Мусала!

„Един си ти, мой Мусала, свещено място, Божий връх." Така започва песента, дадена от Учителя за този свят връх. Мусала е център на енергия, съсредоточие на сили и светли идеи.

В беседите си Учителя уточнява: „Мусала е едно духало, хем тъй, на общо основание духало. Човек, като дойде тук, трябва да се издуха хубаво."(„Тихият глас", стр. 18).

Връх Мусала е отворен на север и планините около него образуват подкова, обърната към северния полюс, откъдето изтичат всичките земни енергии и се насочват към южния полюс. Западното рамо на подковата се образува от Маркуджиците, Незнайния връх (АБ-БА), който според Учителя стои много по-високо в духовно отношение от Мусала, Алековия връх и Безименния връх. Източното рамо се състои от върховете Малка Мусала, Иречек, Сфинкса, Дено и Средния чукар. Мусала се намира в центъра и поради това съсредоточава всички физически и духовни енергии, които протичат по Земята от северния към южния полюс. Върхът е силен магнит, който привлича всички божествени и духовни енергии, трансформира ги и ги разпределя по Земята в зависимост от тяхното предназначение.

„Високите планински върхове са възприематели на най-хубавата част от слънчевата енергия. Тя се складира там. Планините са складове на божествена енергия, място на една разумна работа." (стр. 108, „Мисли..., 1986-1987").

„На най-високите планински върхове турят хора, облечени в плът, но гениални умове, които помагат на човечеството. Те се намират там, защото по високите планини се съдържат ония сили, които поддържат благородното, възвишеното в човешките души. Равните места изопачават човека." („Мисли..., 1989-1990", стр. 65).

„Сега вие те дошли на Мусала да прекарате няколко дни. Как ще използвате бремето си? Ще кажете, че ще дишате чист планински въздух и ще правите разходки. За да се ползвате от планината, вие трябва да възприемате слънчевата светлина чрез ума си, слънчевата топлина чрез сърцето си и въздуха чрез дробовете си. И това не е достатъчно. Трябва да знаете в кой момент през деня да възприемате светлината и топлината, за да се ползвате разумно от тях. Това значи, да възприемете специфична светлина и топлина от слънцето. Който може да възприеме слънчевата светлина и топлина чрез ума и сърцето си, той се чувства радостен, свободен и разположен." („Отворени форми", стр. 150).

Връх Мусала има олтари - при езерото Окото и при Маричените езера, които са събирателни фокуси на божествената енергия, нейни трансформатори и станции за насочване по предназначението им. Затова още от древни времена всички будни души съзнателно са се стремили към този жив център на сила и знание. Много от древните римски и други завоеватели са посещавали Мусала, за да придобият мистични знания, например Александър Македонски, Тит и др.

При първите посещения на връх Мусала Учителя казва: „Значи отсега ще изучавате закона да бъдете добри към Господа. Това е най-великото нещо. Когато научите и приложите този закон, животът ви ще се осмисли, живата природа ще ви заговори и от всичко това вие ще извадите поука. Ако тези камъни проговорят, какво ще стане? Косите ви ще настръхнат от ужас и тази красива местност няма да ви побере. Знаете ли какви страшни работи бихте чули и видели? Това ще бъде ад за вас! Ако тия планини ви разкажат своята история, цяла София не би ви побрала. Тук може да видите двама гиганта, хора на миналото, как се убиват. Какво бихте научили от това? Само ще се ужасите, нищо повече. Нужни са хиляди години, докато тези герои на миналото се повдигнат. Всичко около вас са кости на мъртви герои, на богове, живели в миналото. И сега слънцето трябва хиляди и милиони години да грее, много дъждове да валят, за да се измият греховете на хората и да научат закона за служене на Бога. Те са служили на себе си, служили са на ближните си, но не са работили за Бога." („Петимата братя", стр. 219).

„Всички тия камъни, които виждате по височините, това са все развалини, останки. Това приятно настроение, което изпитвате, като се качвате нагоре, се дължи на това, че вие изживявате останките от миналото величие, което е царяло тук. И днес тия разрушения са дадени на децата за радост. Вие можете да изследвате тия неща, но трябва да знаете, че всеки, който иска да изследва Божиите работи, трябва да бъде абсолютно чист, абсолютно безкористен. Щом у тебе се зароди и най-малкото желание да вземеш нещо от мястото, което изследвате, ти ще причиниш вреда на себе си и другите. Нищо не трябва да пожелаваш. Това е чистота! От всичко можеш да се ползваш, но само след като се обърнеш към Бога и поискаш разрешение за това. Някои мислят, че като са наследници на известен имот, те всичко могат да бутат. Не е тъй, наследникът ще бута нещата разумно, а не неразумно. Когато ви казвам, че не трябва да кършите цветята, то не значи, че е грях да откъснеш едно цвете, но създаваш в себе си една лоша привичка... Често съм ви казвал, че и боговете воюват, но като се казва война между боговете, то не се разбира онази глупава война, която ние знаем. Това е война за идеи, в която боговете творят. В тази Война става поляризиране и в това поляризиране се образува материята. Едните са поляризирали материята в едно направление, другите - в друго направление, и веднага се започва разделянето. Така са се образували тия развалини. Значи, за да станат тия развалини, част от енергията е била извадена нагоре, а част от енергията надолу. Тази част, която е взета нагоре, е образувала върховете, а тази част, която е взета надолу, е образувала долините. Има една материя, която постоянно слиза, а друга остава като върхове. Един ден Земята ще претърпи голямо изменение. Ниските места ще се повдигнат и ще образуват върхове високи до 10 000 метра, но все пак някои от тези върхове ще си останат - няма съвсем да се обезличат. Като се образуват тия върхове, какво ще стане с хората по тия места? Ще пропаднат. Когато боговете строят велики неща, ние, малките хора, трябва да бъдем надалеч от тях, та като си свършат работата, ние ще дойдем да видим какво са направили." („Тихият глас", стр. 11).

