Глава трета
КОЛЕЖАНИНЪТ
Автоматична фотокамера
1880 в Медисън идва като президент на университета Дрю д-р Хенри Бъц, тъй като проф. Макклинтък става методистки епископ.
1880 в Лонгууд, Бостън, се пренася да живее проф. Боун, който става редовен преподавател в Теологическия факултет на Бостънския университет.
1881 между Манхатън и Бруклин бива построен висящият Бруклински мост.
1881 в Самоков възпитаникът на Робърт колеж и преводач на Новия завет на български Сечанов бива смлян от бой по време на изборите за Свищовското народно събрание, а във Враца бива заточен Драган Цанков.
1881 в България под руски натиск бива суспендирана конституцията и се въвежда режимът на пълномощията на княз Александър Батенберг.
1882 (януари) в Кемдън, Ню Джърси, Оскар Уайлд посещава Уолт Уитман, като му казва: „Дойдох като поет да видя един поет“, на което Унтман отговаря „Давай!“ и го почерпва с домашното бъзаково вино на сестра си. „И оцет да беше, щях да го изпия - казва Уайлд по-късно, - такава адмирация имам към него.“ Уайлд е с дълго до глезените палто от зелено кадифе с кожена яка и букли, а Уитман с бяла разгърдена риза със запретнати ръкави и домашен панталон с торби на колената.
1882 в Конкорд, Масачузетс, умира най-яркият американски тран- сценденталист Ралф Уалдо Емерсън.
1882 в Бостън излиза шедьовърът на персоналиста Бордън Паркър Боун „Метафизика“.
1883 в България по време на суспендирането на българската конституция методистките мисии биват затворени.
1883 (28 септември) в България става промяна в правителството и английският консул съобщава на Чалис, че министерството на образованието си е променило решението. На 1 октомври отново се отваря мъжкото методистко училище в Свищов. На 20 октомври същата година се отваря и женското училище в Ловеч.
1884 (есента) в Свищов се открива Държавното търговско училище.
1885 (31 март) във Видин се ражда в стар балкански шпаньолски банкерски род художникът Джулиус Пиикас (световноизвестен като Паскен).
1885 (есента) в Свищов в Американското научно-богословско училище постъпва Петър Дънов.
1885 в Ловеч сградата на Американското училище за наука и теология е окупирано от Червения кръст поради войната със Сърбия.
1886 в Ню Йорк избухва скандалът с Макромейн, който "е осъден на 18 месеца затвор за правене на хороскопи. Защитен е публично от А. Дана по времето, когато големият нюйоркски журналист Рийс е редактор в нюйоркския „Сън“.
1886 в центъра на Варна се открива методистка църква в преустроен някогашен турски харем.
1886 в Ню Йорк на 129-та улица и З-то авеню се открива подвижният мост между Бронкс и Манхатън.
1887 в Ню Йорк Рийс издава статиите си за квартала Файв Поиитс (Петте кюшета), където изникват сред уличните банди бъдещите главатари на американските мафии; в това е върхът на журналистическото му отразяване на живота на нюйоркската беднота между 1879 и 1888.
1887 (юни) Американското научно-богословско училище в Свищов издава свидетелство за завършено образование на Петър Дънов, подписано от учителите му Стефан Томов и Йордан Икономов, както и свидетелство за правоимащ проповедник.
1887 (ноември 24) от с. Хотанца Петър Дънов изпраща на сестра си Мария П. Стамова снимката си „в знак на искрена братска Любов“, и добавя: „Помнете ме в Исуса... Блажени онези души, които живеят в Небесната Любов.“
1888 в Медисън библиотеката на университета Дрю достига 40 000 тома и вече съхранява осем средновековни ръкописа.
1888 (11-14 март) вилнее най-парализиращата снежна буря в историята на САЩ.
1888 в централните територии на САЩ индианските методистки мисии вече имат преводи на Библията на езиците на племената чероки и чотау.
1888 в Манхатън Бруклинският мост светва в електрически крушки.
1888 в Ню Йорк вестник „Ню Йорк таймс“ започва редовно да отразява подробностите по операцията на Станли в Африка за спасяването на изчезналия английски пътешественик Ливингстоун.
1888 в Нови пазар се оттегля да изкара последното си десетилетие като свещеник Константин Дъновски, обвинен заради спасяването на поп Димитър от заточение с помощта на ватиканския консул Демяни, че е униатски агент.
Телескопичен блик
„Събралите се В Нова Загора конгрегаши от Южна България и методисти от Северна България обмениха впечатленията си и се оказа, че са стигнали до еднакви заключения. Те се оплакаха от липса на какъвто и да бил отклик на усилията им от страна на българите. Въпреки че бяха докладвани някои обнадеждаващи неща, когато откривахме новите мисии, останахме с впечатлението, че българите са съвсем други от това, което изглеждаше, че са преди седем-осем години...“ (1863)
„В Лом Магдалена Илиева не може да си намери стая за живеене. Суеверията на хората й се препречват; те напълно вярват в магии и заклинания. Сестра Магдалена не може да се настани никъде, защото не й се ще да се съгласи с попа да идва да ръси стаята й със света вода, за да прогони от нея злите духове, както им е обичаят да правят на всяко първо число на месеца... Поповете заплашват хората, че ще ги оставят на произвола на вампирите и караконджолите, ако не си вземат децата от протестантските училища...“ (1877)
„Италианците и австрийците напълно свободно могат да изповядват католицизма, турците мохамеданството, израелтяните юдейството или германците лутеранството, обаче за българите е ерес да имат каквото и да било друго вероизповедание, ако не са под православната църква. Докато както на чужденците, и на българите се гарантира според конституцията да водят каквато и да било пропаганда, първите ще срещнат фанатична съпротива от църковната йерархия; и българите католици и протестанти трябва да са готови да бъдат заклеймени от общественото мнение като отцепници или дори предатели." (1891)
Този влак е истинска смърт и погребение!
Някъде си през седемдесетте години на миналия век един италианец пътува с него и изпитва такъв ужас, че публикува специален пътепис за цялата история; после го превеждат в едно руско списание в Петербург и като го четеш, все едно че е предложение на сценарий за филм на ужасите. В този вид филми, както знаете, модите скачат от едно на друго, но в последните няколко варианта на един от вечните хитове на жанра, за граф Дракула, който живее от човешка кръв в двореца си в Карпатите, се въвежда един посредник от Лондон. Посредникът предлага на Дракула да купи имот в Англия, и винаги се включва (след ужасните корабни бури и страхотии, през които англичанчето повръща, за да се подготви публиката за Двореца на Дракула), винаги се включва, казвам, пътуването му с влака Варна-Русе на сър Хенри Баркли. Като засилване на кулминацията на страхотиите! Като сгъстяване на боите! Влака го има и в един по-стар черно-бял филм на царя на ужасите Хичкок: в полумрака на тесни купета български войници с разкопчани шинели и изпити очи, разбити след някаква балканска война, пеят на три гласа войнишки български песни - и след миг, разбира се, започват убийствата в първа класа.
Както и да е! Нищо с тази железопътна линия не върви, колкото и средства да се хвърлят, нищо не става от нея и никога няма да стане - даже след сто години, даже през 2000-та година. Отначалото турското правителство поръчва 30 локомотива и 500 вагона, от които триста са товарни, а двеста - за пътници от трите класи. И още един специален вагон за султана. Надеждите са за голям комерсиален успех: линията стига до дъното на варненския залив на голям кей над водата, за да могат вагоните да се товарят и разтоварват направо от параходите; отделно от пътническата гара. За съжаление още от началото връхлита една от онези кошмарни варненски бури и кеят става дармадан, а пясъците изцяло зариват под себе си железните релси. Така че остава да се ползва само линията от другата страна на канала към езерото откъм крепостната стена; т.е. пътническата линия.
И понеже от началото излиза име на цялата тая работа, че е кутсузлия
- просто не върви! Пътуването е обявено за безплатно, и пак кандидати няма! Най-страшни, според тези, които са си опитвали късмета, били завоите. Като тутнел тренът, че иде завой, и като започнели да се наклоняват каруците на една страна - аха-аха да паднат! - смелчаците по седалките скачаш на крака и тичали разтреперани към другата страна. И не е за смях! Само една година след откриването на линията станала първата голяма катастрофа при гара Шейтанджик (т.е. Дяволска работа) - днешно Хитрино, и това вече довело населението в пълна паника. Освен италианския пътепис, за който говорим, за популярността на ужасното събитие е виновен и вестник „Дунав“ от 31 май 1867 г., където се описва с черни краски кое как станало.
Петър поема към спирката при Ташкюпрю и се качва на трена. Вероятно с баща си. Вече имаме негови снимки от онова време. Недопокрито с перушина младо, ячко момче със силен поглед. Отдръпнато в себе си. Деветнайсетгодишно. Но колкото и силен и колкото и сериозен да е, и колкото вглъбен в себе си, това първо пътуване в този влак, и то за да се отдели за пръв път от дома си в непознат град, и то за три години - не е минало-заминало. Колкото и силен - бил е впечатлен. Колкото и сериозен - паднал е смях. А това, че е вглъбен, му е оставило дълбок спомен, към който ще се връща много пъти далеч напред в годините.
Така че похапнали са го дървениците, залитал е от стена до стена на завоите, гледал е как пищят пътниците и как си стискат ръцете от страх. Смял се е, когато кондукторите са слизали на гарите да убеждават чакащите по пероните пътници да се качат, защото - ура, да живей! - нищо няма, и сега вече влакът е поправен, стегнат - Свободна България! - и всичко е по мед и масло.
И е медитирал, ако искате да го наречете така; прощавал се е с дом, баща, майка, сестра - тръгвал е към света и е знаел, че няма утре да се върне. Може би никога! Това безкрайно лангуркане - цяла нощ, повече от дванайсет часа! - то така ти разтърсва главата, че те отнася направо в друг свят! Как да не правят филми за Дракула с този влак, как да не стават катастрофи. Не е ли това място прокълнато!? Ето ги летят през мостове, край кантони и станции и перони, постлани с огромни плочи, пльоснати направо сред калта, по които се стичат водите от огромните въртящи се хоризонтални кранове за наливане на вода за парата на локомотивчето. На някои от гарите доста се чака както за тази операция, така и да се насипят въглища и като слезеш да идеш до едното място - под краката ти лъщи огромна бяла плоча с изчукана дупка в средата за онези работи, но това е нещо невероятно, защото плочата е цяла и от голяма по-голяма. И като свикнеш с полумрака, дето се струи през издъненото прозорче, различаваш по плочата, както си клекнал, странни букви. Неразчетими букви. И издялано животно - тигър ли е, лъв ли е?
Сетне упорният камък на моста на Шейтанджик, дето е станала голямата катастрофа, той пък има на него издялан заек. Станцията на Каспичан - перонът й също има такива плочи и маймунка в едното кьоше. Свиня в темелите на друг един кантон за вода и този път - без съмнение - наши църковни букви!
Години и години след това, малко преди да се проведе първият всемирен събор на Бялото братство във Варна под председателството на Петър Дънов, той пише до една от тогавашните си последователки и поддръжнички за Плиска и Абоба, откъдето са взети тези камъни. Знае ги много добре; и баща му го е водил там - на развалините. И му е показвал из Варна от тях - приятелят му Ибрахим го е водил горе на Пипи-капу да види крилатото змейче с българските букви. И подовете на таблите. И сводовете на подземията под тях, в тунелите на които могат да се разминат две каруци! И по мостовете на Варненските джедета! Даже в развалините на тези древни български столици струи такава мощ, че те смазва. Какви са били те, хората - българите, които са ги издигнали - с баните му, с водопроводите му, с огромните зали, табиите и крепостните стени, които не са трошляк като турските крепостни стени, а от блокове, дето по шест борци не могат ги дигна! Какви хора са се гърбили под товара им да ги издигнат на пет метра височина и да застанат отгоре войниците на българския цар в ковани ризници!
Каква ангария е била тогава и кои са страдали - защо не си отговорим ние, и колко пъти Петър се е питал това и е питал учителя си Шишков, а той само го е гледал тъжно (защото как ще живее това момче, дето не знае да се преструва!) и го е попрегръщал, попрегръщал през рамото, без ншцо да каже. Защо не се запитаме ние? Дето все приказваме за ангарията под турците, таксите под гърците и какво ли не, а кога сме ги приказвали такива за крепостите, дето ние, българите, сме ги дигнали из този край преди повече от хиляда години. Ами Конникът на Мадарските скали с кучето, змията и тигъра? Колко вратове на каменари са се счупили, като са падали от скелето, доде го изчукат? Как тъй Айни, като реди стихове за варненската крепост, че е славен и хубав строеж, изкарваме го лъжец, защото си било жива ангария и мъчене на раята, за да стане; и затуй да не смееш да обелиш зъб, че е красиво - а това в Плиска и Абоба винаги се казва, че е наш славен и хубав строеж и за ангарията на робите, дето са го дигали, не става дума.
