V. ДУХОВНИЯТ УЧИТЕЛ
„Когато говорим за Учителя, разбираме великата безпределна Любов, която се изразява в даване на знание, на мъдрост, на щастие, на блаженство на всички същества.“
„Онзи, Който говори през вековете, е Един и Същ. Във всички времена Бог е, Който се изявява на хората. Той е Един. Образите, с които се изявява, са различни.“
(Учителят Петър Дънов)
1. Духовният Учител – Пратеник на Бога:
Огромната част от нас, хората, по своя път към Истината търсят авторитети, които да ги изведат до целта. Без съмнение такива са свещените писания на народите и религиите, чиято история се простира от дълбока древност до наши дни. Но освен писаното Слово на нас ни е нужен и жив, личен авторитет – една извисена в духовно-нравствен смисъл личност, чието послание да чуем, да го възприемем със сърцето и душата си и да го последваме. Личност, в чийто облик да открием съвършеното въплъщение на Божията Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. И да бъдем готови дори в огъня да се хвърлим заради нея... И не само, и не толкова заради самия човек – вдъхновен свише водач на мнозина, а заради идеята, чийто изразител е той. Такава личност е духовният Учител.
В своето Слово българският духовен Учител Петър Дънов (Беинса Дуно) разкрива подробно многопластовия образ на тези извисени лидери измежду човеците. Ала за да избегне всякакво възможно заблуждение, преди всичко той уточнява кой именно стои зад плеядата духовни Учители на човечеството: „Учител в света може да бъде само Бог (курсивът мой – К.З.). И когато Христос казва на учениците Си: „Един е вашият Отец“, Той подразбира великия, единия Учител.“ Следователно сам Бог изразява Себе Си, Своята същност в лицето на Своите Пратеници в света на материята – Учителите на Божественото учение. Той е, Който ги изпраща на отговорната им мисия. Той е, Който ги дарява с пълномощията да оповестяват волята Му. Той е, Който говори чрез тях.
Отношенията между Божественото, въплътено в лицето на духовните Учители, и хората са както между Родител и деца. Първият помага на вторите да осмислят своето назначение в материалната действителност, да проумеят потенциала си и начините за приложението му в една-единствена насока – за Добро! Т.е. за изпълнението на Неговия величествен План за Вселената. Той ги напътства, Той ги повдига след неизбежните им падания по Пътя, Той им прощава безчислените грешки, съпътстващи мъчително бавното им израстваве в Духа. Той им предоставя всеки ден, всеки час, всеки миг дори шанса да започнат отначало. Той е съвършеният Небесен Отец, за Когото Учителят П. Дънов свидетелства: „Учителят – това е Бащата. Бог се превръща в Баща и взима известно отношение към нас, по закона на Мъдростта.“ Духовният Учител на земните хора винаги е конкретна историческа личност. Но в същото време той е проявление и на онзи Божествен Принцип, носещ на всички в Космоса знание и светлина: „Ето защо под „Учител“, в универсален смисъл на думата, ние подразбираме великата Божия Мъдрост, която внася истинското знание в света, която внася всички нови идеи, всички нови форми, всички нови чувства и импулси в живота“ (Учителят П. Дънов).
В своята проповед, отправена към съзнанието на по-малките им братя и сестри, Учителите на човешкия род втъкават неизменно откровението за Единството на Живота. Пирамидата на всичко съществуващо има за свой вечен връх Бога – Твореца на Вселената, а всичките ў етажи под Него са творенията Му: от най-извисените Негови съработници до най-ниското в еволюционно отношение минерално царство. Затова „... един е великият Учител в света, макар и много да са Неговите проявления.“
Духовният Учител представлява изява на Божията Мъдрост като Принцип на Битието. Но същевременно той е въплъщение и на същността на Създателя, чиято субстанциалност ние възприемаме като светлина: „Учителят е проява на Божествената светлина (курсивът мой – К.З.). Колкото повече човек приема от тази светлина, толкова повече е свързан с Учителя си – не по форма, но по съдържание и смисъл. Словото излиза от Учителя, но принадлежи на Бога (курсивът мой – К.З.)“ (Учителят П. Дънов). В този ред на разсъждения става ясна и заключителната реплика на българския духовен Учител: „... Христос, Буда, Кришна, Мохамед, Мойсей, Питагор и аз сме фикция. Реалност е само Бог.“
Пратеникът на Небето, духовният Учител е най-верният, най-преданият Служител на Бога. И понеже „Бог е Любов“ (I Йоан 4:8,16), „Учителят не служи на преходното. Той служи на Любовта! Защото служи на Бога.“ Неговото служение се отличава с определена цел, продиктувана от конкретния исторически и космически момент, от равнището на общественото съзнание и най-актуалната за съответната епоха задача на планетарната общност на Разума: „Всеки истински Учител, всеки Помазаник Божий е изпратен със специална мисия на Земята.“ А да бъдеш Помазаник на Бога, означава Той да те е изпълнил със Своята непобедима мощ, да те е подготвил за осъществяването на онази част от Своя План, за която именно ти си най-подходящият изпълнител: „Може да бъде Учител само оня, който е осенен и помазан от Божия Дух. Който не е осенен от Божия Дух, няма право да учителства. Защото ще престъпи Божествения закон“ (Учителят П. Дънов). Всяка изява на автентичен духовен Учител оказва въздействие не само върху общността от хора, сред които е въплътен той. По принцип тя има универсален характер, т.е. вълните (или вибрациите) на неговото проявление в плът се разпростират във всички направления и достигат и най-отдалечените кътчета на Вселената: „...Учителят, който е една колективна единица, отразява живота на целия Космос; и ... неговият живот от своя страна има отражение в целия Космос.“ Колективната единица в цитирания пасаж означава, че всяко материално въплъщение на такъв Учител представлява групова проява на цяла плеяда напреднали души.