Учителя казва: „Затуй ние сме дошли на Мусала, да се учим от нея. Тя ви казва тъй: „Ако вие не слушате Бога и не изпълнявате волята Божия, ще бъдете като мен. Едно време и аз бях много велика, и в мен живееха богове, но понеже не послушах Бога, ето какво станах и ако вие не послушате Бога, ето какво ще станете." (Учителя посочва разхвърляните грамади камъни наоколо.) Като дойдохме при тези клекове, те какво говорят? Те казват: „Едно време ние бяхме големи великани, но понеже дойдоха големите ветрове и не можахме да устоим, то се смалихме, смирихме се, за да можем да израснем по-яки, да оправим живота си." Клекът се е смирил. Ти ще се обърнеш към клека и ще му кажеш: „Много ти благодаря, че ми даде един такъв хубав урок на смирение. И аз ще бъда като тебе тъй смирен. Виждате тия клекове как се простират по земята! Корените им извличат всичката влага от земята. Ако не бяха те, всичката вода щеше да потъне надолу в земята и земята щеше да бъде суха, пуста. А така тези клекове привличат водата и я задържат на повърхността й. Тези местности, в които дърветата са изкоренени, съдържат всички нещастия. Те са безводни, сухи." („Тихият глас", стр. 17).

При екскурзиите в планините има известни правила, които, ако се спазват, човек преминава през всички изпитания, на които го подлага природата, и всички изчиствания, които прави на неговия ум, сърце и тяло. Екскурзията в планината е една от най-хубавите традиции на Бялото братство. Тя спомага за усилване на волята на човека и вярата му във Великия, който винаги помага.

„Често при екскурзии много екскурзианти загубват пътя и се забъркват по тази причина, че не се допитват до Божественото в себе си... Това става, когато човек не се вслушва в своя вътрешен глас. Обаче провидението действа така, че всяка неприятност превръща в приятност, всяко зло - в добро." („По Бога направени", стр. 38)

Докато не изучите силите, които действат в природата, вие винаги ще се намирате в противоречие - от вятъра, движението на мъглите, дъжда... Всеки човек може да развие в себе си това чувство (интуиция), посредством което да влиза във връзка със силите на природата и да ги разбира. Имате ли това чувство, то няма нужда от никакви външни инструменти. Една от задачите на всички хора е да образуват връзка с разумността на природата." („Благословена между жените", стр. 10)

При общите екскурзии става правилна вътрешна обмяна между душите, хората взаимно си помагат и помиряват. Разликата между половете се загубва, отношенията се олекотяват и ние се побратимяваме - ставаме братя и сестри. Предизвиканите от природата мъчнотии, които изникват по пътя, сплотяват нашите души. В нас се пробуждат скрити непознати възможности на тялото ни и постигаме целта си - изкачването на върха.

Обикновено, когато отиваме в планината, на връх Мусала, тя ни пречиства с дъжд, с вятър, със сняг и след това ни се усмихва и ни приема благосклонно в своите красиви местности. Ние винаги трябва да бъдем нащрек, защото всеки момент времето може да се промени. Достатъчно е само е един човек с молитва или чувства да развали времето, а друг човек с молитва и хубави мисли и чувства, които носи - да оправи времето и то да стане слънчево.

„Понеже всички центрове в природата се менят всеки час, човек трябва да бъде винаги буден, готов на поста си, като капитан на своя параход, всеки ден да прави нови изчисления, всеки ден да се приготовлява за нови условия." (По Бога направени", стр. 34)

„Сутрин, когато наблюдавате изгрева на слънцето, а вечер звездите, пак трябва да бъдем внимателни (стават много промени в природата). Такива промени стават не само на Земята, но и в атмосферата - във въздуха." („По Бога направени", стр. 33)

Учителя ни учи, че най-важната задача при всяка екскурзия е да се изпотим, като изхвърлим по този начин всички отрови от организма си, т.е. да отпушим седемте милиона пори на кожата, запушени от отрови и мърсотии, които има в града. Чрез порите диша душата. По този начин - като се изпотяваме, ние облекчаваме отделителната си система и помагаме на бъбреците си в непосилната им работа. Така ще избегнем много болестни състояния на бъбреците. Това правило се изпълняваше много точно от учениците, понеже във всяка екскурзия двама-трима по-здрави братя носеха на гърбовете си самовари, които имат отдолу малка печка, която гори и водата се затопля и завира. Отгоре на самовара има свирка, която при завирането на водата започва да свири. Братът сваля самовара и всички заедно с Учителя си наливат гореща вода в чаши и пият. По този начин, докато се стигне до връх Мусала, приятелите се изпотяват 4-5 пъти и стават свежи и бодри.

Правило в планината е да пием винаги гореща вода, никога студена! Студената вода блокира стомаха, нарушава кръвообращението и се подкосяват краката. През 70-те години водих една група младежи, начело с Гита и Йоана Стратеви, Благи Жечев, Тодор Ковачев и др., до Рупите, Страшното езеро и обратно - до Седемте езера. По пътя към Рупите пред нас имаше мъгла и облаци, които святкаха и гърмяха и там валеше дъжд. С приближаването ни към Страшното езеро и дъждът се измести на изток и не ни намокри. Стигнахме Страшното езеро, обядвахме и на връщане аз предупредих всички да не пият студена вода. Минахме от северната страна на връх Мальовица, спуснахме се по тясната пътека надолу и слязохме в Урдината река. Там повечето от приятелите се налокали със студена вода скришом и когато тръгнахме към Зеления рид - Салоните, по баира краката им се подкосяваха и те едва пълзяха нагоре. В същото време дъждът от изток се приближаваше към нас и ни подканяше да бързаме, да се прибираме. Това помогна доста на тия, които бяха закъсали, и в 21 ч. се прибрахме в бивака. Щом влязохме в палатките, изля се проливният дъжд, който през целия ден ни заплашваше.

Само в краен случай човек може да вземе в шепата си малко студена вода, да я поеме в устата си и да я задържи известно време, за да се стопли, и едва тогава да я глътне. Винаги когато ходим на екскурзия, ние палим огньове и топлим чайници с вода и приятелите постоянно се ползват от нея.

Важно правило е щом някой се изпоти, трябва веднага да се преоблече в сухи дрехи. Учителя подчертава: „Не забравяйте следното правило: щом се изпотите, веднага трябва да се преоблечете. Никога не оставяйте потната риза да засъхне на гърба ви." („Закони на доброто", стр. 379). И  в друга беседа: „Като се изпотявате, веднага се преоблечете. Никога не оставайте с потна риза на тялото си." („Петимата братя", стр. 207)

Човешката пот представлява силна отрова, която, ако изпотеният не се преоблече, се поема отново от организма и го отравя още повече. В науката са правени опити - инжектирана мишка с човешка пот за 2 минути умира, а куче - за 5 минути. Затова за лечение се препоръчват потни бани, които най-естествено стават в планината.

