„ИДИ ТАМ – НЕ ЗНАЯ КЪДЕ,
ДОНЕСИ ОНОВА – НЕ ЗНАЯ КОЕ“
Има една такава стара славянска приказка, преразказана от Алексей Толстой. Случаят, който ще разкажа, съдържа нейната мъдрост.
Бяха първите години от живота ни в Братството, когато правехме нашите опити за общ братски живот. Работехме в Арбанаси. Получихме от нашите братя от Мъглиж покана да отидем на братска среща някъде в Балкана, но не беше казано къде. Щял да ни чака човек на гара Кръстец, той да ни заведе на срещата.
Времето се случи дъждовно и мъгливо. На гарата в Търново се намерихме – само пет възрастни сестри и аз. Валеше ситен, напоителен дъждец и като че ли нямаше намерение да спира. На Кръстец стигнахме след обяд към 3–4 часа, дъждът все си валеше. Слязохме от влака. Той продължи, а ние останахме сами на перона. Никакъв човек. И чиновниците се скриха. Тук влакове минават рядко. Питам сестрите:
– Какво да правим?
– Да вървим! – казват те. Но къде?
Не познавах тази част на планината. Наоколо – гори, а в тях – пътеки по всички посоки, водят до малки, частни каменовъглени мини. Невъзможно е да се оправиш!
Спирам се. Човек има и други сетива освен обикновените пет. Търся в сложното силово поле, наречено Пространство – отправям въпрос и чакам отговор. Знам, че Пространството е живо, изпълнено с живот, разумно и отзивчиво. И тъй, потърсих връзка, която да ми покаже пътя.
Пространството е чудно устроено, като че се състои от силови полета едно в друго. Колкото по-навътре навлизаш, напрежението намалява, става толкова слабо, че най-малкото разсейване прекъсва връзката и човек изгубва ръководството.
Тръгнахме. Вървя напред. Пазя малката връзка. Тя е като шепот, който те води – не с думи, а щом си в правата посока, чувстваш лекота. Навлязохме в лабиринт от пътеки. Сестрите не роптаеха и не се оплакваха – вървят и пеят. Вървяхме може би два часа, почна да се свечерява. Дъждът поспря. Мисля си: Трябва някъде да пренощуваме и да се изсушим.
В това време гората се разреди. Излязохме на открито. Пред нас – полянка, ограда и няколко постройки. Отворих портата и влязохме в двора. Оставих сестрите в една от стаите, а аз тръгнах да проучвам. Ниски помещения, явно е – изоставена каменовъглена мина. Казвам си: Поне ще можем да се изсушим и да пренощуваме.
Обиколих всички помещения – никакъв човек. Връщам се при сестрите – няма ги. Къде може да са? Оставаше двуетажната къща в двора. Като я приближих, чувам – горе се пеят песни на Братството. Влизам в стаята – сестрите се разположили, бумти печка, топло! Оказа се, че мината е на наша сестра, а тя самата е дошла преди два дни да си почине.
Радостта беше голяма. Направихме си традиционната картофена супичка. Сложи се братска вечеря. От сутринта не бяхме се хранили! Нощта прекарахме добре – имахме всички удобства.
Сутринта, както е нашият ред, станахме рано, посрещнахме изгрева, отправихме топла благодарствена молитва.
Денят беше ясен. Планината – чиста, изкъпана. Закусихме и пак се изправихме пред въпроса: да вървим ли и накъде? Сестрата не беше чувала за никаква среща. Но сестрите сговорно казват: „Да вървим!“
Отправих въпрос към живото Пространство. Тук вече получих съвсем неочакван отговор, като че Пространството се усмихна. Гледам – пред нас голямо ловджийско куче с клепнали уши. Сестрата не беше го виждала досега.
Усмивката на Пространството казваше: „Вървете след кучето.“
И наистина, кучето тръгна пред нас. Ако ни изпревареше много, спираше се и ни чакаше. Сестрите бяха разположени – вървят и пеят. Така вървяхме два-три часа, кучето пред нас и ние след него. Поддържам деликатната вътрешна връзка и проверявам: посоката е права – има едно спокойствие. Скоро се надвесихме над Южна България. Гледам – долу по пътеката вървят хора със светли облекла, преобладава белият цвят. Казвам си: Това не могат да бъдат други освен наши приятели, които отиват на срещата. Взехме посоката и скоро стигнахме до самото място, наречено Дюлята.
Тук цареше голямо оживление. Като ни видяха, всички се зачудиха: „Как дойдохте без водач?“ Потърсих кучето – нямаше го.
Ние бяхме почетни гости на срещата. Оказаха ни особено внимание. Не изпратили човек да ни посрещне, защото си помислили, че в такъв дъжд няма да дойде никой, пък и не бяха получили отговор на поканата.
А аз си мисля за живото Пространство, за неговото чудесно устройство, за неговата чуткост и отзивчивост. Стига да може човек да поддържа връзка с него, стига да отправи към него чувство на Любов, то се отзовава, както майката към детето си. Връзката е важна! Тя е толкова деликатна, че и при най-малкото разсейване човек може да я изгуби. Ето, тук е изкуството – да се концентрираш, да се съсредоточиш. Това изкуство се изучава в Школата на Учителя.
Учудва ме този сполучлив израз, който простичкият, работлив народ е намерил за този невидим, отзивчив свят:
„Иди там – не зная къде,
донеси онова – не зная кое!“
Не зная дали някой философ би могъл да намери по-правилно определение за Невидимия Разумен Свят.
