Как най-общо протичаха неделните
и работните дни в комуната
През неделните дни беседваме с някои селяни. Някои в селото не ни обичат, но други редовно идват при нас и сядат в широката хладна стая на братската комуна. Дълбоко са напукани ръцете на тези отрудени хора, а в очите съзираш само честност и прямота. Ръкавите на чистите им ризи, облечени за неделния ден, белеят, а поясите им имат цвят на божур. Жените носят бели забрадки. Те слушат смирено и с искрен интерес нашите разговори.
Някой от нас, чийто ред е да ръководи сбирката в днешния неделен ден, прочита глава от Евангелието. После той тълкува свещените слова. Накрая обяснява на селяните, защо е по-добре дворовете им да бъдат без ограда. Един ден те заедно и с песни ще жънат братските си ниви.
- Ще дойде ли Христос? - пита една чистосърдечна женица.
- Ще дойде.
- Кога?
- В Дух и Истина ще дойде, сестро, а не като човек. Ще дойде като обич между човеците.
Мълчи жената и мисли за нещо. Мълчат и слушат и другите селяци от Ачларе. После изпяваме една песен. Сърдечни и топли са на тръгване поздравите на грубите жътварски ръце. Очите гледат ведро и сърдечно.
Останало ли е нещо в душите на тия селски хора?
Прибираме се за сън. В душите ни пее слънцето. Химни на светлината звучат там. Умората надвива. Заспиваме с надежда, че утре рано ще видим зорницата.
Понякога, когато вървя из полето, струва ми се, че някой ми говори. Ветрецът тихо полюлява из- класилите ниви, а от тези класове излизат думи. Сами си месим хляба, варим зелен боб и яздим коне, понесли храна към нивите. Ръцете си усещам много силни. Леко повдигам снопите и ги качвам на колата. Тръгваме. Колелата скърцат, люлее се високият товар и, легнал върху снопите като във вълшебна люлка, аз гледам в дълбоката синевина и си мисля колко прекрасен ще стане някога животът на хората.
Вечерта върху морната жълта светлина на газената лампа отбелязвам нещо в моя дневник. Върху първата страница на тази малка смачкана тетрадка има надпис: „Братска комуна в село Ачларе.“ Прелиствам този дневник, чета:
„Дните и нощите идват и си отиват тихо и спокойно над Ачларе. Не зная дали във всеки човешки живот настъпва такова време, през което един безбурен, мълчалив възторг изпълва душата, но в моя живот въпреки всичко, което преминах, настъпиха такива дни и нощи. Аз зная, че те са ми подарени от една много щедра ръка заради голямата любов, която приех в душата си. Аз зная, че тази любов съществува. За нея Кирил ми каза на планината, а Учителя непрестанно говореше за любовта в своите беседи.
И по-рано обичах света и природата, но тогава не знаех, че всичко около мен има очи, уши и жива душа. Сега аз виждам навсякъде само него - безкрайния Вечен Дух на битието. Той е могъщ и величав, но същевременно нежен като утринното полъхване на ветреца, но най-вече любящ. Виждам го в бездънната синевина на небето, в стадата бели облачета, подкарани от небесния пастир, или в празника на нощта, когато звездите пишат съдбините на света. Гласа му чувам в отчетливия звън на пълните класове и в приказките на щурчето, започнати сякаш още от първите дни на творението. Чудесни дни! Кога синята метличина ме е гледана така измежду синорите и кога друг път моето сърце е ликувало?
Кой съм аз, откъде идвам, накъде искам да вървя?
Понякога лежа върху топлата пръст на разкопаната бразда. Полето е така просторно и небето така високо, струва ми се, че вися в небесното пространство. Едно малко човешко тяло, едно бедно самотно дете на земята, виснало между два свята. Усещам топлите буци пръст на гърба си. О, това е моята майка Земя. Колко горести, колко сълзи видях аз на нея. Познавам безкрайно тъжния поглед, който излъчват нейните тъмни ириси. Над мен, върху фона на небесната синевина, бляскат някакви бели точици. Дали това не е дъжд от праната, която храни Земята.
Сърцето ми се научи тихо да ликува. Радва се това горко човешко сърце и тупка до браздата на широката нива. „Защо се радва моето сърце?” - питам се. А то, окъпано в талазите на една небесна ласка, продължава да тупа.
