Глава седма
ИЗГРЕВА 1936-1943
Автоматична фотокамера
Юли-август 1937 - Летен лагер на Второто езеро в Рила.
Юли-август 1938 - Летен лагер на Второто езеро в Рила.
Юли-август 1939 - Летен лагер на Второто езеро в Рила. Посещение на пастор Методи Марков основател и редактор на в. „Български бранител“. На 11.8 идват и гости от Франция, Латвия и Естония. Учителят изнася беседата „Служене.“
17 януари 1940 - Учителят изнася беседата „Новият ден“ пред Общия окултен клас.
Юли-август 1940 - Летен лагер на Второто езеро в Рила.
29 януари 1941 - Учителят дава мелодията „ Ме хеин „.
16 юни 1941 - Дава песента „Странник съм на този свят“ на Ел Шадай във Витоша.
24 август-22 септември 1941 - Събор на Бялото братство в София.
23-26 септември 1941 - Екскурзия на Черни връх с група ученици.
5 май 1942 - Учителят дава песента „Химни на слънцето“.
Юни-септември 1941 - Летен лагер на Второто езеро в Рила.
21-23 ноември 1943 - Излет на хижа „Алеко“ с група ученици.
24 ноември 1943 - Учителят изнася беседата „Ново разбиране“ пред Общия окултен клас.
Ноември-декември 1943 - Ежедневни екскурзии на Витоша до поляните над с. Симеоново.
През 1937 година Изгревът достига върха на зрялостта си. Следват седем години на пълна духовна хармония и съзряване, докато Втората световна война не срива София и не довежда до комунистическите разстрели без съд през септември 1944 година. Следват и екзекуциите след съдебни процеси-подигравки на водещи фигури на братството. Дъновизмът щеше да продължи да съществува, да се приспособява и видоизменя, щеше да намери последователи в целия свят. Паневритмията на Седемте езера щеше да се превърне в грандиозен финален кадър на фентъзи филм с участието на хиляди танцуващи в бяло изпълнители от петте континента на планетата. Но това нямаше да е „Изгрева.“ А нашият разказ е за Изгрева.
Време е да се огледаме и да видим какво представляваше това невероятно място в апогея на прекъснатото си с насилия развитие.
Повечето братя и сестри, или „дъновистите“, както ги наричаха хората извън братството, живееха смесено с населението на големите български градове. Около една трета от тях обаче обитаваха извънградски селища наречени „лагери“.
Както казахме най-големият от тях - „Изгрева“, - беше разположен юго-източно от София в слънчевите склонове на Долни Лозенец, и такова разположение беше предпочитано за изграждането на повечето от лагерите на Братството. „Изгревът“ се простираше по склона във формата на триъгълник, очертан на запад от Борисовата градина („Парка на свободата“), на североизток от Дървенишкото шосе (сега булевард „Драган Цанков“) и на юг от
железопътната линия, която съединяваше тези две очертания от юг и югозапад.
Всички, които живееха в границите на лагера бяха членове на братството с изключение на живущите на „Дървенишко шосе“ номер 2 и номер 8. Това бяха пасторът на софийската адвентистка църква (младежкият му прякор беше Лули), и най-известният представител на „Форд“ в столицата - Савитски. Там където днес се издига руското (бившето съветско) посолство се намираше Салонът на братството, в който Учителят изнасяше своите беседи три пъти седмично. На юг от него беше Поляната, където се играеше сутрешната Паневритмия, на изток - Кухнята, след това чешмата декорирана със символични окултни избражения, розовата градина и пр.
Много от членовете на Братството живееха в съседните квартали: Диянабад (през железопътната линия), квартал Витоша (по протежение на Симеоновското шосе, където живееше един от най-уважаваните членове на братството Борис Николов), както и големия район на север, известен като „Четвърти километър“ - днес „Изток.“ Тук сестрата на царя „Евдокия,“ която дружеше с Лулчев, си беше построила огромна вила. След конфискуването й от комунистите стана резиденция на техния лидер Васил Коларов.
Нищо в лагера не беше регулирано по какъвто и да било начин. Лагерът не беше комуна. Всеки беше собственик на къщите си, или на самостоятелно построени бараки върху терени отстъпени от симпатизанти на братството без документи за собственост, или каквито и да било задължения. Това по-късно даде основание на комунистическия режим да постави Братството извън закона, и да конфискува земята, върху която то беше стъпило. Единствено Салонът със стаята над него, в която живееше Дънов, както и кухнята, бяха колективна собственост, доколкото бяха построени от братята и сестрите на закупен от братството терен. Никъде не се съхраняваха каквито и да било документи за всичко това, с изключение на нотариалните актове на дарителите на земята. Накратко Бялото братство нямаше собственост на каквото и да било в юридическия смисъл на думата. Дори фондовете му се съхраняваха от негови доверени симпатизанти.
Въпреки че братята и сестрите бяха свободни да построят за себе си каквато и да било сграда, бяха издигнати само няколко стабилни къщи. Общото вярване беше, че тъй като който и да било „просто лагерува за кратко време на земята“ има много по-важни цели за постигане, и неща за правене, отколкото да се приковеш към сгради, издигнати от тухли, камък и бетон. Повечето от белите братя живееха в шпертплатови бараки, в сравнение с които кабинета на Хенри Торо в Уолдън щеше да изглежда като дворец.
Бараката на съветника на цар Борис - Любомир Лулчев - беше три на три метра: Един прозорец, едно дървено диванче, и микроскопично кухненско ъгълче с една нагревателна плоча. Между другото, за да характеризира Лулчев като разглезен царедворец и да компрометира българския хай-лайф през втората световна война, Иван Пауновски в капиталния си труд за Борис Трети, нарече тази барака „вилата на Лулчев.“ Един от най-уважаваните членове на Братството, Боян Боев, беше нисък, и бараката му се простираше само на два на три метра, без да има каквато и да било кухничка. Изключително преуспялият бизнесмен и собственик на популярното книгоиздателство „Атанасов“, живееше с жена си и двете си дъщери в една двустайна шпертплатова къща.
Подобни лагери имаше и в други големи градове. В Бургас на Черно море, лагерът на дъновистите също се наричаше „Изгрева“ и беше построен в крайбрежния район, който и сега носи името му. Трябва да се добави Севлиево, с най-голямото книгоиздателство на братството, Русе, Пловдив, Търново и пр.
Жилищата на братята и сестрите на Бялото братство носеха донякъде необичайния, но приятен аромат на сушени плодове и естествения аромат на човешкото тяло. Дъновистите не използваха парфюми, дезодоранти, грим или кремове. Често се ползваше така наречената „Слънчава вода“, което означаваше каквато и да било вода държана достатъчно дълго в открити контейнери изложени на слънцето.
Белите братя и сестри лесно можеха да се разпознаят по характерното си облекло. Те носеха дрехи със светли цветове (най-много бели, леко сиви, небесно сини и жълти). Червеното се избягваше като цвят, който носи агресивност. Черното се отхвърляше на всяка цена като цвят на планетата Сатурн, за която се вярваше, че подтиска позитивното въздействие на слънцето.
Най-отличителната черта на членовете на Бялото братство беше дългата им коса. Мъжете я пускаха до рамената си и даже повече. Вярваше се, че косата служи „за долавяне“ на някои важни, положителни космически влияния.
Печенето на слънце между десет часа сутринта и четири часа след обед, беше забранено заради инфрачервените му лъчи, за които се вярваше, че са „марсиянски.“
Пиенето на ледено-студени течности, или даже студена вода, беше абсолютно забранено. Всички бели братя и сестри бяха вегетарианци като българските есперантисти, толстоисти, и масони. Взимането на лекарства и лекарска помощ беше нежелателно. Така беше и с хирургическата намеса. Повечето от братята и сестрите се лекуваха като следваха съветите на народния лечител Димков (публикувани в 12 тома през трийсетте години на миналия век), или дълго и строго постене, понякога уви! съпътствано с дехидратация.