Дотук щрихирахме образа на духовния Учител като конкретна индивидуалност – Пратеник на Бога в един материален свят, какъвто е земният. Но той има и друга проекция – в самия човек, в неговата безсмъртна духовна природа. Това е т. нар. вътрешен Учител, който като същност изразява пробуждането и пълноценното изявление на Божественото у личността. Езотеричното учение защитава максимата, че всяко истинско познание започва със самопознанието. Надниквайки дълбоко в бездната на своето духовно естество, ученикът по Пътя към съвършенството открива най-истинния и същевременно най-близкия до себе си Учител – своето висше „Аз“. От този момент нататък той слуша винаги гласа му и го следва неотклонно. Познаването на вътрешния Учител в случая е задължителна предпоставка за разпознаването и на „външните“: „Ако не познавате Учителя вътре във вас, не можете да познавате и външните Учители. Ако не познавате Бога, Който е във вас, не можете да разберете окръжаващите неща.“ Прониквайки до основите на Божественото, което съгражда всичко в света, стигаме до фундамента на Битието. От него започва всичко. И в него се завръща. Учителят – независимо дали е външният или вътрешният – има за основна задача именно това, да помогне на търсещия да достигне до корена на Божествеността у самия себе си. Да съедини в неразделна и неразделима цялост нисшето с висшето начало, подчинявайки първото на второто. Ала това е извънредно трудна за решаване задача. Затова и премалцина са заслужили да носят с достойнство титлата „Учител“: „Какво е званието „Учител“? Ти трябва да познаваш Бога и Бог да те познава. Не можеш да бъдеш Учител, докато не познаваш Бога и Бог не те познава. Моята мисъл е мисълта на Бога“ (Учителят П. Дънов).
За да достигнеш до духовното стъпало на Учител, следва да си натрупал огромен опит. За да си в състояние да даваш от себе си, би трябвало да си превърнал достойното за предлагане богатство в неотделима частица от душата си. Едва тогава можеш да протегнеш ръка и, разтваряйки дланта ў, да разкриеш блясъка на диаманта, скрит в шепата ти. И този блясък грабва погледите на жадуващите Истината: „Човек, който вече е научил всичко на земята, Бог го праща да учи другите. Като им преподава своето знание, те изпитват радост; но и онзи, който е пратен, се радва на тяхната радост.“ С една дума, радостта е взаимна. Няма нищо по-ценно и по-велико в целия Космос от взаимността! Тя е първородна дъщеря на великата Божия Любов. Нея именно търсят цял живот човеците по своя път в живота. Някои – единици – успяват да я открият... В лицето на сродна душа, с която споделят радост и болка... И вървят устремени заедно по Пътя... А той е безкраен и светъл – също като небесата, от които струи Любовта на Бога. Единственият достоен за следване Път...
И така, кой е Учителят – Пратеникът на Бога? Ще бъдем ли в състояние някога да отговорим достатъчно изчерпателно на този въпрос? А нужно ли е това? Освен познавателно значение този отговор крие ли и още неизследван потенциал на завоевание? Ето какво споделя по въпроса българският духовен Учител: „Кой е Учителят? Кой е Христос? Това са въпроси на невидимия свят. Невидимият свят – светът на Истината горе, – той ще разкрие отвътре Истината на човека.“
Същата онази Истина, която Бог е изтръгнал от сърцето Си и като неугасим факел от искряща светлина я поднася във всички епохи на Своите деца във Вселената. Истина, изтъкана от най-фините фибри на безсмъртието... Истина, която извайва от космически пламък свободния дух и в шеметен полет го отнася до самото лоно на Всевишния...
2. Качества и характеристики на духовния Учител:
„Един Учител има в света! Един е Учителят, Който носи истинското знание. Той има много проявления в живота, но по същина е само един. Намери ли човек един от моментите на Неговата проява, едновременно с това ще намери и себе си“ (курсивът мой – К.З.). От тези думи на Учителя П. Дънов следва, че да разпознаеш в лицето на една земна личност истинен Пратеник на Бога, означава същевременно да познаеш в дълбочина своята собствена същност. Казано на езотеричен език: познавайки Божествената изява в един въплътен на Земята Учител, ти познаваш и Божественото у самия себе си. Тогава именно изграждаш антахкарана – моста между висшия и нисшия ум. Съединяваш земното и небесното в собствената си духовна природа, пречистваш и извисяваш първото чрез второто и ставаш достоен да поемеш по пътеката на окултното ученичество. А тя е пътека на посвещенията.
Великите духовни Учители на човешкия род вече са оставили зад гърба си тази пътека. Те вече не говорят от свое име, а от името на Онзи, Който ги е пратил сред по-малките им братя и сестри: „Всеки, който е натоварен с мисията да изяви на хората Истината, не говори от свое име. Той говори от името на Единия Учител (курсивът мой – К.З.). Затова Христос казва: „Аз не дойдох в света да сторя Моята воля, а волята на Оногова, Който Ме е проводил“ (Учителят П. Дънов). Всеки един от тези Посланици на Божественото е живо изявление на онази неизразима Любов, която блика неспирно от сърцето на Бога и оживотворява всичко съществуващо. Жизненият път на истинския духовен Учител е нетленен паметник на Божията Любов и в малкото, и в голямото: „Учителят слиза, за да изяви Любовта. Това не е външен процес. През Него минават чистите струи на Любовта към всичко живо. Така Той иска да приближи душите към Светлината и Радостта, в които живее.“ Ала да се приближат и да заживеят в кристалното утро на душевния мир, на Божествената Светлина и Радост успяват само подготвените. Онези, които са преминали безчет сурови изпитания и са ги преодолели с чест. За останалите пътят е отворен и ги зове да опитват отново и отново. По този точно път вече са минали Учителите. За тях няма тайни нито в света, нито в човешката душа. Един от техните най-достойни Събратя рисува образа им така: „Не мислете, че Учителите не са се учили. Те са минали школите на физическия, духовен и Божествен свят и са имали откровението на целия Космос. Те познават вътрешните закони на Природата, познават устройството на света, познават устройството на човека, неговия път на развитие и великото му предназначение. Те познават ония строго определени отношения между неговия дух и душа, между неговия ум и сърце. И затова само те еднички могат истински да го ръководят по пътя на неговото развитие“ (Учителят П. Дънов).
Пътят на ученичеството не е единствен. И Учителите също продължават да се учат. Но при други условия, в други области на Битието. Тъй както развитието е безкрайно, така и процесът на усвояване на нови знания няма край. Българският духовен Учител отбелязва любопитни езотерични факти за този процес: „Великите Учители не се учат на Земята. Някои от тях ходят може би само за пет-шест години на Слънцето да се учат и после идват на Земята. Ако някои казват, че Великите Учители се учат на Земята, те са много прости хора. Сега вие можете да ме запитате по кой начин те отиват на Слънцето. Това нещо вие един ден ще проверите, няма какво да ви се казва. Туй е една истина. Както рибите станаха птици, както птиците станаха млекопитаещи, както млекопитаещите станаха хора, както хората станаха ангели, по същия закон ще стане всичко това.“ Съществуват извънредно разнообразни космически сфери, където Учителите да продължат да разширяват кръгозора си и да се подготвят за все по-отговорни задачи, вплетени в Божия план за Вселената. Тъй като истинският Учител притежава пълна свобода на избора, от неговото решение зависи къде и как да направи следващата стъпка по вечния Път на познанието.
