XVII. ЖЕРТВАТА НА УЧИТЕЛЯ И НА УЧЕНИКА
1. Жертвата като същност и съдържание:
а) в старозаветната епоха:
В епохата на Стария Завет жертвата се явява важен елемент от Завета (от евр. – берит = договор) между Бога и човека. Изпълнител на Завета от страна на земното човечество е богоизбраният израилски народ. Той получава извънредно отговорната мисия да отстои и утвърди монотеизма в онази далечна епоха. При това – в обкръжението на езически държави и народи.
В старозаветните времена жертвоприношенията са характерни не само за Израил, но и за множество други народи (ср. Съд. 16:23). Писмените паметници от древния Угарит (ок. 1400 г.пр.Хр.) свидетелстват недвусмислено за разгърната ритуалност на жертвоприношения, носещи названия, сходни с тези в Стария Завет на Библията. Съдържанието на жертвата предполага заместителен характер – изкупление за греховете на хората чрез принасяне в жертва на животни, птици, храни или културни растения. Има и жертви за възхвала или благодарност към Бога заради Неговата доброта и любов към хората. Основният принцип е, че най-доброто трябва да се посвещава на Бога. В този смисъл често се среща изискването „без недостатък“ (ср. Лев. 1:3).
В старозаветната епоха различаваме четири основни вида жертвоприношения:
- жертвоприношение чрез изгаряне (всесъжение, всеизгаряне);
- хлебен принос (принасяне на храна);
- приноси за мир (примирителни приноси, мирна жертва) и благодарствени приноси;
- приноси за вина и грях.
В последния случай жертвата за вина се отнася повече за греховете спрямо други хора, а жертвата за грях е свързана с прегрешенията спрямо Бога.
Целта на жертвоприношението е изкупление (ср. Лев. 1:4), което би могло да се тълкува като „да покриеш“, „да изтриеш“ или „да изкупиш чрез заместител“ (ср. Лев. 17:11).
б) в новозаветната епоха:
В епохата на Новия Завет за всички вярващи християни има само една единствена жертва – кръстната смърт на Иисус Христос на Голгота. Чрез нея Той поема целия грях на света – за всички хора и за всички времена. Този духовен факт обуславя универсалността на Христовата изкупителна мисия на планетата Земя. Апостол Павел в своето Послание към евреите обосновава върховенството на Спасителя спрямо старозаветната система от жертвоприношения. Той е принесъл Себе Си в жертва веднъж завинаги и за всички (Евр. 10:1-18).
Изразено на езотеричен език, това означава, че Христос чрез Своята кръстна жертва изплаща планетарната карма. Вследствие на този нямащ равен на себе си духовен подвиг Той възприема функциите на Планетарен Дух (Логос), както и отговорността за еволюцията на планетата и земното човечество. С този акт на върховно самоотречение бива сложен край на господството на „княза на този свят“ – Сатаната, и великото Космическо Същество Христос поема в ръцете Си съдбините на нашата общност на разума.
Ако си припомним един от водещите постулати на езотеричното познание: „Всичко е енергия!“, и го отнесем към разгледаната ситуация, бихме могли да заключим, че след триумфа на Своята земна мисия, на Първото Си пришествие (идване) в познатия ни материален свят, Христос предлага шанса на всички, които приемат Неговото учение и го следват в живота си, да се присъединят към Неговата извисена енергийна сфера, сиреч – към Неговия егрегор.
За връзката и приемствеността между жертвоприношението в старозаветната и новозаветната епоха говори и Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно). Той разкрива качествената разлика между естеството, съдържанието и резултатите от тази човешка изява в двете ери от планетарната история, разграничени от рождението на Спасителя Иисус Христос: „В Стария Завет хората са принасяли жертвоприношения пред Господа. Ние, съвременните хора, като се явим пред Господа, какво ще принесем? – Най-хубавата мисъл, най-хубавото чувство, най-хубавата постъпка.“ Очевидно – в смисъла на казаното от българския духовен Учител – жертвата не е задължително да има материален, веществен външен израз. Всяка положителна мисъл и благородно чувство по свой начин представляват жертвоприношение пред олтара на Божественото съвършенство.