Подправките бяха добре дошли. Билковите чайове също, както и кафето в малки количества. Заслужава да се спомене, че най-големите експерти на билкарството и гъбарството в България като Иван Сечанов и Атанас Минчев бяха обитатели на „Изгрева.“ Въпреки че в протоколите на първия събор на братството се вижда, че е била сервирана и по чаша червено вино през 20-те и 30-те години на века, Бялото братство по-късно приема строгото въздържане от алкохола.
Вярваше се, че трябва да се ляга за сън при залеза на слънцето и да се става с изгрева.
Телата на покойниците не се погребваха три дни след смъртта, след което бяха връщани в земята в обикновените публични гробища. Единственото изключение прави гробът на Учителя. Той беше погребан югоизточно от сегашното Руско посолство на ъгъла на ул. „Незабравка“ и ул. „Георги Мирчев“, там където е топографския център на Изгрева и розовата градина на дъновисткия лагер.
И сега отгръщам страницата към социалния живот на братята и сестрите.
Колкото и свободни и необвързващи да изглеждаха на пръв поглед навиците и традициите на Бялото братство, членовете му ги подържаха всеотдайно.
Най-тежкото задължение към братството беше всеки член да дава като общ принос една десета от приходите си, въпреки че това на практика се правеше доброволно. Не се държеше сметка дали всеки изпълнява това задължение, или не. По-бедните братя и сестри помагаха в кухнята, или работеха в зеленчуковите градини и лозята на Изгрева. Продукцията на братските градини подържаше кухнята.
По-голямата част от приходите се влагаха в главните усилия на Братството. Между тях беше издаването на месечното списание „Житно зърно“ и многотомната поредица с беседите на Учителя. На второ място идваше музикалното образование на децата на братските семейства. На най-надарените между тях се даваха стипендии, за да получат музикално образование в музикалните училища на България и Музикалната академия в София. Някои от тях цигуари, пианисти, певци, композитори и диригенти се издигаха до световно признание и получаването на високи национални награди и служебни постове.
Братската кухня всеки ден сервираше постни обяди, които бяха абсолютно безплатни, за когото и да било, независимо от това дали са братя, или не. В края на обяда между присъстващите се пускаше пахарка от ръка на ръка за свободни дарения. Разходите не бяха особено големи. В петък например се сервираше само „Ангелска супа“, която представляваше варени картофи без хляб, без масло и сол, или каквито и да било други подправки.
В специални случаи (главно по време на пролетното и есенно равноденствия) се провеждаха братски вечери придружавани с песни и музикални изпълнения.
Организираха се и специални концерти главно в неделя след сутрешната беседа на Учителя. В много случаи световно известни изпълнители, намиращи се на турне в България, даваха безплатни концерти в салона на Изгрева. Постоянен гост беше тенорът на виенската опера Тодор Мазаров, и един път авторът на тези редове присъства на представянето в братския салон на италианския цигулар Паоло Чомпи.
Неделя преди и след публичната беседа на Учителя, както вече споменах, на Изгрева се събираха известни български интелектуалци, които завършваха неделната си разходка през Борисовата градина със срещи и разговори с изтъкнати членове на братството. Между тях можеха да се срещнат активистът на Земеделския съюз Трифон Кунев, популярния есеист Томалевски, професорът по философия в Софийския Университет Михалчев, генерал Стоянов и много други.
Фокусът на тези срещи на Поляната и боровата градина до нея, разбира се беше самият Учител. Той не винаги можеше да се срещне тук, но все пак достатъчно често, за да държи отворена вратата за комуникация с представителите на българския елит, които проявяваха интерес към братството. Трудно е с прости думи да се предаде невероятната магия на неговото присъствие: строен, доста висок, с изключително деликатно и красиво лице и коса, която падаше на сребърни вълни върху рамената му, с големи длани с елегантни пръсти, той спазваше дистанцията между себе си и тези, с които говори. Така или иначе поразителният му магнетизъм приковаваше интереса на когото и да било. Наистина беше Учител, и никой не искаше нищо повече от това да седне до него и да го слуша. При срещите на поляната, той все пак помагаше и на другите да изразяват своите чувства и мисли в търсенето на мястото си на Изгрева. Времето, когато говореше той, беше по време на беседите му в салона.
Вече казах, че преди да дойде на Изгрева, Учителят делеше обща къща с бъдещия комунистически водач Георги Димитров донякъде и двамата бивши издънки на протестантските мисии в България. Подходящо е на това място да припомня, че Дънов започва като учен, който обикаля България, за да прави антропологически изследвания на черепите на българите. За да може да се издържа по време на тези обиколки, той изнася лекции базирани върху ученето си в САЩ. Има огромен успех с тези лекции, и издаването на първите му научни книги се посреща добре, но това което истински радва сърцето му е непосредствената близост с последователите си при изнасянето на беседите си, и това стимулира учителят в него да надделее над ученият.
Така или иначе неговото влечение към систематичен анализ никога не го напуска напълно. През последните десетилетия на живота си той редовно следи от малката обсерватория над Салона слънчевите петна и изригвания, които нанася в ежедневните астрономически дневници, изписвани от Британското астрономическо дружество, и пр.
Учителят изнасяше беседите си няколко пъти на седмица: в понеделник за вътрешният кръг на братята и сестрите, в сряда преди изгрев слънце провеждаше Младежкия клас, и в десет часа сутринта в Неделя идваше беседата за общата публика.
Въпреки че салонът имаше сцена за концертни изпълнения, дървеният стол на Учителя беше разположен в средата на залата с лице към източната остъклена стена. Братята и сестрите седяха в полукръг около него, и между учителят и учениците нямаше никакво изкуствено разстояние. Това беше просто форум, в който чувствата на учениците се сливаха с чувствата на Учителя в общите им усилия да обхванат дадена тема.
Беседите сами по себе си не бяха интелектуални в обикновения смисъл на думата. Те бяха по-скоро поетични, мистични, внезапно озарени от анекдоти и истории, или споделяха основни духовни формули, които се очакваше да бъдат запомнени от учениците, за да живеят според тях. Важното беше процесът на духовно сливане между Учител и ученици, и „словото на Учителя“ представляваше само техническо средство за стимулирането на този процес. Когато влезеше в салона той имаше на ум само темата на беседата си, а останалото се оформяше според отклика на присъстващите. Имено затова казаното от Учителя се наричаше „беседи“, а не „лекции“.
Няколко братя и сестри стенографираха всяка беседа под ръководството на Боян Боев, и по-късно те се издаваха от издателството на Калименов в Севлиево. Преди Бялото братство да бъде официално разтурено - бяха публикувани около сто тома с беседи. За Учителят важното беше „живото слово“, но той не обезкуражаваше учениците си да публикуват тези текстове, тъй като те растяха в този процес.
Заедно с беседите, изпълняването на Паневритмията беше втората по важност дейност, която правеше Бялото братство, това което е. Точно както Неделните беседи бяха отворени за широката публика, така беше и с танцуването на Поляната по изгрев слънце, и всеки можеше да се присъедини към него, тъй като целта му беше точно това, което целеше братството, т.е. да обедини духа на всеки човек на тази земя с положителните сили на Вселената.
На Изгрева Паневритмията се провеждаше всяка сутрин от изгрев слънце от пролетното до есенното равноденствие. Отначало Паневритмията се е играела на бос крак, но през тридесетте години и Втората световна война, това вече не се правеше.
Група ученици свиреха в центъра на поляната. Обикновено имаше няколко цигулки, виола, чело, китара, кларинет и флейта. Братята и сестрите оформяха кръг около тях и изпълняваха Пневритмията, която представляваше нещо средно между ритмични физически упражнения и танц, и се играеше от тридесет минути до около един час. Идеята беше в хода на това изпълнение да се постигне унификация, сливане на танцуващите с Вселената.
