От Устово до Варна. Четиримата младежи
Макар да бе доста изморителен пътят от Устово до Варна, пътниците го преодоляха с търпение и издръжливост. Спретнат, с бозовите родопски потури, с калпак от овча кожа и облечен в шаечна салтамарка, както и с козешките дисаги, Константин Дъновски тръгна на път. И домашните му, и селяните, които го знаеха и го обичаха, много се нажалиха, че ги оставя, но нямаше какво да се прави. Те знаеха при това, че тука вече става трудно за него, защото клеветите бяха се доста умножили и вече наближаваше да стигнат до заптиите.
С малкия конски керван през дебрите и криволичините на планината, понякога придружавани от въглищари, които носеха въглища за филибе, те излязоха на равнината, а още по-късно нагазиха и в проходите и ущелията на Балкана. Спираха по ханчетата, преспиваха в приемници, където срещаха търговци, селяни и всякакви други непознати люде и после пак тръгваха на път. Из пътя вуйко Йоргаки повтаряше на Константин, че теглото на народа навсякъде е едно и също и че там в крайморския край има голяма потреба за даскали и свещеници. Говореше той за тези неща и когато бяха на открито, но когато стигаха в ханчетата, той даваше строга заръка да се не отваря дума пред чужди хора и ако някой ги запита какви са и къде отиват, да казва, че са бакърджии и са носили стока из селищата по тракийското поле.
Минаха дни в път. Макар някои учени люде да казваха, че е малка българската земя, все пак къде са Родопите, къде е Варна на Черно море.
Пролетта беше вече навлязла доста надълбоко и в Балкана. И дърветата, и цветята се пробуждаха, зеленееше вече букакът и край проточената пътека кукурякът и теменужките бяха разтворили цветове. И птиците бе пробудила пролетта. И водите бе накарала да зашумят, а старият Балкан ту начумерен, ту усмихнат, въздишаше тежко, когато вятърът люшнеше перчема на горите.
Когато излизаха из гъстака и конете кротко стъпваха по меката пътека, вуйко Йоргаки се променяше, лицето му ставаше по-весело и тъй както се беше отпуснал на коня, запяваше някакви проточени песни, на които Константин не можеше да долови думите - песни, които вуйко му беше запомнил от млади години. Константин чуваше тая жалба, скрита в песента, и сърцето му се натъжаваше. Може би пак за теглото на тоя народ български му спомняха те.
Дойде ден, когато пътниците излязоха из Балкана, преминаха и разклоненията на неговия край и пред тях се мерна крайморският град, който на Константин се видя много бял - сякаш светеше между ведрото синьо небе и изумрудената морска шир.
*
Още със стъпването си на варненска земя младият Константин Дъновски е поразен от покъртителна картина: Варненското дървено пристанищно скеле и всички сгради в близост до морския бряг били разрушени от току-що стихналата буря, незапомнена по своята сила. Първият му контакт с варненци той направил като присъствуващ на благодарствения молебен, извършен на табията „Йени дуня" („Нов свят") срещу сегашния вълнолом.
Неотразимо впечатление при пристигането му във Варна - пише в своите спомени Константин Дъновски1, му е направила всенародната и задушевна благодарност от българи, турци, гърци и гагаузи, отправена към небето за избавлението от морската стихия. Ураганът е бил толкова силен, че морските вълни с ярост са се хвърляли през крепостната порта „Скеля капусу" и са помели много съоръжения и постройки.
Впечатлителната душа на Константин Дъновски свързва в съзнанието си картината на молебена за избавлението от природната стихия с дългоочакваното от векове освобождение на българския народ от отоманско иго и фанариотското опекунство. В избавлението от бурята той вижда символа за освобождението на своя народ и с оптимизъм чертае светлото бъдеще за културно-просветна работа и служба на своя народ.
Гръцкият елемент във Варна по това време е бил слаб, по-слаб дори от българския, който също е бил малоброен. Но с течение на времето и при активното сътрудничество на гагаузите, той се засилвал, за да се превърне в настъпваща елинистична сила за потискане на българщината и натрапване на гръцкото влияние. В 1847 г., когато Константин Дъновски идва във Варна, името българин почти не се е чувало, националният въпрос не се е поставял и не е ставало дума за национални различия, при все че гръцкото възраждане е започнало да оказва вече и тук своето влияние. Всичко това става причина, щото пробуждането на българския националистичен дух във Варненско да започне по-късно от всякъде другаде.
