Заминаване и следване в Америка
През един августовски ден на 1888 г. един млад човек стоеше на палубата на океанския параход и гледаше в далечината, където океанът докосваше неясните очертания на хоризонта. Той беше с хубави замислени очи и с необикновена чистота в погледа. Облечен беше скромно и багажът му се състоеше само от един доста износен, но спретнато обвит с калъф куфар, който се намираше в помещението за багажа. В ръце той имаше малка ръчна чанта, в която се намираха най-необходимите подръчни вещи, две-три книги и едно евангелие на английски език, издание на Британското библейско дружество и още едно - на български език от онова време, когато рядко издаваните книги се печатаха с малко наивния и мил следосвобожденски език и правопис.
Параходът на компанията за презокеански пътувания беше пълен с пътници от всякакви народности, които отиваха в Америка примамващия континент на доларите, за печалби. Може би единствен пътник в този голям параход, който бе съвършено чужд на това, което привличаше хората в задокеанския свят, бе младият българин Петър Константинов Дъновски. Неговите намерения бяха толкова различни от намеренията на другите пътници, че ако той би ги изказал пред тях, те щяха да ги посрещнат или с недоверие или с насмешка.
Положението на този млад прекрасен човек беше както положението на всички, дошли на земята с мисия небесни пратеници преди него. Той трябваше да огледа, да проучи, да се осведоми за живота в своето време, да схване стремежите на хората и преди да посее семето, което ще даде плод, да разбере каква е почвата на божествената нива.
Този още млад човек знаеше много неща за живота, за природата, за Бога. Той носеше тези знания като дар от небесната родина, но той трябваше да ги събуди наново в този свят, където бе изпратен да хвърли обилното семе на едно учение, в което Божествената и Христова любов, мъдрост и истина трябва да се разгънат в широки рамки и да се проговори на хората на техния език. Тъкмо този език и този порядък трябваше да провери и проучи той както в отсамния, така и в задокеанския свят.
Студент в Съединените щати.
Америка гъмжи от църкви, от деноминации, от проповедници. Младият учител от Хотанца трябва да види с очите си, доколко тия църкви и проповеди влияят на човека, доколко те носят непроменено и в своята първична сила и чистота Христовото учение. Този, който се готви за работа сред хората, трябва да познава човека и да го познава и във физическия му строеж така, както носи в себе си познанието за духовното му начало. За тази цел той записва медицина, от сборните науки на която взема онова, което му е най-потребно. Успоредно с това той изучава теология - такава, каквато се преподава във висшия теологически институт на методистката евангелска църква.
Защо прави той това? За лекар ли се готви или за евангелски пастор? Какво научава той от медицината? Какво от методистката теология? Дали онова вълшебно изкуство да лекува по-късно болните и при това с най-прости средства, той научи от лекциите на медицинския факултет? Или пък словото, с което той пробуждаше, лекуваше и посаждаше свещената духовна жажда в душите на хората, той научи от моделите за пасторски слова в теологическата школа? Не, той там видя хората, опозна методите и прецени ръста на тогавашното изкуство да се лекува. Той се опозна с хората от целия свят, защото в теологическия институт следваха евангелисти от целия свят включително и от Япония и други някои азиатски страни.
Ние вярваме, че лечебната сила, която той прояви по-късно в България над много хора, които, смазани от безсилие, ставаха на крак не от някакви сложни лекарства, а от една чаша топла вода, която той им даваше със собствената си ръка, той научи не от медицинския институт, както не от теологическия институт научи изкуството да върне на отчаяни хора кураж и нова воля за живот. Тези божествени качества той не донесе от Америка.
От 1888 до 1895 г. Учителят престоява в задокеанския континент, след което поема път обратно към родината.
За силата на учителевото слово може да се съди по въздействието, което има то върху душите на ония, които го слушат. Има един ненапълно осъзнат алхимизъм в думите, които казва един безкористен вдъхновен и чист човек. Те не отминават като пусти звуци край хората, а пробуждат душите. За това силно безизкуствено слово на учителя разказва един старозагорски адвокат на една сестра от Бялото Братство.
Сестра Р. К. от Стара Загора през 1920 г. имаше книжарница. Веднъж в книжарницата дойде известният в града адвокат И. К. - доста възрастен човек, който запита сестрата вярно ли е, че тя е последователка на учението на Бялото Братство.
- Да, вярно е - отговори сестрата. - Защо питате?
- Защото аз познавам вашия учител от Америка. Той беше много по-млад от мене, но като българи ние често се срещахме.
Заинтересувана за подробности от живота на учителя в Америка, сестра Р. К. помоли своя познат да разкаже нещо повече за младите му години, като се надяваше да чуе неща, които биха били много по-различни от това, което тя сега знаеше за него.
- Какъв беше той като младеж? - запита сестрата. Имаше ли той буен темперамент и от какво се интересуваше?
- Нищо от това, което е свойствено на младостта, не показа той. Беше много скромен, тих и задълбочен в учението.