След като си отпочина, ставам. Опирам се на лактите и гледам напред в ширината. После ставам и отново мотиката разбива буците пръст. Браздите се редят една след друга, като че огромна ръка чертае тъмни черти по нивата. Туп, туп, туп - чува се отнякъде. Поглеждам встрани. Наблизо друг от нашите разбива коравата пръст. В далечината се извива път. Той е като лъкатушна черта, сякаш огромна ръка го е написала с креда. Извива се този път край ниви, ливади, рътлини и слогове и се губи в далечното ширине. „Кой ли ще дойде по този път?” - питам се аз. Никого не очаквам, но съм уверен, че някой непременно ще дойде по него. Моят взор го търси, очаква го моята жадна душа. Може би по този път дойде и радостта на днешния ден.
Върху широкото Ачларско поле от небето слиза една ласка, която докосва и мен. Сякаш това е топлата длан на моята майка. Кой изпраща тази обич на света?
Настъпило е зрялото лято. По равнината се люлеят вече изкласилите, готови за жътва ниви. По далечния склон зеленеят в разни нюанси неокосени- те ливади. Като че някой е постлал килими от зелено кадифе. Може би в природата ще има празник.
Прежуря слънцето. В маранята присвирва щурче. То иска да ни каже нещо. О, ето какво е било. От хоризонта на югоизток се надига едър плътен облак. Ще вали. Щурчето знае това преди нас. Небето се покрива с хладна мръщина. Проехтява далечен грохот и първите капки, осветявани от слънцето, тупват, като че някой хвърля с шепи от небето скъпоценни елмази. Тупкат капките по прашния път край нивата, зънкат в класове, гъделичкат кожата по гърба през тънката риза.
Заглъхва гръмотевицата, успокоена като глас на човек, който след гнева си е зърнал усмивката на дете. Пред очите ми се извисява с живи тръпнещи багри небесната дъга. Птици се стрелват, като че идат от този седмобагрен свод, и политват нагоре, отнасяйки своята пресеквана от вълнение песен.
Тръгваме обратно към селото. Там имаме сайвант, застлан с ръжена слама. Ние спим на тези сламени одри като върху ложе, стократно по-хубаво от това на Соломон. Колко малко дворци има по земята, където сънищата са така вълшебни. Те идат тук над простия сайвант по тънки копринени нишки. Изпращат ни ги среднощните съзвездия и оня огромен небесен пояс, с който е препасана вселената.“
В дневника на Ачларската комуна не са описани никакви събития, които биха направили тази книга интересна от приключения. В нея са описани нашите безбурни слънчеви видения и някои детински наивни и смешни неща. Млади и неопитни в селската работа, ние понякога наистина вършихме и комични неща.
Ето други страници от моя дневник:
„Ачларе, април. Работен ден
Ние имаме младежки, вярващи сърца. Всеки от нас се е върнал наново към оная ранна младост, когато всичко е възможно, когато на всичко вярваш. В детска преданост са окъпани сърцата ни. Аз вярвам, че светът ще се прероди. Ще настанат времена, когато гордият ще се смири, без да счита, че това смирение е покорство или слабост. Има едно смирение, което е израз на сила. Има дни, когато ми се струва, че възраждането на света ще почне от Ачларе.
Наистина наивна мисъл, но така ми се струва сега.
От гледището на социалните закони нашият ачларски опит е малко наивен, но добре е да намериш един такъв селянин със земя и без работна ръка, а други пък, които нямат земя, ще дадат своя труд. Човекът, който работи, ще заслужи своя хляб. Не се ли мъчат да направят това и тия, които работят за социалното преустройство на света? Да, разбира се, но има една разлика. Там всичко става по закон и принуда, а при нас - по любов. „Ех, пък по любов” - ще каже някой. - „Къде да намерим толкова любов в света?!” Ние пък отговаряме, че без любов нищо няма да стане. Всичко ще се опорочи и ще загине. Та кои сме ние, които казваме това? Нов ли някакъв интернационал, или нов континент от хора с такива възгледи? Не, това го казваме ние, комунарите от Ачларе с протритите панталони и полусъдраните ризи. Ние дори твърдим, че животът няма да ни опровергае. Ние знаем, че има още много, много хора по света, които мислят като нас. Ние не ги знаем. Нямаме списък и организация, но сякаш се познаваме. Във всяка страна има служители на светлината, люде, които са против всяко насилие и принуда. Те постепенно ще растат. Те са като дъждовни капки, които не си знаят имената, но знаят, че идват от едно място, за да напоят изсъхналата земя, за да се слеят в един и същи поток. Когато светът ще опита всички средства на насилието и безлюбието, тогава ще ги подири. Когато земята ще заприлича на развалина и няма да може да се познае кой е победителят и кой победеният, тогава ачларци от цялото земно кълбо, които няма да са капиталисти, нито колонизатори, нито пък други безбожници, подозрителни във всеки жест и дума, ще потрябват, за да се излекуват раните на опустошения свят.
Така из мъките и пепелищата ще се роди новата цивилизация на възкръсналия Христос, дошъл като ново съзнание на нейните поданици.