Важно правило е да се движим бавно и спокойно в планината. Учителя ни учи: „Като ходите по планините, вървете бавно, спокойно, без бързане. На всеки сто метра спирайте за малка почивка ,на крак, около 30 секунди. Във време на почивка ще придобивате енергия. Колкото по-високо се качвате, по- бавно ще вървите. По този начин ще се приспособите към силите на природата и ще ги използвате правилно. Иначе те ще ви противодействат... Следователно като се качвате по планинските върхове, мислете за службата, която те изпълняват в природата, за да се свържете с разумността в нея. Всяка планина, всеки връх, всяко езеро има свое велико предназначение. („Царският път на душата", стр. 63)

„Като се качвате на планината, случва се някой да падне между камъните. Не бързайте да го вдигнете. Ако той пожелае да му помогнете, това е друго нещо. Обаче не иска ли помощта ви, оставете го сам да стане. Някога аз си правя опити, нарочно се спъна правя специално упражнение. Вие бързате, искате да ми помогнете. Почакайте малко и вие да видите упражнението, което правя." („Петимата братя", стр. 207)

Правило е, когато човек ходи по планината, да не мисли за хора, които имат отрицателни качества и правят погрешки. Ако мислиш за такива хора, ти падаш и научаваш в коя област е направена погрешката. Ако паднеш по очи, този, за когото мислиш в момента, е направил грешка в материалния живот, ако паднеш на гръб - в духовния живот, ако паднеш надясно - в мислите, ако паднеш наляво - в чувствата. Хубаво е човек да не прави такива експерименти, за да не пострада.

Правило е: като ходим в планината, да дишаме дълбоко чистия въздух. Планината е велико училище, в което и да не искаш да дишаш дълбоко, тя ще те застави, особено когато се изкачваш по върховете, най-вече връх Мусала. Учителя пояснява: „За пример, ако вие се качите на Мусала и погледнете вашия високомер, ще видите, че някой път ще измерите на 300 метра по-високо, пък някой път на 300 метра по-ниско. Някой път височината на Мусала според вашия високомер се увеличава с 300 метра, друг път се е намилала с 300 метра... Тогава според закона, когато височината на Мусала се намалява, времето се подобрява; когато височината на Мусала се увеличава - времето се разваля. Тогава ако някой се качи на Мусала и гледа височината по високомера, ще каже, че Мусала е с 300 метра по-ниска. Не, да знае, че времето се подобрява. Затова Мусала смирена станала." („Възможности в живота" - младежки клас, стр. 18). Често пъти при изкачване на Мусала има буря и въздух е рядък - отговаря на въздуха на 5-6-8 хиляди метра височина. Тогава ходенето е мъчно, трудно се диша, на всеки 10-15 крачки трябва да се спира и да се урегулира пулсът на сърцето, което може да „изхвръкне". Щом сърцето започне да бие като барабан, човек трябва да спре за 30-60 секунди, да регулира пулса си и едва тогава бавно да продължи, за да не получи инфаркт. Много от заминалите в планината не са спазвали това важно правило. По време на такива трудни положения много помага молитвата - връзката с Бога. Когато човек попадне сам в природна стихия, той може да уповава само на Бога и тогава той си спомня всички молитви, които знае, и ги казва непрекъснато, докато стигне върха.

Веднъж се качвах към върха, както обикновено сам, през зимата и цялата долина на подковата бе в заледен сняг. Движех се с котки на краката при пълна тишина. Оглеждах големите побелели масиви наоколо, покрити с дебел сняг, а аз по средата, като малка мравчица в огромния кулоар. Тогава осъзнах величието на Бога и съществата, които присъстват на Рила, и колко малки и слаби сме ние пред тях, но и колко силни можем да сме, когато сме едно с тях.

„Не е лесно да се качва човек по високите планински места с голяма раница на гърба си!... Който се качва по планините, той трябва да носи малко багаж на гърба си." („Нашето място", стр. 16)

„Вие се качвате по високите планински върхове, но се запъхтявате. Краката ви се прекъсват (подкосяват), не можете да ходите. Защо? Защото бързате, надпреварвате се, искате да се покажете, че сте добър турист. Искате ли да се качвате по върховете, ще бъдете тих и спокоен; първо ще си направите молитва, ще закусите и ще благодарите, че ви се дава възможност да се разходите. След това ще тръгнете бавно и постепенно ще ускорявате хода си. Светският човек се качва на планинските върхове и ако стигне пръв, извиква всички да видят, че е стигнал вече. Религиозният пък, като стигне на върха, казва: При Бога съм, видях Го вече. И едното, и другото е тщеславие... Който види Бога, става съвършен. Щом не е свършен, нищо не е видял." („Отворени форми", стр. 178)

„Колкото по-правилно вървите в пътя, толкова повече дyuiu ще ви помагат. Най-малко девет души идват на помощ на онзи, който изпълнява волята Божия... Той (човекът) вижда вече как неусетно работите му се нареждат една след друга." („Добри и лоши условия", стр. 250)

„Казвам: ако вървите по Божия път, порои и наводнения няма да има, циклони и разрушения няма да има... Един ден вие ще бъдете свидетели на всичко, което ви говоря. Тогава ще видите как Бог оправя работите." („По Бога направени", стр. 40)

„Бъдете доволни и благодарни, че сте дошли на планината. Знайте, че тук всичко е в порядък, понеже Бог нарежда и оправя работите в Космоса. Щом оправи работите на целия космос, и нашите ще оправи." („Отворени форми", стр. 176)

„Сега, като сте дошли на Рила при тази хубава обстановка, пак можете да се оплачете от нещо. От какво ще се оплачете? Че не сте спали. - Защо не спахте? - Студено беше. - Как е възможно при толкова ясна, светла нощ, при толкова свеж въздух и силен огън да не спите? - Кога можете да спите? - Ако е облачно, ще кажете, че има голяма влага, не може да се спи. Ако нощта е ясна, светла, пак не можете да спите - студено било. Значи, все ще се намери някаква причина, която да попречи на желанието ви да си поспите... Тук, на Рила, ще изучавате Закона за смяна на енергиите. Той гласи: „След всяка любов иде омраза. След студеното време иде топло, а след топлото - студено." Този закон е главно за физическия свят. Същият закон се отнася и към духовния свят. Той има отношение не само към хората, но и към всички живи същества - растения и животни... Когато става известна промяна в природата, едновременно става промяна във всички живи същества." („Петимата братя", стр. 202)

Много същества има в планината, които виждат всичко и отбелязват и съответно постъпват към нас. „Онези от вас, които са дошли на планината, мислят, че са сами, че няма никой около тях. Те се заблуждават, много същества има около тях: Слънцето, въздухът, водите, камъните... Всичко, което ви обикаля, е живо." („Опорни точки в живота", стр. 14)