2. Жертвата на великите духовни Учители:
Жертвата на великите духовни Учители на човечеството е съсредоточена в четири направления:
а) въплъщението:
За да може духовната същност на великите Учители на човечеството да се прояви посредством материално тяло, те трябва да се „смалят“ (както се изразява Учителят П. Дънов) хиляди или милиони пъти. Българският Учител на Любовта свидетелства, че – например – Христос, за да се въплъти в земно тяло, е било нужно да се „смали“ 78 милиона пъти (!). В случая, естествено, не става дума за количествено смаляване или намаляване на размера, а за доброволно самоограничение, в резултат от което духовните Учители правят грандиозната жертва да ограничат своята могъща духовна природа до равнище и степен на интензивност на изявата, които позволяват тя да се проектира пълноценно в едно човешко тяло. Във всички случаи тези тела са подготвяни векове или дори хилядолетия, за да могат да приемат в себе си мощния дух на един велик Учител.
В Библията на две места е засвидетелствана родословната линия на Иисус Христос: в Евангелието от Матей, 1 глава, и в Евангелието от Лука, 3 глава. В първия случай тя е проследена от първия човек Адам до Йосиф Обручник, годеника и настойника на Дева Мария – св. Богородица, като особено подробно и поименно са упоменати наследствените връзки от Авраам до Йосиф. А във второто родословно дърво е разкрита генетическата приемственост от Иисус Христос, през Йосиф Обручник, до Адам, т.е. в обратен на първия ред. Елементарното изчисление показва, че са били необходими 42 поколения, за да може физическите тела на биологическите предшественици на Христос да се пречистят дотолкова, че Младенецът Иисус (инкарнация на едноименния Учител от земната Йерархия) да бъде в състояние да приеме в тялото си Духа на Христос. И то не веднага, а след тридесетгодишна сериозна подготовка и сурова житейска школа. И то не за дълъг период от време, а само за три години – колкото трае мисията на въплътения Космически Дух, Син Божий на тази планета.
Смаляването, казано по друг начин, притежава чисто енергийна характеристика. Колосалната духовна енергия на Мировите Учители и на Учителите от по-нисък ранг се „вмества“ в едно високо еволюирало и пречистено човешко тяло по методите на въплъщението или вселяването. Тялото бива използвано за целите на това въплъщение или вселяване дотолкова, доколкото то е във възможностите си да издържи вибрациите на обитаващата го енергийна същност и да ў предостави шанса да се прояви в пълнота.
Всяка изява на духа в материята е изпитание за него. Това се отнася и за нас, простосмъртните хора. Самоограничаването на индивидуалния дух в света на материята чрез едно несъвършено в сравнение с него тяло е равносилно на жертва. Тя, обаче, е не просто нужна – тя е задължителна за духовната еволюция на съществото. Всички най-важни и еволюционно определящи уроци духът (т.е. истинският човек) научава единствено на физическото поле.
Какво да кажем тогава за въплъщенията на великите Учители на човешкия род?! Тяхната поява в плът не е задължителна, понеже те вече са надраснали потребността от инкарнации в нашата материална действителност – напуснали са завинаги цикъла от раждане, смърт и ново раждане, т.нар. „самсара“ (от санскрит). Тяхното проявление в земно тяло е открай докрай доброволно. От това произтича и несравнимо по-високата стойност на жертвата, която полагат смирено пред олтара на всемирното Развитие, като цяло, и на еволюцията на човечеството, в частност. Те принасят тази прескъпа жертва пред лицето на Бога с пълното съзнание, че тя е абсолютно необходима за духовното израстване на техните по-малки братя и сестри. И че по-високата степен на духовна извисеност означава не господаруване, а по-голяма отговорност и по-всеотдайно служение. Отговорност спрямо Божия план за Земята и Вселената. Служение спрямо незрящите, пробуждащите се и пробудените души, като целта е първите две групи да се влеят в третата, да я разширят максимално и така да наклонят решително везните на планетарната духовност. До критичната точка, от която нататък човечеството следва да премине съвкупно в една по-фина сфера на мировата Реалност (наречена от ап. Петър „ново небе и нова земя“ във II Петр. 3:13).
б) общуването с хората:
Този аспект от жертвата на великите духовни Учители е свързан с потребността от тяхна страна да бъде проявено безкрайно, Божествено търпение, стоманена воля и неизмерима нравствена сила при контактите с множеството хора, които се намират несравнимо по-ниско от тях в еволюционно отношение. Тези качества и добродетели са им необходими, за да изявят – независимо от обективните трудности – Божествената Любов в общуването с по-малките си в еволюционен план братя и сестри, за да дадат израз на Божествената Истина и Мъдрост – до степен да грабнат сърцата на последователите си и на заинтригуваните спящи души. Така духовните Учители създават здраво ядро от съмишленици, които след напускането на материалната форма (тялото) и оттеглянето им от Земята да продължат Делото им на тази планета. Общността от адепти, последователи и симпатизанти като правило носи названието „окултна Школа“ или просто „Школа“ (този аспект от жертвата на духовните Учители ще разгледаме по-подробно в следващата подточка в)).