Когато е въплътен с конкретна мисия, духовният Учител не се стреми да избяга от съблазните на светското. Той посреща и тях, и всички изпитания и страдания с гордо вдигнато чело, оставайки съвършено невъзмутим духом и недосегаем за стрелите им. Нещо повече, той неизменно благодари на Бога за великата привилегия да бъде подложен на тези изпити. Първо, за да докаже за сетен път достойнството на своя извисен над плътското дух. И второ, за да сътвори нов образец на мислене и поведение за следовниците си. Неограничената свобода на духовния Учител му предоставя и неограничени права, които да използва при изпълнението на задачата си. Разбира се, той никога не злоупотребява с тях, а ги прилага с максимална Мъдрост и отговорност.
Присъствието на Миров Учител на Земята като правило предхожда раждането на един нов свят, както и – след еони време – неговия залез и отмиране.
Словото на духовния Учител е една от характеристиките му, посредством която е най-лесно да го разпознаем. В това, което казва, няма и не може да има нищо случайно. Чрез думите си, употребени по най-хармоничния начин, той създава съответна вибрационна среда, благоприятстваща разпространението и усвояването на посланието, с което е изпратен: „... Когато Учителят говори отвън, чрез думите на някой език, неговият говор има определени качества. Учителят употребява всяка дума на мястото ў (курсивът мой – К.З.). Той знае защо е употребил една дума и какво въздействие ще произведат нейните трептения“ (Учителят П. Дънов). Духовният Учител умее да общува с всичко и всички. Всичко, което го заобикаля, му говори на собствен език: „За Учителя няма безсловесно същество в Природата – всичко му говори на свой език.“
Тялото на автентичния Учител е изградено от напълно одухотворена материя. На пръв поглед то не се различава от телата на обикновените хора. Ала зоркият поглед на Посветения успява да различи незабележимите дори и за най-усъвършенстваната апаратура анатомически особености, които го отличават от организма на средния човек. Духовният Учител не изпитва нужда нито от храна, нито от сън. Той черпи жизнената си енергия директно от Космоса. Ако се храни и (привидно) спи, то е най-вече, за да не хвърля в смут онези, които го следват. За да изглежда като един от тях. Зрящите измежду последователите му, естествено, са наясно с истинските му качества. Но за останалите е от значение да го усещат колкото се може по-близко до себе си. Първите са тези, които усвояват в пълнота уроците му, включително и в техните мистични дълбини. За вторите остава достъпен единствено външният, екзотеричният пласт на откровението.
Характеристиките на духовния Учител са дефинирани с пределна яснота в Божия план за Космоса. Всяко отстъпление от тях, дори и минимално, незабавно поражда съмнения в автентичността на претендиращия за това най-високо звание. За някои от най-важните параметри на личността, която назоваваме „Учител“, говори Посветеният на Бялото братство у нас: „Понятието за Учител е строго определено в Живата Природа. Учител е само онзи, у когото няма никакво насилие (курсивът мой – К.З.). Той е силен, но не упражнява насилие. Учител е само онзи, у когото няма никаква лъжа. Неговата възвишена разумност изключва всякаква лъжа. Учител е само онзи, у когото няма никакво зло. Неговата доброта изключва всякакво зло. Щом у някой човек има насилие, лъжа и зло, той не е Учител, той е ученик. Това е най-простото и най-достъпно определение за Учител и ученик.“
Истинският духовен Учител твърде рядко си служи със заповеди. Ала когато го стори, всичко му се покорява. И тъй като той самият е безсмъртен, макар и в плът, всичко, до което се докосне, ако е мъртво, оживява. Мнозина се обръщат към него като към съдия – с пълна увереност в неговата абсолютна справедливост. Но той не е съдия, а единствено помощник и изправител на недъзите човешки. Когато Учителят на Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта отправи взора си към някое същество, той го вижда такова, каквото е в дълбоката си същност. Нищо не би могло до убегне от проницателния му поглед: добродетели и пороци, слабости и положителни качества, минало, настояще и бъдеще. Като на длан вижда до дъното всичко, което е преживяло, преживява и ще преживее това същество. Великият Учител, освен всичко останало, е и мощен кармичен катализатор. Само един негов жест или поглед е достатъчен да ускори или забави събитията. Дейността му по обхват далеч надхвърля мащабите на физическия свят. При наличието на непрекъснатост на съзнанието той работи неуморно и на менталното (умственото) поле, където коригира непрестанно деформациите, извършени от адептите на Черната ложа. Негова грижа и обект на постоянен надзор не е само народът, сред който е въплътен. Той бди постоянно над всички нации, раси и цивилизацията като цяло. Той обладава в пълнота абсолютната Истина, тя пронизва всяка клетка от същността му. Човекът, роб на греха, представлява троичност от материя (материалност), погрешки и вериги. Троичността на свободната личност, наречена „духовен Учител“, е Дух, Истина и полет към съвършенството. Всичко изброено дотук – а и много още, което остава свещена тайна – дава право на това извисено Същество да заповядва и на себе си, и на всичко заобикалящо го в света. За него няма нищо скрито. Свръхсъзнанието му прониква мигновено във всяка точка на видимото и невидимото. Духовният Учител живее пълноценно и неизменно според закона на Божествената Любов.
Независимо че той има достъп до всички тайни на Битието, никога не заема позицията на господар по отношение на другите хора. Напротив, Учителят знае, че е изпратен между тях да им служи, така както служи и на Небесния Отец – беззаветно, безусловно, до край. Единствената воля, която следва, е тази на Създателя. Единственият глас, който слуша, е този на безмълвието. В тишината на вътрешния си мир той открива всички велики истини на Вселената. В мълчанието си се огражда с непробиваема броня спрямо козните на врага и празната суета на невежеството. Неподвластен на времето и пространството, надмогнал всички условности на материалното битие, Учителят на Мъдростта е истински съработник на Бога. Няма сила, която може да го отклони от пътя му. Природните закони не са в състояние да го подчинят, вятърът на промяната е безпомощен дори да разклати пламъка на преданото служение, извиращ безспирно от горящото му в самоотвержена обич към всичко живо сърце. Истинският духовен Учител не поражда кармични последствия с действията си. Нещо повече, като правило той поема кармичния товар от плещите на мнозина. Колкото е по-издигнат по стълбицата на духовната еволюция, толкова повече същества е способен да облекчи за сметка на собственото си натоварване. Ала той върши това не по задължение, а осъзнато, с готовност, понеже знае, че да си израснал по-високо в Духа означава не да властваш, а да поемаш по-голяма отговорност.
