Защо не можете да видите, ако не живата, то поне четирицветната репродукция на пеперудата Саligo brasiliensis? Да я видите кацнала, но не праза, а обърната. Пеперудата тутакси ще ви порази: същинска глава на кукумявка — толкова е поразителна приликата. От двете крила, обагрени като перушината на тази нощна птица, ви изничат две неподвижно вперени очи. Как студено бляскат широките зеници! И знаете ли, що придава илюзията на студен блясък? Към долния край на зеницата има бели петна — като отражения на светлината. Виждате, нищо не е забравено, за да произведе илюзията на живо око. Работила е сякаш майсторска ръка на художник, който познава всичките тънкости на живописта.
Що търси този жив образ на кукумявка, нарисуван с такова неподражаемо изкуство от ръката на неведом художник, върху трептящите крилца на пеперудата Caligo? Трябва да я види човек подгонена от птици, нейни врагове, за които тя е сладка храна — и ще разбере. Тогава тя тутакси кацва на някое клонче, бързо се врътва. обръща се и застава неподвижно: същинско лице на кукумявка! Птиците — уплашени — избягват с крясък. За тях пък кукумявката е страшилище. Пеперудата е спасена.
Мисълта на живата природа, написана върху крилцата на тази пеперуда, е ясна. Ясна е мисълта написана и върху крилцата на пеперудата Kalima Inachus boisduvnlii. Написана — не, а живописана. Кацне ли тази пеперуда с разперени крилца, наподобява две допрени едно до друго листа, с цялата им нерватура. Всичко напомня лист — и изострения горен край на крилата, и удължения като дръжка долен край.
Учените - ентомолози са назовали с хубави имена — гръцки и латински — тия явления на наподобяване и по багри и по форма, явления, които се срещат толкова често в животинския и растителен свят. И изтъкват, че биологичният смисъл на тия наподобявания: „хомохромия“, „миметизъм“, „мимикрия“ е очевиден — предпазване от врагове. Това наистина е очевидно, и без гръколатински имена. Но друга една очевидност — че във всички тия явления има разумност — повечето от естествениците не искат да признаят. Защото предпочитат да останат верни на своите предвзети материалистични теории, отколкото на простата, жизнена правда. И те измислят цел един апарат от технически термини — от всевъзможните „тропизми“ и „таксии“ до „адаптацията“, за да обяснят сложно тия прости иначе, прости по смисъл поне, явления. Интелектът — най-мощният научен инструмент на днешните хора, е достатъчно обигран, за да анализира, „разбере“ и „обясни“ едва ли не всичко. И неговата аргументация, въоръжавана от цел арсенал термини, действува едва ли не като заклинания върху повърхностния ум на обикновените хора. И наистина, в термините се крие понякога магичната власт на заклинание. Те действуват магически върху незрели умом хора. Позната е слабостта на тия последните към високопарната фраза, гъмжаща от чужди думи, модни термини, научни имена. А един научен термин често пъти не е нищо друго, освен словесно съкращение на едно дълго описание. Нищо повече. Той не крие в себе си никакво обяснение. Механичното пък обясняване на едно какво да е явление — или изобщо на целия феноменален свят — не представя някаква окончателна убедителност за проницателния ум. Дори и когато то е облечено в математична одежда — най-внушителната — когато то може да се прибере в стегнатата форма на едно диференциално уравнение, математикът - съзерцател не се поддава на неговата заклинателна власт. Защото знае — пак по математичен път — че ако едно явление може да се обясни механически по един начин, то може да се обясни пак така и по безкрайно много начини. Ето защо, една теория сменя друга, една хипотеза — „по-удобна“, както би се изразил Анри Поанкаре — заместя друга, една философска система оборва и заменя друга. Как стават тия работи, познаващият процесите на научното и философско дело - знае. Няма да се спирам да обяснявам това. Исках само да подчертая, че прости, почти очевидни истини, които природата е изразила ясно и недвусмислено на своя жив език, се тълкуват често предубедено за угодата на никаква изкуствена теория, особено пък когато, както в наши дни, тя е призвана да слугува на партийни или идеологични цели.
Ето, вземете, да речем, приведеният пример та пеперудата Caligo brasiIiensis. Тя, като повечето насекоми, има врагове — птици, на които служи за храна. Трябва някак да се опази. И тя ли, природата ли, въобще някой — нека не отиваме за сега по-далеч от редуцирания език на фактите — изписва крилата така, че да наподобяват лице на кукумявка, плашило за птиците. Ясно е, че в случая имаме цяло разсъждение, присъщо на един мислещ разум. Пеперудата — ако е тя самата — сякаш е изучавала своите врагове. Узнала е, от що се боят те, от какво бягат. И е измислила средство за защита — да нарисува върху себе си, па и с цялата си форма въобще да наподоби, образа на кукумявка — плашило за нейните врагове.
