Сербезина като всеки сербезин ни две, ни три извръща се и удря едно текме с крак на заптията, та плесна на калдъръма и му тресна кратуната, като че топ му пукна за байрама. Бае Митар погледна Сербезина, завърте глава и му продума:
— Той беше говедо, та връхлете да боде като всеко добиче, а ти що ставаш магаре да го риташ?
На втория ден приклопиха Сербезина в затвора, стоя три дни, даде една лира джеза и пет лири рушвет и го пуснаха. Щом срещна бае Митра, той почна да изказва своя сербезлък по адреса на кадията, гдето го затваряли и глобили „за права бога“.
Бае Митар му каза утешително:
— Некои съдии съдят криво хората, а пък некои хора кривят за право съдиите.
Сербезина се оправдаваше, че го осъдили толкова сарп само затова, защото в яда си издумал и некои остри речи на кадията, но бае Митар го посъветва с тези думи:
— Разумът требва винаги да върви напред, а езикът да му придържа отдире полите… Ако езикът прибърза да изтърчи напред с полите, тогаз разумът се сплита в тех, съпва се и се събаря. Я погледни колкава е главата, що събира мозъка, па виж коничък е при нея езикът. Ако не за друго, поне за икрам требва да се дава преднина на по-големите… Езикът като по-малък може винаги да направи тоя икрам на мозъка…
— Митре — каже мама, — какво така, та не сме те видели, когато си дошел, да сме те почерпили с некоя чаша ракия, та досега се трудиш да работиш, без да се подсилиш с нещо. А гледам, каже, изрезал си вече асмата, па и дърветата си почистил… гле, гле, не се умаряш, все си работлив.
— Ех, какво да се прави, како Цвето… всеки човек работи, всеки прави по нещо и който нищо не прави, и той прави — зло.
Почерпиха бае Митра, дадоха му да позахапне, па и той каза на мама да не си прави сама кантариона това лето, че той щел да ни направи с мерак едно шише.
— Не можем да чиним кабул, ефенди — казва бае Митар на хаджи Ибрахим… — Не го правя ни за имот, ни за пари, а за себап. От бога ми е бадева — и я го правя за хаир…
Аз ще опиша тук целия лист от бае Даниловия тефтер, па вие четете, което искате от писмото:
На лето хиляда и осемстотин и петдесет и трето на ден на петнадесети февруарий продадох на Кючюк-Хайше Халил беговица, дъщеря на Кара Мутиш Измирлията, един низ от 17 върви маргарит, от хаслията, за 1623 гроша горни пари и ми брои на дъската 1381 грош у рубин, ермилъци и алтилъци, а за кусура ми рече да идем у петък, по икиндия, у дома й сам, та да ми ги докусури.
Много хубава вита балзама се прави за боление сърце и за маясъл, и за спиране сюрмек, и за кувет, и за ищах, дека помага като с уста да духнеш, а оно требва да вземеш 25 драма кехлибар-яги, 25 драма ялма-иги, 25 драма каун-яги, 22 драма дарчин-яги, 10 драма кеклик-яги, 10 драма нане-яги, 2 драма исиот и 10 драма сари сабор, па да туриш всичкото у едно джезве, па да сипеш около 25 драма локмаруху и около 50 драма серт ракия, па да го вариш колко един чейрек на тих огън, па после да го разбъркаш и да сипеш у шише, па като престои колко две недели, тогава е хазър и тогава да пиеш заран по 10 или 15 капки на шекер, или у ракия, па като почнеш да видиш селемет…
Тука листът е откъснат, та не може вече да се чете.
Бае Митар пророкът знаеше много хубаво ракам. Какъв и да било мъчен есап, тоя изведнъж ще го направи — като че с бръснач пререже.
Един път се случил на дюкяна на чорбаджи Тасо, устабашия на бакалския еснаф. Некой си купувал 40 драма кърмъз по 150 гроша оката и лутат се, бъркат се да прехесапят колко пари чини кърмъзът, ала не върви. Бае Митар се обърнал, попогледал устабашията, попогледал и купувача и току отсекъл: петнадесет гроша! Чорбаджи Тасо го запитал: па как така бързо го прехесапи бе, Митре? А той му отговорил: лесна работа бърже се върши… Една ока има 400 драма… 10 гроша правят 400 пари; що се дава 10 гроша оката, драмът му е една пара, петдесет гроша оката — драмът 5 пари… 150 гроша оката — драмът чини 15 пари… 40 драма са 600 пари, санким шест юзлука… три бешлика… 15 гроша.