Учителят – пратеник на Божествения свят – притежава и правото да видоизменя индивидуалната и колективната карма. В редките случаи, когато това се налага, със своята сигурна ръка той изписва няколко нови думи или изречения в Книгата на Живота. Само пълновластен Наместник на Бога може да си позволи да борави с тази най-фина и изменчива тъкан на Творението. Ала той върши всичко с пълната увереност, че втъкава нови, здрави и потребни нишки в неизчерпаемия по богатството на възможностите си, разноцветен колорит на Божия Промисъл.
Учителят на дясното посвещение, Адепт на Бялото братство, „... носи със себе си три неща: свобода за душата, светлина за ума и чистота за сърцето“, според свидетелството на Учителя П. Дънов. Българският Учител на Любовта, предвестник на Новата Култура, предлага и други съществени щрихи към портрета на това забележително Същество: „Присъствието на Учителя се познава по това, че той дава живот, светлина и свобода. Защото Учител е само оня, който живее и работи по законите на Любовта, Мъдростта и Истината. Който не спазва още напълно тия закони, той е ученик. Любовта на Учителя е изпитана, тя няма защо да се изпитва. Знанието на Учителя е изпитано, то няма защо да се изпитва. Чистотата на Учителя е изпитана, тя няма защо да се изпитва. Учителят в истински смисъл на думата е съвършен човек. В него няма нито сянка от колебание, двоумение или неверие. Само Учителят може с право да се нарече велик и мощен човек, защото неговият живот има отражение в целия Космос (курсивът мой – К.З.). А щом животът и мисълта на един човек се отразяват в целия Космос, те са Божествени.“ Според външните признаци на своя живот Учителят не се отличава от другите хора. Ала това е само привидно. Самият той е живо въплъщение на собственото му учение. Проповядва истини, които сам е изпитал и преживял; те са част от него и той може без колебание, с цялата си категоричност да ги предложи на онези, които все още не са стигнали до тях, но са способни да ги възприемат, осмислят и приложат. Учителят поставя на пиедестал чистата любов към ближния – братската любов, която в убежденията му далеч надвишава по стойност доброволно преминатите изпитания по Пътя и дори посвещенията. Той е напълно естествен в поведението си, във всичките си външни прояви. Не изисква обещания и клетви от последователите си. Прекланя се пред свещената неприкосновеност на свободната воля. Никога не избързва, нищо не пресилва, винаги е антипод на всяка крайност и фанатизъм. Учителят не се нуждае от одобрението на никого, нито пък от реклама за дейността си. Никога не нарушава обществения ред. Най-адекватната му визитна картичка е собственият му живот. Истинският Учител винаги влиза през вратата, а не прескача през оградата. Той не върви пред следовниците си, а ги придружава по пътя им към съвършенството. На всекиго говори на собствения му език. На злото неизменно отвръща с добро.
Външният вид на духовния Учител е в унисон с цялостната му личност и по никакъв начин не се натрапва на наблюдателя. И в тази насока той дава прекрасен образец на онези, които имат очи да видят и уши да чуят. Учителят П. Дънов предлага неговия синтезиран портрет: „Учителят на Бялото братство се облича скромно, но винаги чисто и спретнато. Той не носи пръстени и украшения. На учениците си казва: „Не очаквайте много от мен!“ За да не изпадне ученикът в заблуда, той иска да го накара сам да изпита чистотата на своя Учител, сам да намери неговите вътрешни богатства, да види не външния, а вътрешния му блясък. При това Учителят на Бялото братство не ограничава учениците си, а им дава пълна свобода.“
Над Учителите от Бялата ложа и адептите на лявото посвещение (Черната ложа) се издига „друга една категория Учители – Великите Учители на Всемирното Братство, които познават методите и на едните, и на другите и регулират тяхната дейност“ (Учителят П. Дънов). Всемирната Ложа ръководи дейността на другите две, подчинени на нея ложи, които са нейни разклонения в Проявеното Битие. Така всичко, което става в Космоса, се насочва – рано или късно – в грандиозния поток на първоначалния Божий замисъл и план за света.
Духовният Учител не идва на Земята на празно място. Огромен сонм разумни същества подготвят неговото пристигане, за да се увенчае с успех мисията му. Невидима за очите на незрящия, тази подготовка засяга всички природни царства, както и зоните на невидимата реалност, в които протича еволюцията на съответната планетарна общност. Учителят П. Дънов разкрива картината на тези приготовления по следния начин: „Идването на един Учител на Земята е разумен акт на цялата Жива Природа. За да се прояви един велик Учител, трябва всички разумни души да се съберат на едно място. При това на Земята също трябва да се подготвят съответните условия за неговото идване.“ Съществуват строго определени предпоставки в духовната приемственост, за да бъде осигурено проявлението на такъв Божий Пратеник: „Трябва да се родят двама гениални хора, за да се роди един светия – в смисъла, който Живата Природа придава на тия думи. А за да се яви един велик Учител, трябва да се родят десет светии“ (Учителят П. Дънов).
3. Лъжеучителите:
„... Мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: „Аз съм Христос!“; и ще прелъстят мнозина. ... Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят; много лъжепророци ще се повдигнат и ще прелъстят мнозина. ... Тогава, ако някой ви каже: „Ето, тук е Христос!“ или „Там е!“, не вярвайте; защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните“ (Мат. 24:5,10-11,23-24). С тези думи Иисус Христос предупреждава Своите най-близки ученици – апостолите, за времената, в които ще надигнат снага и глас имитатори, лъжепророци и лъжеучители, които имат единствения стремеж да нахранят егото си за сметка на славата и светлината на Първоучителя и на завет в Неговата дебела сянка. След възнесението на Богочовека, та до наши дни подобни претенции са имали стотици, ако не и хиляди, човеци с огромно самомнение и нисък духовен ръст. Някои от тях са наши съвременници. Или те самите, или техните последователи очевидно не са запознати с библейските пасажи, които цитирахме по-горе (и с още редица подобни). А може би предпочитат да държат очите си здраво затворени пред тях... Тяхна воля! Господ допуска и такива светотатствени домогвания, защото и те създават ценна поука за можещите да разчетат смисъла им. И последствията, разбира се.