И ето ти - турците са пръснали по строежите си из целия варненски край и из цял Шумен и шуменския край тези български каменни прасета и маймуни; разпилели са тези надписани плочи; тези магии и заклинания на древната българска мощ. И каква кръв и пот се е ляла под тях, каква горда надменност се долавя в порутената Плиска и Абоба, и Преслав дори!... Може ли да се оплакваме от господарите си, когато сме били по господари от тях над някого, над своите си даже може би?
И отде му идваха тези мисли в главата, не му беше ясно. Но така или иначе Петър нямаше да се отърве от повея на истината в тях, а щяха да му стават все по-ясни, защото щеше да срещне хора, които не само мислеха като него, но щяха да го учат, че така и трябва да бъде, и след години щеше да пише на последователите си за българската карма, разпръсната из тези земи от срутените развалини на Плиска и Абоба, и ще споменава в беседите си, че тази карма, щом е карма, ще има да се плаща от българския народ, щом я е наследил с името си и я носи.
И си повтаря и си повтаря сега: защо не си мълчи пред себе си поне. Да не му идват тези мисли. Така още повече ще потъне в себе си; как ще живее?
И тъжното, силно, но самотно и напрегнато момче от тази снимка се свива в ъгъла върху плюшените дървеници, и трака влакът, трака, лангурка се и искрите от тръбата на локомотива се стрелкат като червени светулки в непрогледната добруджанска нощ, и друса, и тупурка, и се кандилка, и не може да се спи, и очите парят от лютивия пушек на локомотива, който прониква отвсякъде от цепки на прозорци и врати, дето се лашкат, лашкат, лашкат и така, докато разсъмне и изгрее на изток розово-бледата надежда за Дунав.
*
Сега. Има една особена работа тука и по-добре веднага да си я кажа, за да ми олекне. Не зная точно кога е станало това пътуване на Петър Дънов с влака от Варна за Русе. Петър Дънов е учил в Свищов и сетне с методистката си диплома и лиценза си от евангелистката църква в Русе за правоимащ пастор е бил аташиран към Хотанца, където тамошната мисия вече се споменава в годишните доклади на методистите. През 1887-1888 вече със сигурност има мисия в Хотанца, през 1889 знаем, че пасторът й е Захария Димитров и че вече е отворено методистко основно училище за момичета от мис Шенк, което по-късно ще се поеме от Николета Малчева. Логично е точно в това училище в Хотанца да е постъпил завършилият в Свищов с право на проповедник Дънов. Вероятно е преподавал в първоначалното методистко училище в Хотанца през учебната 1887/1888 и оттам свищовските учители междувременно са уредили двугодишната му специализация в САЩ (която той на своя глава удължава на 7 години) и той е поел нататък през лятото или ранната есен на 1888, за да свари началото на учебната година в семинарията в Медисън.
Авторски блик
Ученици на Петър Дънов оставят спомен, че той се свързва с протестантското образование чрез семейството на майка си и на дядо си - хаджи Юргашев, които били протестанти. Дядо му едва ли е бил евангелист, при положение че са написани десетки студии за борбата му заедно с поп Константин за правата на православната църква, че са запазени протоколи на православните събори, които е свиквал, че четири години е живял в Цариград, за да подкрепя Иларион Макариополски в откърмянето на българското православие и пр. При това дядо му се казва Атанас Георгиев. Вероятно грешката иде от сходството на фамилното име на дядо му и първото име на брата на устовската му баба - Йоргаки Зибилев, т.е. погърчената форма на Георги - Йорги. Ако е така, нещата си отиват на мястото. Историята на вуйчото на баща му е повторение на историята на бащата на приятеля протестант на Дънов - Георги Чакалов.
И двамата са занаятчии, хора работещи, гледащи напред, мотивирани от отворилите се възможности на османския градски пазар. И двамата са избягали от тънещата беднотия и селящина на произхода си, за да поемат пътищата на отворения свят.
И двамата е трябвало да скъсат с дърпащите ги назад сили, между които и с консерватизма и ксенофобията на тогавашно- то православие.
Но - назад към нашия проблем.
Единственото, което остава не съвсем ясно при това положение, е как възрожденецът поп Константин, който близо петдесет години тласка напред българската православна църква, дава сина си на протестантско училище.
Отговорът на този въпрос не е прост, но не е важен, въпреки че го поставям, защото е очевидно, че българският читател ще си го зададе независимо по какви причини. Всъщност вероятно не е той само, който го е „дал“ или не. Толерантен, какъвто е бил цял живот, поп Константин е и достатъчно мъдър да остави сина си - който след завършването на варненската реалка безспорно е по-просветен от него - сам да вземе решението си. Освен това, както синът му има проблеми с това да нарича бялото черно само защото натам върви вълната, така и Константин е такъв и това си качество синът му взима именно от него; и когато българското паство се оказва, че е премахнало гръцките попове само за да може да не плаща грошовете, дължими на църквата за църковни служби, и когато православните попове стават по-тесногръди и фанатични от едновремешните гръцки попове и по-алчни - чудно ли е, че душата му се изпразва и че се дръпва настрана и се уединява, и се скрива в Нови пазар да служи там вече доста стар, само да е далеч от любимия си изпортен град? Съвсем не, ако видим какво пише за него в цариградския вестник „Македония“ Г. С. Раковски при първото му оттегляне: „Попитах за предишния им църковен предстоятел отца поп Константина, къде е и защо го няма. Казаха ми, че бил в с. Хадърча, празен и отстранен, защото били го удариш... Мене ми много докривя затова, защото никога не ми се щеше да чуя таквозинещо за този българин, който аз познавах от напред за родолюбив мъж...“
Не, не е чудно, че поп Константин се оттегля, и че ще търси нещо, от което да струи светлина и чистота, а не пушек на свещи само, миризма на тамян и броене на стотинки - нещо, което е било сладостта на първите шестдесет години от живота му. И не е чудно, че е бил достатъчно голям, дори когато вече се е съсухрял около себе си, да пусне сина си сам да търси пътя, от който може да дойде светлината вече за него - по-младия.
И може би да намери!
И когато се оказва след двадесетина години, че и това ново красиво нещо, протестантизма, и то не върши работа, и сина му отминава - добре. Нищо! Трябва да се опиташ, трябва да се стремиш към Бога, а Бог ще реши дали да те изведе, където ти е мястото, или ще те остави да се бъхташ и да се бъхташ!
Нека върви Петър! Нека опита.
*
Първата Методистка църква в Свищов, по-късно поща
През 1875 Габриел Чалис пристига със съпругата си в България. Четири години по-късно, след вълненията и промените, настъпили след Руско-турската война от 1877-1878 г., той става ръководител на методистката мисия в Княжеството. По него време вече има доста неща, пред които трябва да се застане лице в лице.
Чалис заварва мисионерска дейност в девет места: Русе, Свищов, Търново, Ловеч, Орхание, Лом, Плевен, Видин и Тулча. Работят три дневни училища с 43 ученика и пет неделни с 61 ученика. Не изглежда лошо, но от хаоса на освободителната война мисията излиза деморализирана, и то въпреки че вече има демократична конституция, гарантираща свободата на вероизповеданията и забраняваща спъването на свободната реч и пресата. Именно затова, точно по времето, когато Петър Дънов завършва реалката във Варна, Чалис се вижда принуден да свика годишно събрание с всички пастори, членовете на мисиите и помощниците им. При оценка на обстановката събранието стига до извода, че въпреки че пасторската дейност е започнала сериозно и настоятелно да се преследва, перспективите продължават да са добри и има шанс да се разгърнат нови два пункта за работа в Севлиево и Орхание (където първите стъпки между другото са направени).
На следващата година идват две нови пасторски двойки - Джонс от Нова Англия и Лед от Ню Йорк. Назначават се нови хора по разните места и най-важното е, че ръководството се премества в Ловеч, където - уви! - старият състав на мисията и паството е почти изтребен до крак при турските кланета. Освен това се взима решение да се отворят две пълни училища с пансиони за ученици, идващи отвън - едното женско, другото мъжко. Работата започва в Троян и Търново, но и на двете места свирепа съпротива и саботаж от местните власти прехвърля проектите - за женското училище в Ловеч и за мъжкото в Свищов. През 1881 г. в Ловеч, където парцелът за строеж е купен преди опозицията да се организира, училището е отворено отново в две сгради - в дома на българския пастор и в една ремонтирана стара къща наблизо. През 1882 базата на мисията в Свищов е завършена с комбинирането на храм и пасторско жилище на едно и също място. Спънките обаче продължават. На учениците от държавните училища направо е забранено с новоиздадени местни нареждания да посещават сбирките на методистите. Освен това всеки, който провежда каквато и да било публична проява, трябва да получава специално разрешение и чиновниците по общините просто не ги издават. Няма какво да се прави! Политиците по върховете религията, кажи речи, не ги интересува. На следващото годишно събрание Чалис характеризира нещата така:
„Това е критично време в историята на хората... Те са вкусили сладките плодове на свободата, но нямат високите морални качества, нужни за едно самоуправление... Образованите и заможните се боричкат за служби и са безскрупулни по пътя на постигането на целите си. В същото време масата на трудовите селяни е неспособна да говори от свое име и да отхвърли лицемерието и демагогията на тези, които я контролират. Нито пък самите те могат да прокарат тънката морална граница между това, което трябва да бъде, и личния си интерес. С една дума, тази новородена нация е лишена от Божието слово освен на малкото места, където то им се поднася от мисионерите, а без Божието слово те са лишени от великия самоконтрол на истинската свобода - т.е. националното съзнание.“
Интересно е, че ако погледнете местната свищовска преса - защото натам сме се отправили от Варна с влака на призраците, - става напълно ясно, че българите не са в безсъзнание, не са неспособни да видят ясно и чисто кое кое е и кой какъв е.
Надзърваме.
Състоянието на училищата? Мизерно. В. „Дунавска зора“ от 31 март 1879: „... свищовските учители напуснаха училищата и училищата стоят понастоящем затворени и децата се разхождат по улиците. Учителите прибягнали до тази крайност, защото общината не им плащала, и имали да земат от нея по пет месечни...“ На общинарите парите за образованието, с една дума, им се заклещват между пръстите, когато трябва да платят заплати на учителите - същите общинари, които имат проблеми да дадат път на училища, учителите на които няма да напуснат каквото и да става.
Моралът на православните водачи в полето на образованието? Без коментар - в същия брой: „... гръцкий владика посетил девическото училище в Анхиало и играл хоро с учителката. Учениците избягали ... владиката бил пиян.“
Оценката им за морала и стамината на протестантските мисионери? Положителна, щом стане дума за отношението им към народно бедствие. Броят от 23 октомври същата година на в. „Турция“: „Господата Лонг и Тробридж и доктор Хамлен през сичкото време на холерата, като бяха напуснали сичките си други занимания, посветили бяха времето си само на служение на бедните в столицата. С опасност за живота си, те не само тичаха на сяка страна в Цариград по ханищата, посещаваха болните от холерата и ги церяха сами без заплата, но и плащаха от себе си още да помагат на тези сиромаси, които нямаха кой да им пристои. Мнозина от нашите тука съотечественици, само на тяхното пригодяване и пристояване са длъжни днес живота си, за което ни помолиха да заявим и публично признателността към тяхна милост.“
По този повод вестникът благодари в друга статия и на уж „умразното“ правителство отпреди Освобождението „чи то зе навреме строги мерки както за чистотата на улиците, тъй и за продажбата на вредителните зарзавати. Това прави голяма почест на благоразумието и на просветливите чувства на мюдюринът ни“.
И, разбира се, оценено е и участието на православните попове, които в това време усилено работят с кадилниците срещу караконджулите на болестта: „... те правеха секи ден служба, и ся молеха Богу да ни заварди от тая страшна болест.“ (Вероятно не с толкова голяма опасност за живота си като господата Алберт Лонг и Тробридж. Както бе при каденето по време на кланетата преди две години - именно с не толкова голяма опасност за живота си, докато дебелоглавият пастор Кларк заедно с още по-дебелоглавия самоковски занаятчия Чакалов с него спасяват жени и деца от турските читаци в Батак.)