Именно в общуването с хората бива проверена най-щателно степента на духовна зрелост на съответния велик Учител и способността му да предава придобитото знание в достъпен за аудиторията вид. Под „духовна зрелост“ в случая имаме пред вид неговата подготвеност да служи и да се раздава на всички до степен на саможертва.
в) изграждане на окултна Школа:
По своята същност окултната Школа представлява умален модел на земното човечество. Поради разнородното естество и най-разнообразните степени на духовно израстване на участниците в нея тя изисква цялото себеотрицание на духовните Учители при създаването и поддържането ў като нормално функционираща духовна структура.
Изграждането на окултна Школа подлага на сериозен изпит способността на съответния Учител да организира общността от своите последователи, да координира усилията им да живеят и работят съвместно на Божията нива, да хармонизира техните разностранни съдби, характери и предразположения. За осъществяването на тази разновидност на неговата жертва не е достатъчно само умелото, безконфликтно и резултатно общуване с хората. Нужни са и ярко изразени организаторски качества, талант на координатор и хармонизатор на една хетерогенна маса от човешки същества, чиито цели и интереси – независимо от единството на убежденията (което далеч не винаги е безусловно) – нерядко ги противопоставят един на друг. Необходима е наистина Соломоновска премъдрост и гениална прозорливост, за да бъдат избегнати антагонистичните конфликти, да бъде съхранена целостта на Школата и да бъде осигурено нейното стройно, плавно и прогресивно развитие и утвърждаване в социалната среда.
Духовните Учители, макар и постигнали единение с Бога (сиреч с Божественото в себе си и извън себе си), все пак са разумни Същества с подчертана индивидуалност. Някои от тях обладават в изискуемата степен таланта да полагат основите на една подобна Школа и да работят за нейното укрепване и разширение. Други, напротив, предпочитат да продължат служението си спрямо великия Божий план за Космоса в самота или с шепа най-приближени ученици. И те също създават Школа, но в ограничени размери и с преобладаваща духовно-мистична насоченост. Докато първият вид Учители се чувстват по-уютно в непрестанно секуларизиращото се общество и с готовност наливат основите на своите Школи в една нерядко враждебна за тях атмосфера. И едните, и другите съдействат по свой начин за изпълнението на Божия Промисъл за Вселената.
г) земната мисия:
Този компонент от жертвоприношението на духовните Учители на човечеството включва като съдържание първите три, посочени по-горе аспекта на тяхната жертва, плюс духовно-мистичния елемент от изявата им в плът.
Мащабите и значимостта на земната мисия на един велик Учител определя неговия ранг в стълбицата на еволюционното израстване. Когато мисията на някого от тях обхваща земните хора като цяло, тогава именно говорим за „Миров“ или „Световен“ Учител.
Мисията на всеки автентичен Учител има външна (явна, открита) и вътрешна (съкровена, мистична, скрита) страна.
Всички контакти на съответния Учител със социалната среда, сред която е въплътен, са насочени към реализацията на външната страна от мисията му. Към тази му изява спадат благовестието (проповедта) му, работата с ученици, последователи и външни за създадената от него Школа хора, както и – в някои случаи – връзките му с органите на държавната власт и/или други институции, имащи отношение към осъществяването на земната му задача. Този аспект от дейността му е открит за погледите на всички – и симпатизиращи, и враждебни спрямо делото му. Тук няма нищо скрито-покрито. Всичко е явно, открито, достъпно за преценка, подтикващо разумните същества към самоопределение.
Вътрешният или мистичният дял от изявата на дадения духовен Учител като правило остава скрит за всички външни наблюдатели. Това е нещо, което се случва само между него и Бога. За него не се говори, то не е споменато в проповедите на този Учител, не бива огласено дори и пред най-близките му ученици. Причината не е в някаква излишна предпазливост или в изискване за проява, забулена във воала на тайнствеността. Главната причина е в неподготвеността на общественото съзнание за възприемане, осмисляне и подкрепа за тази част от мисията на духовния Учител.
