Аз в живота си два пъти имам нещо, за което съжалявам, че съм го
казвал. Първото беше на един мой приятел - д-р Миркович. Той искаше да знае
кога ще умре. Определих му деня и годината. Като му казах, като че ли го
попарих с вряла вода. И умря точно когато му казах, замина за другия свят.
Другият случай беше на 1914 година. Един ден беше дошла една млада дама и
хлопна. Казва : „Нещо много сериозно искам да Ви питам." Казвам ù: „Нямам
никакво време сега." Като нямам време, аз зная, че ще ме пита нещо, дето
нито в нейната работа влиза, нито в мойта. Тя обаче настоява: „Моля пет
минути само да отделите, защото туй нещо решава съдбата ми!" Щом е за
съдбата ù, приех я. Тя ме пита: „Кажете ми, ще бъда ли щастлива?" Гледах,
гледах, казвам: „Ти има да живееш още само две години. Има една много малка
се случи. Вземи Евангелието да четеш. След две години ще отидеш на другия
свят, определено е. Ще похлопа ангелът. А ако те оставят, ела да ми кажеш.
„И досега тя не е дошла. Казвам: що ми трябваше да ù кажа, че след две
години ще замине? Можеше да ù кажа, че нищо не зная. На д-р Миркович казах:
по-добре е човек да не знае, то е най-хубаво. Невежеството в такива случаи е
за предпочитане пред знанието. Да знаеш кога ще те обесят, да знаеш кога
ще се удавиш, да знаеш кога ще си пукнеш главата, да знаеш кога жена ти ще
умре, или кога децата ти ще умрат - това е едната страна на нещата. Но
има и друго нещо, което е по-важното: да знаеш защо именно става това.
УЧИТЕЛЯТ
Сестра Е. А. е била впечатлена от едно обяснение на Учителя. „Живеех в
София при втората си майка, където имах отделна стая. По това време изпаднах
в едно тягостно душевно напрежение, изпитвах някаква мъка и често плачех без
причина. Когато веднъж бях при Учителя, без да съм му казвала за своето
състояние, той ме запита: „Ти знаеш ли защо плачеш?" Аз му отговорих, че
чувствам тъга и от време на време плача, без да зная защо. Тогава Учителят ми
разкри причината: „Чрез тебе плаче една мома, която е живяла преди време в
твоята стая, а.вече си е отишла от този свят." След разговора аз попитах втората
си майка кой е живял в стаята ми. Тя ми разказа, че действително в стаята е
живяла нейната зълва от първия ù мъж, младо момиче, което умряло на моето
легло."
Една селянка чувала някакви гласове да ù говорят и поповете ù казвали,
че това е дяволът. Лекарите пък преценявали, че е луда. Тя научила за Учителя
и отишла при него. Той попитал за какво е дошла и тя отговорила: „Ти знаеш."
Учителят си затворил очите за миг, после отново погледнал и казал: „Ти нямаш
мъж, нали?" Тя отвърнала, че през 1916 г. по време на войната са го убили!
Учителят ù рекъл: ,,Той много те обичаше, нали?" Тя потвърдила: „Много, много
ме обичаше!" Учителят я запитал: „А ти обичаше ли го?" Тя се смутила от
въпроса и казала, че не може да отговори на глас. Учителят ù обяснил: „Когато
беше при тебе мъжът ти пееше, защото много те обичаше. И сега, именно той е в
тебе и пак ти пее." Лицето на жената просветнало и тя възкликнала: „Нима е той!"
Аз мислех, че е някакъв е дявол и толкова години ходих по манастири - изхарчих
всичко, каквото имах, за да се освободя от него." Учителят повторил: „Не е
никакъв дявол, а е твоят мъж, който и сега те обича много и пее в тебе, както
едно време ти е пял." След тези думи жената се успокоила окончателно. До
срещата с Учителя тя била яснослушаща, без да разбира какво става с нея.
Една година Учителят отишъл с група приятели в Батак и влезли в
черквата, където е станало баташкото клане. Братята разглеждали черквата, а
Учителят се отделил настрана и започнал да извършва някакви движения.
Братята го попитали какво прави, а той им пояснил: „ Душите на убитите са още
тук и мислят, че турците ги обсаждат. Страхуват се, че ще ги избият. С тези
движения, които направих, аз ги освободих от илюзията и им дадох възможност
да си вървят по пътя на развитието.
„Учителят се занимаваше с нещо, повика ме и ме попита: „Сестро, имаш
ли някой роднина Иван?" Казах, че брат ми е Иван, споменах и други с това име в
рода ни. Той, рече:„Бащата на майка ти как се казваше?"„Иван - отговорих аз, -
но той си е заминал, още когато майка ми е била дете и аз никога не съм се
сещала за него. Защо ме питате, Учителю?" „Защото иска разрешение да те
види. Ти си му светнала, на духовете не им е позволено всякога и всичко да
виждат." Това научих чрез сестра М. О.