Свищовлии нямат мехури в главата си и ясно виждат както доброто, което мисиите носят, така и проблемите на местното образование. Но засегнат ли се личните интереси - моралът изчезва като дим, и настъпва писък за заплати, за престиж, за контрол; започва зъбене срещу това, което се възприема като отнемане на плячката. Издърпвам за ушите един брой пак на в. „Народа“ - който дава идея за обстановката точно преди идването на Петър Дънов да учи в протестантското училище. Броят от 13 декември 1882 година: „Почитаемата редакция на „Български глас“ зела под внимането това, което ние простодушно обнародвахме миналия брой ... но не вярва имало ли е ученици протестанти. Ний очевидно гледаме тия нови ученици българчета и българки да ходят да учат протестантско учение на своя матерния български език, проводени от измамените им родители за по-икономическо учение, заблуждени, защото гледайте, двама чуждестранни протестанти измамиха и привлякоха на късо време току-речи половина Свищова, тъй щото на 2-ий того месеца бутнаха скандал дори и в народните ни уж училища, се възбунтуваха учениците противу учителите и си доказаха сериозно, че ще отидат в протестантското училище да учат.“
И друга дописка за „варварството“ на протестантското възпитание в същия брой: „Свищовското протестантско училище учениците му приеха набързо добро благонравие; те, на 17 того, след като излязоха от училището, захванаха да викат и да хвърлят камъни кого де видят; застигнаха едно момиче, което носеше тава от фурната, задърпаха, заудряха го и му разсипаха тавата с рибата. Писъка на горкото момиче помогна та пуснаха някой та го избавиха, а то замалко да го бутнат в хендека.“
И уводната статия на броя: „... целта на това училище не може да бъде освен гибелна за нашата младеж... Защо прочее се допущат действията на тия пропагандисти, които нахално и лукаво гледат да се втурват между простодушието население, и да го тласкат по един гибелен за народната ни бъдащност път?“
След това на първа страница има един поучителен диалог между Православен и Протестантин, в който протестантинът говори против кандилата, свещите и иконите, които били забранени от втората божа заповед да не се правят кумири, а православният съкрушително отговаря, че това е, за да може да разбере богомолецът по-ясно за какво става дума в църквата.
И пак на първа страница започва статия срещу алчността и аморалността на евреите (След Освобождението свищовската търговия усеща присъствието на зимничките еврейски кантори на отсрещния бряг). С доста ясна насока: „... В Русия ги има близо три милиона,... а и у нас, ако се размножат, доде да ги притопим в себе си, и червата ни ще изядат...“
Сградата на Методисткото богословско училище, Свищов, сега банка
Диагнозата е ясна - „ксенофобия гравис“ - от това страда Свищов по онова време. Иначе - град на едно от първите места в българските земи по образование, култура, просвета, търговия, индустрия.
Обстановката в навечерието на Петровото идване е толкова тежка, че сред мисионерските среди се чуват гласове мисията тук да бъде изоставена. Много вече е вложено обаче и вместо вест за капитулация се получава телеграма от епископ Фостър, че се пращат десет хиляди долара за подпомагането на мисионерите и другите сътрудници, и още четири хиляди долара за закупуването на недвижими имоти. Това довежда до откриването на нова църква в Ловеч, при което паството от десет редовни члена нараства на четиридесет и поне двадесет още странични слушатели, а в Ловеч девическото училище се сдобива с нова тухлена сграда на два етажа освен общежитието в мансардното помещение на тавана. Свищовското училище при откриването си публично показва по-големите си амбиции, като скоро бива прекръстено на „Американски институт за наука и теология“.
Влятата прясна кръв обаче стимулира съживяването за кратко време. Апелите на местната преса да се бомбардира Министерството на просветата с оплаквания и клевети дават резултат. През януари 1883 министерството издава заповед за закриването на мъжкото училище в Свищов по обвинение, че е незаконно. Претекстът е намерен в това, че откриването на училища трябва да бъде предшествано от писмено уведомяване на министерството. Това е направено, но от мисията не съобразяват да поискат разписка за получаване на уведомителното писмо, чиновникът от министерството и той не се погрижва да я изпрати, и когато това е установено, пропускът се използва, за да бъде заявено, че министерството изобщо не е уведомено. Мисията протестира, но околийският управител нарежда училището да се затвори насила.
Полицията нахлува в учителската стая. Звездите на Полиглотското дружество на университета на Дрю, които попълват бележките за приключения семестър - Томов и Икономов - биват изведени с извити на гърба ръце. Американците не могат да си намерят място от обидата! Вратата на училищната сграда е затворена, заключена и запечатана с червен восък, подпечатан с общински печат. Молбата им да отворят училището четири месеца остава без отговор, след което идва писмо, в което се казва, че училището сега-засега ще остане затворено.
Междувременно ловешкото женско училище също бива затворено.
Правителствените произволни действия срещу училището, макар и предизвикани от български реакционери, които бяха отчаяни врагове не само на протестантските мисионери, но и - както видяхме от цитираните вестници - на всичко етнически небългарско, стават възможни само поради неконституционния политически режим, който временно е на власт. Когато противоконституционните министри биват изгонени и законността е възстановена, либералните водачи се връщат на местата си и официалната съпротива срещу мисионерските училища се прекратява.
През октомври 1883 отново биват отворени и мъжкото, и женското училище. Печатницата заработва усилено и до края на годината биват отпечатани 135 000 страници с мисионерски материали. През 1884 се открива ново основно училище в Русе, а в Ловеч идва нова директорка за женското училище - Лина Шенк.
През 1885 година вече се чувства истинско разведряване. Дори местните хора по селата стават по-достъпни. Петър Тихчев, който е назначен за пътуващ проповедник, намира пътя си отворен. Приемат го десетки семейства по села и градове и той чете, и обяснява Евангелието по домовете им. Освен това налучква, че кафенетата навсякъде му предлагат чудесна аудитория по всяко време на деня - черпиш или те те черпят по едно кафе, и започваш да им говориш! Така до лятото будителят на долното течение на Дунав и Варненско вече има над сто души от дванадесет. градове и села, които смята за близки приятели и сподвижници. В тази именно обстановка започва работа и мисията във Варна под ръководството на забележителния пастор от щата Минесота, при това възпитаник на университета на Дрю - Трайко Константинов. Както казахме, мисията е на триста крачки от Ченгене пазар и двора на „Архангел Михаил“, където поп Константин се мъчи да се приспособи към новите времена на загърбване на възрожденците и идеалистите, а синът му, който не може да се научи да вика на бялото черно, се мъчи да намери начин да навлезе в живота. Не е голяма спекулация, ако допускам, че контактният и в най-черните си дни поп Константин - прочута духовна личност във Варна, винаги търсен от всеки новодошъл - се е срещнал с Трайко Константинов. Би било невероятно да не се е срещнал! И не е голяма спекулация идеята за продължаването на учението на самовглъбения Петър в Свищовския методистки институт да е изщракала някъде по време на тези разговори. Поп Константин - донякъде в безизходица за сина си по това време - не може да не е бил впечатлен от този забележителен човек, дошъл от проповядването си на божието слово из житните полета на Минесота през океана в българската житница - Добруджа.
Сградата на пансиона на Методисткото богословско училище, Свищов, по-късно здравен дом
*
И така, Петър Дънов се озовава в Свищов, отново на върха на вълната. Както при идването му във Варна взаимопомощното българско училище, изградено с бащината му помощ, в което постъпва, се издига в класно; както като стига до гимназиално ниво се отваря едно от първите две в Княжеството модерни „реалки,“ за да го приеме в първия си випуск, така и в Свищов той пристига точно по време на изживяването на сътресенията около американското училище и неговото устремяване напред към превръщането му в Американски институт за наука и теология.
Има само една малка спънка... Сръбско-българската война от 1885 г., последвала съединението на Княжеството с Източна Румелия, заплашва да прекъсне поне временно работата на мисията, но това става само с девическото училище в Ловеч. Сградата на училището бива предложена за болница на Червения кръст и на ученичките е наредено да си стягат багажа. Преди това да стане обаче, се решава болницата да не се нанася и програмата скоро е подновена. В мъжкото училище в Свищов обаче няма смущения. Петър Дънов и съучениците му от новия клас продължават да усвояват онова, което методисткото образование има да им даде.
*
Това Свищов - е нещо невероятно! Град на това място има откакто изобщо има градове, тъй като става дума за най-южната точка, до която Дунав стига, като завива дясно на борд, и ако ще караш стоки или ще пътуваш от Европа към южните части на Балканския полуостров или Цариград, тук е мястото, до което трябва да доплуваш по най-голямата водна артерия на нашия цивилизован свят. И обратното, ако ще товариш каквото има да се товари на Балканите и да го караш към Русия или Черно море, или Централна Европа - докарай го тук и товари.
Но и друго има. Ако искаш - ама наистина! - да си го върнеш на който владее Балканите, изравни със земята този именно град на най-южната точка на реката и пристанището му, крепостта му, индустрията му, търговията и гарнизона му, че да ти олекне! Така е по трако-римско време, така е по византийско време, така е по' българско време, и по славянобългарско, и по турско-татарско време. Като акордеон! Расте, намалява; издува се, свива се - такава е тя музиката на Свищов!
Дипломираните в Богословското училище в Свищов, 25.06.1886 г. Изправеният отдясно е Петър Дънов
Географите на 19 век ще ви подлудят, ако не знаете тази подробност. Ритер в 1804 г. сочи, че Свищов има 21 000 жители и сигурно е прав, защото пет години по-късно Фон Реден дава също 21 000. За 1844 г. обаче Сен Дени дава 10 000, а за 1856 Фон Реден - също 10 000. Фон Реден обича анализите и между причините за намаляването на населението сочи извратените пороци и ползването на турски парни бани. По-малко търкане на кир - по-дълъг живот - казва немската наука!
Всъщност през 1809 г. градът бил яко укрепен, за да не пострада от русите, но така или иначе на 14 септември следващата година сякаш губещите войната части на императрицата по заповед на генерал Николай Каменски и в изпълнение на генерал Сен Прийст удрят чакмака на града. Свищов бива погълнат от пламъци и населението плъзва през Дунава с торби и бебета към Зимнич, Александрия, Плоещ и Букурещ. (Т.е. можете да продължавате да се къпете спокойно!)
Нищо ново! Преди това, в началото на 18 век, Свищов става преходен пункт за преселение на гръцки поселници във Влашко от Цариград. Градът дълго време има голяма гръцка махала. В края на същия век кърджалиите изпепеляват цветущо Арбанаси и в средата на града изниква нова „гръцка“ махала, която дълго след това се гордее с масивните си къщи в арбанаски стил. И пак така - само че в обратна посока - в началото на 19 век гнетът на чокоите над влашката селяния е толкова голям, че както нашите бягат във Влашко и Бесарабско след 1821, 1829 и 1855 да търсят защитата на своя „спасител“ руския Император, така по него време власи на салове и плоскодънки, със щумпи и без щумпи на главата, прекосяват насам да търсят как да отдъхнат под защитата на своя „спасител“ Султана. (Вече знаете коя е стратегическата кръстна точка в тоя край на планетата!) Така или иначе, долу при реката Свищов се издокарва с многолюдната Влашка махала, която изчезва едва когато започва да се разчиства място за постройката на тукашната железопътна линия на свободно Княжество България.
През 1820 г. градът отново бива укрепен за отбрана, но победните руски армии от времето на Дибичовия поход, които настъпват с бой по пътя, по който най-лесно се пробива с бой - откъде ще се изтеглят, според вас, след подписването на мирния договор? Така! Знаете къде е кръстната точка. През Свищов! От 6 октомври до 3 ноември 1829 година войските на граф Киселски, които са държали Шипка и Габрово, се изтеглят през града и го оставят зад гърба си, според описанието на историка на онези времена Зоболовский-Десятовский, полуразрушен. Или - както казва народът - „става саде бъзе и коприва“. И пак - хайде през Дунава! - и точно тогава се смята, че свищовлии изграждат румънската Александрия като изцяло свой град.
Това е то чувството на свищовлии за стабилността на почвата под краката им. И се разправя, и се разказва, и се преразказва - разбира се горе, на Чифте кафене, цели петдесет години: Останали били незасегнати само църквите. „Св. Димитър“ - тя е от петнайсети век, кажи го шестнайсети - под римската кула. На кулата изгоряла дървената й част, дето турците я приспособили за военен пост. Незасегната останала и „Св. Петър и Павел,“ дето е от 1644 г. На Петър Славков и на дядо Пешо от Ат-пазар къщите останали. На дядо Стефан Стоев по търновското шосе и тя. Още пет-шест останали там на края на западната махала. Това останало. Другото се оспорва. Я е останало, я не! И точно това е, което учениците от американския пансион слушат, когато попаднат на някоя баклава с боза или по на локумче с кафе, като решат да изглеждат по- важни и се промъкнат нейде, кажи-речи, тайно между старите табихетлии на града, за да ги послушат какво разказват.