Към скритата страна от земната изява на великите Учители следва да отнесем и извършваните от тях посвещения на достатъчно напреднали в духовно-нравствено отношение окултни ученици. Самите посвещения могат да бъдат получени от избраниците както наяве, в рамките на специална церемония (утвърден ритуал), така и в специфично състояние на съзнанието, когато то е отделено от тялото (например, по време на сън или видение). В редки случаи посвещение може да бъде придобито и в специална ситуация от ежедневието, непритежаваща нищо, което да я отличава от обикновения делник на посвещавания, ала заредена с дълбок вътрешен, духовен импулс.
3. Жертвата на окултния ученик:
Жертвата на окултния ученик може да бъде разгледана в три основни насоки:
а) вътрешна:
Ученикът по духовния Път е призван преди всичко да победи низшето начало у себе си, да подчини решително и окончателно плътската си, материална природа на духовната. Тази битка със самия себе си никак не е бърза и лесна. За нея са нужни поредица от въплъщения във физическия свят. Овладяването на поривите на тялото и неговите потребности изисква цялата вяра, целеустременост и преданост на ученика спрямо възприетата от него система от възгледи и убеждения. Този дълъг, на моменти дори мъчителен процес започва от мига на стъпването върху духовната пътека и продължава до завоюването на последното посвещение, до заветния връх на единението с Бога.
Към вътрешната жертва на окултния ученик спада и не по-краткият и не по-маловажен процес на придобиване на добродетели. Култивирането, утвърждаването и прилагането на добродетелите в живота на търсещите в Духа представлява задължителен, жизнено важен компонент от тяхното духовно-нравствено усъвършенстване, богоуподобяване в християнството. В рамките на този процес те непрекъснато преоткриват самите себе си, самоопределят се в съответното направление на индивидуализация и съчетават дълбините на самопознанието с широтата на познанието за външния свят.
За някои от конкретните характеристики и постижения на това ученическо жертвоприношение Учителят П. Дънов споделя: „Колкото човек по-голяма жертва направи, толкова тя по-голяма става. Колкото повече се жертва, по-умен става, по-силен става, по-добър става. Добрите хора са се жертвали, затова са силни.“ В контекста на тези думи на великия Посветен прозира духовният закон, че колкото повече даваш, толкова повече получаваш.
А върхът на жертвоготовността бива разпознат по величината на придобитата и раздадена от окултния ученик Божествена Любов: „Ти сега трябва да учиш жертвата какво е, защото Любовта по това се познава“ (Учителят П. Дънов).
Поредицата от благородни, целенасочени и конструктивни жертви, очертаващи пътя на окултния ученик и осветяващи неговия духовен хоризонт с меката светлина на съвършенството, довеждат до пълноценна, цялостна и триумфална проява на Божествената искра, заложена в душата му. Ако пожертваш всичко, получаваш Всичко. Крайният резултат е този, че се превръщаш в равнобожествен и съработник на Бога в цялото Битие.
б) външна:
Външната страна от жертвата на окултния ученик е съсредоточена в необходимостта той да надмогне решително предизвикателствата и изкушенията на социалната среда, да преодолее достойно изпитанията на земния живот и да даде в крайна сметка своя личен принос за изпълнението на Божия план както за самия себе си, така и за човечеството като цяло. Този аспект от неговата жертва е породен от сблъсъка на индивидуалността му с условията на действителността, в която живее. Неговата пробудена душа му нашепва тихо, ала достатъчно ясно, че всичко, което му се случва по време на съществуването му в материята, е урок – по-малък или по-голям, но винаги важен за неговата духовна еволюция.
Разглеждайки жизнения път на ученика като реализация на един по-висок по степен на съзнателност сценарий (изработен преди земното въплъщение на личността от нейния духовен водач и Господарите на Кармата, със съгласието на самия въплъщаващ се), Учителят П. Дънов формулира специфично наставление към него, наречено „Закон на жертвата“: „Раздай всичко! Когато дойдем до съзнателния живот, ние трябва да се пазим да не внесем никаква дисхармония в съзнанието на по-висшите същества, нито в съзнанието на Бога.“ В случая българският духовен Учител проследява взаимовръзката между земната изява на окултния ученик и нейното въздействие върху съзнанието на по-високо еволюиралите същества в Космоса, включително върху абсолютното съзнание на Върховното Божество. Изискването за хармоничност е съвършено задължително. То се явява следствие от действието на Втория херметичен принцип – за съответствието (аналогията). „Каквото горе, такова и долу!“ – заявява великият Посветен на Египет Хермес Трисмегист, обосновавайки взаимодействието между различните области и светове на Проявеното Битие. Взаимодействие, което протича както отгоре-надолу, така и в обратната посока.