Животът във Варна започна в началото трудничко, защото обстановката тук беше за младия Константин нова и съвсем различна от средата, в която той живя и работи в родното родопско село. Започна да учи бакърджийски занаят. Много часове от денонощието той прекарваше в дюкяна и работилницата на Йоргаки Зебилев. Сред шума и трясъка на бакърджийските токмаци, с които се изтегляха бакърените листове, неговата размисъл за бъдещето му не пресекваше. Усещаше той, че не свършва тука неговият път.
Макар зает с работа в бакърджийницата, Константин научаваше всичко, което става в града и околията. В дюкяна идваха селяни от близките села, купуваха бакърени съдове или пък донасяха за поправка котли и тигани. Те разказваха за живота на народа. За зулумите по села и пътища, за грешните грошове, които плащаха като султанска вергия и за други парици, които смъкваха от тях разни служители на митрополията във Варна.
Все едно и също - мислеше си Константин - навсякъде заптиета и патриаршески уловки за пари.
От разговорите с различни хора, които идваха в дюкяна, той долови, че животът по селата е и по-размирен, и по-съзнателен от живота в големия град, където хората се излежаваха, търсеха си сгода, ядяха и пиеха, а по-заможните люде хич не се замисляха за това, че от ден на ден народът потъва в тъмницата на робския живот и че в тази забрава ще погине съвсем. Разбра младият човек, че хората по планината са по-други от тия, на които всичко се донася на крак. Планината учи човека на размисъл и неволята, която там е винаги по-голяма, го прави по-деен и по-самостоятелен. Вярно е, че и морето е хубаво. Униса се човек, когато гледа как идат и се разбиват в брега талазите му, представя си колко е голям светът и се удивява на мореплавателите, които в морската далечина търсят щастието си, но друго е когато лизне вятърът върховете на смърчовете и гората се разшуми, като че почва да разказва нещо.
През неделните дни, когато трясъкът на бакарджийските чукове не будеше махалата, когато чукачите преставаха да чукат като гладните човки на птици, Константин се разхождаше по високите ридове на варненския бряг, гледаше белите гемии, които отиваха или се връщаха от далечината и с любопитство следеше как разтоварват гемии или някой голям пампор, доближил бавно брега.
Доста време Константин живя самотно в този чужди град, но постепенно той се опозна с всякакви хора, най-близки от които му станаха трима младежи на неговата възраст, които за разлика от други млади хора, живееха по-смислен живот. Те се събираха в неделни дни на високите хълмове край града, където имаше лозя и откъдето градът се виждаше като на длан. Бащата на един от тях, който се наричаше Тодор Хаджимаврудиев, беше търговец. Той пътуваше с гемии надолу по морето и беше стигал до Цариград. Имаше подчинени моряци риболовци и доставяше не само на Варна, но и на много места по санджака всякаква риба.
Тодор разказваше на момчетата, че дядо му е ходил на хаджилък и оттам е донесъл всякакви подаръци, икони и дори в къщата им там, при иконостаса е имало и венец, изплетен от тръните, които расли в Гетсиманската градина. Всички у тях уважавали този стар човек, който ги е учил на писмо. В дълбочината на родовете е имало и нещо гръцко, защото един от прапрадядовците бил някой си Мавридис. Семейството обаче, което живеело сред българската махала, забравило този прадядо и се сродило с българската участ, а и майката на Тодор била от чисто българските села във Варненската околия.
Тодор беше сговорчиво момче и с увлечение слушаше как Константин разказваше за Родопа, за Устово и за неговия живот там и как вуйко му Йоргаки го довел с кон във Варна.
Другият младеж беше арабаджия. Той работеше с колата на баща си и пренасяше от селата в града разни стоки, някои от които се преработваха тука, а други се натоварваха на гемии и малки кораби и отиваха в Стамбул или нагоре в добруджанските пристанища. Казваше се Белю Пинин. Беше едър, як мъжага и често надвиваше турски пехливани на панаира.
Третият младеж се казваше Петър Атанасов. Родът му беше от Провадия. Родителите - преселници във Варна, се занимаваха с отглеждане на птици и имаха малко дюкянче към края на града.
