Казвам, който и да се опита днес да изнесе истината, той всякога ще
бъде подозиран. Във вярващите има едно подозрение. Като те чуят да
говориш, веднага ще те попитат: „Ти какъв си?" Ако отидеш в една
православна църква, ще те попитат православен ли си. Ако си православен,
ще те приемат. Ако отидеш в една евангелистка църква, ще те попитат
евангелист ли си. Ако си евангелист, ще те приемат. Ако отидеш в една
католическа църква, ще те попитат католик ли си. Ако си католик, ще те
приемат. Все таки човек трябва да има някакво име, но името не създава
човека. Човекът създава името.
УЧИТЕЛЯТ
Такава беше по характер сестра Веселка, че мъчно вярваше. Тя често
казваше, дори и пред Учителя: „Аз съм Тома неверни." Съмняваше се и в него.
Но дълбоко в себе си имаше желание да се случи нещо, което да я убеди да
вярва в Учителя. Тя споделяше, че сама пращала такава мисъл на Учителя с
думите:
„Ти си Учител и разполагаш с възможности, можеш да ми дадеш някаква
опитност да повярвам." Една година, като била на Изгрева по време на събора,
присъствала на беседа. Учителят стоял зад катедрата и говорел. Сестрата си
казала наум: „Много хубаво приказваш, но аз все пак се съмнявам." В този
момент изведнъж от очите ù сякаш паднало перде и тя видяла Учителя в огнено
кълбо, самият той целият греел като слънце. Косите му били като слънчеви лъчи,
брадата му излъчвала сияние, обагрено в най-различни цветове. От лицето и
цялото му тяло избликвала и вибрирала светлина. Сестрата си помислила, че
това е някаква халюцинация, потъркала си очите, да не е задрямала, дори се
ощипала, за да се събуди. Но картината не се променяла. През цялото време
Учителят кротко я гледал, без да спира беседата си. Сестрата огледала другите
около себе си, но разбрала, че те не виждат същото. Колко време е продължило
това тя не може да определи. После картината се изгубила и сестрата видяла
Учителя така, както всички го виждали. Помислила си: „Това е някаква
халюцинация." В този миг Учителят погледнал право към нея и леко се усмихнал.
Когато сестра Веселка отишла при него и му разказала преживяването си, той се
засмял: „Още ли си неверни Тома?"
На една друга беседа, докато Учителят говорел, човек от публиката си
помислил: „Ама че шарлатанин, а!" Понеже Учителят минавал от въпрос на
въпрос, думите му се сторили шарлатанство. Учителят го погледнал право в
очите и казал на всеослушание: „Аз не съм шарлатанин и мошеник, а отговарям
на въпросите на присъстващите." Човекът, който си помислил това, потънал в
земята от срам. Той сам ми е разправял този случай.
Един брат от провинцията, който не бил виждал Учителя, много искал да
го срещне, но нямал пари, за да дойде в София. Той имал богат съсед, чието
момче се разболяло тежко и според лекарите било обречено на умиране.
Съседът поискал от нашия приятел, който тогава бил и кръстниковист, да го
заведе при Учителя. Приятелят ни отговорил, че няма пари. Богатият човек му
обещал да плати всички разноски. По това време Кръстников беше издал една
книга, в която беше подредил по класове всички духовни хора и на първо място
беше поставил себе си, а Учителят - по-долу. Братът взел тази книга със себе си и си помислил със съмнение: „Ако Дънов е действително Учител, аз ще държа
книгата в ръката си, той ще ми я поиска, ще отвори точно на мястото, където
пише за него и ще прочете. Тръгнал от Хасково и с богатия си съсед дошъл при
Учителя. Когато влезли в двора на „Опълченска" 66, където живееше Учителят,
имало голяма опашка от хора, които чакали да бъдат приети. Двамата си казали:
„При толкова много хора, кога ли ще дойде нашият ред?" Малко след като
разменили тези думи, Учителят се показал на вратата и за тяхна почуда наредил:
„Нека двамата от Хасково дойдат при мене." Влезли крайно учудени. Учителят
посъветвал бащата на болното момче какво да прави, за да го излекува. След
това се обърнал към нашия приятел и смеейки се го запитал: „Ти какво искаш?"