Свищов - изглед от 1939 г.
Не са само те обаче - учениците, дето обикалят из града. Протестантските пансионери понякога пресичат чаршията и сядат заедно с пансионерите от държавното търговско училище, и има какво да чуят от тях за училището им, защото и то е една баш свищовска работа на „иди ми-доди ми.“ Петър е някак приятно изненадан да научи, че тази работа с търговското училище е почната от бащата на прочутия свищовлия Шишманов, който се оказва, че бил връстник на неговия баща - поп Константин. И - за чудене ли е - този Шишманов е бил „по-луд“ и от неговия баща. Родил се във Видин, но виж само какъв човек! - завършил академия в Темишвар и бил пленен както всичките си чуждонародни съученици там от дисциплината и реда на австрийската държава, и като избухнала войната с италианците, постъпил доброволец в австрийската армия. Марширувал рамо до рамо с войските на генерал Радецки и в прочутото сражение при Навара на 23 март 1849 година така се бил, че му дали сребърен кръст и медал някакъв, и се върнал в България като цесаро-гренадирски фелдфебел, и този чин в ушите на смело пиещите боза ученици звучи като фелдмаршал-юбергенерал Фон Гаубиц. Страшен търговец бил с цяла Европа! Представлявал австрийски търговски фирми в Свищов. И точно той, така или иначе, още през 1873 г. отворил в града така нареченото „Приватно търговско училище в Свищов“. Младите бъдещи търговци с готовност описват какво се учело тогава в училището - повече отколкото сега учат те самите. Учело се практическа търговска аритметика, търговска география, търговска история, наука за познаване естествените и приготвените артикули, химия, търговска терминология и стилистика, френски и немски език. А с училището какво станало! Затворили го, защото кой ли не се заяждал с Шишманов, но преди две- три години свищовският депутат в Народното събрание Димитър Анев дал рамо на министъра на просветата, да се отвори търговско училище в Свищов - че Свищов нали е търговското кръстовище на Балканите!
Представяш ли си ти, Петре! Като се отвори канала Майнц - какво беше там - и връзката с река Рейн, по Дунава в Свищов ще идат кораби и стоки от Франкфурт, от Хамбург чак; ще има тук кантори от Амстердам! И очите им светят, светят на бъдещите търговци, и младите сърца около последната виличка кадаиф ликуват! Училището им и то е ново като на Петровите съученици. Когато започва училище Петър, търговското училище е едва във втората си учебна година, откриват го една година след дебатите в парламента през 1884-1885.
Наистина, какъв град! Вземе, че го помете злото, и отново като Феникс се ражда от пепелта си, по-светъл и по-пълен с дух от преди, и жълтите му очи се взират по дунавските залези нататък към завоя на реката на север. Към Франкфурт. Или Ротердам там. И - смешно или не - като си помислиш за историята на града - представете си само! - че той през последните две хиляди години, от римско време като започнеш, целият се движи на запад. Движи се! Те са ходили с Икономов, който предава история, до развалините на Стъклен. Това е всъщност първият град, там всъщност е най-южната точка на завоя на Дунав - ясно се вижда. И като са го разрушили варварите, дигнал се е градът малко по на запад, по-близко до защитната римска кула над църквата „Св. Богородица“ - днешната най-висока точка над реката. И него като разрушават - хайде пак по на запад. И всеки път като се изнесе и отново се засели градът, нови махали се дигат на запад и все по на запад, докато вече целият град, кажи-речи, е минал оттатък римската кула.
Площадът на някогашното „Чифте кафене“, Свищов
Тези безкрайни лакардии около подпряните с керемидки килнати масички на градските кафенета, колкото и празни по същество, изострят въображението на тукашните отдалечени от родните си къщи пансионери, и вглъбената душа на Петър намира в свищовските му две години огромна храна за фокусирането си, разкриват му се все по-широки и по- далечни перспективи за бъдещето.
В по-трезви минути Петър и неговите съученици разговарят и по предметите, които изучават. Младият варненец ги сравнява с това, което е учил в реалката, и сега Томов и Икономов се оказва, че им преподават неща, за които във Варна не е ставало и дума! Първо, английският език - разбира се - в изучаването на който има пръст и Чалис. Ами учебниците им? Тези невероятни, точно очертани, някак нежни и добри рисунки на нежни и добри деца, жени, мъже, животни, растения. Ще кажеш наивни малко - вярно! И са - извинявайте! - ама са за малки деца учебниците им по английски език, защото там английски нали го учат като деца, не като мустакати дангалаци като тукашните. Все едно; за начина, по който са оформени, става дума. Картинките им са пълни с топлота и толерантност, като ги сравниш по стил със защрихованите графики на медна плака в руско-австрийския стил на българските учебници; Рим и варварите, населили Колизеума в онзи варненски учебник по история, лъхат на свирепост. Рим тук - това са мъдрите закони, сенаторите, строежите на пътищата.
И най-поразителното от всичко, особено за Петър като попски син - това са уроците по религията на Томов. Това тук е нещо съвсем друго! Това тук не ти казва какво трябва да знаеш, какво трябва хубаво, хубаво да научиш, за да си спокоен, че вече няма да сбъркаш в това как да се черкуваш и какво трябва да правиш, за да си християнин, и вече да не изпадаш в диващината на нехристияните. Това тук не ти казва кой къде и защо е лош, а къде е доброто в другите. Тук за пръв път ти разправят наистина нещо като история на религията. За пръв път се намеква, че хората открай време търсят Бога и се мъчат кой колкото може и колкото му позволяват обичаите на племето му и народа му да намерят път към него. И се изреждат десетте основни религии, които е имало, и още са останали. И - вярно си е - не ги научава сега засега добре, защото те, кажи-речи, само се изреждат, пък и не е научил съвсем английския, но което е важно, е, че се изреждат десетте велики религии. И както им го казва Томов, вижда се, че те не могат да не се уважават, защото целта им е била целта на всички, и това е да те приближат към Бога. Най- различни са наистина! Някои виждат единия Бог погрешно, като много богове. Други го виждат като разделен на добра и лоша сила. Но при всички тях се е изградило много, написали са се много мъдри неща, постигнало се е много, и важни неща са се открили за човека! Карти, география, техника. Сетне идват колко различни религии само, които вече ясно са стигнали до мъдростта, че Бог е един. И тук трудно ще видиш и трябва 'сигурно да се учи това внимателно, коя религия къде бърка, защото еднобожни са и израилтяните, и китайците имат една религия на Дао, и будистите, и ние християните, и последователите на Мохамед. И Мойсей, и Jiao Це, и Буда, и Исус, и Мохамед, и Конфуций са били велики учители.
Колко огромна е картината на Томов! Къде са тук кавгите между тая и оная църква и това и онова училище? Гагаузите и гърците къде са и страха от мюсюлманите и тревогите на баща му и приятелите му? И безпокойствата на баща му, тревогата му за това как върви нашата православна църква във Варна, дето каза в миг на голяма тъга, за да се очисти от змията на обезверяването в сърцето си: „Какво е виновен Исус, като такива са му последователите в тоя гагаузки град?“ Не е ли казал някога някой молла, или приятелят на баща му, мютесарифинът на Варна, и той като поп Константин в миг на отчаяние: „Какво е виновен Мохамед в тоя - какъвто и да е там - кюрдски или аджемски град!“ Колко объркано, но и колко голямо нещо!
Какъв голям свят излиза сега тук, както е сам на върха на тези три хълма над Дунава, и да навлезе в него трябва, и да го разбере.
*
Какъв град наистина!
Свищов има българско училище още през 1826 година, когато при Васкидович учат 13 свищовлийчета и 21 външни деца. През 1856 Начович осъществява мечтата си в града да има Читалище. Освен църковен хор тук има и оркестър през 1869 г., в църквата „Св. Преображение“ в махалата на местните богаташи.
Така че това е музикален град, и в него Петър намира едно от призванията си. Точно в Свищов той се сдобива с първата си цигулка и се научава да свири наистина добре. Освен това в богат търговски, европейски град като този жените не са тренировъчен боксьорски чувал за мъжете си, като се върнат пияни, разбира се. На тях се пада по европейски тертип да култивират високонравствени начала в живота на семейството си, децата си, обществото, и тук именно през 1869 г. е основано първото българско женско дружество „Надежда“.
С първия ден на Освобождението в родния си град се връща печатарят Паничков, който от времето на Неофит Бозвели печата вестници, списания, брошури, додето не го заточат заради съдържанието на напечатаното през 1863 г. в Мосул.
И диванета има. Град на диванета, които с първите дни на българската независимост яхат конете, доставени от политиката на външните сили за България, в усилията им да покосят старата гражданска, цивилизована гвардия. И това е естествено, защото старата гвардия може да изгради независимостта на България и да я направи неподатлива за външни манипулации. И тая сган - както е ясно - наводнява пресата и бълва ксенофобска отрова срещу всичко, което може да помогне на България да заеме твърдо геополитическото си място в света - от американското училище до уменията на евреите в международната търговия. Но духовният потенциал на града е мощен, стар, благороден, пуснал мрежата на връзките си от Одеса и Москва до Букурещ, Виена, Швейцария, Персия, Лондон и Ню Йорк. И тази вълна, и този хинтерланд на малкия международен град именно яхат учениците от методисткото духовно и българското търговско училище в стремежа си към по-доброто.
А какво ще стане накрая, знае само Бог. Ще видим.
Сега за сега градският турски часовник отмерва часовете и минутите кога точно да се затвори чаршията, за да има справедливост в търговската конкуренция, за да не се закъснява за деловите срещи в кафенетата и канторите, за да вървят колелата на града гладко смазани. Центърът е калдъръмен и всяко разсъмване се мете от циганите. Новата църква на Кольо Фичето стърчи величествено на хълма над павираната улица между маазите и складовете и търговските кантори от пристанището и гарата - за чудо и приказ, и е младост, и е живот, и е простор, и оттук нататък е само музика, радост, любов; и Бог дава и дава!
*
Но, уви! пак трябва да повторим, че не всички евангелисти са толкова късметлии да продължават необезпокоявани образованието си по време на Балканската война.
Бъдещият приятел на Петър в Америка и възпитаник на конгрегашката протестантска мисия в Самоков - Чакалов - в това време зобе грозде из „освободено пазарджишко“, докато „освободените“ местни бахчеванджии размахват геги да пъдят братята освободители от имотите си. Той е част от двайсе-трийсетчленната доброволческа чета самоковлии, които опълченецът от Кишинев Спас Джезаджията събира под командата на запасния капитан Куртев да затвърдят съединението на Източна Румелия към Княжество България.
Телескопичен блик
„На седми сутринта нарамихме кримките с по двайсе патрона и се отправихме за границата, която беше на 12 километра от Самоков. Заедно с други младежи като мен и аз успях да убедя родителите си, че трябва да се запиша доброволец, макар че едва що бях навършил 18 години. Оттатък Шипоченското ханче, на 1-2 километра, видяхме километричния камък, който отбелязваше границата между Княжество България и Източна Ружлия.
С изчукан надпис ГРА на него. Това ни шокираше! Тоя калпк ни пречи - трябва да го махнем, но няма как, няма с какво! Дадохме му по един ритник, ударихме го всинца с прикладите и ... отминахме.
Гладни, изморени от път, нощувахме в с. Сестримо. На другата заран, рано-рано потеглихме за Пазарджик. На път минаваме през лозята на с. Белово. Като „освободители“ имаме право да си хапнем малко грозде. То не беше съвсем узряло, ама прасковите и крушите бяха тъкмо за ядене. Някои от лозарите бяха излезли на имота си и пъдеха „освободителите.“ Спас Джезаджията видя, че има нещо не както трябва в тая работа и ни заяви да си вървим по пътя и да не влизаме в лозята; в противен случай той ще застреля на място оня, който не изпълнява заповедите му. Видяхме дебелия край, разбрахме в що се състои „дисциплината.“ Военно време! Ако не се подчиняваш - куршум!
Прашни, изморени, изпотени, добрахме се до гара Пазарджик.
Няма вече ходене пеш. Ще ни качат на влака и право в Пловдив.