Аз обаче не бях доволен от неговото държане, защото като много красноречив и умен той не искаше да направи чрез ораторското си дарование голяма кариера. Знаете ли, госпожо, какво значеха тия дарби преди шестдесет години в Америка? Милионер можеше да стане. При това той свиреше много увлекателно на цигулка. Вместо това той си остана все така беден, без да обръща внимание на големите си възможности, които се откриваха пред него.
Сестра Р. К. слушаше, унесена в този разказ, който за нейна радост продължи.
Ние като студенти често излизахме на групови екскурзии, посещавахме високи места, където растяха големи дървета. Студентите много обикнаха господин Дънов и всякога сядаха на купчина около него. Те знаеха, че той ще им разкаже нещо хубаво. Когато шегите и закачките, свойствени на младежта, стихваха, той почваше да ни говори за красотата на природата, за необятността на вселената, като се стремеше тези свои разкази да ги сроди с мисълта за величието на Бога. „Погледнете - казваше той - звездното небе. Каква мъдрост, каква хармония се крие в него и при това каква разумност. Същото това можем да открием в поточето и в цветята около него. Помислили ли сте върху това кой и защо създава тази красота?"
- А друго нещо за него? - настояваше сестра Р. К.
- Имаше случаи, когато той се отделяше съвсем неусетно от нас и дълго отсъствуваше от групата. Тогава ние тръгвахме да го търсим, изпълнени с любопитство къде е отишъл и какво прави самичък. Случваше се да го открием седнал на някакво красиво отдалечено място, отправил поглед в далечината или пък със затворени очи и вглъбен в себе си да размишлява. Друг път сме го откривали да се моли. В такъв случай той дори не ни усещаше и ако някой си позволяваше да го побутне, той трепваше от изненада, а върху лицето му имаше израз като на човек, който се събужда от дълбок, но красив сън.
Сестра Р. К. слушаше възрастния човек и по бузите й се стичаха сълзи на умиление. Старият човек я погледна и учуден я запита:
- Защо плачете, госпожо?
- Ей така. От вашия разказ. Много съм ви благодарна, господин К. Аз винаги така съм си мислила за моя Учител. Милионери има много на този свят, но той е единствен.
Старият юрист бавно стана от стола и поглеждайки с учудени очи към уважаваната в града Р. К., тръгна към своя дом.
Дали този човек е знаел всъщност кой е бил неговият състудент в Америка?
*
През време на студенството в Америка с Учителя се случиха доста забележителни неща. Един ден той срещнал намиращия се също в Америка българин Величко Граблашев, който бе известен навремето като ревностен член на спиритическото общество. Името му Граблашев е познато и като име на автор, който по-късно издаваше книжки по спиритизъм и ясновидство. Учителят познаваше много добре склонността на Граблашев към подобни занимания както и неговото забележително любопитство. Поради тази причина или за нещо друго, което на нас не е известно, той решил да го въведе, макар и не напълно, в една тайна, която, от една страна, ще засили вярата му в съществуванието на неща, скрити от очите на всекидневието, а от друга - да му даде повод за размисъл.
- Желаеш ли - запитал Учителят - да направим една малка и хубава екскурзия?
- Разбира се - отвърнал Граблашев, като знаел, че с Учителя навсякъде е интересно, още повече, че може да научи нещо от света на необикновеното.
Споразумели се, назначили време за среща и след няколко дни тръгнали на път. Вървяли пеша, изкачили се на едно високо плато, след което влезли в огромна гъста гора с дървета от много десетилетия. Вървяли през гората и стигнали до една широка поляна, сред която имало езеро. На отсамната страна на езерото видяли лодка, в която седял и чакал човек, който очевидно бил лодкарят. Когато наближили брега, непознатият станал, излязъл от лодката и с израз, както и с държане, в което личало почит и голямо внимание, поканил Учителя и неговия придружител да влезат в лодката.
Лодкарят почнал да гребе и не след дълго те се озовали на насрещния бряг, където имало постройки. Посрещнали ги непознати хора и на Граблашев направило впечатление, че те мълчали и посрещнали Учителя също така с голямо внимание. Поканени от домакините, Учителят и Граблашев влезли в една постройка, където им била предложена закуска и където те отпочинали от пътя. След всичко това гостите били отведени в друго помещение, което представлявало неголям салон. В средата имало дълга маса, около която били наредени тринадесет стола. На дванадесетте от тях насядали ведно с Учителя други единадесет души, а тринадесетият стол останал празен.
Преди да влязат в този салон, Учителят предупредил Граблашев, че не бива да задава никакви въпроси, а само да слуша.
Това, което се приказвало на това събрание сред девствената гора, не е известно, защото нито Учителят, нито Граблашев по-късно казали нещо по него. След събранието те се върнали обратно.
Изминали няколко дни, любопитният Граблашев решил да иде сам на това място, без да се обади на Учителя. Тръгнал сутринта, навлязъл в гъстата гора, като се стремял да върви по същия път. Вървял, скитал се из девствения лес много часове, но нито следа от езерото, от къщите и от хората. Граблашев се загубил в гъстата гора и не намерил поляната, като не задоволил своето неукротимо любопитство.
Без да притежаваме конкретни сведения, имаме основание да допуснем, че Учителят е имал среща с лица, принадлежащи на розенкройцерската окултна школа.