Имаше нещо, което свързваше този младеж с Константин Дъновски. Те винаги намираха разговори, които ги караха да се забравят и с часове, седнали на слънце при високите ридове или при скалите с варовитите пещери, откъдето морето изглеждаше широко, необятно, разговаряха. Тази шир сякаш ги зовеше и младежките им сърца трептяха в радостно предчувствие, когато гласно мечтаеха да тръгнат по света и да дирят щастието си.
Най-сдържан, някак по-съсредоточен и дори винаги малко загрижен беше Константин. Той също участвуваше и се увличаше в младежките набези в света, но беше неизменно предаден в идеята да се бори за правдата на своя народ, така жестоко стъпкван от поробителя.
Понякога Тодор донасяше някоя книжка от ония, които дядо му четеше неделен ден. Между книгите на стария хаджия имаше и гръцки, и други, написани със славянската кирилица. Имаше и някакъв вечен календар, от който дядото при затворен семеен кръг вадеше текстове с предсказание за това, че християните ще се отърват един ден от агарянската тирания.
Веднъж Тодор донесе един нагънат на няколко ката дебел лист, който приличаше повече на кожа, отколкото на хартия. Буквите му бяха написани с черно, а заглавието на всяка нова строфа - с карминено червена боя.
Разгънаха момчетата този пергамент и зачетоха. Тодор също разбираше славянобългарското писмо, но Константин, който го знаеше още от Устово, го разумяваше по-добре от другите двама. Петър като че съвсем не искаше да го разчита.
Беше неделен ден, когато младежите бяха кацнали високо над варовиците и бяха намерили на една малка полянка сенчесто дърво. Седнаха те под него и се разприказваха за живота на варненци, като не пропускаха да кажат, че между гръцките чорбаджии има такива, които не обичат българите. Те дружат повече с турците, а поповете от гръцката митрополия често се навъртат към хюкюмата2 и кой знае какво говорят за по-бедните и по-скромни български люде, които са повече дребни занаятчии или аргати.
- Ние сме само да плащаме вергии3 - обади се Белю Пинин. Нас няма кой да ни защити, гърците си имат патрика в Цариград, който се е разбрал със султанските пазачи на хазната и затова тежките берии4 се падат на нас. С нашите пари, които те пращат в Цариград, поддържат приятелството между патриката и големците.
- Пък може и със самия султан - добави Петър.
- Ако бяхме сговорни - казваше дядо ми Хаджия, нямаше да сме на този хал. Ето, чети това - посочи той пергамента. На него пишело защо сме паднали под турско робство. За поука и пример е било написано това от хора, които знаели как стоят работите открай време.
- Да го прочетем - каза Белю. - Щом като Тодор е могъл да го вземе от дядо си, защо да не научим нещо повече.
Разгънаха листа и Тодор го подаде на Константина.
- Ти като че най-добре ще го прочетеш - каза той.
- Добре, щом казвате така - отвърна Константин и като се облегна на дървото, зачете бавно и разбрано. Останалите младежи полегнаха по тревата, подпряха се на лакти и напрегнаха слух.
- „След като затвори очи Иван Александър - цар български и самодържец не само на българския народ, но и на гърци, братята Иван Страцимир, на който бе дадено видинското царство, и Иван Шишман, който владееше търновския дял на държавата, не си поминуваха в разбирателство и братска обич, а всеки сам за себе си водеше самостойна управа. Това бе добре дошло за нахълтващите турски орди, за да сломят по-лесно съпротивата. А то се знае открай време, че несговорните другари, приятели, търговци или управници, лесно попадат под ударите на врагове и завистници.
Станало така, че султан Мурад през лето 1375 ударил със своите многобройни пълчища на североизток в Тракия и завзел местата около Диамболис. След това турците се приготвили да ударят през южна Македония към Сърбия. Там те били посрещнати от сърби и босненци, които на няколко пъти нанесли и победи, но в края на тези продължителни битки турците взели отново връх и нахлули към Североизточна България.
Все в тези времена, когато султан Мурад загинал при Косово поле, а на престола се изкачил Баязид, новият господар решил да завладее българската земя. Последвали боеве и през лето 1393 паднал Търновград, а три години след това била покорена и видинската част на държавата и България паднала окончателно под турско робство.