Една специална депутация ни приветства с „добре дошли“. Закуски, по една чаша вино. Ободрихме се. Дадоха ни по една синя куртка, по-право риза и по един колан. Заприличахме на войници. Тръгнахме за Пловдив. Пустите му куртки, нали наскоро били боядисани с недоброкачествено синило, неволно сме си посинили и лицата, като сме си бърсали потта. Болшинството от нас заприличахме на цигани. Трябва да сме били наистина „внушителни“.
Едвам пристигнахме и слушаме командата „строй се!“ Присъедини се към нас и друга доброволческа чета, та станахме една рота от стотина души, все под командата на Спас Джезаджията. Каза ни се, че Негово Височество Александър Първи изявил желание да ни види лично. Ходом марш, през улиците на града до „конака“ на Теперко Паша, Кръстевич, генерал-губернатора на Източна Румелия.“
На княз Александър било съобщено за преврата в Пловдив на 6 септември, като бил на почивка в двореца Евксиноград. В Северна България още нямало друга железопътна линия освен Русе-Варна, така че за петдесет и пет часа князът сменял файтони и кабриолети, минал през Търново, прекосил Балкана и се настанил в конака на генерал-губернатора Кръстевич, който пък си стегнал багажа и поел за Цариград.
Юнаците дефилирали под звуците на военна музика. Нямали идея как да отговорят на поздрава му и просто ревнали ура! Гладни, изморени, потънали в прах и огънали рамене под кримките, доброволците самоковци, които дошли да си предложат живота за съединението, не смятали, че са се представили добре и носовете им пооклюмали. Въпреки че Спас Георгиев им казал, че всичко минало отлично. На другия ден обаче, когато Георгиев се явил при тях с пагони на поручик, те се поотръскали. Хубаво му стояла униформата.
След парада госпожицата Елен Стоун и Иванка Акрабова намериш Чакалов и още две момчета от американското училище и ги поканили да се настанят при господин Марш в конгрегашката мисия. Измили се те и се настанили в една стая с отделни легла и докато били в Пловдив, закусваш и вечеряш там. Само на обед били на общ казан. Така че в това Чакалов извадил късмет, но в останалото - не.
Учениците, кажи-речи веднага, ги „снижиш“ като доброволци. Писали ги в състава на отделен ученически легион. Облечи ги в хубави униформи, сложили им за ротен командир подпоручик Петев, в когото се влюбиш веднага, и с него минали единичното обучение, но - защо ученически легион? Не стига това, ами като се чуло, че войната е неизбежна, и то със Сърбия, взели че ги подложили на медицински преглед за пръв път откакто дошли, и Чакалов го отделили настрана. Бил много кльощав, и двамата доктори от комисията единодушно го уволнили от служба поради недоразвитост. Чакалов се правел, че нищо не е станало; продължавал да ходи на ученията, докато подпоручикът не го извикал и не му тикнал уволнителен билет в ръката с нареждане да се връща в Самоков. Ужас! С какво лице да се върне!
На всичко отгоре, в Самоков нямало училище. Класът бил разформиран. Ами сега! Любимият му учител Слийпър го прибрал в печатницата на мисията и Чакалов се хванал за този занаят. По английски бил слаб, но бил толкова амбициозен, че скоро започнал да набира целия двуседмичник на мисията „Мишънъри Нюз про България“. Нямало какво да прави и без това и от сутрин до вечер киснел в печатницата. Изгубил годината като ученик, но изпипал ценния занаят, който му дал възможност да завърши медицина в Америка. Така станало. Чакалов чак есента на 1886 постъпил в пети клас и през 1887 г. поел за Америка.
*
Сигурно всеки даден в протестантско училище млад българин много пъти се е питал в часове на близане на рани след подигравки, унижения, презрение от надъханите си с предразсъдъци връстници и приятели: Защо направи така баща ми? Защо ме даде в „чуждо училище“, както се казваше по онова време? Зная го по себе си и съучениците си. Питали са се и Петър Дънов, и Георги Чакалов. И отговорът е бил един: Защото бащите ни са гледали напред, искали са да вървят в крак с това, което им се е струвало най-хубавото и най-благородното в света, и не са могли да се примирят, да се влачат на този свят „с махалата“, в която са се родили, и да се върнат в земята, без да оставят чертичка от себе си или семейството си, върху голямото лице на света.
Много пъти ще казва по-късно в беседите и разговорите си Петър Дънов, и много пъти ще го записват последователите му защо куцат работите на българина: „Българинът не умее да поема отговорност за себе си.“ С други думи - предпочита да се влачи със стадото, за да е защитен; опитва се да разрешава личните си нужди и желания в рамките на „всичкома“, „като хората“, и „както дал Господ“, за да няма отговорност за „своето си“, когато осъзнае, че е някой; да няма отговорност за това, което иска да постигне за себе си и близките си; за това, което го прави неповторима личност! И когато малцината българи, които искат да застанат начисто пред голямата картина на вселената, го направят и кажат: „Добър ден, това съм аз!“, конгрегашкият възпитаник Чакалов го нарича - „да направят прелом в живота си“. Такъв прелом, че да изскочи от най-изостаналата махала в Самоков. Да престане да пие и да пуши. Да се отвърне от божия служител, който не излиза от кръчмата. Да тръгне да спасява побягнали в леса българчета сред турци колячи - единствен от Самоков, и нищо че го смятат за луд да си рискува живота, вместо да запали свещ скрит между „своите“ с изкривена от присторено състрадание физиономия.
Но да оставим историята да си тече. След години, като си спомня за тези времена, на Чакалов му се струва, че въпреки че баща му си бил роден и порасъл в Долната махала на Самоков - или направо - в бедняшката махала, той изглежда бил надрасъл своите връстници. Манталитетът му не бил като техния. Той бил единственият долномахленец в Терзийската чаршия на града, а терзиите по него време били не само обикновени шивачи на турски дрехи, но и търговци на готова стока, която изнасяш за продан из империята, предимно на Узунджовския панаир на изток и Пиротския на запад. Неговият баща редовно ходел на Пиротския панаир. Цялата къща се събирала около него като оседлавал коня си да върви „на панаир“. Майка му се свивала в тъмното с ръце под престилката, малкият Георги мигал ни заспал ни буден - тръгвал баща му! А за да може да поеме .за Пирот с денковете и дисагите - какъв труд е било! Цяла година отварял дюкяна по тъмно и палел мангала да дочака дневната светлина, за да може да вдене иглата. И бодял, бодял, бодял до тъмно. Че пак на другия ден! Така станал член на управата на еснафа, така станал и първомайстор за няколко години. И вече бащината му къща не била за него! Решил да стане горномахленец, да купи горномахленска къща за семейството си и да се настани между равни нему! Толкоз! Който ще, нека да опява зад гърба му!
Второто, още по-смело решение на баща му било да се самоотлъчи от православната църква и да стане евангелист. Това станало към 1873 година. Кои били причините за този най-радикален прелом в живота му, младият Георги никога не разбрал напълно, защото баща му бил много строг човек и колкото и да му се искало да го попита, не смеел да го направи лице в лице - всичко останало на недомлъвките и въображението му. Така или иначе му се струвало, че причините трябва да са били главно две: държането на свещениците, някои от които баща му виждал пияни в черква, което го хвърляло в ярост, и на второ място, сладкодумието на някои от евангелистите, особено тогавашния пастор в евангелската църква в Самоков - Иван Тонджаров, и донякъде Никола Истинчев. Баща му обаче от всичките мисионери в Самоков се чувствал най-близък с Джеймс Ф. Кларк. Георги Чакалов в спомените си го описва като тесногръд човек, без никакви ораторски способности, но настойчив, и въпреки че българският му език никакъв го нямал, бил направо тарторът на баща му по вероучение. В Америка, според Георги, той не би могъл да стане пастор даже в най-затънтено село, но началниците му го намирали подходящ за България. Поради настойчивостта си да търси нови членове на евангелската църква, той ходел често по селата „да проповядва Евангелието“ и редовно ядял бой от екзалтираните защитници на православието, но в очите на самия Кларк, пък вероятно и на началството му в Америка това минавало като „страдания за Христовата кауза“. По-късно, когато дошъл най-младият мисионер със семейството си - г-н Слийпър - младият Георги видял „новото“ в тези хора и силно се привързал към него, тъй като Слийпър бил с други похвати и много по-способен като учител и проповедник. Искал да въведе нови методи с по-широки и по-модерни перспективи за развитие, но не можал да надделее над дебелоглавия Кларк и трябвало да се върне обратно в Америка. Така или иначе, баща му си се държал за пуританина Кларк и толкова!
За семейството на младия Чакалов това било голям шок, особено за близки и роднини. Отначало майка му била против това и дори избягала за няколко дена при дядо Мито - баща си, - но баща му бил непоклатим и тя се върнала вкъщи. Къде ще ходи! Немислимо било баща му да се връща при иконите, обредите, каденето и обредословието в църквите и живота на поповете извън църква, ако не искаме да цитираме дядо Никола и да кажем направо „в кръчмата“. Баща му се заел да изучава току-що преведената на новобългарски Библия от Ригс, Лонг, Сечанов и П. Р. Славейков. Отказал се напълно от пиенето и пушенето (преди ставал от леглото с цигара в устата). Вечер преди лягане прочитал по една глава от Библията, тълкувал прочетеното, след което цялото семейство се изправяло на крака и той се молел гласно. Неделя ходели всички на църква, а след това четял издавания в Цариград протестантски вестник „Зорница“.
Семейството и роднините остави! Отказването му от бащината религия било шок както за приятели, така и за колеги от еснафа и съграждани. Чувал ги Георги как мърморят: „Ти ли бе, долномахленецо, се намери да не одобряваш нашата религия, начело на която стоят владици и патриарси!“ Самият той станал непопулярен между бившите си другарчета. Отлъчили го от игрите, а понякога го спирали на улицата и го блъскали насам натам да го накарат да се прекръсти. Сякаш бил езичник! Така че светът станал тесен за него. Трябвало след първо отделение да се премести в протестантското училище: две години в девическото, сетне в мъжкото. Всички били в една голяма стая и вътре се преподавало на четири класа едновременно от учителите Въргов (за първо отделение) и Соколов (за четвърто). Когато бил в девическото училище при г-ца Молтби, цялото му образование се състояло от учене наизуст на стихове от Библията и четене на допотопно старата книга на Джон Бънян „Пилгримс прогрес“ - история за страданията на християнина. Нищо не можел да разбере.
Спасила го с идването си мис Стоун, която го взела под свое покровителство. Дала му първата английска читанка: малка, красива, подвързана читанка с хубави картинки на всяка страница - искало му се да я разцелува след Библията и скуката на Бънян. На нея не й трябвало никакво тълкуване на Евангелието, а просто му пъхала един молив между зъбите и му казвала, както го е захапал, да каже „ди.“ Получавало се непроизносимия за българите тенален фрикатив „the“. Чудо на чудесата! Чисто английска работа! Оттук нататък английският му тръгнал по мед и масло. А мис Стоун го слагала на коленете си да го дундурка и му говорела само на английски, защото не знаела бъкел български, и баща му не можел да повярва на очите и ушите си: „Чудна работа това дете! Още български не знае, а чете английски като господин Кларк!“
Е, нататък то се знае: огъват се колената на империята и ходжите надъхват простите турци срещу християните; ще се заканва зловещо бръснаря Ибрям ага срещу терзийницата на дядо Никола, докато заможните турци от чаршията са против развалянето на добрите отношения на градския пазар. Ще дойде Априлското въстание и хайде осем души селяни от село Мухово увисват на моста вън от града за назидание. Ще дойде генерал Гурко с руските войници и Ибрям ага ще побегне презглава, а двама руски офицери на бели коне ще преспят с дъщерите му. Но важното е друго. Когато турците се изнасяли от града преди идването на руските войски, дюкян-сайбията, в дюкяна на когото шиел дядо Никола, на кого мислите оставил ключовете от осемте си дюкяна да ги пази, докато се видело накъде ще идат работите? Сетихте се - на който не пие, на който не пуши, на който от Долната махала се е измъкнал с упорит труд в Горната, на който неделя чете книги, на който децата му и жена му са винаги стегнати, винаги чисти, винаги светят като извадени от кутия, или по-точно - като войници под строй. На протестантина Никола Чакалов.
А преди това като идва Левски в Самоков по комитетска работа, по революционна работа, къде ще пренощува? Ще иде в кръчмата да измъкне от там някой ракиен поп Тамянко или Босилко, или Прекръстю, или Кръстю ли, че да го приюти? Стоманен човек му трябвало на него, патриот му трябвал, а не разхлопана уста с големи приказки, но с дела никакви. Три нощи подред Васил Левски нощувал в таванската стая на дюкяна на дядо Никола. Стоян Заимов в книгата си „Миналото“ също пише, че в Самоков дяконът бил приютен от възпитания в Роберт колеж учител Иван Соколов (вие кажете на кое училище!) и братята Чакалови. За да не запалят махалата, братята решили да го скрият на чаршията, а срещите и разговорите ставали в къщата на Соколов и игуменката на женския метох, както го наричали самоковци „Бабите“.