Най-важната цел на нашето отиване в планината е да направим връзка с невидимите разумни същества, да възприемем техния живот и да оправим така нашия. Сега целта на нашето пребиваване тук е да направим връзка с невидимия, с реалния свят. Вие мислите, че освен вас никой друг няма тук, „вие мислите, че планината е празна. Не, безброй очи има в планината, които следят всичко и ви изпитват." (,Любов към Бога", стр. 112)

Друга задача за нас е да възприемем чистите мисли, които пребивават по върховете, и да пазим чистота. „Сега, като се качвате и слизате всеки ден по върховете, вие трябва да възприемете по една нова мисъл, върху която да работите през деня... Едно нещо трябва да имате предвид: Щом сте дошли в планината, вие трябва да пазите абсолютна чистота. Ако не пазите правилата на чистотата, ще ви бият на общо основание. Дойдете ли на планината, не мислете, че можете да живеете, както искате. Не, вие трябва напълно да се съобразявате с условията на планината. Дето мръднете, каквото направите, считайте, че много очи ви следят, наблюдават и преценяват. И сами да сте, знайте, че около вас има много същества, които виждат всичко." („Ценното из книгата на великия живот", стр. 111)

Когато ходим в планината, особено в трудни условия, ние трябва да вярваме в невидимите същества, които ни заобикалят и точно да изпълняваме това, което ни казват. Там се учим на послушание. При многобройните, особено зимни екскурзии до Мусала, още с тръгването ми от двореца Царска Бистрица по пътеката в гората винаги осезателно съм чувствал две същества отляво и отдясно, които по целия път ми казват откъде да мина в мъглата и бурите, които често ме съпътстваха. Същото става и на връщане. При непослушание веднага пропадам до гърди в снега. Съществата ми показват под снега утъпканата пътека, по която ако вървя, затъвам само до колене. Учителя дава следното обяснение: „Трябва ни вяра в Божествения промисъл! Ние ходим из тези места и много същества идват с нас, водят ни, помагат ни. Но като ви говоря тия неща, може да ви се виждат фантастични. Тия същества ни водят навсякъде, упътват ни, пазят ни и ние се връщаме здрави и читави. Толкова мерки се вземат от тяхна страна! Толкова внимателни са те! После, в тези местности има отровни насекоми, ще отровят живота ви. Но тия същества отиват при тях, внушават им да не дохождат при вас. Образуват вятър и ги разгонват. Чрез вятъра те се отстраняват. Снощи беше студеничко, но комарите и мухите се разгониха. Ако нямаше вятър, комарите щяха да ни нахапят много. Студът по-умно хапе и казва: „Вие мен ще търпите, защото иначе комарите ще хапят." Тъй щото да благодарим на Бога. Сега всички сме на курорт, платили са други заради нас. Иначе всинца вие не може да излезете на курорт, скъпо струва. Ще си свършите работата, ще се върнете обогатени, а от излишъка ще занесете и на другите. Няма по-хубаво нещо в света от това, човек да храни хубави чувства към душите на всички хора изобщо." („Тихият глас", стр. 16)

Правило е да гледаме къде стъпваме, да не газим цветята по поляни и пътеки, защото те са деца на ангелите. Те са техните красиви картини, изложба на голямата им и неуморна работа върху чистотата и красотата. „Ще гледате да не тъпчете цветята. И най-малкото цветенце да стъпчете, вие разваляте работата на някой художник. Както постъпвате с картините на художниците, така ще постъпват и с вас... Колкото е по-добър човек, толкова по-внимателно стъпва. Той знае къде да стъпи. Той спазва законите на общността и единството... Ще се качваш по планинските върхове, но внимателно, с будно съзнание, да не стъпчеш нито едно цвете." („Единство и общност", стр. 249). „Който спазва реда и порядъка по високите планински места, той може да възпитава съзнанието си. Като пазите цветята, вие се свързвате с онези разумни същества, които са работили върху тях - ангелите, които са ги създали." („Добри и лоши условия", стр. 248)

„Например ако отидете в някоя планинска местност, населена от нимфи, и се опитате да развалите техните градинки, ще влезете в стълкновение с този закон (на природата), който регулира явленията, и вие непременно ще пострадате... Та когато минаваме през такива планински местности, трябва да бъдем много внимателни." („По Бога направени", стр. 32)

„Мнозина излизат сред природата, но не обръщат внимание на нищо, заета е мисълта им с техните работи. Казват: „Минахме през там и не обърнахме внимание на изворите, пеперудите и цветята. Пък и те не ме интересуват." Какво може да стане от този човек, който така говори?" („Мисли..., 1990- 1991, стр. 20)

„За пример някои казват: Защо трябва човек да ходи по планините, да се удря в камъните, да дивее по горите? По-добре да седи вкъщи на спокойствие... Следователно в планината човек има 100 пъти по-голяма възможност да намери истината, отколкото в долината. Ако планините нямаха никакво предназначение, те не биха съществували. Планините не са създадени за снеговете и ветровете; те са създадени за хората, да се учат, да се ползват от тях. Както небето сега се замъглява, така и човек е в сила да помрачи живота си. Как може човек да помрачи живота си? - Чрез отрицателните мисли и чувства." („Ценното от книгата на великия живот", стр. 156)

„Всяко високо място, от което човек може да падне, е планина. Всяко дълбоко място, в което човек може да се удави, е долина... Планините са места, дето човешкият ум се възпитава. Долните са места, дето човешкото сърце се възпитава." („Лъчи на живота", стр. 134) „Под думата „планина", „висок връх" разбираме разумното начало в живота. И тогава, ако се качваме на планината, за да разберем какво иска Бог от нас, това качване има смисъл. И ако слезем в долината, за да занесем от онова, което сме взели от планината, това слизане има смисъл." („Любов към Бога", стр. 22)

„През целия си живот човек ще се качва по планинските върхове и ще слиза, за да се научи правилно да ходи... Вие дойдохте на планината сам, не ви предупредиха, че ще носите сами книгата, молитвеника, хляба. Като знаете това, вие трябва да разчитате на себе си." („Езикът на любовта", стр. 331)

„Следователно всички хора, които слизат от планинския въздух, представляват течност. Те са хора на чувствата... Ония пък, които се качват на планинския връх, те са хора на мисълта." („По Бога направени", стр. 109)

„И тъй, изкачването нагоре представлява младостта; слизането надолу - старостта... Слизането надолу е остаряването на човека." („Нашето място", стр. 244)