Следователно съществуват, най-общо казано, два вида учители – истински и лъжливи. Първите принадлежат към Бялото братство и подпомагат личната и колективна еволюция на човечеството, а вторите – към Черното братство; те привидно спъват еволюционните стремежи на хората, но дълбокият смисъл на тяхната проява е също служение на Бога, но със средствата на злото. Учителите от Бялата ложа предлагат най-краткия път към самоосъществяването на човешкото същество – следването и прилагането на Божествените принципи на Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта. Учителите от Черната ложа подтикват хората да израстват духовно посредством натрупания отрицателен опит. Това е най-дългият и най-мъчителният път на личностна реализация, но също с доказана ефективност.
Първата стъпка по духовната пътека изисква от кандидата за окултен ученик да развие качеството различаване: истина от неистина, светлина от мрак. Изискването включва и разпознаването на истинските и лъжливите учители. Най-точният критерий в това направление е даден от Христос в думите Му: „По плодовете им ще ги познаете!“ (Мат. 7:16). Плодовете от дейността на духовния Учител, Служител на Бялото братство, както вече бе посочено по-горе – според Учителя П. Дънов, – са „свобода за душата, светлина за ума и чистота за сърцето“. Точно обратното е при изявата на адептите от лявото посвещение: „Лъжеучителят носи със себе си робство за душата, тъмнина за ума и опорочаване на сърцето“ (Учителят П. Дънов). Българският велик Посветен не спестява суровите си, но точни слова относно отговорността, поемана от следовниците на мрака. Вездесъщата Божия справедливост въздава заслуженото за всяко действие и мисъл. Ала особено взискателна е тя, когато става въпрос за преките и косвени влияния върху човешката душа: „Ясно е тогава каква деликатна и отговорна работа е да бъдеш духовен Учител. Затова Христос се обръща към Своите ученици и им казва: „Не се наричайте учители!“ Ако някой си позволи самоволно да учителства и осакати духовно някои души, ще отговаря пред великия Закон. Великият Закон е благ, но и справедлив. Всички самозвани учители биват хвърлени в затвор и след като излежат своето наказание, чак тогава ще поемат правия път на своето развитие. А знаете ли колко хиляди години са потребни за това?“
Очевиден фактор за принадлежността на един Учител към Бялата ложа е наличието от негова страна на дела и плодове от делата в духа на Христовото учение. Той неизменно остава тих, ненатрапчив и пределно скромен. От друга страна, характерна черта – и то безпогрешно различителна! – за поведението на лъжеучителите са гордостта и егоизмът. Макар и същества от висока еволюционна степен, те са се поддали на поривите и страстите в низшата си природа и са ги последвали докрай. Така са се превърнали в инструменти на злото – с деформирана ценностна система, която безмилостно налагат на последователите си. Измежду лъжливите учители историята откроява имената на някои създатели на философски школи, основатели на религиозни ордени, окултни автори и други подобни знаменитости, спечелили си евтина слава сред човеците за сметка на сериозното отклонение от пътя на Истината. Отговорността пред Божия закон нараства успоредно с увеличаването на придобитите знания и придвижването по пътеката на посвещенията. Който е вкусил веднъж от нектара на Божественото учение и го е приел като пътеводна звезда за цялата вечност, няма право повече да греши. Толкова по-скъп данък следва да платят онези, които самоволно изкривяват Словото на безсмъртната Правда: „Като ви напомням голямата отговорност, която има един Посветен за една направена погрешка, искам да ви наведа на мисълта колко голяма отговорност поемат пък ония самозвани учители, които осакатяват човешките души“ – свидетелства отново Учителят П. Дънов.
Българският Пратеник на Небето разкрива и още един съществен щрих при разпознаването на лъжеучителите, изхождайки от вниманието, което те отделят на външния си вид, т.е. на формата – за сметка на смисъла и съдържанието: „Учителят на Черното братство не познава Истината и поради това обръща внимание на външността. Той се облича в най-хубави дрехи, носи най-скъпи украшения и накити и си слага пръстени, обсипани с брилянти.“ Както заявява същият духовен Учител на друго място в наставленията си към учениците, в облеклото не бива да изпъкват дрехите по цвят, кройка и пропорции, а лицето; и не лицето, а душата. Който проявява пристрастия към външния си вид – в смисъла на изнесеното по-горе, очевидно държи да афишира външното си богатство с цел да прикрие липсата на вътрешно.
4. Учител и ученик:
„Учителят е среда между Бога и ученика. А ученикът е среда между Учителя и народа, света.“
(Учителят Петър Дънов)
В някое от многобройните си материални въплъщения човешкото същество достига такава степен на духовното си развитие, при която става възможен контактът между него и духовен Учител. Това несъмнено е велик момент от пътя на душата в Космоса. Въплътената индивидуалност се превръща в осъзнат ученик в земното училище. Именно „осъзнат“, защото всички ние сме ученици в тази планетарна Школа, ала огромният процент от нас не го знаят. Малцината, които са прогледнали за истината, крачат по пътеката на окултното ученичество. Техният ход, ритъмът на придвижването и уроците, предавани за усвояване и прилагане, са обект на наблюдение и контрол от страна на извисен духовен Наставник, който отдавна е минал по същия маршрут и познава отлично всичките му особености.
Прочутата езотерична максима гласи: „Когато ученикът е готов, Учителят го призовава към работа и служение.“ Българският Учител на Новата Култура – Беинса Дуно, рисува тази ситуация със свои думи: „Учителят сам извиква своите ученици. И учениците познават гласа му.“ Да, няма съмнение, че учениците разпознават гласа на своя Учител, понеже те са свързани с него от миналото, от предишни въплъщения. Отношенията помежду им далеч надхвърлят тесните рамки на един земен живот. Ала е нужно в конкретната инкарнация пилигримът по духовния Път с цялото си сърце да възжадува Истината, да пламне в него пожарът на новорождението и той да се изпълни до последната фибра на съществото си с устрема и порива към съвършенство. Тогава именно Учителят му ще го докосне по начин, който не буди съмнение относно целта на призива. И от този благословен миг на взаимност контактът помежду им ще се възроди за нов живот и ново съдържание.
