Вървях по билото на Балкана, по оная тясна като конец пътечка, която минава по цялата му дължина. Много поколения са вървели по нея, тя е вдълбана даже в скалите. По нея са вървели и старите хайдути, когато са се оттегляли към Сърбия. Народът я нарича Дъскарската пътека, или на турски Тафтаджи йол. По нея пренасяли своите дъски и гаванки стругарите, които са работели долу, край реките. Оттук се разкриват необятни простори на север и на юг. Това е чудесна страна, която Бог е подарил на този народ.
Денят беше хубав, тих, слънчев, но се усещаше вече първата есенна прохлада. Вървях углъбен и потиснат – беше първият ден на ловния сезон. Долу, в горите бяха лавнали вече кучетата. Вървях с лека, безшумна стъпка, както балканджиите умеят да ходят. Изведнъж пред мене излезе елен, с големи разклонени рога. Спряхме се един срещу друг. Не се уплаши. Големите, хубави очи ме гледаха, като че ми се оплакваха: „Виж какво правят с нас, къде да идем?“ В жалбата му имаше правота. Ушите разкрояваха въздуха, като долавяха и най-малкия шум. В цялата му фигура имаше достойнство, благородство и тъй му подхождаше да живее в този прекрасен свят! Известно време се гледахме, разменихме мисли и чувства – това беше среща на приятели. После той направи два-три скока нагоре и освободи пътеката. Разминахме се.
Вървя и си мисля: Къде ще се укрие моят приятел? Но аз зная, и над тях бди същата добра Ръка, която пази и нас. Споменът за тази среща остана, една невидима нишка ни свързваше.
Аз зная: наближава времето, когато човеците няма да убиват повече животните, но ще им помагат и ще ги пазят. И ние работим за това време. ИДЕ ЕДНО НОВО ЧОВЕЧЕСТВО!