Състоеше се от три неравни части с по няколко парчета. (Понякога се играеха съкратени версии). Първият цикъл беше „Събуждането“ на братята и сестрите т.е. издигането на съзнанието им до непосредственото им обкръжение. Следваше вторият цикъл. Той се наричаше „Универсално събуждане“ и беше свързан със сливането на братята и сестрите със силите на природата, които те бяха осъзнали през първия цикъл, т.е. със самия Бог. Третият цикъл беше кратък, и се състоеше от произнасянето на известни словесни формули и извършването на кратки упражнения за вдишване и издишване, които имаха прочистващ ефект, и целяха хармоничното връщане на участващите в Паневритимията към реалностите на ежедневния им живот.
Ето ги отделните части на трите цикъла по времето за което разказвам:
Събуждането за природата: събуждане, примирение, даване, ставане или възлизане, издигане или възнасяне, отваряне, освобождаване, пляскане с ръце.
Събуждането за универсалния дух: прочистване, летене, евера, скачане, тъкане, мислене, аум, изгряване, квадрат, красота, подвижност, побеждаване, радост, осъзнаване, красив ден, задоволство, крачка по крачка, на Изгрева.
Медитация: Вдишване, Прозрение, Пентаграма.
Паневретмията се играеше от братята и сестрите на тепетата в центъра на Пловдив, хълмовете край Търново, на върха на русенските лозя, на Хамам баир в Сливен... и пр.
Екскурзиите, или по-скоро планинарството, беше главното хоби на Белите братя. Това произтичаше пряко от самото им учение, което бе насочено към сливането на духа на човека с положителните сили в природата.
Някои от маршрутите бяха дадени от самия Учител. Част от тях бяха лесни, като екскурзията над село Симеоново в полите на Витоша, което отнемаше около час. Други бяха извънредно трудни. Трябва да се има предвид обаче, че Братството имаше едни от най-добрите маршрути в страната. Много от братята дълги години живееха във високопланинските хижи и метеорологическите и спасителните станции на страната. Между тях бяха братята Галилей и Атанас Минчев, както и прочутият Игнат Котаров. Последният беше описан от друг известен планинар писателят Асен Христофоров в книгата му „Скици от Рила“ в разказа „Мусаленският Зевс.“
След разтурването на Изгрева доста братя и сестри потърсиха някои от загубените ценности на живота си като се оттеглиха във високите планини като пазачи на хижи, или на метеорологически станции. Игнат беше пуснал корен на метеорологическата станция на връх Мусала, а десетилетия след войната хижарка на Черни връх, Ганка, беше една от най-популярните планинарки измежду дъновистите.
В годините след Втората световна война много от членовете на братството бяха интегрирани в следвоенното българско общество. Някои вероятно не искаха да им се напомня миналата им връзка. Трябва да добавим обаче, че даже след пълното ликвидиране на Изгрева, те активно участваха в обществения и творчески живот на страната.
Андро Лулчев, братът на съветника на даря Любомир Лулчев, беше много важна политическа фигура, както цялото семейство на писателя Томалевски. Между свързаните с двореца личности беше генерал Стоянов. Към тях принадлежаха художници като Васил Иванов, Цветана Гатева-Симеонова, Диманов, диригенти, композитори, много инструменталисти в операта и държавната филхармония, академични и университетски професори по музика, лингвистика, математика; известни адвокати, издатели, журналисти, преуспяли бизнесмени и индустриалци. Много от членовете на братството бяха дошли на Изгрева от чужбина. Между тях както казахме беше чешката балерина Радмила, италиянския мозайкаджия Бертоли, внучките на високо тачения поет на хърватското възраждане Надзор и пр.
Повечето от братята и сестрите бяха посветени на по-скромни занаяти. Двамата видни астролози Иван Антонов (с псевдонима Иван Изворски) и Влад Пашов (който написа най-систематичната книга по астрология в страната) заедно с Бертоли организираха братската школа по мозайкаджийство, което осигуряваше добре платено занятие на много от младите дъновисти. Беседките из парковете на София, строителните декорации, изящните чешми и фонтани всичко това беше дело на братските мозайкаджии, дълги години наред.
Същото беше и с братските групи по паркетчийство и какво ли не! Подовете и стенната украса на много забележителни сгради в България бяха осъществени именно от майстори на Бялото братство. Шедьовърът на школата на Бертоли беше, и още е, Съдебната палата до църквата Св. Неделя в центъра на София. Мозайките на министерството на отбраната и Народния театър също заслужават да бъдат споменати в тази връзка.
Авторски блик
Трудно е да се формулира прецизно учението на Бялото братство. Няма какъвто и да било основен източник, от който то да бъде проучено. Публикуваните беседи на Учителя са просто разговорната част от многопластовото му сливане на учениците, Учителят, и позитивните сили на природата, както ги виждат дъновистите. Що се отнася до текстовете на песните на братството, въпреки че те са с „фиксиран текст“ одобрен от Учителят да бъде запазен такъв какъвто е даден от него, те все пак са само един от трите елемента на Паневритмията, в която текст, мелодия и танц са сляти. Независимо от това, основните характеристики на учението на Дънов от тридесетте и началото на четиридесетте години на миналия век прозират достатъчно ясно в тях.
Първата характеристика на учението е, че Дънов иска да изгради една универсална единна вяра, в която всички раси, етнически групи, класи, култури, нации, възрастови и сексуални различия да се чувстват равни като братя и сестри.
За да постигне това той центрира тази вяра около основните, прости елементи на човешкия живот, които пораждат положителни чувства. Това, според Учението му, щеше да елеминира всичките исторически натоварвания, които биха могли да стимулират груповото противопоставяне и религиозната ненавист, от които нашата цивилизация е страдала толкова много през миналото. Фокусът на тези положителни елементи е единственият универсален „Бог“, който човечеството е имало до сега, чийто символ е Слънцето. То като външен символ на Бога, е било боготворено съзнателно, или инстинктивно дълбоко в биологичното, психологическо, и духовно сърце на всеки мъж и жена откак свят светува. Има много елементи, които според популярният окултизъм пряко или косвено орбитират около този фокус на преклонение, и братята и сестрите ги съхраняват с цялото си сърце. Това са светлината, озаряването, яснотата, естествеността и универсалната зависимост от Любовта, Щедростта и космическото пространство за действие. Накратко според Учението на Бялото братство нашата вселена е идентична с „Универсалния дух“, или Бог, и в тази форма на съществувание, в този материален свят на Земята, човечеството може „да види“ Универсалния дух не по какъвто и да било друг начин освен проектиран чрез силата на слънцето и множеството му трансформации.
Втората важна характеристика на Учението е, че то приема, че всичко от елементарните частици до галактиките и човешкия мозък е живо и е съзнателна част, произхождаща от Универсалния дух. Това изисква огромна отговорност към обкръжението на когото и да било, и внимателно обмисляне на връзката не само с всяко човешко същество, но и с животните, растенията, и всички предмети, както и елементите и силите на природата. Според Учителят процесът на еволюцията е довел атомът до по-сложни и по-добре организирани (т.е. „пo-съзнателни“) форми на съществуване през минералите, растенията, животните, хората, белите братя и сестри, учителите, светците и ангелите. Успоредно с този процес на еволюция може да има и инволюция (предназначена да разшири корените на духа), в който процес хората се прераждат в животни, животните в растения, растенията в минерали, ангелите в светии и пр.
Третата характеристика на учението е, че главната цел на братята и сестрите, в задължението си да трасират бъдещето на разкъсваното от стълкновения човечество, е да се издигнат стъпка по стъпка в пътя си на хармониране с Универсалния дух, или казано на прост език докато достигнат пълна хармония със своето обкръжение. Инструментите на този процес са основните сили, които служат на еволюцията на вселената. Това са:
Любовта: единствената сила чрез която можем да прозрем (като хора на земята) Универсалния дух, или иначе казано чрез който да почустваме процеса на постепенното сливане с него.