„Екскурзиите, които правите из планините, представят външната страна на живота. Нима изпитанията на човека не са екскурзии?... Нима беднотията, болестите, несгодите и несполуките в живота на хората не внасят в тях също такъв ужас и стар.х както опасните стръмни места в планината?" („Любов към Бога", стр. 110)

„И бие лесно се обезсърчавате. Щом се намерите пpeд някой висок планински връх, вие веднага се обезсърчавате и се страхувате да не паднете от тази височина и да се осакатите. Не се страхувайте. Колкото и каквито страшни и неприятни неща да преживеете, в края на краищата все ще придобиете някакво благо." („Лъчи на живота", стр. 18)

„Планината е място за проява на Любовта. За онзи, който не разбира нещата, планината е опасно място. Но за онзи, който разбира .планината крие всички блага в себе си." („Лъчи на живота", стр. 190) „Който се страхува от високите места, той е извън Любовта. Любовта е пробният камък за добрия живот, за добродетелите на човека. Всички добродетели се изпитват чрез Любовта... Човек се качва по високите върхове, за да усили Любовта си." („Лъчи на живота" стр. 16) „Планинските върхове, които ни обикалят, представят възможност за проява на Божията любов... Планинските вериги представят ребуси, задачи за решаване. Те са свързани една с друга, тъй щото, който се наеме да ги обходи, той трябва да знае отде да започне и накъде да върви. Онзи, който е строил планините, той е поставил врати за преминаване от една планина в друга, от един връх на друг. Следователно човек всякога може да черпи сила, енергия от планината, посредством която да трансформира състоянията си." („Добри и лоши условия", стр. 239) „Щом сте дошли на планината, вие имате условия да проявите доброто у себе си... Като ходите по планините, бъдете благодарни за всичко, което виждате. Планината със своята растителност представя дело на велики работници, които са работили с векове. Всичко, което са направили, има свой смисъл и значение." („Доброто оръжие", стр. 268)

Учителя обяснява какво представлява истинската екскурзия за нас: „Не, вие не знаете още какво нещо е истинската екскурзия, какво богатство е да се качите на висок връх... За нас денят има смисъл дотолкова, доколкото през този ден ние сме могли да видим Бога, скрит някъде в необятната природа. Този е смисълът на живота." („Любов към Бога", стр. 165)

„Когато правим екскурзии, ние не се интересуваме толкова от външната форма на планините, канарите, изворите и реките, колкото от въпроса какви разумни същества са минали през тия места и какво са оставили. От външния вид на тия места се определя степента на развитието на разумните същества, които са минали покрай тях. Ние се интересуваме само от тия разумни същества, които стоят на по-високо стъпало в развитието си от нас и затова наблюдаваме и изучаваме картините, които те са изложили в природата." „За да се разберат техните картини, трябва да се гледат отдалеч, на разстояние 10-15 километра." („По Бога направени", стр. 7). Такава красива картина представлява Великана на Рупите, който добре се вижда от билото пред първото езеро и Молитвения връх. Разстоянието до Купена е около 20 километра.

„Виждате, че някой човек се качва на един висок планински връх. Защо се качва? Като гледате усилията, които този човек прави, намирате, че това изкачване на върха е безпредметно. Не, всяко изкачване на планините ма свой вътрешен смисъл, своя добра страна. Когато някой се качва по планинските върхове, в това той вижда нещо добро, към което се стреми. Тъй щото, когато човек се качва по планинските върхове, той живее добре, стреми се към доброто. Той е добър човек. Добрите хора са планинци, те се катерят по планинските върхове. Лошите хора ходят по утъпканите, по огладените пътища. Огладените, утъпканите пътища се отличават с много прах, а планинските - с простор." („Лъчи на живота", стр. 14)

„Да се качва човек по високите върхове, това значи да се обменя със силите на природата. Както човек отива на гостилница да се нахрани физически, така той се качва на планините да се нахрани духовно... Колкото по-духовен е той, толкова по-будно е съзнанието му, толкова и обмяната между него и природата е по-правилна. Както човек се свързва с природата, за да се обнови, така той трябва да се свърже и със знанията на възвишените същества, за да се поучи от тях." („Божествен и човешки свят", стр. 10). „Изкачвате ли се по високите върхове, вие се освобождавате и повдигате мислите и чувствата си." („Мисли..., 1990-1991", стр. 22). Учителя ни учи, че на планината трябва да ходим само когато имаме вътрешно разположение и силен импулс да посетим съществата на върха. Тогава те уреждат и оправят всичките ни проблеми, свързани с екскурзията.

„Какво ще спечели човек, ако отиде на Мусала при неблагоприятни стечения на обстоятелствата за него? Не само че няма да спечели, но характерът му може да се изопачи. Човек трябва да ходи по планинските върхове само тогава, когато му липсва нещо, за да се обогати, да има някаква придобивка..." („По Бога направени", стр. 103). „В стремежа си да стигне върха човек придобива много от елементите на знанието, но ако не може да свърже тия елементи, вместо полза той си причинява вреда." („Закони на доброто", стр. 370)

„Какво означава числото 6? Който владее числото 6, той може да се качва по планините между снеговете; той може да слиза в долините при плодовете. Той знае как и кога да работи и кога да почива. Числото 6 наричаме „Закон на приложение. „ („Божествен и човешки свят", стр. 319). Числото 6 е числото на Венера, на Любовта. Във Венера са скрити всички възможности на Любовта, от най-ниското й стъпало - омразата, до любовта към Бога. Който владее Любовта, е маг и планината със съществата си го познават и приемат винаги с разположение.

„Като сте дошли на Мусала, задачата ви е да се свържете с всички добри хора, които желаят подобрението на човечеството. После трябва да се свържете с всички същества от духовния и Божествения свят, които работят за повдигане на човечеството. Като се свържете с добрите хора на физическия свят, с разумните и възвишени същества от духовния и от Божествения свят, вие ще започнете да мислите и да работите като тях. По този начин ще станете проводници на Божиите блага. Когато човек е свързан с добрите същества от трите свята - физически, духовен и Божествен, той става маг." („Божествен и човешки свят", стр. 8).