Георги Чакалов
Георги Чакалов добре помни дякона: млад човек, среден на ръст, с фес, чепкен (със спуснати ръкави) и пъстър копринен пояс. Приказвали с баща му цяла нощ на турски и на български, и щом гостенинът напуснал дюкяна, баща му го дръпнал с лице към себе си и му се сопнал: „Георге, хем хубаво да запомниш този човек, чу ли!“
Сърбия като отворила война на Турция, Босненското въстание като избухнало, а после и Априлското - в града положението на християните станало тягостно. Майка му взела да пече сухари, в случай че станело нужда да бягат, да се крият в гората, защото обесените муховчани вече висели на моста. Баща му обаче си бил друга направа. Измъкнал двата си пищова, радвал им се, чистел ги, пълнел ги, лял тайно куршуми, уж без да го видят децата да не се уплашат, ама те знаели за тази работа. Барут било трудно да се намери и без колебание на помощ се притекли двама мисионери - Кларк и Джени. (Може би пък бащата Георги Чакалов, около 1935 г. на Георги да е бил прав да му
харесва точно този жилав дебелоглавец Кларк!) Джени бил още по-див. Навремето участвал като офицер във гражданската война в Америка и дал рецептата за барута. В качеството си на американци, двамата с Кларк издействали правото да се снабдят с няколко пушки, да пазят мисията и ги дали на възрастните младежи да охраняват денонощно въоръжени квартала около мисията. Като взели да правят барута, той взел, че избухнал, ама карай, замазали работата, че уж нещо ляли чам-сакъза за тенекиджийницата на Никола Клюсев, дето била барутената им фабрика, и тъй се измъкнали.
*
Разбира се, далеч нататък в тази история ние ще видим по-добре докъде води тесногръдието и консерватизмът на пуританите от мисионерите като Кларк. Защото, уви!, именно пуританите сред конгрегашите на много места надделяват, вместо съвременни и прогресивни хора като У. Слийпър и У. Маркъм, и този учебник с хубавите картинки на мис Стоун... С люлката и двете момчета, дето отдолу пише: „Now you see it, now you don’t!“* От 1877 година! От него, със същата картина, учех и аз в конгрегашкото училище на мисис Уудръф във София през 1937 г. Само дето тя не ме е дундуркала както мис Стоун дундурка Чакалов. Часовникът на мисията тук бе изостанал с половин век! Тези свети хора отваряха нови врати за нас, но след време се оказа, че самите те не знаеха какво значи „ново“. И какво излезе от това ще видим по-нататък, и какво направи заради това Петър Дънов ще ви разкажа, но всяко нещо по реда си. Сега става дума за това, че Левски се крие в Чакалови, че бащата не пие и не пуши, че сам Георги - още щиглец, дето на бузите си няма място да му лепнеш шамар - се записва доброволец да брани България, че тръгва като въртоглав единствен баща му от Самоков с дебелоглавия пастор да спасява българчета на изклани родители сред мюсюлманските фанатици около Батак с ятаганите, че именно пасторите, а не някой друг в хаоса на двете войни от 1877 и 1885 учат самоковлии как да се въоръжат и да организират местна милиция, която - самовъоръжена - брани домовете им в безцарствието на войната.
Подир кланетата в Батак една англичанка, лейди Стратфорд, като че ли вдовица на бившия посланик в Цариград лорд Стратфорд, събрала 15- 20 000 лири и дошла в Пловдив, за да помогне на бедстващото население на с. Батак подир клането. Лейди Стратфорд дала парите на господин Кларк да ги изразходва както той намери за добре. Дядо Никола си оставил терзийския дюкян на брат си Иванчо и заедно с Кларк отишли в Батак и стояли там до началото на зимата - три месеца. Населението, повече жени и деца, било пръснато в гората.
Бащата на Георги пращал писма пълни с описания на сцени от клането, разказвани от очевидци: как турили един дръвник на земята и върху него сечели главите на въстаниците. Двамата с дядо Кларк набързо сковали една барака, където събирали жените и децата от гората да ги хранят. По това време дошъл и един Скайлър, имало там, с каймакамина от Пловдив, и той изровил от купчината човешки глави една детска главица и попитал каймакамина: „Ами и това дете ли беше въстаник?“
Зимните месеци останали в съзнанието на малкия Георги като кошмар. Баща му в Батак; идват сегиз-тогиз писма и всички роднини се събират жадно да ги четат, а вкъщи глад. Имало за ядене само мляко, яйца от домашните животни и каша от тикви. Чудел се на майка си, която била много горда и направо сияела: Мъжът й Никола бил далеко в Тракия, да помага на сънародниците от Батак.
Като се върнали дивите петли, Кларк и Никола, водели със себе си двайсе-трийсет деца по на пет-шест години - кръгли сирачета. Раздали ги за осиновяване в града.
Посрещали преди това Мидхад паша в Самоков. Посрещали след това княз Батенберг. И така нататък... Само че то е от друга книга.
*
И така... Двамата, които горе-долу по едно време ще пътуват за Америка, след като Петър завърши Свищовското методистко училище, вече знаем: Петър Дънов и Георги Чакалов; и криво-ляво знаем какво стои зад гърба им и какво е било обкръжението им, докато стигат дотук. Остава третият - Алеко Константинов от самия Свищов.
И Алеко е от Петровото поколение. И той - като Петър и Чакалов за свое нещастие - се ражда в България в съзнание и остава в съзнание до края на живота си, - докато го убиват. Дете на виделината! Богаташки син, баща му реди за него роден дом с гръб към Свищов и България: опънал веранда горе, високо на втория етаж към най-международната артерия на своята родина - Белия тих Дунав, - и зад него низините, блатата, горите, далечните покриви на Зайчар в свободна Румъния. Излез на верандата на въздух, дишай, седни и се отпусни, и гледай, и кажи-речи под краката ти пуфкат ежедневните търговски кораби; влачат се рибарски варки, пътнически затентени гиганти с два етажа високи странични витла на австрийските богаташки компании шарят от Тулча и Гюргево във Влашко, през Силистра и Русчук в Турция, през Видин на еврейската банка Арие, през Белград в Сърбия, Банат, Будапеща в Унгария, Братислава, Виена и Залцбург в Австрия...
Светът от високия свищовски дунавски бряг се гледа от две точки: едната е височината на римската кула, която е военно кале и недостъпна за живеене и в подножието й се тълпи дребната риба. Другата е височината на Преображенската махала по на запад - над гарата, над маазите, над складовете, над пристанището - с десетината огромни богаташки къщи на европейски Свищов: на Станчови, на хаджи Василеви, Сакеларович, Цанкови, Павлович, Димитър Василев, Аврамов - все благотворители, за които Виена, Букурещ, Галац, Одеса, Мюнхен са на една ръка разстояние. Животът на Алекрвия баща, такъв какъвто той го води, е в Австрия и Швейцария. Оттам идват първите разкази за света, които Алеко чува, за това се говори в дома му; оттам идат съдовете, от които се яде, дрехите, които се носят, мебелите, които се разтоварват долу в пристанището, бижутата на майка му и сестрите му - самоварите и сребърните държатели на кристалните чаши. Оттам иде и твърдото решение на баща му Алеко да учи вкъщи с най-добрите учители, които може да се намерят: Емануил Васкидович и Янко Мустаков.
В Свищов не се срещат с Петър, тъй като Алеко почти не учи в родния си град, но животът им през цялото време върви паралелно. През 1874-1877 Иваница изпраща сина си при прочутите учители на Габровската гимназия и тук под влиянието на Шишковите часове по литература Алеко започва да пише детски стихове. Когато заминава за Николаев, Русия, където завършва пълния курс на реалната гимназия, Шишков се премества във Варна да поеме тамошната реалка и с това образованието на първовипускника Петър Дънов.
И двамата завършват гимназия през 1881 г., Алеко в Николаев, Петър във Варна, като и двамата минават през Шишковия курс по българска словесност. Оттам нататък Алеко продължава още две години в южнославянския пансион на Новоросийския университет, а Дънов две години в пансиона на Американското научно-духовно училище в Свищов и посде четири години в университета Дрю в Медисън, и още две в Теоложкия институт в Бостън. Така Петровото образование продължава на учебния чин и пасторските стажове в района на Ню Йорк, а Алековото - в свободните пътувания по света - Париж - 1889, Прага — 1891 и в 1893 — и на световното изложение в Чикаго, където двамата отново кръстосват пътища, без да се срещнат.
И през всичкото това време с тях върви коравата издънка на шопския чуйпетловски род, забит над най-панорамния изглед към физическата вселена в България - някъде там на гърба на Витоша планина, дето никой не стъпва и до ден днешен; върви издънката на рода, който си пробива път до Самоков, и след това от бедняшката до богаташката махала на Самоков, и през конгрегашкия колеж, и печатарницата, и словослагателницата на протестантската мисия през Океана до словослагателницата, в която е набирал същия негов вестник самият Марк Твен, и през дипломата по медицина до обедите и вечерите с американския президент Грант в мултимилионерския курорт Катскил по течението на Хъдзън - върви той, Георги Чакалов, по пътя на България нагоре с тях - с Алеко Константинов и Петър Дънов, за който път българите не искат и да чуят, защото каква е тази страна, в която има само население и няма нация в нея - днес, моля ви се, в края на двадесетия век!
*
Алеко! Никой в тази страна досега (освен един ямболски едряга Котев има, който написа книга за неговия бай Ганю) не е обяснил както трябва за какво става дума в сърцето на този човек. Хилещият се остатъчен простак по университетите (нещо като „остатъчен магнетизъм“), ученият с подпетените гуменки, всякога щумно е твърдял, че Алеко е разкикотен смешковец, който се подкисква на вкиснатия български новобогаташ, дето си е напълнил гушката (докато ние другите българи не сме, щото сме истински българи! Ура, да живей!), и ти разбирай, че българинът е честен селянин, и който е ходил в Прага, е едно нищо, дебелак и буржоазна помия. Какво нещастие е това, всеки докоснал се до небето български светец на духа да бъде свличан в калта веднага щом тълпата успее да се докопа до пеша на палтото му.
Алеко Константинов, 1863-1897
Истината е, че Алеко пише за бай Ганю и не му се смее. Алеко го обича. И тук е цялата работа. Той вижда, казах истински „вижда“ това, което реално съществува, така както Петър Дънов „вижда“, както поп Константин, както чорбаджи Атанас, както Шишков виждат нещата - вижда какъв е реално бай Ганю, и го обича.
Бихте ли прочели горния параграф отново?
Благодаря!
Така Исус обича прокажените. Така Алберт Лонг обича мрящите в мизерията бедни цариградчани по време на холерата през 1879 година - отвратителна гледка! Така дебелоглавецът Джеймс Кларк обича останалите в парцали, покритите в собствената си мръсотия и съсирената кръв на закланите си родители български петгодишни момиченца, които се крият в хралупите на буките над Батак. И ги мие в примитивно скованата барака от Никола Чакалов, и сърцето му се разкъсва - на дебелоглавия мълчаливец - и ги води в Самоков, да им даде живот. Някакъв! Оттук нататък колкото му разбира дебелата догматична, протестантска глава.
Тази християнска любов е, която събира тримата. Любов, извираща от истината.
Алеко обича бай Ганю, защото е като сляпо животно, но няма да подвие врат и да склони глава-дори да разбира колко мизерни са познанията му за живота. Много пъти този задръстен, силен човек сам ще се надсмива над себе си, но няма да се разколебае! Алеко обича неизчерпаемата му енергия, тъмния му стремеж да изпълзи от дупката на собствения си исторически мрак и да е хубав и чист, и добре облечен, и да знае как да яде и да държи вилицата, когато седне да яде заедно с хората, там, където е „чисто и светло“ (както казва Хемингуей), и те да разговарят с него като с истински човек. Алеко трепери разнищен до костния си мозък от непреклонната си вяра, че това рано или късно ще стане; и господин Ганю ще положи огромните си лапи на ленената покривка да си почиват най-сетне, и те - ръцете му - няма да са грозни.