Като си спомням миналото, неволно го сравнявам с някои положения от настоящето време. При това сравнение спомням си разговора ми с един другар - левичар, който ми казваше така: „Ще видиш колко нови неща ще въведем ние в живота, но все още сме зле на идеологическия фронт.“ Аз му отговорих, че съм напълно съгласен с една справедлива уредба на живота, но трябва да се започне предимно с идеологическия фронт. Това ще рече преустройството да почне от човека, а после от веществената действителност. Като хванеш и набиеш човека и му вземеш всичко насила, как искаш този човек да е добре на идеологическия фронт? Има ли случай, когато бит човек да е на твоето мнение? Оставете хората да живеят с малките вътрешни нюанси, не бутайте техните вярвания и малки навици. Говорете им за нуждата от един колективен, братски живот, научете ги на състраданието, което трябва да имаме към страдащите, свикнете ги да мислят, че алчността е една опасна гангрена, че човек загубва целия си живот заради нея и че никой не е отнесъл припечеленото на другия свят.
Този приятел, който бе идеен и честен човек, отначало се възмущаваше от тоя начин на мислене, но после се убеди в правотата на моите думи. Убеди се, че в душите на хората не бива да остава горчива утайка. Убеди се и в това, че любовта ще обедини човеците по-бързо от всяка организация.
Селянинът, при когото работим, се казва бай Жечо. Той е наш приятел по идеи, но ние употребяваме доста усилия да смирим у него собственическото чувство. В идеите си е доста напреднал, но у нега има вкоренени навици. Понякога дори се опитва да хитрува, но ние го улавяме и го изобличаваме кротко. Той се засрамва от това и бавно напредва. Не е лесно да откъснеш един човек от навиците му. Откъснеш ли го насила, той се ожесточава. Мисли, че си му взел всичко. В душата му остава омраза и мъст. Направиш ли така, че сам да отрече лошите неща, тогава той няма ожесточение и не се готви за отмъщение срещу похитителите на неговите ценности.
С какво ние постигнахме успех пред бай Жечо? С нашата обич към земята му и със своето безкористие. За да пробудиш една човешка душа, трябва да направиш жертва.“
Ето други страници от моя дневник.
„Ачларе, април. Работен ден
Утрините имат влага, която се усеща по кожата, макар, че тази кожа е закалена вече месец от непрестанна работа на полето. Дните са светли празници, а пощите са като някакви храмовни тайнства под купола на огромния небесен свят. Една струна в мен, пробудена неотдавна, пее, без някой да я докосва с ръка.
Мотиките звънкат в нашите ръце. Дланите из ден в ден загрубяват. По тях има вече корави слинове95. За сметка на тия закоравели длани в душата се раждат вълшебни мелодии. Толкова е ясно всичко наоколо, че гласът на птичките ми се струва като познат говор. Земята, тази черна мъченица и родителка, тази непресъхваща благодатна майка, почва да говори. Сега ми става ясно защо селянинът обича земята. Има един могъщ съюз между тях. Той разбира земята и знае да разговаря с нея.
Във външния вид на ачларските комунари има нещо смешно. Ризите ни почват да се късат. Аз изкърпвам своята риза отначало доста нескопосано, но после се научих да правя хубави и равни шевове. Обувките си заменихме е примитивно направени сандали, а нестриганите ни коси са бухнали като немирни храсти.
- Какви са тези? - питат селяните.
- Безплатни аргати на Жечо - отговарят някои, а други ни наричат антихристи. Каква ирония и колко несправедливост. Ние сме дошли тъкмо в името на
Христовата любов, а те ни наричат „антихристи“. Някои от селяните, които не обичат нашия приятел Жечо, разпространяват из селото слуха, че заради нас щяло да падне градушка, която ще помете нивите. Пресният спомен от такава една градушка, която паднала миналата година, ги кара да изтръпнат. Някои от тях ни гледат вече с лошо око. Но има селяни, които ни обичат. Без да ни познават, когато ни срещат, те се усмихват дружелюбно. Много от тях почват да идват в неделните дни при нас.
Когато някой от братята се случи да заговори с ония, които се боят, че заради нас може да падне градушка, и ги запита защо миналата година, когато ни е нямало, в селото е паднала голяма градушка, селяните мрачно отговарят:
- Миналата година падна, но гледайте и тази година да не падне.
Случва се понякога, когато сме на чешмата за вода, да долети някой камък изневиделица. Ние, разбира се, не отговаряме на тия „поздрави“ с подобни, защото сме, дошли макар и мълчаливо, да покажем на хората как се живее по-добре.“
______________________________________
95 Твърди образувания по кожата поради продължително триене, мазоли.
