Природата е разумна, съзнателна и жива и аз нямам право да
разкривам тайните ù, които ми е поверила, и да давам ключовете ù на
хората, за да я ограбват. Туй, което ми позволи, ще го кажа, но ако не ми
позволи, не казвам. Природата дава ключовете си само на тези, които са
познали единството си с нея и са готови безвъзвратно да и служат.
УЧИТЕЛЯТ
Учителят бил на гости на един брат в провинцията. В двора имало
ябълка, която от дълго време не раждала, и братът се канел да я отсече.
Учителят научил за това намерение и му казал: ,,Не, остави я още една година!"
Учителят отишъл при ябълката и нещо ù поговорил. Той знаеше езика както на
животните, така и на растенията и можеше да общува с тях. Зад всяко животно и
растение стоят разумни същества и той разговаряше с душите на растенията и
животните. От него знаехме, че животните и растенията нямат като човека
индивидуална душа, а групова. Цял един вид от растения или животни има обща
душа, която живее в невидимия свят и ръководи всички индивиди от вида. На
едно място Учителят казва: „Населяващите невидимия свят групови души на
животните са много по-интелигентни и много по-силни от индивидуалния
въплътен човек на Земята. Затова трябва да бъде внимателен както към
растенията, така и към животните, заради тяхната душа. Ако човек им напакости,
техните души ще му отмъстят." Но, да се върнем към случая с ябълката.
Учителят ù говорил нещо, помилвал я и направил определени движения около
нея. На другата година ябълката дала обилен плод и оттогава всеки път раждала
богато. Така Учителят свързал дървото с плодоносните течения в природата,
благословил го и то възродило силите си.
Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града
решил да занесе нещо на Учителя, някакви плодове. На улицата видял продавач
и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил:
„Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Искам да ги избера - ще
ти платя двойно." Продавачът го погледнал внимателно и му казал: „Добре,
избери си. За Учителя ли ги искаш?" Братът за пръв път срещал този човек,
останал изненадан, но отговорил: „ Да, за Учителя са." Продавачът избрал най-
примамливите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: ,,Хайде
сега, много здраве на Учителя!" Братът взел плодовете и като продължавал да
се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на
Учителя, той го попитал: „Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица
ли?" Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителят знае откъде са
плодовете. След това Учителят дал на брата една обикновена дребничка
праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: „Като си отидеш в
Казанлък, ще посадиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане."
Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя
израснала и когато след няколко години започнала да ражда, братът останал
изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителят му дал, а като
онези, които купил в София и му занесъл. Братът разбрал, че Учителят е вложил
в тази семка силите, които са действали в другите плодове.
Друг брат от село Любимец, имал нива край Марица, където гледал тикви.
Но много често реката прииждала и ги завличала. Понеже нивата била накрая на
пътя, селските говеда я стъпквали и опасвали. Една година неговият син
предложил: „Татко, да посадим един корен за Учителя." Бащата веднага се
съгласил. За чудо на брата, през тази година се случило следното: Марица пак
заляла нивата, но така, че тиквите не пострадали, а само били добре наторени.
Растенията пораснали буйни и големи, както никога дотогава. Селските говеда
също не влизали в нивата, като че била оградена. За чудо и коренът, наречен на
Учителя, родил пет големи тикви по 10 килограма. Братът просто не знаел как да
ги занесе на Учителя. Най-после турил две от тиквите в чувал, качил се на влака,
пристигнал в София и отишъл на Изгрева. Още не приближил дома, Учителят
отворил вратата и го посрещнал усмихнат на прага. Братът целунал ръка и преди
да каже нещо, Учителят му рекъл: „Значи тази година тиквите станаха добри,
Марица не ги завлече?" Братът видял, че по някакъв начин той е повлиял на
природата.
Под навеса на полянката разговаряли Учителят и брат Д-ски. Откъм
гората, при чешмата се чувала някаква кукумявка или друга нощна птица, която
смущавала приказката им. Учителят попитал брата: „Искаш ли да я накарам да
спре?" Братът отговорил: „Щом желаете - да." Учителят станал, пристъпил
няколко крачки пред навеса и постоял така известно време. Братът не видял и не
разбрал какво прави, защото било тъмно, но птицата вече не се чула.