Знанието: Това е силата, която осветява за нас хармоничния ред, в който елементите на света и фактите от живота са взаимно зависими в „Голямата картина“ на Универсалното съзнание, както и основните сили чрез които сме взаимно свързани с тях.
Здравето: Това е силата, която ни учи как да оценяваме и да се грижим за тялото (т.е. формата) в която Универсалното съзнание е избрало да съществуваме, или дори (ако искаме да го формулираме по no-смел начин) е избрало само за себе си да съществува в нас.
Щастието: (Веселието) Това е силата, която ни държи свързани с космическите сили, и ни дава неизчерпаема енергия да се хармонизираме с Универсалния дух.
Четвъртата характеристика на Учението, която ще посочим тук, е че братята и сестрите са свързани предимно с основните неща в човешкото съществувание на земята. Те гледат на социалните, политически, класови, културни, религиозни, езикови, етнически и прочие проблеми като на нещо предоставено като изпитание или изпит в живота. „Проблемите“ (точно както се казва в учението на Кришнамурти) всъщност не съществуват. Според учението на Бялото братство „проблемите“ са създадени от адептите на Черното братство, които забавят и спъват с всички възможни средства процеса на еволюция и хармонизиране с Универсалня дух.
В началото на no-миналия век, беше станало очевидно, че човечеството навлиза в един свят, който ще ограничи човешката индивидуалност в името на икономическата и социална сигурност, които индустриализацията предлагаше. Беше станало ясно, че модернизацията, въпреки че направи продължителността на живота на отделната личност по-голяма и увеличи възмозкностите за образование и масова информация, успоредно с това стесни поведенческото пространство и щеше да ограничи придобиването на универсалното, хармонично знание и мъдрост до професионална тренировка и индоктринация. В съзнанието на голяма част от интелектуалния елит на обществото, в който се беше родило Братството, беше очевидно, че държавните структури ще намерят начин да увеличат „проводимостта“ на социалните механизми, които насочват груповото поведение; че ще стимулират държавната сила и ще повишат бюрократичния тероризъм срещу отделната личност, за да може всеки мъж и жена да са заменими в механизмите на масовото производство за отворения световен пазар. Влиятелни водачи и мислители като някогашния толстоист Влайков от радикалната партия, и Стамболийски от земеделския съюз търсеха начин да направят достъпна всяка придобивка, която западната наука и технология предлагаше, без това да води до подчинение на западния начин на живот.
Бялото братство не търсеше начин за скъсване с новия социален ред. За него скъсването на вътрешното „аз“ с каквото и да било групово поведение, (което би могло да бъде манипулирано от механизмите на модернизма) било то религиозно, идеологическо, социално, класово, расово, или езиково, и намирането на път към носенето на основните необходимости на живота, беше единственият начин да се постигне хармонично съществувание без примирение с изискванията на социалното групово поведение.
Както пее битълсът Харисън:
„Изгрява слънцето... Добре е!“
И разбира се Джон Аенън:
„Всичко, което ни трябва, е любовта1.“
Или може би песента на Харисън „The sun is rising... It is going to be all right!“ да е своего рода далечен, странен превод на братската песен:
„Изгрява слънцето... пръска светлина...“
Едва ли! Вероятно това просто е учението, което Братството е изграждало през цялото време: Че основните положителни сили във вселената ще бъдат готови за помощ всеки път, когато станем достатъчно мъдри, за да започнем да търсим начин да влезем в хармония с Универсалния дух, и че основните между тях са Слънцето (като най-ярката форма, в която Всемирния дух ни се разкрива) и любовта (която ни води все по-близо до истинската същност на нашето съществувание).
Така или иначе през 1936 година „Изгревът“ беше напълно изграден. От неотразимото си сияние на духовен център до чернозема, от който беше избуял.
Около Салона цъфтеше истинска райска градина от всякакви цветя; предимно рози. На изток от него и на юг от „кухнята“ беше просната редица от продълговати маси и пейки, на които се хранеха не само братята, но и който поиска. Менюто беше постно, като в петък се сервираше, както вече казах, само прочутата „ангелска супа“, без каквито и да било подправки. За прочистване. Храненето беше безплатно. За когото и да е бил той брат или сестра, или някой от строителните работници, които градяха и ремонтираха богаташките вили оттатък Дървенишкото шосе, като вилата и ресторанта на Савитски, изящната къща на най-големия експерт по скъпоценните камъни в България - Сахакян, и пр. В края на обядите след 1940-та година брат Симеон минаваше с канчето си, в което всеки от гостите на Кухнята пускаше лептата си. Кой колкото иска. Имаше и постоянни жители на Изгрева, които години наред се хранеха в Кухнята без да дадат стотинка. Скитници, асоциални типове, клошари... Никой не ги закачаше. Зад масите растяха редица огромни лешникови храсти, които хвърляха сянка върху обядващите през летните горещини, и зад тях бе една от зеленчуковите градини, за които се грижеше бай Ради. Не за цялата. Един обитател на района си бе построил дървена барака с площ по-малка от нормална палатка, и никой не го закачаше. Бай Ради просто спря да сади около нея.
В посока към Витоша бяха насадени десетки божествени борове. Те ограждаха поляната, на която се играеше Паневритмията, и която приютяваше бараките на стенографките, както и една беседка, в която всеки от гостите на Изгрева, или братята и сестрите сядаха на приказка, когато им скимне. До бараката имаше идеален слънчев часовник. (Вече споменахме астрономическите интереси на Учителя). И като говорим за общуване там, извън времето, когато се играеше паневритмията, трябва да споменем, че в центъра на поляната имаше внушителен стълб с осветление висок волтаж, което се палеше при нужда, по което и да било време. Сладките приказки вечер не бяха забранени.
На изхода на Поляната, салона и кухнята имаше дълъг ред от пейки наредени в кръг, където всеки гост на Изгрева можеше да седне да си побъбри преди беседа, или след Паневритмия, или когато и да е. Учителят често сядаше тук между братята, или гостите да побъбри с тях. Беше винаги усмихнат, любопитен, въоръжен с остроумни хрумвания свързани с разговора, който се води.
На излизане от комплекса на Кухнята, Салона и Поляната, под клоните на боровете, се белееше както я наричаха „Чешмата“ на Изгрева. Съвършено изградена от майсторите на Бертоли! С релефи на фигура, която държи глобус; орел, който строи гнездо; и пасяща сърна в планините под изгряващо слънце. Всички знаеха наизуст надписа над бароковите извивки на върха й: „Мисли добре, работи добре, храни се добре!“
Надолу по сенчестата алея към Дианабад, срещу овощните градини и лозето на бай Ради, следваха бараката на Боян Боев
хроникьорът на Братството. Беше много малка, защото както обясних Боев беше нисък и по-голяма не му трябваше. Зад неговата барака по посока на Борисовата градина беше къщата пак построена в стила на дъсчените бараки на американските трансцеденталисти на нашумелия софийски издател Атанасов. Поредицата му от томове за най-големите философи на времето беше фурор на книжния пазар в България. Съпругата и дъщерите му бяха забележителни. Едната беше изключителна цигуларка и стана преподавател някъде из Европа.
По-нататък по посока на парка беше бараката на Симеон Арнаудов. Той беше една от най-скандалните фигури на столицата по онова време. „Скандална“ в кавички, разбира се. Славеше се като неоспоримата звезда на православния клир на столицата. Беше син на авторитетен софийски свещеник. Имаше божествен певчески дар на драматичен тенор и пееше в църквата „Свети Седмочисленици“ на ул. Граф Игнатиев. Православните софиянци се тълпяха в тази църква по големите празници да го слушат! Всичко вървеше по мед и масло, докато един ден вестниците гръмнаха и не спряха няколко дена. Отец Арнаудов по време на великденската служба запраща кандилницата си в стената, хвърля си църковните одежди и разтриса най-акустичната ни софийска църква с мъжествения си тенор, че не може повече да служи на този фалш, на това духовно безплодие изградено на преструвки!