„Сега, като сте се качили на върха, имате слънце, но и вятърът ви придружава, иска да каже нещо. Слънцето се провира и през най-малките дупки на хоризонта, иска да ви види, да ви даде нещо от себе си. Защо? Защото ви обича... Вятърът ви казва, че трябва да бъдете справедливи, да излезете от материалния живот и да влезете в духовния, т.е. в живота на Свободата." („Божествен и човешки свят", стр. 6)

„Изкачването по високите планински върхове подразбира влизане в един висш свят. Следователно изкачването на върха Мусала не е нищо друго освен отиване при Бога, т.е. изкачване на някое духовно място. Човек може да намери красивото и великото в света само по високите места... Животът по високите върхове е живот на истинска музика и поезия. Само оттам човек може да възприеме нещо възвишено и велико. Гениалните музиканти са възприемали музиката от високите места и после я сваляли в низините между хората." („Божествен и човешки свят", стр. 34)

„Всеки планински връх отразява светлината по особен начин. Отразената по този начин светлина влияе благотворно върху хората, върху всички живи същества. Това влияние се отразява върху мислите и чувствата на човека." („Царският път на душата", стр. 61)

Учителя препоръчва, когато се качваме по високите върхове, да ходим концентрирано и вътрешно вглъбени с една силна мисъл, отправена към задачата в нашата екскурзия, за да облекчим пътя си. Планината е велика школа, в която ние придобиваме много ценни качества: търпение, самообладание, издръжливост, усилване вярата и любовта към Бога. Всяко изкачване е един велик урок за пробуждане на нашето свръхсъзнание.

„Сега вие сте дошли на планината да научите великите Божии закони. Много неща са научили хората, но още много имат да учат." („Лъчи на живота", стр. 191)

През 1937 година Учителя прави едно предсказание за условията в планината и великия подем, който ще обхване всички хора, възприели неговите светли идеи за отиване в природата и свързване с нейните живи сили, за посещаване на високите планински върхове. Той казва: „Планината дава на човека, а не взема от него. Тя го учи на безкористие... Ще дойде ден, когато и болни, и слаби ще ходят на планината. И до най-високите върхове хората ще отиват с автомобили, с аероплани. Докато сте здрави, ползвайте се от планината, без да очаквате някакви превозни средства." („Лъчи на живота", стр. 258)

Учителя ни обяснява как трябва да подходим при всички трудни ситуации в планината, като се свържем със съществата, които ръководят процесите на природата, и ги помолим да бъдат снизходителни към нас, ако заслужаваме.

„Новият начин на работа - екскурзия, се заключава в абсолютно спазване законите на разумната природа. Например когато правим екскурзии, понякога дъжд вали, вятър вее и някои казват: Защо Учителя не разсее облаците, да не вали дъжд? Защо не спре вятъра u не заповяда на слънцето да грее? - Не, аз съм много внимателен спрямо природата. Аз не променям нито ветровете, нито дъжда спирам, но се нагаждам с тях. Като срещна приятелите, които създават ветровете и дъждовете, по- разговарям се малко с тях и им казвам: Виждам, че искате да ни окъпете и да ни проветрите малко, но гледайте да не ни изкъпете и проветрите повече, отколкото трябва. Аз никога не им заповядвам, искам те сами да се сетят какво трябва да направят... Обръщам се към тях внимателно, като им казвам: Ще бъдете така добри, да задържите поливането си за още няколко часа (докато се приберем)." („По Бога направени", стр. 31)

Учителя обръща много голямо внимание на нашите взаимни отношения по време на екскурзиите, които създават и съответни условия. Хармонията между нас създава и хармония в природата.

„Казвам: В отношенията ни се изисква пълно съобразяване с онова, което живата природа върши. Обаче в природата има известни прояви, които не са божествени - циклони, порои, наводнения. Причините за тези стихийни явления сме ние хората, които с нашия неправилен живот създаваме един неестествен ред на явленията в природата. Всяка планинска местност, в която владее чистота и святост, може да изпрати срещу нас бури и ветрове, ако се опитаме да нарушим нейните правила и закони. Съществата, които населяват тия места, могат да ни изгонят и ние ще се принудим да слезем в по-ниските места." („По Бога направени", стр. 32)

През 1929 г. за пръв път Братството и Учителя отиват на Едигьол и откриват лятната школа на Братството при Седемте езера. Там прекарват повече от 2 седмици при изключително хубаво и ясно слънчево време. Вечер, разбира се, е доста студено. Един ден след посрещане на изгрева на Слънцето при върха на Третото езеро u свършване на беседата Учителя казва: „Веднага си стягайте багажа, за да слезем надолу, в Сапарева баня." Никой не иска да си тръгне от тази прекрасна местност, но думата на Учителя е закон. Веднага двама млади братя отиват до Сапарева баня да осигурят два камиона, а братята и сестрите тръгват надолу покрай Скакавица. По средата на пътя те чуват, че горе, по билата, нещо тропа, сякаш препуска конница. Приятелите разбират, че горе вали град и ускоряват хода си. Скоро стигат в Сапарева баня, където ги чакат двата камиона. Учителя веднага сяда в първия камион, който се напълва с приятели и тръгва веднага. Останалите братя и сестри, съблазнени от хубавото кисело мляко при близката мандра, вземат и изяждат по няколко паници. След това се качват на камиона и той потегля след първия. Когато камионът с Учителя минава през ниската част на пътя, при селата Горна и Долна Диканя, от планината с грохот идва една стена от вода, камъни и дървета, висока няколко метра. Камионът преминава през ниското и само задните колелета се намокрят от стихията. Учителя отбелязва: „Изпреварихме само с 1 минута." Когато пристига вторият камион, се спира пред грамадната бучаща река, запълнила целия дол на ширина повече от 100 метра. Приятелите се принуждават да се върнат обратно с камиона и да минат през Самоков. На другия ден се прибират на Изгрева.

„Защо се качихме на Мусала? Защо ни посрещнаха гръмотевици, дъжд, сняг? - Това е езикът на небето. Господ казва: Кажи на тези хора, че ако вършат волята Ми, аз ще излея всичкото си благоволение върху тях. Ако те вървят с тебе и се качват нагоре, чисти трябва да бъдат. С техните хилави желания, с техните хилави мисли, с техния егоизъм, колкото и малко да е останал, не могат да Ми служат...." Вие днес сте по-добри от другите хора, но в сравнение с ангелите, които вършат Волята Божия, вие сте слаби, не можете да Му служите." („Петимата братя", стр. 215) „Кажете: Мога да служа на Бога през всичките времена и при всички условия. Ще станеш истински служител, когато преодолееш всички препятствия в живота си. И вие преодоляхте едно голямо препятствие - качихте се на Мусала в дъжд, сняг и град. Който знае това, ще се чуди на ума ни, как сме тръгнали по това време, в този ранен час, по тъмно на Мусала. Казват, че сме налудничави. Ние пък мислим другояче по този въпрос. В хубаво време всеки може да се качи на Мусала. Важно е в лошо време да се качиш. Ако ви питат толкова ли е нужно да се качвате по това време на Мусала, ще кажете: Това е предметно учение. Аз искам да задържите тази екскурзия в ума си като редките, паметни за вас. Искам първо да станете. Ставането е възрастване, т.е. процес „на растеж". После да оживеете и най-после да възкръснете. Като ви заведа още един път на Мусала, ще оживеете. Като се върнете в София и ви питат, какво научихте на Мусала, кажете: Научихме как да станем и оживеем." Ако ви питат от кои сте, ще кажете: От тези, които са станали." („Петимата братя", стр. 225)