За всеки човек ще настъпи ден, в който той ще срещне в плът своя Учител. И не само ще го срещне, но и ще го разпознае измежду всички останали свои съвременници. Неописуемо е величието на тази среща! Търсещият ще погледне в очите едно необикновено Същество, което без думи ще изрази готовност да поеме съдбините му в ръцете си. Беззаветната преданост и Божествената Любов между Учителя и ученика няма равна на себе си във Вселената! Учителят е вълшебното огледало, в което ученикът открива собствения си съвършен образ – такъв, какъвто Бог желае да бъде. Наставникът по пътеката към великата Цел го води търпеливо и с неизразима обич и упование не само към необята на космическото познание, но и в дълбините на самопознанието: „Закон е – като намериш единия Учител, като намериш Бога, ще намериш и себе си. Като видиш Бога, ще видиш и себе си. А да видиш Бога, да видиш и себе си – това е най-свещеният момент в живота. За този именно момент човек живее“ (Учителят П. Дънов). Тук някой би запитал: „И все пак, как да разпознаем един духовен Учител?“ Основателен въпрос. Поне за мнозинството от нас. И както навярно се досещате, най-точен е отговорът на един от самите Учители: „Познаването на Учителя е чисто духовен процес (курсивът мой – К.З.). Учителят не може да се яви на физическия свят като завършен акт. Той не може да дойде и като някакво външно явление в живота. Учителят идва като вътрешна, разумна проява в човека (курсивът мой – К.З.). Затова отвътре става познаването на Учителя – в душата на ученика. Мнозина възприемат известни мисли по внушение и мислят, че това е техният учител, който им говори отвътре. Има, обаче, грамадна разлика между вътрешния говор на Учителя и внушението. Внушението е един акт на насилие. Говорът на Учителя е свободен акт. И затова, когато Учителят говори отвътре, ученикът се вдъхновява“ (Учителят П. Дънов). Следователно най-верният знак, по който ученикът разпознава своя истински Учител, е неговото вътрешно усещане, гласът на интуицията, който надделява над всички съмнения и колебания на ума.
Алхимията на общуването между Учителя и ученика се отличава с максимална степен на осъзнатост. Няма и не би могло да има нищо случайно, произволно и в двете направления на този мистичен контакт: „Учителстването подразбира един процес на висше самосъзнание. Трябва да се извърши един чисто духовен процес между Учителя и ученика. Необходимо е при това пълно съзнание за задачата, която те имат да изпълнят. В случая трябва да съществува такава пълна обмяна между Учител и ученик, каквато съществува между детето и майката в нейната утроба“ (Учителят П. Дънов). Това е общуване от най-фино духовно естество, общуване в Божия Дух. Една от главните му задачи е оживяването на латентните (непроявени) тела на ученика, които да се превърнат в пълноценни носители на съзнанието му. Способността му да се проявява във висшите си тела му открива пътя към най-светлите и извисени простори на невидимия свят, както и към мащабно съработничество с Космическия Разум. Този резултат от плодоносния обмен между Учителя и ученика е обрисуван от Учителя на Бялото братство в България, както следва: „И както човешкият дух работи в утробата на майката, за да изгради тялото на детето, както той се учи при този процес, взимайки участие в работата, която върши духът на майката, така и Учителят и ученикът трябва да работят едновременно с помощта на Божествения Дух, за да изградят духовното тяло на ученика – неговото вечно жилище.“ Именно затова „... първото нещо, което трябва да направи Учителят, то е да разкрие на ученика духовния, невидим дотогава за него свят, тъй както майката, след деветмесечно носене на детето в своята утроба, му разкрива един нов за него свят.“
Когато сред хората се въплъти истински велик Учител на Божественото учение, той бива приет по различен начин от своите съвременници. Едни от тях не забелязват у него нищо необикновено. Други откриват духовния блясък на присъствието му, ала понеже са роби на страстите си, а неговият съвършено чист живот мълком ги изобличава, те започват да го ненавиждат и преследват. Трети установяват мистичните дълбини на личността му, но леността ги приковава към постелята на безхаберието и те предпочитат да останат, както и преди, в полусънното състояние на безразличие; както е известно, рано или късно то води до регрес и саморазрушение. Четвърти съзират светлината на Учителя и ръкопляскат на разноцветното ў излъчване. Ала те не успяват да я разберат до край и го възприемат преди всичко като магьосник, хипнотизатор или факир – в съответствие с научната си или умствена нагласа. И на пето място – едва малцина зрящи или проглеждащи оценяват обективно и по достойнство титаничната фигура на Учителя, започват сериозно да изучават неговото послание, поемат по неговите стъпки, култивират добродетели и постепенно израстват като ученици по духовния Път. Тогава и Учител, и ученик преживяват неповторима, разтърсваща из основи съществото им радост, породена от съединяването им в Божественото: „Когато ученикът се радва в Бога, тогава и Учителят се радва на ученика. Защото Учителят търси не своята слава, а Славата на Отца си.“
Окултният ученик може да се нарече такъв, единствено когато окончателно е скъсал с преходността и на първо място – с повика на плътта. Той знае, че не може да служи едновременно на Бога и мамона, и е направил веднъж завинаги своя съдбоносен избор. От този решаващ момент нататък той става достоен за пълноценно общуване със своя Учител: „Ученикът не може да има приятелство и с преходното, и с Бога. Ако той люби Бога, преходното ще потъмнее за него, ще се скрие, ще изчезне. И тогава ще се озове в един друг свят на Светлина, Мир и Радост. Там ще чуе гласа на Учителя си“ (Учителят П. Дънов). Пречистеното и извисено съзнание на ученика – дори и в мигове на върховни изпитания – му позволява неизменно да разчита на подкрепата на своя Учител: „Когато си обременен в пустинята на живота, Учителят чува твоя зов. Повдигни съзнанието си и ще чуеш гласа му. И ще бъдеш утешен.