И устабашията, и купувачът го гледаха, па се чудеха и маеха.
— Стока у дюкян за 83 686 гроша. Сухи пари 36 583 гроша и руп. Гидик на дюкяна 5316 гроша. Вересии по тефтер 63 591 грош и зола. От них батак 13 941 грош. Вересии по темесъци 46 315 гроша и 20 пари. Гемията, що е у капитан Ахмед пехливан, 38 213 гроша. Другата гемия, що е на сефер, 28 316 гроша. Горният сурек с козите 2315 брави чини 51 713 гроша; долният сурек от 936 брави — 22 891 гроша. Вълната, що е у магазията на Бошняк Мустафа от 6115 оки, чини 29 318 гроша… Това ви е хесапът, па сега се делете, както ви харесва… — Така завърши бае Митар и излезе — не иска да чака, нито да си изпие заръчаното кафе: — Не ми требва, каже… защо и на какво да ви пием кафето… на некое добро ли? На делба… като е дошло до делба, там вече хаир нема… па нема и защо да ме черпите…
Като приседнаха мама и тетка, дойде и кака Елица Миковица, дойде и баба Таца, па дойде и кака Анастасия, и кака Аница, и кака Кирка и… целият комшилък. Мене ми се беше случила една много голема неприятност. Счупило се у джеба ми едно яйце, па де се случи да бъде ровко, па… вие се сещате вече: новите панталонки, пешът на суртицата, мокреж, страх, пот, червенина… всичко това ме беше така усмирило, че забравих и игра, и Мехмед, ага, и дондурма, и всичко! Свил съм се в едно кьоше до портата, па съм се смирил, като че ще ме правят анагнос. Това мое положение, колкото и да ми беше тягостно тогаз, стана причина да узная за бае Митра пророка това, което сега ще ви разкажа.
Събравшите се комшийки заедно с тетка и мама беха заприказвали за бае Митровото възкресение, па и какво ли друго можеха да намерят по-любопитно за приказка, като това беше тогаз „злобата на деня“, както се казва по сегашному.
— Попръскали го, казват, със светена вода, та се свестил — каза баба Таца.
— Не е, не, аз бех там — отговори тетка Елисавета, — като му дочетоха дванадесетте евангелия, па го миросаха с мирото от маслоосвещението, а он бледен, какъвто беше, току захвана малко да добива лице, попромени се, па му светна, светна лицето, като че гледа ангели. Най-напред помръдна с лявото око, после дигна десната трепка, поизгледа като треповен, па си отвори после хубаво очите. Погледна поп Яньо, па редом всичките попове и хората, що беха наоколо, издигна си десната ръка, прекръсти се и се подзе, та седна с изпружени още крака. Поп Яньо го запита помни ли се, а той кимна с глава и каза да го заведат в черква. Подигнаха го, изправи се и тръгна!
— В черква чини метани и изреди, та целува всичките икони, после се спре пред иконата на страшния съд, посочи с пръст и каза: „Това видех като наяве… всичко изгледах и чух и всичко ще ви разкажа“. Изведоха го пред черквата до пангара, туриха го да седне, дадоха му една просфора да изяде, сръбна една чашка от черковното вино, дека е за причест, и продума:
„Сеяно жито, порасло тръне, дошло порой, отвлекло го, па си нищо на света: ни по-лек, ни по-тежък, ни по-весел, ни по-жален — светски работи!“ Такъв некролог беше изрекъл за Иго бае Митар.