Това е, което просто и чисто ни се налага от наблюдение на фактите. Тия факти могат да се тълкуват и обясняват всякак, от едно или друго становище, но те все си остават това което са — стъпки на една мисъл, ясна и очебийна. И никакво логическо извъртане не може да я измени. Дали за обяснението на тия факти ще се повика на помощ някаква „целесъобразност“ или „инстинкта“, който при последна сметка се разлагал според някои съвременни учени на биохимични съставки, свързани в цяла верига „тропизми“, „условни рефлекси“ и пр. и пр., безразлично е. Дали тук хората ще видят само сляпа работа на материята или участие и на разум, дух — безразлично е. Има нещо — както и да го наричаме. Най-после и нагон да е. Че ако нагонът може да върши такива чудеса, той е нещо велико! И от материален произход да е — какво лошо има най-сетне в тази поругавана от някои, величаена от други материя? Какво е крива материята за недоразуменията на хората? И какво печели или губи тя, ако й приписват или отричат самостойно и изключително битие? Тя съществува и ни се налага. Днес хората се борят за имена, чийто жив сок интелектът е пресушил до капка, та са заприличали на скелети или на призраци. Ето защо, навсякъде в света — под една или друга форма — е обявена война на интелекта.
Хората започнаха да се боят от този механизиран свят, в който като призраци се носят безжизнени термини, логически схеми, статистични таблици, мъртви цифри, сухи понятия. И те започват да търсят освобождение от този свят на интелекта, в който всеки средно развит човек, удобно настанен в някое кресло, с просто натискане на разни логически копчета, може да разрешава всякакви проблеми. Интелектът прилича на търговец, който вижда наредени и отбелязани в неговия тефтер разни стоки, брои ги, пресмята техните условни стойности, превръща ги в парични еквиваленти, но отде и как са дошли тия стоки, кой се е трудил с пот на челото да ги изработи, какви сили — и природни и човешки — са вложени в суровите материали, от които те са изработени, от всичко това той ни най-малко не се интересува. Седи си и самодоволно брои, тегли и пресмята. Колко просто! И затова ние присъствуваме на известни явления в света, които будят усмивка. Ето запример, някой философ съчинява една „нова“ етична система — написва, да речем, една етика на любовта в противовес на „етиката на дълга“. Дроби, разлага, анализира, преценява понятието за любовта, мъчи се да определи етическата му цена, да установи върховната му житейска стойност. А преди две хиляди години, великият Назарянин, когото юдеите разпънаха на кръст, живя любовта, и чрез мистерията на Голгота, вля магичната й сила в душата на човечеството, та го възроди за нов живот. Той живя любовта и благодарение на него — по живите пътища на живота — тя пръсна лъчите си и в мозъците на хората, за да могат поне мисловно да се издигнат до нея, да могат да я разчепкват логически и да градят върху нейните основи своите етически системи.
Живеят я и мистиците — поетите на Любовта. Тя преизпълня душата им и върши своето жизнено чудо чрез тях. И от изблика на любовта, от препълването на сърцето, те понякога изричат думи, които цъфтят в поетични образи, обличат се в символи, губят се в загадки. Но логически, „научно" мислещите люде сматрят думите им за глосолалия на психопати, за бълнуване на фантасти. Защото не са изречени и не могат да бъдат изречени на техния научен жаргон.
Ала в края на краищата, кой повече знае за любовта — младата ли девойка, в чието сърце се пуква пъпката на любовта и цъфва в дивен цвят под лъчите на великото слънце на живота, или привърженикът на „етиката на любовта“, който я изучавал по книги и знае много и логически да каже за нея?
В наши дни — край на една епоха — хората бягат от мъртвителния свят на интелекта, господствуващ, от една страна, в материалистичната наука, а от друга — в съвременния рационализиран строй, по две „ирационални“ посоки — по посока на интуицията и по посока на тъмния инстинкт.
И затова ще чуете да звучат в съвременна Германия, да речем, из устата на интелектуалните творители на „третия Райх“ формули като тази: от „Логоса“ към „Биосa“, (Ludwig Кlаges). Ще чуете да се проповядва почти с пророчески патос (Gottfried Benn, Spengler), поврат към тъмното царство на инстинкта — животинската стихия, в която се чувствува живото туптене, глухия звън на прадедната, свежа кръв; към култа на „силния“ (Fuhrer’a), на човека-хищник (Raubtier’a на Шпенглера) и ред други лозунги.
Така хората, морни от цивилизацията, искат да се потопят отново във волната стихия на инстинктите, в която се чувствува поне елементарния жизнен трепет, първичния жизнен устрем на звяра. Искат да се повърнат към епичните времена с техния жизнен синкретизъм, към стихията на хероите. Но напразно! Ония, които някога вихрено са препускали по дивите степи с кръв кипнала в изпънатите жили и с мишци изопнати като тетива на лък, няма да се върнат жизнено в същата форма. Те се връщат в своите потомци само интелектуално — като желани образи, като копнеж и жажда към биологичния си първоизвор. И затова всичките тия движения на запад имат характер по-скоро на атавистични поврати. В тях звучи не бодрата воля за живот на жизнените прадеди, а трагичната „воля за гибел“ на съвременния човек. Те обаче са ония психични акумулатори, в които се натрупва разрушителната енергия за една бъдеща война, последна може би, която ще приключи една епоха.