“ Подходът на Учителя към всеки от учениците му е специфичен, неповторим, съобразен с индивидуалността на подопечния му. Изворът на неговата Мъдрост е достатъчно дълбок и широк, за да има място за всички жадни, без хаос, конкуренция и излишна надпревара. Българският Пратеник на Бялото братство описва този контур от общуването помежду им с кратки и точни думи: „Учителят има за всеки ученик особен говор. Изворът дава вода за всекиго специално. Тъй Учителят е един за всички, а и изворът е един, от който мнозина ще пият, без да си пречат взаимно. Когато мнозина пият от една стомна, там се явяват противоречия, преплитане и спор.“ Съвместната работа между духовния Наставник и търсещия Истината обучаващ се в определен момент довежда втория до онова качествено разширение на съзнанието, което на езотеричен език се нарича „посвещение“. Учителят познава превъзходно този път на духовно израстване и внимателно, с неизчерпаемо търпение, постоянство и Любов, стиснал здраво ръката му, без да я изпуска, повежда ученика по него: „Невъзможно е посвещение без Учител! Необходим е Учител за ученика. Той е, който ще му даде едно право направление в живота тук, на земята, и горе, в невидимия мир. Само този може да ти разкрие Пътя, който е минал по него и го познава във всичките му подробности.“
В отношенията между Учителя и ученика царуват строги правила, които не търпят изключения. Но законът за свободната воля е в сила и тук, в тази толкова деликатна област на духовната комуникация. Пратеникът на Божественото прекрасно знае, че не може да налага своите възгледи за света и живота – колкото и напредничави да са те – на кандидатите за ученичество. Той само им предлага да пият от извора на безсмъртната Истина, а всеки според равнището на собственото си духовно развитие решава дали да отпие. И ако да – колко. „Ако още от първата ми дума не се запали този, който слуша, той не е ученик. Аз да говоря Истината, а той да я разбира. Онзи, който слуша, и онзи, който говори, и двамата трябва да придобиват. Ако вие от една моя беседа нищо не придобиете и ако аз от една моя беседа нищо не мога да придобия, то всичко е напразно. Ако вие излезете оттук с една нова идея, с нови импулси, това учение е на място; ако във вашия ум не проникне по-голяма светлина, в сърцето – по-голяма топлина, и ако не станете по-решителни, по-съобразителни, по-добри, считам, че това учение не е на място“ (Учителят П. Дънов). По тази причина Учителят си служи не с убеждение, а с духовна храна. И тя не е насочена към преситения от интелектуални акробатики ум на придобилия книжно познание, а към жадуващия Словото на Живота: „За нас не е въпрос да убеждаваме хората, а да ги нахраним. Тези гладни души да ги нахраним. Но ще кажат: „Хубава ли е тази храна?“ Опитайте я. Ако е хубава, приемете я. За нас не е важно да се обръщат хората, а да се опита храната.“
Автентичният духовен Учител остава неизменно недосегаем за неразбирането и отрицанието на света. Дори и лавина от охулване да се изсипе върху него, той остава невъзмутим и непоклатим като скала. Той е дошъл в този свят заради шепата избраници, които го разбират и са готови да го следват. В тази насока Учителят П. Дънов споделя: „Аз не трябва да се спирам върху това, какво мислят хората за мен. Не трябва да обръщам внимание на омразата в света. Зная, че в този народ (българския – б.К.З.) има готови хора, готови сърца, които искат да служат на Бога. Аз зная, че между този народ на старозаветни има (и) новозаветни, има праведни, има и ученици – има от всички категории хора. Ако аз съм дошъл между този народ – дошъл съм за учениците, те ме интересуват (курсивът мой – К.З.). За праведните, както и за новозаветните и за старозаветните, има кой да се интересува. Вие трябва да бъдете смели и решителни, да имате вяра, че Бог е на наша страна. Когато дойде до изпълнението на Волята Божия, ние ще работим, няма да отстъпим нито на косъм. Никога досега учениците не са отстъпвали от своя път. Те са били подлагани на мъчения, на страдания, подлагани са били на огън, но винаги са отивали с радост. Трябва да знаете, че всичко, което се повдига срещу Бога, срещу Любовта, се дължи на невежеството в света.“
5. Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно) за себе си:
Всичко изнесено дотук е само опит да бъде нарисуван портретът на духовния Учител – и като институция, и като личност. Ала той не би бил пълен, ако не съдържа самооткровението на един реален исторически персонаж, признат от прогледналите за Истината за автентичен Наставник по Пътя към Божественото. В следващите редове предлагаме размисли и реплики (някои от които горестно вгорчени от невежеството или дори безумието на съвременниците му) на българския духовен Учител Петър Константинов Дънов (Беинса Дуно).
Особено любопитно е за изследователя на проблема, че българският духовен Учител разкрива сам (макар и с няколко думи) една от най-дълбоките тайни на собствената си същност: „Аз съм вселен. Вселяването е станало на 7 март 1897 година (стар стил). Това вселяване е станало на няколко етапа.“ Темата е твърде обширна, за да бъде разисквана в пълнота в рамките на изложение като настоящото, но сме длъжни да отбележим, че вселяването е основен метод в дейността на Всемирното Бяло братство при изпълнение на задачите му в материалната действителност. Скромните ни познания в сферата на прадревната езотерична мъдрост ни дават основания да предположим, че Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно) е Пратеник на Божествения свят, пълномощен представител на Духа на Истината (като еманация на Божия Дух) и на Школата на Христос. За последното черпим доказателства и от три други негови изявления: „Христос казва: „Говори!“ И аз говоря. Аз не правя, каквото искам. Каквото ми каже Господ, това правя, там отивам. И Господ прави за мене всичко, каквото аз искам. Бог ми казва да посетя някого, да повдигна някого.“ И още: „Аз познавам ли Христа или не? Не само че Го познавам, но живея с Него и се разговарям с Него всеки ден!“ И най-краткото и категорично: „Аз и Христос сме едно!“ (казано през 1912 г.; курсивът мой – К.З.).