Каква само вяра е вярата на Алеко в бай Ганю, и каква любов е любовта на този българин, който така добре знае, че яснотата, с която вижда, ще го разкъса на парчета. Да ви подсетя тук. Алеко млад още губи цялото това златно свое семейство: баща, майка, сестри; той е адски нещастен млад човек, защото е роден в коприна и сребро, и кристал, и така е отгледан, а е загубил всичко, което е обичал и го е обичало, преди да са укрепнали мускулите на душата му. И когато приятелят му Ст. Бешков се мъчи да го утеши с едно писмо, той му отвръща: „Добре, ще се казвам вече Щастливеца!“
Загубил онова, което е било негово и обично, Алеко се научава да обича това, което вижда - всичко, което вижда - животът такъв, какъвто е, българинът такъв, какъвто е. Бай Ганю. Помислете си какво преклонение е Алековото пред този образ - бай Ганю влиза в света и няма да се върне; влиза не като измамник. Розовото му масло е добро розово масло. И там, в света, той няма да се загуби, разбира се с всеки, огъва се около всеки, навлиза напред с пет езика (Колко езика говориш ти, скъпи висшисте мой български, с подпетените гуменки?). Ако бай Ганю беше постъпил като студент в Дрю, вместо да продава розово масло, щеше да заеме третото почетно място в полиглотското дружество на доктор Стронг в семинарията в Медисън веднага след свищовските учители от Алеково време Стефан Томов от Котел и Йордан Икономов от Елена.
Алеко обича бай Ганю истински, защото като събирателен образ на проблемите на издигащия се към света и слънцето българин той не го рисува като роб на преструвки, на превземки и на селско лицемерие, а такъв какъвто е. Личност! С чудовищни, отблъскващи недостатъци. Но въоръжен с божествената вяра, че ако върви, и върви, и върви, ще стигне в подножието на Неговия престол. И това, че е грозен и няма да стигне, не променя силата на вярата му, не пресушава християнската сълза на Алеко, и дълбоката почуда от мощта му. И това, че не го харесва, и дори има отврата от него, не намалява скритата дълбока вътрешна хипнотична сила, с която бай Ганю привлича създателя си.
И така, трима вече вървят в Пътя, по който върви Петър Дънов, и то във Времето - такова, каквото го виждаме - на Петър Дънов. Самият той, Георги Чакалов и Алеко Константинов.
*
Сега се сетих, че май го казах - две високи точки, две високи места в Свищов по времето на ученето там на Петър, от които може да се съзерцава небето, слънцето и Дунава като път към света.
Май сбърках. Защото мислех някак за българите в Свищов. Изхвръкна ми от главата, че в онова преходно време Свищов все още е бил един от най-аристократичните турски градове в България. Турците, разбира се, веднага след Освобождението са го напуснали, продавайки разкошните си къщи, парцели, лозя - криво-ляво там, джаста-праста, колкото да вземат нещо и да се махнат! Изнизали са се. Не са се зачитали във вестник „Народа“ или „Дунавска зора“, за да разберат как ще завърши дискусията за „кръвопийците чифути“ и „предателите протестанти“. Слугите им товарели кораби с обковани сандъци долу на пристанището; те се настанявали във файтоните с лъснали ланци в джобчетата на кадифените си жилетки, с ударени на калъп кървавочервени фесове; кадъните им едри и бели като бяло сирене с вакли синджир-вежди, тежки копринени шалвари с по пет хиляди дипли и джамфезени елеци. Заминавали изправени като глътнали бастун англичани.
Точно техни имоти купили ръководителите на мисията преди местните вестници да успеят да ги заръфат, и върху тях построили евангелската църква, пансиона и училището. Но докато турците се изтеглят, минава време. Докато се изнесат напълно, в кафенетата им полека-лека почват да се примъкват по-беднички хора, защото тежките мюсюлмани са се изтеглили първи, и броениците там вече не са бисерни, и дори не са кехлибарени, а стъклени - какво да правим! Но гледката горе, гледката от Чифте кафене си остава такава гледка, каквато само мюсюлманина, и то от старите мюсюлмани, за които не можеш да кажеш „каквито българите, таквиз им турците“ - само истинският последовател на Мохамед може да забележи такова чудо, да осъзнае красотата му и да усвои и насели място, от което да му се наслаждава. Защото ви казах, че да гледаш е едно, и всеки гледа. Но да виждаш е по-друго. И като седнеш там, и като заброиш зърната на броеницата, и като ти донесат кафето, дето три пъти си е играл кафеджията да го дига и да го сваля над пясъка връз печката, в който е било заровено джезвенцето, за да дигне истински гъст каймак, и като се загледаш над тази сребърна лъснала пустота над Дунава, и като заспуска леките си кърмъзени пердета залеза над западната врата на света, за да успокои душата ти и да ти даде да се доближиш до Твореца си и да се приготвиш за сън, за мириса на пускащите влагата си фунийки в горната махала, зюмбюлите, гюловете, и като запотъва душата ти, трябва да оставиш в нея открехната една тясна цепнатина само и да чакаш без думи оттам да се вмъкне като последна твоя мисъл, преди да заседнеш в пълната си медитация, четирийсе и шестия стих на „Паяка“ от Корана: „Това, което е дадено на нас, е дадено и на вас; нашият Бог и вашият Бог са един, и на него се кланяме.“ И тогава гледането ти на тази красота магически се превръща в съзерцание на Божието величие, и ти провиждаш. Виждаш.
Обикновено този е мигът, в който вдигаш филджанчето и сърбаш звучно (макар и тихичко) глътката кафе да чуе вечерта, че си провидял... и въздишаш блажено след глътката, и посягаш, и хапваш локума на клечка от чинийката пред себе си, защото трябва да се върнеш тук долу - не трябва да се прекалява.
Атестат на Петър Дънов за завършване на Богословското училище, Свищов
Има десетки свищовски скици от това време, които се примъкват на опразнените от тежките турци столове. Сетне малко по малко започват да идват и други свищовлии. Тук, по времето на Петровото учене, се случва да хапнат по локумче и учениците от методисткото духовно училище и да чуят какво имат да кажат местните философи: Точо, Мавруди Гойо... Чешити, но чешити ли само наистина?
Може би - донякъде - залутани души като тези, за които пишем, дето никога не успяват да разберат защо не могат да лъжат себе си, защо не им се говорят неверни неща, защо виждат всичко толкова ясно, че не им се скача в боричкането за чиновнически места, и хапането, и дращенето, и наместването с рамена и къч по-напред в глутницата. Дънов - трябва да разберем - живее под натиск. В годините напред, когато личността му се натрапва на обществения поглед, колко пъти го търсят да го арестуват, колко пъти го бият така, че месеци ходи парализиран, колко пъти го разпитват в Дирекция на държавната безопасност, кроят нападения над лагера на последователите му на Изгрева, плюят го във вестниците, заточават го в родния му град. Така че след време за някои неща той става сдържан, и за Мохамед и мюсюлманството избягва много да говори; може да си свърши работата на Учител и без да го погват като турски агент. Независимо от това, в беседите му има мъдрости и анекдоти от Близкия изток - уж арабски, но чувани на Чифте кафене. И по нещичко от това дето са го научили именно тези горе красавци - високо над дунавския залез - за умението да виждаш небесното, като гледаш красивото; да получаваш божествена наслада от съприкосновението си с Всемирното съзнание. След време той предпазливо го описва у турците като способност да се наслаждават. Нарича ги хора на върховните удоволствия и на умението да се разтоварват от каквото и да било напрежение. Трябва да разбираме какво се вижда зад думите му като ги гледаме написани на листа. Казва,_ че от гледна точка на астрологията и окултните науки турците ги командва тъмносиният цвят - а това е цветът на планетата Венера. На стигането до Бога чрез човешката любов. Не физическата любов, а любовта към хората каквито и да са, както и да изглеждат.
Ако бях окултист, щях да нарисувам Алеко Константинов в тъмносиньо.
Авторски блик
Имахме със Стоян Дългия един шивач на ризи - арменец - на ул. „Цар Шишман“, викаше на този цвят, според шивашкия жаргон „цариградско синьо." Сипкав ултрамарин.
*
Петър получава дипломата си от Американското научно-богословско училище през юни 1887 г. подписана от директора Чалис и от двамата си учители Стефан Томов и Йордан Икономов. Получава и правото да проповядва като методистки пастор, заверено при ръководителя на мисията в Русе.
Бележките му са бележки като на всеки досегашен ученик там - добри, но не претенциозно отлични. Среден успех - много добър - 4,55. Преди неговия курс е имало вече четири дипломирани ученици през 1886, които са започнали работа в мисията . Другите - другаде. От завършилите момичета в Ловеч също четири остават на работа в мисията.
Тук му е мястото отново да обърнем внимание, че свищовското мисионерско училище все още продължава своя период на възход. След няколко месеца, когато започне новата учебна година, ще се запишат четиридесет ученика! В същото време ще бъде издигната на по-високо ниво и учебната програма. Курсът става тригодишен - първо е подготвителният клас на колежа, следва научният клас и третата година е теологическият клас. Това, от което директорът Чалис е най-доволен, е фактът, че само приходите от таксите за записване тази година са стигнали 792 долара и с това ще могат да се платят всички разходи за пансиона. Мисията в Свищов е стигнала положението да бъде независима от външни издръжки.
Томов и Икономов са наистина доволни от Дънов. Ако погледнете снимката му от това време, ще видите нещо съвсем различно от снимката му при завършване на реалката във Варна. На варненската снимка той не е силен, а по-скоро самовглъбен; млад човек, който не е съвсем наясно какво да прави. Петър Дънов от Свищовския методистки колеж е красив, самоуверен, с добро самочувствие и много очаквания за бъдещето.
Сега засега Томов и Икономов му предлагат да се заеме с учителства- не в едно от селата, с които странстващият проповедник Петър Дънов е установил добър контакт и в които вероятно скоро ще има мисия. Да стане там учител - предлагат те, - а сетне пак ще говорят с Чалис и Управителния съвет, да видят какво може да му предложат. Може да остане в мисията на Хотанца, ако тя се развие, а може дори да го предложат да продължи учението си в Америка. Какво ще каже за това? Би било добре; заслужава такова нещо, но нека първо си опита силите с децата.
Петър си стяга смешния калъф на цигулката, книгите, гребена за първата елегантна брада. Ще иде в Хотанца. Иска да опита учителства- нето в Добруджа. Баща му е почнал оттам - нека да видим!
Седим с една възрастна, едра жена така, на автобусната спирка на Хотанца, сегашното село - как му беше името там? - и тя посреща ли внуци, изпраща ли, какво беше не съм си записал, и ми разправя. Учители по майкино й време били Шивачев и Танев. Много ги обичали. Майка й дошла в село или по-скоро я довели, когато била на две години, през 1875, така че трябва да става дума - каза - за 1885 година. Било една стаичка така с барачка, и то било училището и църквата. С една дума, за Дънов не помнеше да се е споменавало. Протестантската църква построиш през 1927 г. на същото място, дето била стаичката.
Християните (искаше да каже православните на село) помагали - с волове, с каруци. По комшийски. Баща й карал камъни за строежа на протестантската църква с волската кола, а тя се помни съвсем мъничка как водела воловете, той докато ги бодял с остена, и те мъкнели, къде ще ходят. Бай Ангел се казвал баща й. Тя самата била родена в 1920 година.
- Чакай! - викам и гледам наоколо: има-няма по на половин километър от всички страни около площадчето, дето е спирката - опънал плосък корем нагоре някой хребет; ни баир като баир, ни възвишение, кажи го по-скоро просто края на вдлъбнатината, в която е задънено селото. Същата добруджанска работа - като на изток към морето село Хадърча - дето се беше родил Петър Дънов. И виждам, че тези хора, като са се заселвали, не ги е интересувала панорамата, защото не са ни швейцарци, ни люксембургски графове, ами са гледали да не се виждат светлините на селото вечер, да не могат лесно да се ориентират кърджалии и полски хайдути къде има булки за изнасилване и овци за отвличане. И викам: - Как тъй 1920 си родена, пък майка ти родена в 1875?
Смее се.
- Ами тъй! Четирсе и пет години ме е раждала. - Спокойна, кажи го царствена жена. От стара коза яре; улегнала работа. - По бащина линия сме рода на Стефан Караджа, тъй че баща ми Ангел идва отгоре, от север и се заселва. На дядо по майчина линия семейството иде от Пазарджик, с две коли, защото там гъсто населено, не мож се изхрани, пък тука турците по много земя имали и като се изселили по Освобождението, можело земя да се намери, ама много, така били чули. И в първата кола децата и баба ми - дванайсе деца, и те двамата - четирнайсе души в първата каруца. Мама сред тях - двегодишна. А в задната каруца е храната и натуриите там, дрехи, туй-онуй. И като дошли, имало само пет татарски къщи в село останали. Тати овдовял и петдесетгодишен се взели, защото тати имал три деца. На майка ми също бил втори брак - и тя с три деца. И като се взели, още две деца имали; да се сродят - разбираш ли? Че осем деца. И аз съм предпоследната; ще ражда на четирийсе и пет, я! Братовчеди после, снахи, работи; тука има дума в село отдавна: „Искаш ли да си добре, зароди се с големия род...“ значи бай Ангеловия, нашия!