На 11 юли 1925 г. братята и сестрите отиват на Мусала да празнуват имения и рожден ден на Учителя - 12 юли по нов стил. Всички се надяват, че времето ще е хубаво. Вечерта на 11 юли започва да вали проливен дъжд и всички те обикалят големия огън, запален до езерото, където е сега хижата, да се топлят и сушат, като обръщат лицето и гърба си към огъня. В 3 часа сутринта на 12 юли тръгват в дъжд за Мусала. Дъждът постепенно преминава в сняг и когато минават покрай езерото Окото и стигат подножието на върха, по него има прясно навалял сняг, повече от половин метър. Братята се спират и не искат да се качват по-нагоре. Тогава сестрите, вдъхновени вътрешно от Учителя, тръгват смело напред, а след тях, разбира се, и братята, и се качват всички на върха. Тогава Учителя дава едно мото за качване на Мусала: „Кажете: Можем да се качим горе на Мусала. Турете го като мото и го повтаряйте. Тъй да остане по нещо от всяка екскурзия... Днес по особен начин ни посрещна планината. И тази година мислихте, че ще имате хубаво, ясно време, тъй бяхте уверени, че никакви палта не взехте със себе си. Казах ще си вземете хубави фланели. Не знаете какво ще бъде времето. Хубави, по-хубави работи има за в бъдеще. Ще се образува още по-голяма задушевност (между вас - при езерото на Окото." („Тихият глас", стр. 45) „Като слизате сега от Мусала, забравете всичко старо и кажете: „Господи, днес аз изваждам един нов лист и забравям всичко старо!" („Тихият глас", стр. 21)

„Горе, на Мусала, беше студено, облачно и атмосферата бе пълна с електричество, което предизвикваше треперене. Забележете тук (при езерото Окото) направихме цяла трансформация на електричеството. Горе влагата пъплеше по земята. Там и двете електричества, това на облаците и това на Земята, бяха положителни. Като дойдохме тук, близо до езерото, едното електричество направихме положително, другото - отрицателно, и веднага влагата се вдигна нагоре и слънцето изгря. Всеки ден ти носи урок. Като научиш урока си, и денят си отива, като ти оставя един лист, написан вътре в тебе." („Тихият глас", стр. 10) Тук Учителя ни обяснява как може да се трансформира времето с мисълта чрез промяна на електричните пълнежи. Учителя ги променя и оправя дъждовното време в слънчево за няколко минути. Той казва, че приятелите не са будни за разумния живот, който постоянно тече в природата, и обяснява: „Вие ще кажете: Ние не сме спящи същества (като камъните), ние сме оживели, вие, които сте оживели, защо ви доведох на Мусала? - Да познаете Господа. Той ви говори отгоре, но вие не разбирате езика Му... Той ви казва: „Трябва да се обичате!" „Как трябва да се обичаме, Господи?"  Да си прощавате всички грешки и обиди." („Петимата братя", стр. 217)

„На тази екскурзия дойдохте, за да се качите горе на Мусала. Като се върнете от туй посещение на Мусала, какво ще остане във вашия ум? Забележете, топлината издържате, а студа не можете. То е външната страна." („Тихият глас", стр. 42) „Днес ние се качихме на Мусала. Това е хубаво, но това е само външен подвиг. Неколцина се върнаха назад. Това показва, че във всички няма още пълна готовност. Ако не знаем как да изкачим горе онези, които се върнаха ,те ще ви спънат. - Кога един човек може да ни спъне? - Ако този, който се качва на Мусала, има много добродетели, но същевременно и един голям недъг, той ще парализира неговата дейност към добро, както и стремежа му към Бога. Следователно този недъг трябва да се превърне в добродетел, за да не спъва нито себе си, нито другите." („Петимата братя", стр. 218) „И тъй, високият връх, който виждате оттук, е Мусала (езерото при хижата). Работете съзнателно, за да разберете доброто, което е вложено във вас. Ако изучавате великата божествена наука, ще напреднете в развитието си, ще научите много работи необходими за вас и ще завършите така, както е определено за всеки едного, още от началото на неговото битие." („Петимата братя", стр. 221) „Учителя откъсва едно стръкче тревица и казва: Ще израстете нагоре, като тази тревица... Един ден тази тревица ще ви срещне при Бога и ще каже: Аз ще свидетелствам за тези хора.". За какво ще бъде свидетеля? Че ви е говорено за Бога и великата Божия наука." („Петимата братя", стр. 221) Учителя ни обяснява, че има много изостанали души, затворени от векове, които често ни спъват развитието ни." „Сега ще помните Мусала. Ще знаете, че тук и в целия Балкански полуостров има души, затворени от векове, които чакат своето освобождение. Те ви правят пакости." („Петимата братя", стр. 222)

„Сега вие целувате ръката ми. Защо я целувате? Това е договор, че ще служите на Бога... Да бъдем смирени, като децатa. Тази беседа не може да се държи на Мусала. Краката ви бяха изстинали. Щом слязохме долу (при езерото Окото), даде се беседата. Доброто у вас е в това, че имате смелостта да вървите и в лошо време. Щом можахте да се качите на Мусала в такова лошо време, това показва, че ще можете и в духовно отношение да преодолявате всякакви мъчнотии и препятствия. Този ваш подвиг ме радва. От гледището на Божия закон, който дава, винаги придобива нещо. Каквото решите .всичко става. Важно е умът и сърцето ви да бъдат отворени. Решихме да се качим на върха - качихме се. Колкото лошо да беше времето, можахме да се качим. Колкото по-нагоре се качвахме, толкова гръмотевиците се оттегляха - постепенно намаляха. Те казваха: Който се качва горе, трябва да бъде чист като снега! Ето, на върха има вече слънце. Трябва да се качим горе още един път, да видим Слънцето." („Петимата братя", стр. 227)