Беше неудържим!
Телескопичен блик
Най-бурният порой сред хора, животни и природни бедствия, за които си спомням пише в спомените си внукът му. Личната му история започваше от казаното пред мен, от борбата му с мечката в центъра на Търново. „Ударихме рамо в рамо“ ми разказа. — „Бутаме се, но усещам, че почват да ми омекват колената. Срам! Хората гледат. Погъделичках я тогава. Погъделичках я по пъпа - казваше. - И се предаде...“
Беше завършил Семинарията под синьо-коравия поглед на баща си, протоерей Григорий. Нещата явно бяха стигнали до „манастирът тесен за мойта душа е“ (Става дума за скандала в „Св. Седмочисленици“)... Важен е драматичния жест, а при него жестове и гейзери колкото щеш... Пренася се на Изгрева. Явно и в този период Мони безотказно проявява склонност към бурните си ментални уравнения, защото Учителят с усмивка казва: „Две черни овци си имаме на Изгрева - Гради и Симеон.“ ...
Намира време да завърши консерваторията в класа на Събчо Събев, отказва назначение в Старозагорската опера и остава с семейството си на Изгрева...
Слави се със съвършеното готвене на печен лук и коприва с ориз и следва фанатично три принципа: Според първия, краката на масите и столовете трябва да се режат, за да може стойката на седящия да е в пълна изправеност. Бедата беше в това, че веднаж резнати, краката никога не можеха да добият равност, килваха се, така че се налагаше ново рязване, и пак, и пак. Накрая се стигаше до полулягане в полуяпонски интериор. Вторият изискваше, всички езици на обувки да бъдат анулирани. Анулирането беше спонтанно и с каквото падне под ръка - нож, тесличка - каквото и да е. Последният изискваше джобовете от всякакъв вид да не зеят. Ръцете трябваше да се движат спокойно, да не се разконцентрират в търсене на това и онова. Решението просто. Игла, конец, тел - джобовете зашити!“
Близък приятел е на лечителят Петър Димков, на теософа Софрони Ников. Един от роднините му пада в четата на Хаджи Димитър в битката при Дълги Дол и се споменава от Захари Стоянов. Друг - Тодор Арнаудов - заедно с Паница и Ризов гони през зимната нощ на 12 януари по софийските улици Стамболов „с гол в ръката нож“.
Симеон Арнаудов завърши творческия си живот като солист на военния ансамбъл на Филип Кутев.
Следващата и последна колиба по посока на парка беше колибата близнак на прочутите изгревски астролози Иван Антонов и Влад Пашов. Тя беше построена на една три-четиридекарова братска зеленчукова градина опираща южния край на Поляната. Сега на нея е построена отоплителната централа на Руското посолство.
Тук му е мястото да повторя една подробност свързана с някогашния дъновистки лагер. Бараките и някои от къщите на Изгрева бяха строени без спазването на каквито и да било кадастрални съображения. Дънов по това време има много специфично отношение към тукашната квартална особеност. Той вижда „Изгрева“ като селище на Бялото братство изградено между Борисовата градина на запад, Дървенишкото шосе на север и изток, където по това време стърчи Виларовата фабрика за тухли и керемиди, и на юг до околовръстната линия на София, която минаваше през Дианабад. Учителят настоява тези терени да се закупуват от последователите му и да се дават доброволно за общо ползване, а не да стават юридическа собственост на самото Бяло братство. Колкото и странно да изглежда на пръв поглед. Неговата концепция е, че братството трябва да е духовно общество, което да не е свързано с никакво юридическо лице - било то стопанско, обществено, - духовно никакво! Основните причини за това са две: Първо - постоянните гонения срещу Изгрева от православната църква и непрекъснатите му арести и следствия, които можеха да доведат до окончателна забрана на Братството и тогава, съвсем естествено, всичко построено, всичко изградено от братята щеше да изчезне от лицето на земята. Второ - което е най-важното изграждането на надигащия се на Изгрева стопански колос неименуемо щеше да привлече истеричната алчност на социалните маргинални, а тяхната агресия никой не можеше да спре.
След време много от белите братя се сдобиха с местата си по силата на узаконяването на собствеността на заселили се обитатели на парцели с непредявени искания за строеж, или без плащане на данъци за поземлена собственост от оригиналните си собственици. Тук - между другото влизат големи терени на Изгрева представляващи бивша собственост на избити по време на народния съд високопоставени лица от времето на Царство България като министъра на финансите, и по-късно министър председател Богдан Филов.
Това отново е пример на дълбоката далновидност на Учителя. Ако духовната общност на дъновистите беше изградена юридически, при идването на „Народната власт“ на Девети септември, от нея нямаше да остане и помен още в рамките на година, година и половина. Вместо това отнемането на братските имоти и одържавяването им трябваше да мине през безкрайно разтакаване: да се въведат законите за забраната на едрата градска собственост, да се проведат съдебни процеси срещу собствениците на каквито и да било братски имоти: било то бараки и къщи, градини и паркове, или овощни и други земеделски терени.
Един пример. Мястото с бараката близнак на Иван Антонов и Влад Пашов, дадено за ползване от благотворител на Братството през началото на 30-те години, беше окончателно отнето от собственика му след дълги съдебни разправии едва през края на петдесетте години за постройката на съветското посолство. Цяло десетилетие след 9.IX.1944 двамата астролози на братството си живееха там, където бяха живяли откакто са на Изгрева, докато народната власт окончателно ги изрита от картофената градина, над която се гърбеха, за да си осигурят скромната ангелска супа.
Авторски блик
Отивахме на „Изгрева.“
Така се казваше лагерът на Бялото братство. Тате живееше там, когато най-напред дойде в града. Не ми хареса. Всички бяха толкова съвършени! Знаех го от писмото, което тате ми беше изпратил.
„Скъпи Наско,
Благодаря ти за писмото, което ми писа, въпреки че още не съм го получил (диктувах писма до тате на мама). Лиляна (това беше сестра ми, по-малката) ми каза за него. Но тя ми писа и лоши новини че обичаш да викаш и да се биеш (така беше писал тате, но нему вярвах, защото Лиляна не беше някой, дето обажда). Ако това е вярно, ще ме е страх да идваш в София, защото хазаинът ми не обича много шум. Трябва да станеш добро момче...“
Какво ме интересуваше поканата на този хазаин! И не бях добро момче. Никак даже! Всички бяха толкова съвършени: градът, трамваите, хазаинът, „Изгревът“! И аз се фехтовах с тях, и ги пробождах с невидимата си шпага, и виках, и крещях отгоре им... Такива съвършени само!
Или може би толкова бях във възторг от този разкошен нов свят, че не смеех да си призная!
Сутрините бяха по-добри. Въздухът беше сладък и хладен през това ранно циганско лято, и алеите от жълта глина бяха толкова меки под подметките ми, че преди да излезем от парка и да навлезем в зеленчуковите градини на Бялото братство забравих, че ми се спи и заподскачах около тате.
От края на единицата, през Борисовата градина, до морето шарени барачки на братството трябва да беше половин час. Мина като минутка.
Колибките бяха зашумени под гъсти кичури плодни и диви дървета. По-малки за дребните обитатели, по-големи за едрите те приличаха на шпертплатови балтони, временно забити в земята между пъстрите цветя. Тате беше ранобуден и едва беше съмнало, но тези хора вече се бяха разпърхали като врабци. Никой нямаше, колкото и да надничах през отворените прозорчета на бедно обзаведените бараки.