Той самият няма никакво съмнение в своето пратеничество от Бога в нашия свят. Разбира се, не става дума за тур на овации, а за извънредно отговорна мисия, съпроводена с най-сурови изпитания: „Бог знае защо съм дошъл на света. Аз съм изпратен от Бога да покажа на хората пътя, по който трябва да вървят и да служат на Бога така, както никога досега не са служили. Щом се интересувате да знаете кой съм, това ще научите от Бога. Като отидете при Него, вие ще разберете кой съм и защо съм дошъл.“ В центъра на вниманието му е просвещението на българите и на планетарното човечество. Просветеният човек придобива надежда и се изпълва със силата да устоява на житейските изпитания, както и да служи на духовното начало: „Затова аз дойдох, за да ви оживя, да ви просветя, да ви помогна, да ви дам знание и мъдрост, да ви утеша, като взема част от мъката ви и ви предам от радостта да чуете Божието живо слово.“
Учителят на Бялото братство у нас характеризира основната задача на своето въплъщение по следния начин: „Вие казвате: „Какво мисли нашият Учител?“ Аз мисля да ви предам Божията Любов! Аз трябва да я пусна да върви! Земята ме интересува толкова, колкото ме интересува и Небето! Вие някой път трептите за Небето, а пък аз се интересувам и за земята. За мене раят и адът са тук! Като видя ад някъде, внеса светлина и го направя на рай. Когато купувате златен съд, очиствате го внимателно. Аз правя същото с вас! Ако искате да живеете, трябва да живеете, както аз живея.“ Самооценката на Учителя П. Дънов не е обусловена от мнението на хората, а от реалния му принос за изпълнението на Божия план за планетата Земя: „Не е въпрос какво ще кажа аз по това, кой съм, а какво ще кажат от невидимия свят. Важно е дали от невидимия свят поддържат това, което аз изнасям. Защото Христос казва: „Ако Аз търся Своята слава, то нищо не съм, но има кой да я търси.“ Новото, което говоря, ще се завери от друго място.“ При осъществяването на мисията си той непрестанно бива воден от Божията всесилна и всемъдра ръка. Тоталното хармонизиране на неговата воля с тази на Всевишния е най-сигурната гаранция за успеха на делото му: „За себе си казвам: аз трябва да постъпвам тъй, както Бог постъпва, Който е вътре в мен. И аз го зная. Когато върша всичко, което Той желае, усещам една радост и Го познавам. И всичко, каквото поискам от Него, всичко става. Няма нещо в живота, което аз съм пожелал, че да не е станало. На болни и на сиромаси съм помагал и помагам. Но щом се поколебая малко, веднага силата ми изчезва, а вярата трябва да бъде един непреривен процес.“
За политическата си, етническа и религиозна принадлежност, както и за действителния си произход (не без усет за поетичност), споделя следното: „Не спадам към никоя Църква, към никоя партия, организация, към никой народ, защото не съм от Земята. „А откъде си?“ От Слънцето идвам и отивам към него. Под „слънце“ разбирам онзи възвишен, разумен живот. В мен всяка мисъл, всяко желание е претеглено. За мене е най-големият позор да излъжа с нещо някого. Заради мен не желая никой да страда.“ Познавайки великолепно психологическата настройка на средния човек, Учителят на Новата Култура на VI раса не рискува да го въведе и в най-малкото изкушение относно собствената си същност: „Аз не искам да знаете кой съм. Искам да избегна това, защото познавам душата на българския народ и не желая да му създавам карма. Иисус Христос се изяви на еврейския народ, но той не Го прие и си навлече карма. Ако не се разкривем, това значи, че искам да оставя народа да се развива по естествен път.“ Все пак на моменти той разгръща пестеливо завесата на великата тайна относно своето присъствие в земно тяло: „Дошъл съм на Земята да услужа на ангелските йерархии и на вас. Ако сега не успея, пак ще дойда. Ще идвам, докато не си свърша работата до съвършенство.“ На 26.08.1917 г. отбелязва пред последователите си съвсем схематично, но пределно изразително същността на учението, което проповядва: „Аз ви предавам едно учение на Христа, учение на живота, не на буквата. Учение не на сектантство, а учение живо, учение на Мъдрост и Любов, което може да обнови целокупния живот.“ На друго място в Словото си допълва вече казаното: „Често ме питат какво е учението, което проповядвам. Аз отговарям. Това е учение за живата природа, която включва в себе си всички живи същества, с които се занимава науката. То е наука за човека, наука за разумното в света. То е наука за Бога, за Любовта.“
Относно подхода си към хората и околната среда изтъква: „С недостатъци не се занимавам. За мен недостатъци в Природата не съществуват, а съществува една неорганизирана материя, която трябва да се организира.“ Съзнанието за колосалния товар, който е поел доброволно на гърба си, го подтиква да въздъхне: „Великите Учители на света носят най-големите тягости. Никое робство в света не може да се сравни с робството на един Учител.“ Затова пък е достойна за възхищение увереността, че като посланик на Божията воля на Земята неговата прозорливост и поглед в бъдещето далеч надминават възможностите на съвременниците му. Този факт го прави пророк с ненадмината точност на прозренията: „Няма да се минат 100-200 години и ще видите, че това, което сега ви говоря, ще стане наука.“ Изворът на подобна увереност е вкоренен в обстоятелството, че „... Зад мен стои цялото Небе. Словото, което ви говоря, не е мое, то е на съществата, които стоят зад мене, а те са милиони. Моите идеи са идеи на Бога, на великия Дух, които проникват цялото Битие.“
Ще завършим с тезисната систематизация на причините, поради които Учителят П. Дънов основава окултната си Школа в България. Както е известно, това става през 1922 г. Подобно събитие без съмнение полага началото на развитие, отправено към бъдещето. Днешните последователи на българския духовен Учител – белите братя и сестри у нас и навред по света – има върху какво да се замислят, анализирайки тенденциите и акцентите на нашето време през призмата на идеите, заложени от техния Учител при създаването на неговата Школа: „По няколко причини съм ви събрал в тази Школа, от които ще спомена три:
1. Да се образува едно общество от хора, които да имат велика Любов един към друг, да се образува тук една среда на Любовта, да може оттук да се пратят мощни вълни на Любов към целия свят, да се разлее тази Любов по света, да достигне до душите на човечеството, да ги събуди.
2. Защо съм ви събрал тук, в Школата? За да ви подготвя за проводници през бъдещите векове. Всички вие до един – и най-малкият – ще бъдете в бъдещите векове проводници. Ще ви се дадат знания, сила, дарби, магическа сила на Словото, мощно съдействие от невидимия свят, всички благоприятни условия, за да проповядвате. И какво ще проповядвате? Идеите на Новата Култура, идеите на Шестата раса. А къде ще намерите тези идеи? Те са изложени в беседите и лекциите. Беседите и лекциите съдържат идеите на Шестата раса (курсивът мой – К.З.). Затова сега проучвайте внимателно беседите и лекциите, за да се подготвите за тази важна работа, която ви предстои.
3. Защо съм ви събрал? Вие сте от Бялото братство. Един член на Бялото братство разполага с велики знания и сили, той владее ключовете на природните сили и работи за повдигане на човечеството и на цялата природа. А вие сте ученици на Бялото братство. Аз ви подготвям, за да влезете в Бялото братство, да станете бели братя. Това е великото, за което ви подготвям (курсивът мой – К.З.).“
Въз основа на тези думи на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно) всеки може сам да прецени до каква степен е изпълнено предназначението на окултната Школа и какво все още предстои да бъде реализирано – днес и през следващите десетилетия и векове.