Тежко болна била една сестра. Изгубила съзнание и изглеждала като
мъртва. Съпругът ù - също наш брат - в тревога отишъл при Учителя и му
съобщил, че жена му си заминала. Учителят станал сериозен, замислил се
дълбоко и отправил поглед в пространството. Постоял така известно време,
после се обърнал към брата и му казал: „Иди си, сестрата ще се оправи." Като се
върнал у дома, братът действително намерил жена си в съзнание. Още тогава тя
изглеждала по-добре, а след няколко дни окончателно оздравяла. Братът
отишъл при Учителя и му разказал, че жена му се е оправила. Учителят попитал:
,,Как е настроението ù, има ли разлика в него преди и след боледуването?"
Братът отбелязал, че има промяна - сега е по-тъжна и замислена. Учителят не му
дал обяснение за тази промяна, но после в разговор с други братя пояснил
следното: „Когато братът ми съобщи, че сестрата е мъртва, аз пребродих със
съзнанието си страната и намерих една стара жена, която заминаваше в същото
време със сестрата. Видях, че астралното тяло на старицата беше здраво и
запазено, докато астралното тяло на сестрата беше изгоряло и повредено,
вследствие на тежки преживявания. Взех астралното тяло на заминаващата
стара жена, свързах го с душата на младата и го поселих отново в тялото на
сестрата. Само по такъв начин сестрата можеше да остане жива. А
песимистичното ù настроение сега се дължи на това чуждо астрално тяло."
Сестрата на Учителя била болна и изпратила дъщеря си Люба Чакалова
да отиде при него да иска помощ. Люба молила Учителя сам да дойде при
болната, но той и рекъл: „Поздрави я и ù предай, че ще ù мине." Дъщерята се
върнала у дома и се учудила, като намерила майка си съвършено здрава. След
време майката отново се разболяла и пак пратила да търсят Учителя, но не го
открили. Намерили го чак след няколко дни, когато сестра му вече си била
заминала от този свят. Той казал: „Тя искаше да се спаси и този път, но вече
беше време да си замине."
Ето и разказа за последния спиритичен сеанс на д-р Миркович. Събрали
се той, Пеню Киров и Тодор Стоименов на сеанс да викат духове. След сеанса се
заговорили по различни въпроси. Неочаквано при тях пристигнал Учителят. По
време на разговора д-р Миркович го запитал: „Учителю, много работи сте ни
казвали и всички са се сбъдвали. Едно нещо обаче съм имал желание да Ви
питам, но не съм се решавал. Сега ще Ви го кажа. Искам да зная кога точно ще
умра." Учителят го запитал: „Няма ли да се уплашиш, ако узнаеш?" Той
отговорил: „В никакъв случай няма да се уплаша." Тогава Учителят му казал:
„Щом е така - приготви се, след три дни ще си отидеш." Тримата останали като
гръмнати. След това обаче Пеню Киров се обърнал към Миркович и го помолил:
„Докторе, ти така и така си отиваш скоро, остави ми за спомен поне златния си
часовник." Миркович извадил часовника си, погледнал го от двете страни и му го
подал. И Стоименов му предложил: „Докторе, ако искаш остави на мене пък
пръстена си за спомен." Миркович измъкнал пръстена си и го дал на Стоименов.
И наистина точно след три дни доктор Миркович си заминал, както предрекъл
Учителят. Случая ми разправи дядо Благо, който беше близък с Тодор
Стоименов.
Като научил, че Учителят предсказал кога ще си замине д-р Миркович,
брат Захариев помолил и него да предупреди, когато наближи времето за
смъртта му. Но Учителят му отказал. След време при някакви обстоятелства
Захариев загубил зрението си и около 30 години бил сляп. Когато през 1944 г.
Учителят си замина, брат Захариев си помислил, че сега вече няма кой да му
каже кога ще дойде времето за смъртта му. Няколко години след заминаването
на Учителя през един септемврийски ден брат Захариев го видял пред себе си и
чул, че той му казва: „Ти нали искаше да знаеш, когато наближи времето за
твоето заминаване за другия свят. Ето, времето е дошло, приготви се." Братът поканил приятели на обяд и им съобщил, че вече ще напуща Земята, че
Учителят се явил и го предупредил. Учителят му казал и това, че оставя при него
брат Голов и брат Пеню Киров, които ще го преведат през тъмната зона. На
обеда брат Захариев пожелал да замине в началото на октомври, та неговите
близки да вземат цялата му пенсия за тримесечието, както тогава изплащали.
Това желание на брата било изпълнено и той си заминал в началото на
октомври.