Не се смее, но очите й гледат в моите и се чувстват добре. И продължава, отдето я прекъснах:
- Та заедно направили евангелистката църква. Тя била първата в селото. После правихме и нашата, православната църква - преди нищо не беше. И пак евангелистите с нас, помагат, комшийски така.
Много не я разпитвам, защото тя, докато чакаме, и тъй и тъй ми разправя, без да бърза. Преди турци, българи, цигани, не се делили. Турски думи много имало в езика. После взели да идват хора от Балкана, там било колиби, гладно живеели и търсели Добруджата. Не се женели много-много помежду си. Имало такава дума: „Остави го тоз балканджия, бе!“ Един вид, проста работа. Не че били прости, но така била думата.
И ми дойде наум, че сигурно точно така беше станала цялата тая работа. От българската селска ксенофобия идваше. Изпразва се страната от турци, раздвижва се населението - по каквито и да е причини, и тези, които идват, новонастанените, не ги щат, изолирани са, карат ги да се чувстват като граждани на света, и само небето им е приятел и баща извън кръга около огнището, а около огнището само не се живее, защото ти трябва и чаршия, и мегдан, и църква. И като си се сврял край огнището, като не те приемат вън от двора ти, трябва да си дигнеш своя си църква, за да не те гледат накриво, като влезеш в тяхната. И като идва в кафенето Петър Тихчев, пътуващият проповедник от методистката мисия, дето е такъв сладкодумен, че да не станеш от масата с него, защо да не приемеш неговия Бог, дето е отворил ръце за всички и само божието слово е важно за него, а не дали идеш от колиба, или от Руманя, или от Пазарджик там! И ето ти методистко училище и църква в Хотанца - точно по времето на доброто име, дето си извоювал нашият пътуващ проповедник от Русе.
А моята съседка по автобусна спирка протяга напред краката си в протритите чехли и ме подсеща за себе си:
- Дразни ме само, че мъжа ми умря!
Редуваш се да го гледат дъщерите й, двете в село, едната в Русе, идваш така, ама какво ще направиш. Парализирал се. Бил овчар. Тя пък била краварка в стопанството и трябвало да напусне работа, тя да го гледа - и ето ти мизерия цяла. Станало тъй да тежи на стари години на дъщери и внучки. Не било едно време така. Някой като закъса в село - църковни хора били. Особено евангелистите, ама и другите и те не можеш като тях да не идват да помагат. Гледаш болните на съседи и приятели. Цялото село. После вече не било така. Оставиш я сама с дядото, докато починал. А сега е сама. И дразни я така отвътре!
Дойде внучката й - една хубавица, набита, елегантна - някъде откъм сладкарницата до Съвета май. Изскочи, като завъртя през площада автобуса за Русе. Качи се. И аз се качих - не беше нужно някак да казвам „довиждане“ на моята разговорка, като тръгнах.
Две беш лястовици кръстосаш небе над жълтото море на Добруджа.
Тя не знаеше, но русенските писатели и журналисти ровят миналото на Петър Дънов и пишат по нещо за пребиваването му в Хотанца след евангелисткото училище в Свищов. Според тези събирачи на местни спомени хотанчани вече били подготвени за евангелисткото слово. Неговото идване тук през есента на 1887 предхожда само с година и половина откриването на основното евангелистко училище в барачката на мястото на сегашната евангелска църква, за което отговаря брат Захария Димитров. Тогава село от шейсе къщи само, след заминаването на Дънов, когато започва училището, мисията тук вече има 14 редовни члена. Старите методистки архиви виждат нещата в същата положителна светлина. Това място е благодатно с либералните отношения сред селяните, се казва в доклада на Дейвис на годишното събрание в Свищов.
Така че местните хора посрещат младия, елегантен учител с голяма радост и не остават разочаровани. Петър Дънов „идва с благородната си осанка (както казват); и с благото си слово, и с цигулката си, и открива на млади и стари непознати духовни хоризонти“.
От това, което намираме в бележките на неговите първи ученици, се вижда какво е споделял Петър Дънов за учителстването си в Хотанца. Не става дума за кой знае каква философия или знание, но това, което е внесъл там, е било наистина нов, свеж дух, различен от тогавашното официално първоначално образование. Децата и той непрекъснато били извън класната стая, ученето било в жив контакт с природата, с пътя, нивата, градините, гората. Всъщност Големите му уроци идели извън академичната програма - той бил Учител в истинския смисъл на думата.
Като във всяко тогавашно село, не всичко било спретнато и чисто (за да сме снизходителни). Той учи децата на чистота; и след месец-два само те стават млади ратници на хигиената в Хотанца. Особено нетърпим бил за Петър придобитият в семействата им навик да се клеветят. Това било единственото, което го изваждало от ведрото му настроение. Изслушвал търпеливо какво имат да кажат и след това сърдито настоявал от тях да му докажат, че те са по-добри от съученика, който са клеветили, за да имат правото да го упрекват. Въпросът с побоите между тях се решавал без каквото и да било колебание и не съвсем по принципите на Бялото братство; в края на краищата в оная, кажи го юношеска възраст на Учителя, те не били още формулирани. Дънов хващал побойниците за ушите и ги изправял пред класната дъска - и бития, и този, който го е бил. И правел това тяхно стоене там така жалко в очите на съучениците им, че да не им се искало за заемат някой ден мястото им.
За Петър прекараната в Хотанца година също е от изключителна важност. Той изпитва тук за пръв път огромното си обаяние сред хората, особено децата, които отварят целите си същества към всичко, което им дава. Идва с огромното желание да изпълни това, за което се е готвил, да даде всичко, което може на хората, да види какво е било на баща му в такава една добруджанска дупка, сред житата, преди четирийсет години. И желанията му се изпълват - изпълнява задачата. Много скоро обаче съзнанието му е озарено от една истина, която не е очаквал. Петър открива, че това, че изпълнява задачата, която си е поставил и която учителите му са му поставили, не е всичко; открива, че тази задача е малка за това, което са го научили в Свищов Томов и Икономов, и за това, което самият той представлява; малка за възможностите му.
Вярно е, че е влюбен в учениците си. Но това тук, тази дупка между ридовете, тази вдлъбнатина в безкрайните добруджански поля, където тези тук негови ученици с лъчезарните погледи така влюбено приковани в него, това ли е всичко, което има да прави? И той знае, че това не е всичко, и го залива вълната на неудовлетвореността, както бе заляла баща му преди тридесет години, когато чорбаджи Атанас искаше да го закотви в семейството си в Хадърча, но го мъчи и гузната съвест, защото как ще остави тези вперени в него чисти, търсещи очи. Такава вяра и такова всеотдайно упование имат неговите малки душички в учителя си; пък и родителите им, как гледат на него, като на спасителя! Какво да прави?
*
Пред вътрешния му поглед е картината на Свищов; необятната румънска низина, Дунава, който сякаш тече от началото на света и се изтича в края му и така свързва минало с бъдеще, и тука с там, и сега с винаги... Горе от църквата на Колю Фичето, от римската кула, от уличката пред Константиновата и величествената Данаил-Тодорова къща - всичките пръкнали над долната махала, от килнатото площадче на Чифте кафене, откъдето светът е пред теб - къде е този свят сега в хотанчанското корито? И да излезеш горе, да поведеш учениците си да берат синчец и мак по пътечките сред житата, къде е светът?
Той е двадесет и тригодишен! И отвътре го върти!
И както седи и свири на цигулката една сутрин под черницата на как му беше името оня извор, и учениците са около него, и едно синеочко, русоляво юначе от малките му е прегърнало сгънатото нагоре коляно с две ръце и го гледа в очите ни близо, ни далеч,... влага замъглява погледа му, защото разбира веднъж завинаги, ясно и чисто, че няма да остане при тях; няма да е това тука животът му.
*
Всяка нощ сънува, че е в Свищов и че не е идвал в Хотанца. Там си е. С приятелите, или не - все то. С Точо понякога.
И е горе на кулата, и обикаля около нея из бъзаците и гледа изгорелите от стар пожар черчевета на прозорците, и отдолу откъм часовника и чаршията вече са взели да пият еснафите, защото идва глъчка, надвечер е, едно дете вика: „Тате, тате, върни се, моля ти се, обичам те!“ И мъж гълчи, и жена вика пискливо и плаче, и детето повтаря: „Тате, върни се...“
И е девети юни 1887 - два дни преди да им дадат дипломите - и той чака да ги извикат, да им ги дадат. И не е надвечер, а рано преди разсъмване, и калето и бъзаците тънат в мъгла, но той се качва на стената и гледа - едва се виждат върбите като тънка тъмна ивичка край румънския бряг - другото е сива непрозрима маса - нищо че е ясно къде долу е реката, къде горе-долу е той, къде завива тя и къде е брегът на Преображенската махала, и къде светлее небето.
И Точо казва - до него е седнал на камъните, гладко обръснат както винаги, с едрата букла на челото, с широки рибарски гащи - и пак не е ясно кога ходи за риба тоз човек, и дали просто не ходи по цял ден да се шляе и да приказва:
- Така е! - казва. - Църквата е борба за сила. Кой да води верското чувство на човека, дето издърпаш ли корена му от душата на човека, няма човек. Дали ще са католици (като нашата тук папищашка църква), или православни, или гърци, ако е православна църквата, или гагаузи, или дали от джамията ще водят хората за носа, за това е борбата. Важно е проповедта, евангелието е важно, защото то е божието слово, най-първата и най-чистата проповед. А те - това го турят на второ място - те кадят, отвари варят, одежди шият, свети мощи, кокали мъкнат, берии взимат, заплати... Дали ще ми дадат заплата или не, какво ме интересува, ако вярвам?
И излиза, че не е Точо, а е сам, и че сам си говори наум. „Не е важно това, важно е вярвам ли. Има Бог, но влязъл ли е в мен? Църквата на тате, друга църква, училище, молитви, аз сам съм учител и давам на децата от Бога; но аз имам ли го в сърцето си; защото къде е да го видя, ако не е в сърцето ми? Ако не е в мен! Къде е окото, с което ще Го видя, ако не е в мен, във верското ми чувство? Отвън ли? Като в иконите ли? Те - образите в тях, зографите им - видели ли са Го? Не е ли турчин на вид? Арап не е ли? Или индианец, като тези дето сега ставали християни като ги покръствал брат Трайко Константинов там на Запад в Америка? Как изглежда Той? Къде е, ако е навън? Този гигантски завой на реката, който зная, че е тук, дето от две хиляди години е бил толкова важен за Рим, за българите, за византийци и за руси и турци - че са строиш и рушиш тази тук кула, аз зная, че е там, но не го виждам в тази мъгла - Този път към целия свят!... Но ще се дигне мъглата и ще го видя, защото съм го виждал и преди. Но тате, като Го е провидял, сиянието около главата на стареца в Солун като е видял, той е провидял без преди да е бил там и да е виждал такова нещо където и да било. Други и те са Го виждали. Ще се дигне ш мъглата и за мен да Го видя? Или цялата работа е точно в това, което учим, и ако съм го научил, ще ми дадат свидетелството като сляза долу в училище. Но работата може би е точно във вярата. Да знаем, че е там в сърцето ни и без окото да Го види, без да съгрешаваме като Тома Неверни. Да е в сърцето ни с цялата ни вяра, без да Го видим с външното си око! Но и защо да н« Го видя, ако е там, ако изчакам. Ако се моля...“
И взрян така - мъглата пълни душата му; и взрян, мъглата тънее, свети отвътре, вдига се. Островът, брегът отсреща, слънцето в гърба му се усеща - топи се тя - и грандиозният завой на реката се ширва до края на света, и ниският румънски бряг се очертава, и възвишеният бряг зад дупката в краката му откъм българската страна изплува зад останалата част на града. И грандиозният мир на Бога, духът му, който е и тялото му, се въздига във видимото му поле, расте, разстила се.
„Боже, с този свят твой, дето ми го даваш, и с него ми даваш това, което искам от Теб; с него, с красотата на света си, влизаш в мен, през очите ми и в душата ми влизаш...“
______________________________
* Сега го виждаш, сега не го виждаш.