Всеки мислел тогава, че е дошъл края на българите и българската държава за всички времена, но в покорената земя, в тъмницата на робството останали да светят като блещукащи светилници само манастирите, където ревностни служители пазели писмените паметници от всяко време и откъдето, както е знайно, всички са очаквали спасение.
Потекли тъмните робски столетия. През петнадесети и шестнадесети векове българската земя заприличала на турско селище. Почнали да израстват минарета вместо църкви. Добре, че народът български си е имал занаятия, добре че знаял да реже от дърво цветя и птици, добре че имало зографи и иконописци и че жените не забравили да шият своите премени и възглавници с всякакви шарила, та народът, макар и да сложил по принуда фесове на главата на мъжете, все пак запазил своя вид и песните си, и занаятите си. Така е било по трите области на българската земя: Мизия, Тракия и Македония.
Трябва да се знае, че в килиите на манастирите, издигнати в Халкидическия полуостров, имало е тайно брожение. Монасите, отдали живота си на служене Богу чрез молитви и чист живот, са били от всички краища на Балканския полуостров и все синове на поробените от агарянското нашествие народи: българи, сърби, гърци и румъни. Между тях е имало и някои братя, дошли от руските манастири.
Не е лесно да дойдат до единомислие люде с различни съдби и нрави. Но общата тежка участ сближава човеците и заличава различията. Малко по малко с вървежа на времето у тези служители с будни умове и горещи сърца, се ражда идея да сторят нещо за поробените свои братя и да спасят както народността във всякоя от покорените страни, така и да укрепят вярата в Христа Господа нашего. Но какво могат стори монаси без оръжие, отдали живота си на благочестие, на кротост и добродетели? Единственото им оръжие би ще молитвата и непрестанната мисъл за свобода, отправена към небесната милост. На това оръжие малцина познават силата, защото сдружената молитва към Отца нашего и Господа Исуса Христа назарянина, стигна до небесата, колкото и на нас, невидещите човеци да ни се струва, че са далеко.
Добре и полезно е да се знае, че първият заговор за освобождаването от игото агарянско, е станал в Халкидика в Бялото море, който заговор, макар и ревностно прикрит в мълчание и молитва, е началото на всички по-сетнешни борби до нине.
Лето 1747 ще рече над 350 години от поробването ни."
Дълбоко впечатление направи на младежите текстът на този ръкопис, вероятно преписван и раздаван от ръка на ръка между верни люде.
- Каква вяра в скритите сили на народа ни, колко мъдрост в тези думи. Изненадан съм - рече Константин и погледна с ведър поглед в далечината.
Останалите момчета нищо не казаха, но всички бяха въодушевени за някакъв разговор, за нещо повече от това никому ненужно съществувание на човеците, които в живота си не са сторили ни най-малка добрина на своя народ.
Тръгнаха си, защото неделният ден свършваше и всеки утре трябваше да почне своята работа.
Така неделя след неделя младежите се събираха, разказваха си кой какво е чул и разбрал през седмицата, обсъждаха станали в града неща и най-много се вълнуваха от това, че гръцките попове и владици, които идваха във Варна и поемаха делата на епархията, говореха, че няма друга църква и друга вяра на света освен елинската църква и който заговори за това, че някога и българите ще си имат своя църква, наричаха го дебелоглав и предател.
Така преминаха есента и зимата и се зададе новата пролет, която завари четиримата приятели, сключили помежду си твърдо разбирателство и дали клетвено обещание, че месец преди Великден ще тръгнат за Атон, като всичко, което можеха да спестят от своя труд, ще го запазят за пътуването. Те дори се уговориха с известния гемиджия Леонис-гръкът, който неведнаж със своята гемия е ходил в Стамбул. Спряха се на него, защото той имаше на всеки пристан приятели и ловко се промъкваше напред при всяко затруднение. Той и без това имаше намерение да тръгне тази пролет надолу към Бяло море. Защо да ги не вземе и да хване някоя и друга пара?
1 Спомени на свещеник Константин Дъновски, поместени във „Възраждане на българщината във Варненско", Известия на варненското археологическо дружество, 1910 г., кн. 4.
2 Представител на властта (тур.) - (б.р.).
3 Данъци (тур.) - (б. р.).
4 Пари, които общината или църквата събира от населението (б.р.).