Посегнал, взел книгата от ръцете му, отворил точно на страницата, на която
пишело за него. Прочел, пак се засмял и му върнал книгата. От този момент
хасковецът стана наш ревностен брат.
Някакъв студент, който чул за Учителя, решил да отиде на Изгрева, за
да се подиграе с него. Със своята скрита мисъл влязъл в салона по време на
беседа, но изпаднал в паника като усетил, че една мощна сила го подела сякаш
на ръце и го изхвърлила навън. Нямал време да разбере как станало това.
В първите години от дейността на Учителя, тъкмо да започне лекцията в
един провинциален град, на вратата на салона се изправил някакъв човек и се
разкрещял: „Ей, ти там на сцената, защо заблуждаваш хората, че има някакъв
Господ? Никакъв Бог не съществува, ти си въобразяваш!" Учителят спокойно
отговорил: „Аз ще ти докажа, че има Господ!" - и започнала сказката. Докато
говорел, не се случило нищо особено. През нощта, като си легнал човекът
заспал, но се събудил от ужас - леглото му се движело из стаята заедно с него.
Той си разтъркал очите, да не е сън, но се убедил, че е буден и веднага се сетил
за думите на Учителя: „Аз ще ти докажа, че има Господ!" Мъжът започнал да се
моли: „Моля ти се, господин Дънов, вярвам, че има Господ!" След тези думи
креватът се прибрал на мястото си. Човекът не могъл да заспи до сутринта и още
рано отишъл в хотела, където бил отседнал Учителят, за да му каже: „Извинете,
г-н Дънов, вече повярвах в Господа." После му разказал какво е преживял през
нощта.
Слави Камбуров е брат на Никола и Стефан Камбурови. Никола и
Стефан бяха в Братството, а Слави беше широк социалист и материалист по
убеждение. Един ден той се заканил пред братята си: „Само да се срещна с
вашия Учител и на бърза ръка ще го оборя." Той мислел, че Учителят е някакъв
книжник като него и с диалектически спорове можел да го обори. Един ден,
когато Учителят отишъл в Стара Загора, там били и тримата братя. Отишли при
него и Слави влязъл с надутостта на учен, който има амбицията да опровергае
Учителя. Учителят го приел и повел с него научно-философски разговор за
четирите степени на съзнанието и за четвъртото измерение. Слави Камбуров не
бил чувал за тези работи и се объркал, не успял на нищо да възрази. Учителят
му говорил повече от два часа. От този момент Слави влязъл в Братството и
даже е държал сказки и писал статии за Учителя и окултната наука.
Като офицер брат Т. Б. бил на фронта и трябвало по важна работа да си
дойде в София. Историята ми разказа самият той. Отишъл при генерала да му
разреши отпуск, за да си дойде. Генералът щом го видял му казал: „Ти си добър
офицер, известен си в цялата артилерия, но не мога да ти се начудя как си се
увлякъл по тоя Дънов?" След това генералът отправил няколко заканителни
думи срещу Учителя, като добавил, че ще се справи с него... Надсмял се: „Нима
мислиш, че той знае какво говоря аз?" Братът отговорил: „Да, аз вярвам, че той
знае какво Вие говорите сега." „Аз ти се чудя на ума - казал генералът, - но
хайде, върви на добър път!" Братът дошъл в София и се срещнал с Учителя.
След като говорили дълго по свои работи, братът тръгнал да си отива, но бил
изненадан, че Учителят: дотогава весел и добре разположен - изведнъж станал
сериозен и дори строг: „Кажи на твоя генерал, че аз зная всичко, каквото говори,
и да си затваря устата, защото може да му се случи нещо." Като се върнал на
фронта, братът се представил на генерала. Той най-напред го попитал: „Е, ходи
ли при твоя Учител?" Братът отговорил: „Да, ходих и без да му кажа нищо, той ми
рече да Ви предам, че знае всичко, което сте ми говорили, и да Ви предупредя
друг път да не се отнасяте така, защото можело да Ви се случи нещо лошо." В
този миг генералът се сепнал, отдръпнал се някак си и поискал потвърждение:
„Нима наистина знаеше какво съм ти говорил?"„ Да - повторил братът, - без да му
кажа нищо, той ми заговори с много строг тон за Вас. "Оттогава генералът никога
не говорил пред брата против Учителя. След една година умрял от сърдечен
удар.