Тетка Елисавета продължаваше разказа на бае Митра:
— Курдисаха везнето, ама ни покачено, ни подпрено, така си виси само, като на въздуха. Попогледах нагоре да видя дали нема некоя връв, я друго нещо — нищо, връв немаше. Двама ангели ме възпираха така, по-настрана от другите, и рекоха: „Гледай всичко какво става и това, което видиш, да го разкажеш там, долу, на хората, та да се посвестят и разберат кои грехове са тежки, за които ще патят донекога, като дойдат тука пред тия везни!…“ Най-напред поведоха Иго пред везните. Туриха му от едната страна греховете, а от другата добрините, що е правил, па взеха да ги мерят. Везните климат ту насам, ту натам — ама като че откъм страната на греховете понатежават! „Грешен“ — проговори ангелът, що мереше на везните, и св. Петър беше взел вече перото да го пише у грешния тефтер, но Иго се сепна и продума: „Ама как така грешен?… Я стойте да видя? Прави ли са тези везни?… Знаете, я съм много видел, много патил… много са ме мамили там, като бех на земята, лъгали са ме и на везни, и на кантар, и на аршин, и на шиник, и… на оканици — продума Иго и се малко поизчерви, като се сети за оканиците с вино и ракия, що ги е изпил, и пак заговори: — Кой не ме е мъчил и с що не са ме мъчили… та недейте ми замерва, че и сега не смея да вервам на хората… Ех, да знаете вие що съм изпатил аз там от хората…“ Ангелът му пресече думата и му каза: „Тук не са хора като там, долу, тук лъжата в нищо не минува… Тия везни са най-правите от всички везни, що ги има по света — на̀, погледни, виж сам!“ Иго пристъпи към везните, прихвана иглата на езичето, що се клима налево и надесно, поспре я, гледа, гледа… виде, че везните наистина са прави, па запита: „Ех, добре, я да видим какви ми са греховете, откъде ги набрахте толкова?…“ „Ето на̀ — показва му ангелът една книга, — на̀ тук са написани… сам със своята ръка си си ги написал… Всеки човек, докато е жив, и без да знае, сам си пише и греховете, и добрините, що ги е вършил на света!“ „Дай да видя дали е истина писано с моя ръка — продума Иго и добави: — Може некой да ми е преправил писмото, знаеш, много работи се случват там, долу… какво не съм видел?… И писма подправяха, и темесуци подправяха, и чуждо имане правеха свое, и чужди деца потурваха на богати хора, божем че са си нихни, рождени; и кривите правиха прави, и правите правиха криви и… какво… какво не съм видел, че се прави по света!“ Ангелът му даде книгата и Иго чете, чете, па се позамисли и продума: „Истина, с моята ръка е писано всичко, ама… ама много са изброени, джанъм, диптен много… Като има записани толкова много грехове, тогава какви ли добрини мои ще ме куртулисат, я барем не помним вече що съм добро правил, както не помних и за толкова мои грехове!…“ Ангелът му подаде книгата, на която беха написани добрините на Иго. Чете Иго, чете и се чуди: „Я ли не разбирам, или некой янлъшък има тука? Тука са написани такива добрини, за които аз не съм хич мислил!… Дето съм дал 200 гроша на сиротицата баба Гота, та си ожени дъщерята; дето съм карал слугите да хранят сиромасите с това, що останало от зайфетите, що съм давал софра на моите аркадаши; дето извадих из кладенеца момиченцето на Пена Вълковица, та се не удави; дето закърпих бадева обущата на Тошо затворника, що го беха набедили, че убил кьор Сали заптията… Все такива дребни работи… трици и коприва… А кам, где е написано, че съм дал на Добридолския манастир един сребърен кръст, една икона и едно епитафие?… Где са, написани серафимите, що ги заръчах на Цеко куюмджнята, та ги прави за църквата? Де е записано големото сребърно кандило, що го подарих за олтара? Па двете икони, що ги писа Томо Зографина, па големите свещи, що ги палех всеки празник в черква, когато бех богат; па цванците и бешлиците, що ги хвърлях на дискусите в черква; па задушниците, парастасите, помениците, литургиите, гдето давах пари да се служат, па колко още други работи има, дека хич не са нито споменати в тая книга!…“ Ангелът му отговори: „Тия добрини, каже, не си ги правил, за да направиш добро, ами само да се похвалиш, да се гордееш пред хората, че си бил богат, имотен!… Да ги засрамиш, че са бедни, да ги заплашиш, да ги стреснеш… да си ти каймак отгоре над тех, а они да са притиснати, да са отдолу… Ето защо си вършил това, а не за да правиш добрини!