Сестра Елена си припомня, че когато излизали в планината, тя и мъжът ù
много се плашели от големите овчарски кучета, защото се спускали с отворени
уста срещу тях. Но Учителят вървял спокойно и като стигали на метър от него,
кучетата спирали, изскимтявали само и бързо се връщали назад.
Друга сестра ми разказва веднъж на чаша чай, че един ден тръгнали с
Братството и Учителя към Витоша. Когато излезли от Изгрева, времето било
дъждовно и мъгливо. До Бивака то никак не се променило: Един брат носел
цигулка и като пристигнали, Учителят я взел и засвирил някаква особена
мелодия. Сестрата го попитала каква е тази музика, защото тоновете били
особени. Учителят и обяснил, че това е мелодия от четвърт тонове, непозната за
съвременната музика. Като посвирил известно време, мъглата се разпръснала,
облаците се вдигнали, постепенно небето се прояснило и през целия ден било
слънчево. А отгоре се виждало, че градът тъне в непрогледна мъгла. Като слезли
на Изгрева, приятелите ги посрещнали с думите: „Поне се настудувахте днеска."
Но научили, че горе са имали хубаво слънчево време, след като Учителят
изсвирил мелодия от четвърт тонове.
Една година Учителят извикал няколко млади приятели да отидат в
Търново седмица преди събора, за да препокрият покрива на вилата, дето се
събирахме. Братята почнали работа и били вече разкрили покрива, но се задал страшен черен облак. Всяка минута щял да ливне пороен дъжд, а покривът бил
разкрит и всичко щяло да се залее. Учителят отишъл при братята и ги попитал
още колко време им трябва, за да завършат покриването. Те направили сметка,
че ще свършат за около два часа. Учителят излязъл до портата, казал някакви
думи и направил нарочни движения с ръката си. И ето какво станало: като дошъл над братската вила, облакът променил пътя си, разделил се надве, заобиколил
тази част от града и поел в друга посока. Учителят се върнал при братята и им
казал, че дъждът се отлага с два часа. След точно толкова време, когато покривът току-що бил завършен, облакът се върнал и изсипал страшен пороен
дъжд. Когато от небето се излели първите потоци вода, братята тъкмо слизали
от покрива и се измокрили до кости.
В началните години от дейността на Учителя той бил във връзка с
протестантските среди. Един ден гостувал на възрастен протестант. Човекът
копаел в градината си, а Учителят стоял до него и разговаряли. Отдалече
приближили тежки дъждовни облаци и се надвесили над тях. Протестантът
подканил Учителя: „Петре, да се приберем у нас, защото дъждът ще ни намокри.
"Но той го успокоил: „ Не се безпокой, продължавай си работата, дъждът ще
дойде близо, но няма да ни засегне." Дъждът приближавал като стена срещу тях,
но като стигнал на десет метра, завил в друга посока, без да е имало никакъв
вятър. Станало точно както казал Учителят.
През 1923 г. земетресение разтърси Пловдив и Чирпан. Тогава Учителят
изнесе беседата „За съдба дойдох", в която разкри: „И за София се готвеше
страшно земетресение, но засега го отменихме. Съдействахме земетресението в
Пловдив да стане през деня, за да могат хората да се спасят." Ако беше през
нощта, както беше предвидено, катастрофата щеше да е още по-голяма."
Брат Стефан Тошев се връща към времето на друго едно земетресение:
„Когато през 1913 г. стана земетръсът в Търново и Горна Оряховица, се срещнах
с Учителя, който беше дошъл да види разрушенията. С Драган Попов го
придружавахме и след като Учителят разгледа пораженията в Горна Оряховица и
Лясковец се върнахме в Търново у Иларионови. Седнахме на двора около една
масичка. По време на разговора видяхме, че от запад се задава страшна буря.
Учителят скочи и забърза към задния двор, постоя известно време срещу
връхлитащия вятър, направи определени движения, после се върна при нас и
каза: „Какво чудо щеше да стане с Търново, ако не бях тука!" След това
научихме, че ураганът изкоренил край града грамадни 40-50-годишни дървета.
След земетръса резултатът от тази буря беше ужасен, но ако Учителят не беше
я отклонил, можеше да унищожи Търново."