Свихме по една алея и под кичур борови дървета се провидя огромна поляна. Идваха звуци на цигулки и флейта, и стотина човешки гласа пееха, но преди да излезем изпод сенките, песента свърши, и поток от хора плъзна към розовите лехи около нас. Някои от тях ни поздравиха с отворена длан, вдигната до рамото, и аз попитах тате защо поздравяват като Хитлер.
— Грешиш, милорд! — Едно звънче се обади в гласа на човека, който се изравни с нас. Отворената длан на фашистите значи „Ще те плясна!“ А нашия поздрав значи: „Ето, не крия никакво оръжие в ръката си, защото съм ти брат!“ - Мъжът се обърна към тате като към стар приятел: -Добър ден, брат Васил!Хубаво, че си довел младия лорд Фаунтлерой толкова рано със себе си.
- Добро утро, брат Иван! отвърна тате.
На пръв поглед това беше най-непривлекателния човек, когото бях виждал дотогава! Як като скала, с огромна уста, къс нос, сбръчкано тежко лице, заключено между редките кичури на косата му, които безжизнено висяха върху рамената му, той бе живо доказателство за господството на духа над материята, тъй като ме плени още в първия миг, в който се срещнахме, с лъчезарната си усмивка и златните звънчета, които се обадиха в пълния му с доброта мъжки смях. Иван Антонов може би най-популярният астролог на България от всички времена!
Тате беше дошъл за Любомир Лулчев, един от близките сподвижници на Учителя, и както разправяха личен астролог на царя и негов съветник. Разбрахме къде е по големия кръг последователи, скупчени под двете мушмули в края на поляната.
Лулчев беше изключително красив човек с големи мустаци като на Ницше, светлосив костюм, бяла риза и седефена на цвят вратовръзка с диамантена игла, той бе център на групата обикновени хорица, които прехласнато слушаха какво има да им каже преди да плъзнат към града по канцеларии, банки, печатници и кой където си изкарваше хляба. Братски чувства щяха да владеят над хората в близко бъдеще, и никаква сила нямаше да може да спре този процес, понеже е вътрешен, и които живееха само за себе си щяха да страдат, а които служеха на любовта щяха да видят, че местата им ги чакат...
Групата около него взе да се разпръсва, и той поздрави тате. Малко се учудих, че отблизо не беше толкова помпозен.
- Получих няколко броя от книгата ти каза тати.
- Изпратих една на Гюлмязов в Сливен, а другите ще разпространя. Прегледах я и се радвам, че можах да помогна да се отпечата.
Лулчев спря очаквателен поглед върху тате.
- Ами - на тате му беше трудно да намери думи, защото беше честен човек. - Според мен книгата ти има положителните качества на другите ти книги. Единствената ми забележка е, че ако края беше по-добре мотивиран, щеше да е добро постижение и в чисто литературен смисъл.
Студеният блясък на диамантената игла беше единствения отговор на плахата му забележка. Стана ми мъчно за него. Тате разбираше от книги. Какво си въобразяваше тоя гълъб, дето уж му е приятел ?
Тате пръв наруши мълчанието:
- Какво става с нашия въпрос?
- Брат ти трябва да е по-търпелив - каза Лулчев. - Царят първо трябва да състави новото правителство... Промяната на повърхността никога не е важна, точно както е в литературата. Какво е формата, ако не черупка на съдържането на литературната творба? Важно е какво има вътре; черупката не можа да покаже дали е запъртък, или не.
Дръпнах тате за ръката:
- Хайде да си вървим!
Лулчев улови погледа ми, но аз му разбих диамантената игла на хиляди парченца с един удар на рапирата си. Убих го на място.
- Да вървим. Не го слушай!
- Или той например! - Лулчев ме посочи. Почувствах хипнотичната сила на погледа му. - Изглежда красиво момче. Това е само черупката. Какво е отдолу не знаеш. Така че, когато счупи зъбите на сестра си с локомотивчето си, ти ще го пренебрегнеш, защото не можеш да разбереш, как може едно толкова мило момче да направи нещо толкова жестоко. Но това е Лошият човек, който преследва вашето семейство, това е дядо му, който се е вселил в него, за да продължава да те измъчва.
-Я да мълчиш! - извиках колкото ми стигаше гласът. - Веднага да млъкваш!
Избухнах преди да разбера какво правя. Затупах земята с крак и крещях отгоре му, и гатерът на мустака му замръзна, без да дореже последната му проповед.
Следващото нещо, което помня, беше как брат Иван ме отвежда за ръка настрани от двамата приятели.
Децата са лапни-шарани и беше лесно да се успокоя. Обиколихме огромния кръг на поляната, кухнята под гъстите лещаци, след това се търкулихме на тревата, и той ми разправи как бил във военното училище, как попаднал в затвора, заради нежеланието да се подчини на военната дисциплина и пр. Премълча опита си за самоубийство и временната си слепота, която го бе довела тук да търси утеха като градинар на братството. Разказваше само анекдотите от миналото си, и се смееше от сърце.
- Уплаши го до смърт! В мига, в който видиш несправедливост, нападаш като овен с главата напред! Трябва да се научиш да бъдеш пo-сдържан, лорде, или ще има да патиш!
- Говореше глупости на тате! - казах аз.
- Всеки има недостатъци. И аз, и ти, и всеки... - Меденото звънче пак задрънка в гласа му. Много го развеселяваше тази случка.
- Наистина ли е бил военен?
- И още как! Глупаво е да си военен, само че бях.
И ми разказа този път подробно как останал сирак и как по-големия му брат решил да го прати във военното училище да се отърве от него.
- А как попадна в затвора? - Вече бях достатъчно окуражен от дружелюбността му, за да мога да го питам това, което най-много ме интересуваше.
- Имахме един фелдфебел с конски наочници и той ни караше да маршируваме в кръг, и първо да го поздравяваме него, след това един телеграфически стълб на другия край на кръга. За да упражняваме отдаване чест в движение, нали разбираш? Отдавах чест на фелдфебела, но не и на стълба. Така че ме попита защо не изпълнявам заповедта, и аз му казах, че не мога да казвам на стълба: „Здраве желаем, господин фелдфебел!“, защото е стълб, а не фелдфебел. И той ми каза: „Просто си го представи!Много е просто. Просто си представи, че е обратното!“ „Искаш да кажеш - отговорих, - че дирекът е фелдфебел, а ти си дирек, така ли?“
Смях се, и се смях, и той се смя, и отново бях весел до немай къде.
Скок-подскок! - какво ме интересуваше еди-кой си, или Лулчев, или каквото и да било! Имах си нов приятел, който не поздравява диреци, като го карат да ги поздрави!
И пак подскок! Иван ме заведе до Лулчевата барачка, където беше тате, и аз му грабнах ръката с две ръце да я целуна, но той я издърпа. Още ми се сърдеше.
Крачех търпеливо край него по пътя на връщане, докато най-сетне реши да ми прости, без да разбере, че аз бях този, който искаше да му покаже, че съм му простил с тази цевлувка, а не че исках прошка. Но, голяма работа - всяко чудо за два дни!
* * *
Така че това бяха братята... Всякакви ги имаше. И дето не отдаваха чест на диреци, и дето се бореха с мечки, и дето носеха на гърба си „вилите“ на царските съветници...
Като погледнеш от страни ще си кажеш, че са били просто послушковци. Не пият студена вода, не се черпят с алкохол, не се кичат, не се надвикват, не се ръгат с лакти, обличат се просто, винаги са усмихнати... Само че някой като не се кичи, това значи ли, че е доволен и щастлив с това, което Бог му е дал? Доволен ли е напълно от това, което е в него, което не се вижда, но е вътре в сърцето му готово да поникне и да се разцъфти всеки път, когато му дойде времето? Без някой да му казва: „Строй-сееее-Е! Разцъъъъъф-тИ!“ Като това дето щяхме да бъдем японците на Балканите, спасителите на бялата раса, австрийците на жълтите павета, или бранителите на световния пролетарият, и непреклонен страж на мира!