Цигуларят Петър Камбуров имал едно вълнуващо преживяване: „Беше
през 1921 година. Получих съобщение от пловдивските братя да отида в града
им, където Учителят ще изнесе във военния клуб лекция за гражданите. Във
влака се срещнах с ямболци и с бургазлии, а в Пловдив ни разквартируваха по
къщите на братя. На другия ден салонът беше претъпкан с хора. Аз бях с няколко
приятели в средата на редовете. Беседата си, която беше на тема „Влиянието на
светлината върху телата", Учителят започна с думите: „Когато някои материални
предмети стоят в изба, където слънчевата светлина не влиза и температурата е
под нула градуса, те са в замръзнало състояние и в тях няма никакъв разлагащ
процес. Но ако се пусне слънчевата светлина да проникне в тази изба, тогава
предметите почват да се разлагат и да миришат. Същото може да се каже и за
човешките мозъци. Когато проникне в тях Божествената светлина и топлина, те
отначало почват да се разлагат и миришат, докато туй, което в тях се разлага,
изчезне и остане онуй, върху което може да гради Божественото." Като каза
Учителят това, млад мъж скочи, стъпи на един стол и извика: „Господа, човекът,
който стои на сцената, е черен магьосник. Той умори майка ми, не го слушайте!"
След това си седна - беше през два реда пред мене. Учителят продължи да
говори. Аз забелязах, че след като каза тези думи и седна, лицето на човека се
измени, ръцете му се изкривиха, започна да прави гримаси и изпадна в
конвулсии. След това пак се изправи на стола и се провикна: „Господа, аз
дълбоко съжалявам за думите си, които казах преди малко. Човекът, който е на
сцената, не е черен магьосник, а е светия. Не мога повече да остана в салона,
защото Христос ме пъди оттук! Дълбоко съжалявам за думите си и искам
прошка!" Човекът слезе от стола и излезе. В салона настана смут, чуваха се думи
за и против Учителя. Редакторът на вестник ,,Юг"също се качи на стол и извика:
„Господин Дънов, тези теории ги проповядвайте в Патагония, а не между нас!"
Друг се обади за друго, подвикнаха трети и четвърти, в салона се вдигна голяма
врява. Учителят стоеше на сцената и спокойно слушаше. По едно време си
вдигна ръцете, публиката се умири и той продължи. Беше вече към края на
беседата. В един момент се чу глас откъм задната врата на салона - беше
същият мъж, когото Христос изпъди. Той извика: ,,Господа, ако ние приемем и
приложим учението на този човек, на този Учител, светът и животът на Земята в
24 часа ще се променят!" След думите му Учителят продължи: „Аз мога на всеки
от вас да кажа кой какво мисли и какво чувства в дадения момент." Тогава един
поп скочи: „Аз искам да ми кажеш какво мисля!" С думите му целият салон се
развика, вдигна се голяма врява и вече нищо не можеше да се чуе. Настана
пълен безпорядък, а вътре сигурно имаше 2000 души. Една сестра се втурна
напред, за да защищава Учителя, но други я блъснаха и тя залетя. Аз се обадих
да кажа нещо за Учителя, но една голяма ръка се стовари върху главата ми,
събори шапката ми и чух: „И ти ли си от тях!" Най-после Учителят успя да вземе
думата: „Приятели, мога да кажа всичко на попа, мога да кажа всичко на всички
ви, къде е вашето благоденствие мога да ви кажа. Вие постъпихте ли по
правилата на благоразумието? Аз приемам всички хули, които изсипвате върху
мен и благодаря за тях. С тях аз ще наторя моите ниви и градини, а на вас
оставям моята Любов." Като каза това, Учителят си тръгна.