…“ Иго се позамисли малко и си каза: — „Истина, що е право — право… така си мислех тогава, каквото ти казваш. Ама пак, каже, па и греховете, дето са написани, и те са май болджа! Писано е, че съм се напивал… ех, напивал съм се, истина, ама с мои пари съм пил — не съм украднал я! Писано е, че съм лъгал… хелбете, какво ще сторя, като всичките хора ме лъжеха, и аз ги лъгах! Писано е, че съм хортувал лошо за хората, че съм ги продумвал, че в лицето им съм говорил едно, а зад гърба им друго — това е така, ама и за мене така са говорили хората. Писано е, че съм завиждал на хората, па съм ходел да ги клевета, та са патили и теглили от моите клевети… и това е истина, ама дѐ, знам ли я какво така се излъгах, яд ме беше на них, защо са по-добри от мене, па у яда си и завистта си сторих тоя грех… за него съм кабахатлия, но какво да сторя?… Хеле пък за това пиянство цел тефтер — все пиянство е написано, ама хич не ме питате, аджеба, защо съм бил пияница?… У младини ме научиха лоши хора, а у старини пиех от кахър, от юхке, от патила!… Та малко ли съм патил, я вижте… кой можеше да се удържи при тия кахъри от пиянлъка? Съдете ме, ама мислете и на кахърите, що съм патил… турете ги и них на везните, та тогава да вадим накъде ще натегне!…“
Ангелите се поспогледаха помежду си, пошепнаха нещо на св. Петър, па взеха, та туриха на везните и Иговите кахъри — и кьопчето с добрините натегна. Иго излезе праведен, той се прекръсти и отиде при св. Петра да го запише в праведния тефтер!…
Яйцето в джоба ми не беше изсъхнало — мокреше ми още, — та колкото и да ми се виждаха нелюбопитни междуособните поздравления на киришчийките с кака Вокя, пак не можах да отида на игра, та се смирясвах на местото си и се озъртах като плъх в брашно, докато тетка Елисавета не настави бае Митровия разказ така:
Разказвал ли е повече нещо бае Митар в пангара сред черквата, за какво е било и какво — това не зная. Зная само това, че от целия град хората се извървеха да го спохождат и да научат по некой хабер от онзи свет. Едни питаха за некои свои и близки, които са починали; други питаха, за да узнаят какво ги чака на онзи свет след смъртта им и дали е видел местото, дето ще отиде всеки от тех там; трети питаха пък само така, за кеф, да узнаят каква ли разлика ще има, аджеба, между там и тук. Бае Митар отговаряше на всекиго и на всичките даваше съвети и наставления, за да знаят какво да правят, да та не попаднат в катрана.
На втория ден заранта намерили Тасо в одаята му обесен за тавана с пояса му. Откъде и как издириха — не знам, но говореха, че преди пет години убил двама души търговци, които били кондисали на кръчмата му, и им взел едни дисаги с пари. Разкопаха в двора под яхъра и намериха кокалите на заровените!…
— Свет!… Море, чорбаджи Цеко, що ти е зинала хала на сърцето за тия пари? Малко ли ти е? Имаш шейсет ключа под кирия — дюкяни, магазии, ханове, кафенета — 8300 гроша на месец само от них имаш! Ами другите ти мюлкове? Ами лозята, ами чифлиците, ами кориите, ами гемиите, ами дюкянската ти търговия?… Я ми кажи, ти не мислиш ли за там? От пари си червясал, а пък сиротинята мре край тебе и ти се правиш божем кьорав, та не видиш какво се мъчат! Слушай какво ще ти кажа: сега е цветна неделя, да вземеш 5000 гроша пари да раздадеш на сиромасите. Има гладни, има голи, има боси, па има и такива, които немат с що и децата си да облажат за Великден!… За тебе е това нищо, една шепа от един хамбар — каквото с нея, такова и без нея… ама за сиромашията ще бъде коджамити. Чу ли ме, стори, каквото ти казвам, па донекога, кога идеш там, ще ме спомниш и ще речеш: „Берекят версин на пророка, че ме научи“.
— Ще се изминат деветстотин деветдесет и девет петъци все черни за християнията, па като настъпи хилядният петък, таман по икиндия, когато турците са в джамия, а оно ще падне техното царство и на калето първи път в тоя петък ще се забоде християнски байрак с кръст!… Така, така — продължил бае Митар, — господ ще изчисти тогава стадото от вълци, но нема да се изминат нито три пъти по деветдесет и девет други петъци, и на кучетата, които ще останат да пазят стадото, ще израснат вълчи зъби, та ще почнат да се хапят помежду си като бесни… Какво ще после да бъде… това не знам… нека му мислят кучетата!…
Край
Ето какво казва Учителят за тази книга