Помислете си какво значи Бог да е вътре в теб, и ти да го търсиш там вътре, и да искаш да се издигне бавно-бавно и да се покаже. Сияещ! Звучи помпозно. Така е. Помпозно е, и аз не казвам, дали е правилно, или не е. Говорим тук за това какво се крие под простотата и неафектираността на Белите братя. Говорим за това дали Иван Антонов може да каже на фелдфебела, че не е дирек, за да му отдава чест, и дали това може да ме задави от смях, и да накара мъчителния ми първи ден на Изгрева да просветне.
Винаги нещо живо, „различно“ напираше в тях! Каквото и да е.
Май споменах за носенето на вилите на царските съветници, ама не съм казал за какво става дума. Младите братя по онова време, дето работеха по парковете на София, бяха сменили една стара беседка от Борисовата градина, и я докараха на Изгрева за виолиста Ангел Янушев, че беше се задомил с една от сестрите. Гигантът Гради Минчев, брат му Атанас, Игнат Котаров и още някой там, само че като стигнаха до чешмата с орлицата, алеята ставаше тясна и не можеше да се сместят да носят беседката надолу към вилата на Лулчев, дето щеше да живее Ангел. Нямаше как да я хванат четиримата. И Игнат се пъхна и клекна под нея, и го овързаха с въжета, и се напъна и я дигна сам цялата, и лангур-лангур, насам-натам, дотътри я, ни жив ни умрял до дъното! Заживя си там Ангел с жена си. Роди им се прочутия най-голям бас саксофонист на българския джаз! Точно така! Янушев...
Е! И аз слизам от чешмата с орлицата надолу към лозето, и лисва проливен, направо апокалиптичен летен дъжд. Горещо е, небето отгоре над Витоша е небесно синьо и кристално ясно, но дъждът пердаши, и шиба, и аз се скривам за миг под една черница да поотмине... И ето, че надолу по пътеката след бараката на Васил Иванов, срещу Янушеви, изскача един мускулест мъж на средна възраст; съвсем гол от кръста нагоре. В ръката си държи цигулка! Вдига я под брадата си и започва да пердаши със умопомрачаващо форте фортисимо в четири четвърти такт:
„Светъл лъч отгоре слиза
малките цветя да озари.
Близо изворче извира,
Леко блика, шушне шумули...
И цветята весели, весели, весели...“
И спря, и набързо си прибра цигулката, че тя горката направо щеше да цъфне като мокър цървул, и хукна да се скрие!
Този епизод от преди седемдесет години блясва в главата ми всеки път, когато съм се сгромолясвал по очи в калта.
И ставам! И се хиля!
Иван Антонов беше най-големият ми прятел на Изгрева.
Учеше ме да садя картофи. Предаваше ми уроци по астрология. (Нямате представа колко въоръжен бях аз с тези си знания, когато преподавах лекции по средновековна и ренесансова английска литература в университета. Не с картофите. С астрологията!)
Иван излъчваше страхотна енергия! Както казах, имаше проблеми със зрението след опита си да се самоубие като млад, и лицето му беше повече от сурово. Тези дето ги беше направо страх от него му викаха „Горилчо“. И като се разсмееше (непрекъснато се смееше между другото!) смехът му звучеше като разхлопана шепа коледни звънчета.
Не си поплюваше.
Обичах го затова, че е „друг“.
Друг! Има „Друг!“ и ако не си „Друг“ направо си „Никой „.
Братята масово бяха „Други“.
Сестра Балтова пък беше населила бахчата зад лешниците пред кухнята, като оня скитник, който не говореше с братята и ядеше в кухнята без да плаща. В малка, спретната даже кокетна барачка, направо зад дирека с телефона. Беше винаги елегантна, бяла, не дебела кажи го „оправена“. Царствена и грижливо благосклонна към всеки, стига да може да запази нивото си на пълно превъзходство.
И ето че тази близост между бараката й, и Салона се зареди с известно напрежение. Учителят извиква брат Иван да го предпази от - как да го кажа! - непредизвикана от нищо агресия. И Иван всяка вечер тихомълком заставаше на поста си, и ето че по едно пълнолуние ли, безлуние ли, сестра Балтова пресича през входа на кухнята към входа на антрето към стълбата към стаята на Учителя, и Иван изскача пред нея.
- Къде?
- Учителят ме извика да отида при него.
- Цяла нощ съм тука, и не съм видял някой да те вика!
- Ами, извика ме по другия път! („Божественият път“, един вид!)
- Тогава и ти иди при него по другия път.
- И сестра Балтова се връща притихнала.
С Иван не се спореше по него време. (Да знаехте само как подпали акълите на милиционерите, като дойдоха да арестуват тате няколко години по-късно. Държаха го три дни в затвора, по този случай, между другото!
Това бяха братя и сестри от кръга на зрелите братя и сестри по него време. Като Борис Николов, като Лулчев, Николай Дойнов, Боян Боев, който учи и се дипломира с отличие на Запад, за да дойде да стенографира всяка дума, която казва Учителя.
Бертоли!
Бертоли, който неуспоримо правеше най-съвършените венециански мозайки на планетата. Абсолютно съвършени! Живееше на Изгрева с жена си Лучия, и сина си Джильо. (Дъщеря им по него време вече беше женена). Джильо беше хлапак наша възраст. Факир на новите марки велосипеди от следващото поколение! Дето понеже бяха семейство италианци в къщи не говореха български, и така и не го научиха съвсем както трябва колко десетилетия, и аз не знам! Още чувам италианското вибрато на Лучия да разтриса лятното утро на размърдващия се Изгрев:
- Джильо! Порта ла бичиклето, че папа, че те бие!
На италиано-шопско наречие: „Донеси велосипеда, че баща ти ще те бие!“
Като разтуриха „Изгрева“, семейството им се изсели във Франция, и Джигот (така му беше прякора на сина им) стана асистент в института на Фредерик Жолио Кюри. Още я има, абсолютно необяснимо защо и как, прастарата улица, дето цепи някогашния Изгрев на две: „Фредерик Жолио Кюри“. Аз живеех на номер 83. Тръгваше от парцела, дето преди шейсет години беше къщурката на Бертоли.
Но да не бързаме с тогавашното младо поколение, преди да сме споменали старите обитатели. Връстниците на Дънов.
Къщата на Стоименов, с релефния светилник на фасадата, още стърчи до гората на улица Жолио Кюри.
Малко по-надолу беше бараката на Дядо Благо! Вечно ухиления дядо Благо с неговите детски стихотворения и гатанки:
„Рипнал вол
В тъмен дол.
Чула кумалашка,
Вирнала опашка.
Що е то?“
Ха, върви познай, „що е то!“ Не може да се познае, защото отговорът е стърчушката на герана кладенец, дето няма кофа и скрипец, и тя, разбира се, няма нищо общо с никаква „кумалашка“ , защото няма такава дума. Има просто прът, който се натиска надолу, кофата с водата да се качи нагоре.
Нали ви казах! Трябва да бъдеш друг, или си никой!
Дядо Благо абсолютно мязаше само на себе си. Децата бяха луди за книжките му с абсурдните му гатанки.
Ами доктор Жеков! Обожаван лекар във Варна. Черноморската ни столица. Градът дето винаги е бил по-шик от Пловдив!
Елегантен, строен мъж. Всички го знаят. Риза с колосана яка, въздълго изпипано сако, жилетка на раета с ланец на джобчето, дето лъщи златната верижка на немския му джобен часовник. Панталон също на раета като жилетката. Стоп! Не питайте за лъскавите му мъжки чепици от онова време, дето като кацне муха на тях да се разкикерчи и да падне на земята заради плъзгавото им лустро! Защото няма обуща!