Жертвата на окултния ученик трябва да бъде плод от неговото съзнателно самоопределение по Пътя към Истината – Истината за самия него и за света, в който живее. Той не може и не бива да върши нищо по принуда, понеже в такъв случай не би постигнал резултата, към който се стреми. Когато поднася най-доброто от себе си пред олтара на Божия Промисъл, то този му акт следва да бъде напълно осмислен и доброволен: „Туй, което доброволно се дава, то е само жертва (курсивът мой – К.З.). Под думата „жертва“ разбирам най-разумното, което човек може в дадения случай да направи“ (Учителят П. Дънов). Очевидно жертвата на ученика се ражда от обединените усилия на неговата разумност и неизтощимото му стремление да трупа все повече нетленни богатства в съкровищницата на своята душа.
в) следване на своя духовен Учител:
Да вървиш по стъпките на разпознатия от теб духовен Учител – наставник, изпратен ти от Бога; да изпълняваш безпрекословно волята му, тъй като знаеш, че тя е израз на Божията воля за теб; да служиш на делото на своя Учител с пълното съзнание, че то е Божие дело на тази планета – всичко това също е изражение на жертвата, която ученикът по духовния Път полага пред лицето на Всевишния.
Окултният ученик следва своя Учител с пълно и безусловно послушание. То не е породено от страх или единствено от уважение, а произтича от великата Любов между Учителя и ученика, както и от Божествената Мъдрост, която вече покълва в съзнанието на последния. Служение и готовност за саможертва в името на Божествената Любов – това е ядрото на жизнената мотивация на ученика. По този повод Учителят на Бялото братство в България отбелязва: „Любовта изисква себеотричане и подвиг. Вътрешният смисъл на живота се заключава в Любовта и нейното приложение като динамическа сила чрез самопожертвувание, жертва за висок идеал.“ Да даваш неизменно най-доброто от себе си и, ако е нужно, да се пожертваш заради триумфа на безсмъртната Любов – това наистина е духовен подвиг, възможно най-достоен образец на жизнена изява.
Окултният ученик знае, че всичко, каквото се случва в живота, е по Божие допущение и за добро. Принципът на вселенското Добро е неразделна част от неговото мислене и поведение. Затова и жертвата на неговия житейски път е достойно преодоляно стъпало по стълбата към храма на вечното Добро. Въоръжен с огъня на Любовта и факела на Мъдростта, ученикът достига заветната цел на поредицата въплъщения в материалния свят – тоталната свобода в Духа. А това е свободата да твориш не просто в сянката на Бога, а заедно с Него! Затова и Учителят П. Дънов е в правото си да твърди: „Ученикът, който жертва, е добър. Ученикът, който е мъдър, е добър!“
Следвайки своя духовен Учител, ученикът рано или късно разбира, че „Бог е единственият, за Когото човек трябва да пожертва живота си“ (Учителят П. Дънов). На друго място в Словото си Учителят на Любовта – Предвестник на Новата Култура на VI коренна раса, доразвива тази ръководна концепция за естеството и насочеността на духовната жертва: „Единственият, за Когото можете да се жертвате във всички случаи на живота си, е Бог. Дръжте идеята за Бога, за Любовта в ума си като свещена, основна идея и не се страхувайте от нищо.“
И така, без страх и съмнение окултният ученик извървява дългия и нелек път на своето самоосъществяване. В самия му край, в подножието на жадувания връх на съвършенството той отправя духовния си взор нагоре, към незалязващата синева на Божествения свят, и осъзнал дълбоко в себе си какво е сторил Бог, за да му помогне да стигне дотук, от цялото си сърце възжелава да извърши ответен жест на благодарност и синовна признателност. Ученикът е съзрял за великата саможертва пред портите на вечния живот. Учителят П. Дънов изразява този съдбоносен момент от неговата духовна еволюция с неповторима яснота и поетичност: „Казано е: „Бог толкова възлюби света, че даде в жертва Сина Своего Единороднаго, за да не погине всеки, който вярва в него“ (Йоан 3:16 – б.К.З.). И ти кажи: „Аз толкова възлюбих Бога, щото давам всичко в жертва, за да Го позная.“ Кажете ли тъй, всичко ще дойде.“
От този светъл миг нататък жертвата на ученика е факт, който никой не е в състояние да заличи от аналите на вселенската памет. Тя е удостоверена с печата на Божественото и проправя пътя му все по-напред – към обгърнатите в мистичен воал чертози на великите комически Учители.
