В ачларския дневник има прекрасни неща, но понякога има и смешни неща. Това произлиза от начина, по който ние устройваме външния си живот. Поради средствата, с които разполага нашето стопанство, ние навлизаме в една примитивност, която вече напуща рамките на допустимите неща и става комична. За нея ще разкажа нещо по-долу. Сега искам да нарисувам с по няколко думи всеки от нашите братя-комунари. Ще започна най-напред с Борис в неговия ачларски вид.
Макар да има миловидно и кротко лице, Борис има атлетическо телосложение и сила. Стъпката му е равна и широка, а ръцете му дълги и стоманено яки. Привличаща и кротка усмивка често украсява свежото му лице. Борис приказва с тих фалцетен говор и попада на теми, които внасят приятен и чист хумор. Изобщо той разказва интересно и увлекателно. Не е лишен от усета да види прекрасното, но и комичното. Той го е наблюдавал в народния бит, в габровската чаршия, във всекидневието, където животът се изявява в своята непритворна пълнота. Такива смешки, несъответствуващи с нашите задачи, Борис вижда и в нашия прочут „шеф“, който понякога става извор на комични недоумения. Жечо обаче в едно не бърка. Той е преценил Бориса добре и затова му възлага все по-тежки задачи.
Днес например лицето на бай Жечо е усмихнато. Едно много характерно изражение за него е това тайно задоволство по широкото и зачервено негово лице. Там трепка много често една едва доловима хитринка. Такъв израз лицето му добива тогава, когато той наблюдава как Борис три пъти по- бързо от всеки друг селянин и пет пъти по-бързо, да речем, от Асен, натоварва цяла кола с окосена трева. Усмивката се изписва и тогава, когато Борис показва неочаквани постижения в най-трудното от селския труд - косенето. Ние вършим всички останали работи по идеален начин, но косенето на тревата остана специалност само на Борис. Като награда за това превъзходство Борис е удостоен с привилегията да коси и в неделя „вместо почивка“, както усмихнато подхвърля хитрият селяк.
Един ден, когато констатирахме, че обувките ни са изпокъсани, една неподозирана сръчност у Борис ни спаси от опасното положение да ходим боси по трънливите ниви. Той ни направи сандали. Един по един сме обути в тия необикновени произведения на кожарското изкуство. Сандалите приличат на тия, които хората са носили в древността. Нещо старинно и библейско има в техния вид. Правят се от една изрезка по мярката на стъпалото и от няколко ремъчки, които придържат ходилото към крака. За да се направят едни сандали, необходимо е човек да слезе с Борис в зимника, където Жечо е хвърлил кожата на умрялата някога кобила. Кандидатът стъпва с босия си крак върху простряната кожа, а Борис отбелязва с един гвоздей контурите на крака. Това е всичко. Само след половин час босият е вече обут. Ремъчките са нагласени и потегнати. Човек усеща приятно краката си върху гладката кожа, вместо върху острите камъчета по двора.
И така, в очите на Жечо, Борис вече е достигнал съвършения модел на селски работник. Още повече сега, когато със своето майсторство по сандалите той го освобождава от тежката мисъл, че трябва да купи осем чифта сандали от карнобатския пазар. Жечо често го сочи като пример за подражание и възхвалява идеите на Бялото Братство, само ако са изявени по този начин. Смешна, но мила и самодоволна е неговата физиономия в тия часове.“
Днес, когато описвам Борис, иска ми се той и ние всякога да сме както тогава в Ачларе. Иска ми се всякога да гледам широкия жест на ръцете му, равния му спокоен вървеж, детската му усмивка и оня трепет в неговия израз, който винаги ми е напомнял неговата готовност да служи на великото и безкрайно начало, което ни събра тук, в това село.
Искам да запомня Борис с тоя чист устрем в любовта към нашия идеал, със замаха, който придружава всяка негова работа, а после неговия предан и кротък вид в тишината на молитвения час, когато тия яки ръце са прибрани смирено под мълчаливото тържество на звездния купол.
„В тези чудесни и незабравими вечери гласовете на осем братя от Ачларската комуна, слели се в прекрасен акорд, с молитва и благодарност отпращат отминалия работен ден.
Редят се нови дни. Аз все виждам между нас едрата фигура на Борис, размахал косата и в неделните дни, защото Жечо счете, че това освен „почивка“ е и предпочитание, чест. Виждам Борис усмихнат, готов на всичко, приветлив и силен. Пред очите ми са и дългите бразди на ачларските ниви и неговата фигура, приведена за свободен братски труд.“