Д-р Жеков по едно време във Варна ходи бос! Вика най-скъпия файтон от пияцата, да го закара до тежкарските му клиенти, качва се на бос крак, и поема като некоронясано божество. Ходенето бос за него, по онова време, беше абсолютно необходимо, защото човек така се зареждал с целебния земен магнетизъм. Питайте някой доктор! А пропо, - както вече казах, - от началото Паневритмията на „Изгрева“ се играеше на бос крак.
Това е! Хората викаха д-р Жеков и му плащаха двойно, защото беше най-добрия лекар. Толкоз!
Като го срещнах за пръв път на Изгрева - вече беше седемдесет осемдесет годишен. Нищо му нямаше. Всеки ден ходеше до Борисовата градина, обикаляше Изгрева, разменяше по някоя дума с тоя и оня. Уви! Вече не бос! И имаше адска склероза. Губеше се по цели дни!...
Или си друг, или те няма! Казвам ви!
И сега искам да спомена една две думи за по-младите от Иван Антонов и Бертоли: Игнат Котаров. Гради Минчев. Атанас Минчев. Димитър Грива. Васил Иванов. Няголов, който беше от по-претенциозните последователи на Лулчев на Изгрева. Савата.
Вече споменах как в блестящия си разказ „Мусаленския Бог“ професор Христофоров описва главозамайващите планинарски изцепки на Игнат. Как Учителят предлага на най-добрите си туристи при едно изкачване на Мусала, да слязат и да донесат дамаджана с кристално чиста вода от Мусаленското езеро. Не зная дали можете да си представите какво значи това изкачване.... (в нашия случай: „... При това слизане и изкачване!“). Запрятат ръкави няколко от младите братя. Атанас Минчев един от братските звезди на туризма успява да слезе, но връщането му отнема часове и часове, и накрая трябва да му помогнат да се оправи. Игнат слиза, пълни и занася дамаджаната на върха, и слиза втори път... И се изкачва преди Атанас. Ни жив ни умрял, но определено: „Друг!“ Определено Мусаленският Бог Игнат Котаров.
Той идва за пръв път на Изгрева години преди това. Като студент. По онова време е запален анархист, напълно убеден, че религията е опиум за народите. Появява се по време на една от неделните беседи, застава между южната входна врата на салона и остъклената източна стена, и слуша беседата, и когато му скимне прекъсва Учителят и в лаконично избухване заявява, че това дето го разправя не е вярно. Лъжа е! Опиум за народа! Прави го няколко пъти. Симеонов иска да се намеси. Иван Антонов даже скача на крака втория път, когато Игнат се появява, но Учителят се усмихва и казва: „Не го закачайте! Той ще стане най-преданият ми ученик в Братството!“
Така и стана! Или си „друг!“ или си Никой.
А пък строителят, паркетчията Савата, всяка неделя се качваше на Витоша с една торба калеми и ги присаждаше на пръснатите нагоре по урви и върхове дивачки: диви круши, диви сливи, диви ябълки...
Тътриш се по върлите пътеки, и току над главата ти се жълтее една сякаш паднала от небето огромна сочна круша. Или ябълка. Не от майсторската ръка от златното сърце на Савата!
Боже мили! Смях, и песен, и любов...
Ако знаехте как съм се ухилил сега, щяхте да умрете от смях, и до вечерта да не се заядете с когото и да било...
* * *
Това бяха те изгревските симпатяги, но картината няма да е пълна, ако се задоволим само с описанието на тях именно.
Изгревът влачеше по алеите си и съпътстващи товари по-тежки от беседката на Ангел Янушев. Или по-деликатно казано по-силно изявени съпътници.
Картината ни ще бъде много непълна, ако просто ги прескочим. Ако ги премълчим. Много са, но трябва да спомена поне Михаил Иванов например, и Любомир Лулчев, за когото вече стана дума.
Михаил Иванов е ярка личност, и неотразимият му чар създава известно напрежение на Изгрева. Според някои от съвременниците му особено между сестрите. Учителят го окуражава да се нагърби с разпространението на идеите на братството на Запад. По време на Парижкото световно изложение през 30-те години Иванов остава там, и усилията му на мисионер на Бялото братство успешно се разпростират от Париж в Южна Франция, а после в САЩ и особено в Канада.
Любомир Лулчев е от старите, тежки дъновисти. Изявен писател. Ярък еталон пред българското общество на дъновистите. Цар Борис в усилията си да установи позитивни контакти със всички обществени среди и формации, за да се заздрави на трона след политическия фокстрот на звенарите, се свързва с него. Това става след разминаването си с Дънов под Първото Рилско езеро, на която Дънов отказва да се сближи с него. Лулчев с леката си суетност е привлекателна алтернатива, и царят урежда „непринудена“ среща с него в Зоологическата градина. На срещата Лулчев се държи дръпнато, но постепенно приема предложението на Царя да стане царски съветник. Принцеса Евдокия дори се сприятелява с него и си построява споменатата резиденция до „Изгрева.“
До тук добре! Сега подробностите. Лулчев не е от братята, които ще грабнат цигулката да свирят сърцераздирателно под дъжда. Той е изключително развит интелектуално, и нахлуването на все по-голямо число неудачници на Изгрева, които се приютяват там, фигуративно казано, просто за да се скрият под лешниците на ангелска супа, е неприемливо за него. Той вижда себе си като обединител, като фокус на учението на Бялото братство сред издигнати духовно дъновисти.
Бараката му е в непосредствено съседство с бараката на детската писателка Невена Неделчева там където сега е монголското посолство и около тях се събират дъновистите последователи на Лулчев: Няголови и пр. и пр.
* * *
Последните няколко години на Изгрева с Учителя минават под голямо напрежение. Върху България, както върху целия цивилизован свят, се стоварва ужасът на Втората световна война. България приема да бъде под диктата на носителя на еврейска кръв Хитлер, с неговите расистки антисемитски истерии, масови убийства и налудничави фантазии, че ще покори цялото земно кълбо под управата на висшата германска русокоса раса.
През юни 1942 започва да се сипе град от бомби къде ли не! Учителят изнася „Словото си...“ след проливна градушка на „Изгрева“.
Идва последния лагер на Седемте езера. Учителят дава песента която върви с текста:
„Аз мога да любя, добър да стана,
Аз мога да обичам, умен да стана.
Любовта и обичта
Ще ме научат на Бога слуга да стана...“
По същото време той прави публична декларация срещу насилията на немците навсякъде, където се появят.
През същата година е и последната Паневритмия на Поляната, изпълнена в стария дух и традиция на Братството.
Боян Боев издава книгата си „Учителят за дишането“.
На 25 юли същата година 60 ученика участват в Дианабад в курс за използването на Паневритмията в училищата.
През 1943 год. Братството предприема енергична акция за спасяване на евреите от хитлеровите газови камери, в която впряга всичките си връзки с интелектуалните и политическите си приятели.
Учителят се чувства уморен от редовните излети до Витоша. При поредната екскурзия там казва, че комунизма ще залее света, и че оттук нататък пред Братството са отворени три пътя, без да сподели кои са те.
При смъртта на царя, веднага след злополучната му среща с Хитлер, на която той отново отказва да даде български войски за Източния фронт, Учителят заявява, че Борис се е избавил окончателно от Кобургската карма.
На 31 декември 1943 година при Борис Николов гостуват Жорж Радев и Милка Периклиева.
Сега идва времето, когато след катаклизмичните бомбардировки на английската авиация над София, Учителят спешно се приютява при брат Темелко в село Мърчаево на изток от София нататък по Владайското дефиле.
И с това - колебая се да го кажа - истинският „Изгрев“ изчерпва заразяващите си духовни и живителни сили. Въпреки че в Мърчаево духът на братството още пулсира...
* * *
Снимки към глава седма: Изгрева 1936-1943
