Понякога в живота се случват неща, които човек най-малко е очаквал. Младият Константин Дъновски може би дълго щеше да мечтае за едно пътешествие, ако не беше се появила нова изненада. Един ден в мегданя на Устово протропаха два коня. Единият от конете бе окичен с герданче, по което зънкаха две малки медени звънчета. Гласът им приличаше на мелодичния напев на родопските стада. От конете слязоха двама мъже - очевидно не от този край. Единият бе по-стар, по-рус и облечен както се обличат заможните селски люде, макар че носията му не беше тукашна. Другият бе по-дребничък, по-скромен и изглеждаше, че е само придружвач. Като се позавъртяха малко на мегданя, те се запътиха към малката механа, види се да запитат за някого, но на пътя срещнаха стар мъж и жена, които също спряха очи на тях.
- Види се, че не сте тукашни - проговори старият човек. - Като че дирите някого.
- Вярно, не сме тукашни, но тукашни човеци търсиме.
- Кои?
- Знаете ли къде е къщата на Дъновския род - запита русият.
- У, как да не го знаем. Младият ли дирите?
- Който и да е от тях.
- Знаем, знаем - усмихна се старчето. - Все младия дирят всички. Паметно момче излезе. За всичко го бива. И от писмо, и от църковно слово разбира.
- Радвам се, че така ми говориш за моя племянник - каза чужденецът.
- Ти какъв си му, бе? - запита жената.
- Вуйко, вуйко съм му аз.
- Е, колко ще се зарадва момчето! - казаха едновременно двамата стари люде и обясниха най-подробно къде е къщата на Дъновската фамилия. Те искаха да кажат още много неща за младия Константин, но по-едрият мъж бързо им даде да разберат, че времето им е малко. Въпреки това обаче старият човек припна колкото му държаха силите, настигна гостенина преди да се бе качил на коня и го запита:
- От кой край си, българино?
- От Варненско, дядо, от морето.
- Ами какъв ти е занаята, бре сине?
- Бакърджия съм, дядо. Дюкян имам.
- Иди си със здраве - успя да изрече старият, а двата коня със ситния звън на пряпорците понечиха да се възкачат по нагорнището.
По майчина линия Константин Дъновски води началото си от стар овчарски род в Устово, известен под прякора Забилци. Името Забилци е получено от преди двеста години и е дадено на фамилията от местния паша за честно и стриктно изпълнение на задълженията при изплащането на данъците. Родоначалник на този голям овчарски род бил Георги Манолов, който на времето си стопанисвал около пет хиляди овци1. Потомък на този род е бил Йоргаки Зебилев2 вуйчо на Константин Дъновски по занаятие бакърджия, който ще видим, че играе значителна роля в живота на младия Константин.
*
Много мила, много радостна бе срещата на Костантин с вуйко си Йоргаки Зебилев. Не стигна нощта да се наприказват братът и сестрата, вуйкото и племенникът. Почти всички не спяха, а Константин разказа на вуйко си за всичко, което ставаше в село. И за живота на семейството, и за хала на устовци му говори, и за гръцките берии, па и за сиромашията на тоя край. Разбра Йоргаки как живее народът тук, в тая планина и му дожаля за отворения, просветен и родолюбив младеж. Мина му мисъл, че не бива да го остави тук, макар че родителите му вече са доста стари, с мъка биха се отделили от него, при все че имаха и друга челяд.
Премина нощта. Спаха на пресекулки. Всеки размишляваше за нещо, а на утринта вуйко Йоргаки се обърна към Константина и му рече направо:
- Щеш ли да дойдеш с мене във Варна?
Сякаш огън премина през гърдите на младия човек. Той нищо не можа да отговори, а само отрони една дума.
- Ще си помисля, вуйко.
На втората вечер разговорът продължи. Когато всички си легнаха те двамата седяха до огнището, в което пръщяха борови съчки и си приказваха.
- Защо пък да не дойда? Иска ми се да видя и повече свят, но как да оставя това село, тия жадни за книги наши люде?
- Помисли си добре - рече вуйкото. - Там ще има също работа за тебе. Не само занаят ще изучиш, но и даскал може да станеш. Къде по българско сега няма жадни люде за книги? Решил ли си да бъдеш светлинка за народа, знай, че навсякъде е мрак, навсякъде ще светиш.
Размисли се Константин над тия думи и през нощта пресметна всичко в ума си. Като че повече надвиваше мисълта да тръгне с вуйко си. И без това за него тук ставаше доста притеснено. Нарочили го бяха някои патриаршески копои и кой знае какво можеха да му сторят. Не е лесно да си недоволен от султанските таксилдари, нито от патриаршеските, които не си даваха сметка, че ятаганът над техния народ е като тоя над българите.
А пролетта беше вече нахълтала в Родопа, звъняха капчуците по бакърените котли. Юрна се пролетният вятър над родната планина и по тучните поляни и в просеките на вековните смърчове и ели се усмихваха модро сините очи на минзухарите.
- Ще вървим, вуйко Йоргаки - каза една вечер Константин и вече стягаше своята премяна в козените си дисаги.
- Е, щом реши, ще вървим - отвърна Йоргаки - нека е за твой късмет и за добро на народа.
Годината е 1847. Тогава Константин беше на 17 години.
Въпреки че вуйчо Зебилев е чертаел пред Константин Дъновски съблазнителни перспективи за тихо и спокойно съществувание като занаятчийски работник във Варна, младият Константин разчитал да намери отклик на своите културни интереси и по-широки изяви в далечна Варна.
Напускането на родното селце, отправянето му към нови хоризонти отгръща нова страница от живота на Константин Дъновски. Това е вторият период от неговото житие, изпълнено с надежди и разочарования, с опити за отдаването на монашество и остър завой към непоколебим устрем за борба срещу неправдите и националната робия.
1 Ат. Примовски. Бит и култура на родопските българи, Изд. БАН, 1973 г. стр. 288. 2 Ат. Примовски. Медникарството в родопската област, изд. БАН, София 1955г. стр. 41.