„Като се качвахме на върха ,някои се уплашиха да не изстинат и се върнаха назад. Други пък искаха да слязат в Чамкория, страхуваха се да останат още малко с нас. Питат ме: Да се върнем ли назад, или да останем тук? Понеже съм за свободата, казвам: Щом се страхувате да не изстинете, по-добре си идете. Аз можех да им кажа: Останете всички тук, утре ще има беседа. Понеже не им казах това, те си отидоха. Аз постъпих според Закона на свободата. В Бога няма обратни решения. Каквото Той обещае, става. Бог е единственото същество, на което думите нямат обратни решения. Той никога не изменя на своите обещания. Той не знае какво е „Не може". Ако Бог не проявява своята милост, то е, защото чака момента, когато всички могат да Го разберат... Казвате: „Колко би било добре да сме всякога с вас!" - Не е било време да съм бил извън вас. Както виждате времето започна да се оправя. Времето се засмя и вие се зарадвахте. Щом вие сте радостни, и времето е радостно. Щом вие плачете, и времето е мрачно и плаче... Някои се оплак- 6am, че краката им са мокри. Какво означават мокрите крака? Докато не се намокрят краката на хората, не може да се придобие Божественото. Мокрите крака са неблагоприятните условия на живота. Желаеш да постигнеш нещо, но се появяват ред препятствия - това са все мокри крака." „И тъй онези от вас, които се качиха на Мусала, добре направиха. И които не се качиха , и те направиха добре. В края на краищата, всички ще слезем долу. - Колко е хубаво да останем тук! „Тук", значи при Бога, а при Бога ще бъдем всякога." („Петимата братя", стр. 229) При многобройните екскурзии в планината ние често изстиваме и не можем да издържим на студа. Той ни въздейства тотално, защото ни е страх от него. Учителя ни дава метод как да се справим с това природно явление, особено когато той е с нас.

„Човек трябва да се научи на мъчнотиите. Да следи силата? Ако ви бях пратил сами, щяхте ли да се качите на Мусала? Нямаше. Искам да изведа закона, това нещо е Божествената любов. Днес ви изкачих, дъжд, сняг, отивате, вървите. Като дойде Божествената Любов, мъчнотиите, страданията, всичко това върви нагоре, нищо не може да ви спре, няма нещо в света, което може да ви спъне. Който се е качил на Мусала в дъжд, качва се и когато е ясно, да няма дъжд. Но опасен е дъждът, идват малки пътечки (ручеи), хлъзгаво става, може да падне някой в езерото, може да се намокри някой. (- Защо не можем да издържаме студа?) - От страх. Ще концентрираш ума си в тялото, в краката, ще кажеш: „Мога! Щом човек започне да концентрира ума си, той обръща своето тяло, тогава има повече топлина. Някои хора издържат, носят товар." („Тихият глас", стр. 44)

На Мусала има специфични условия, които в първите години са били доста голяма спънка за нейното масово посещение. Няма хижа и подслон и човек трябва да разчита само на Бога - на хубаво време, което много рядко се случва.

„Казват, че тук, на Мусала, мъчно може човек да мисли, че той трябва да заспи, за да може да слуша. Тук, на планината, само вятърът и снегът плашат хората. А тук ветровете са постоянни. Тук е толкова високо място, та мечките и вълците не се качват, разбойниците не идват - те са много мързеливи хора. И бурите тук са толкова големи, че понякога не може да се върви. Навън не може да се излезе." („Младият, възрастният, старият", стр. 248)

„Сега сме се качили на Мусала. Тук всинца имате много хубаво разположение, но долу, В София, не сте такива. Там имате лоши, неприязнени чувства един към друг." („За слава Божия", стр. 8)

Мусала в хубаво време, което рядко се случва, е една батерия, която трансформира нашите неразположения, очиства съзнанието ни от материалните наслоявания и ни омайва със своята чистота, красота и сила. Учителя ни учи, че всички адепти и светии са посещавали Мусала и са я обхождали нощем в тъмнината, за да развият своето духовно зрение, което там се пробужда много лесно. „Тази местност (на Мусала) е една от най-хубавите тук - за мистици Има известни течения, явления, които стават само на 3000 метра. (Един от туристите казва, че според последните изчисления, Мусала е 3058 метра.) Да, Мусала е над 3000 метра. Нервни хора на Мусала да идват да се лекуват. Мусала има грамадна електрическа енергия. Батерия е тя. За лекуване. Тази местност е добра, всеки да вземе мястото, което трябва да вземе и което му се падне." („Младият, възрастният, старият", стр. 253)

„Като наблюдавате местностите около езерата (Бистришките), виждате, че има особен строеж, особена архитектура, която никой обикновен човек на може да изработи. Тук са работили съвършени, възвишени същества, пред които и най- учените хора на Земята са деца от забавачницата или от първо отделение. Тези местности са едни от най-красивите места на Рила. Като се движите около езерата, изучавайте флората и фауната на Рила, както и разположението, строежа и състава на скалите и на земните пластове. Да се движи човек по планините съзнателно, това значи да изпитва истинска Божествена радост." („Божествен и човешки свят", стр. 149)

Северната подкова към Мусала и южните Маричини езера с Маричин чал, връх Манчо и Близнаците представляват една голяма божествена книга, в която е записано знанието на бъдещето. Всяка отделна област, езеро и връх имат специфични влияния и неземна красота. В този велик университет на природата човек може да научи много неща, ако съзнанието му е пробудено.

„Пък като отидете в другия свят, и там ще отидете на Мусала, само че там ще видите Мусала в друга форма. Главното е, че ние правим тази екскурзия, понеже имаме известни задачи на Земята, които трябва да разрешим. Ние сме на такава височина, дето черната ложа е безсилна, тя не може нищо да направи, навсякъде ще си пробием път." („За слава божия", стр. 13)

Брат Боян Боев бил на легло, много болен - кракът му имал възпаление и не можел да се движи, но постоянно мислел за планините и Мусала. При един разговор той казал: „Знаеш какво, щом си замина от този свят, първата ми работа е да отида и посетя Мусала. Сега, с това магаре - с това болно тяло, не мога да отида физически, но с духовното веднага ще я посетя и ще се поклоня на Бога, който обитава там."

„Като сте дошли на планината, изучавайте линиите на огъванията, да видите тяхната красота. Някои линии са от миналото, други - от настоящето, а трети - сега се чертаят; те са линии на бъдещето." („Царският път на душата", стр. 61)

Хубаво е човек да мине през западния венец на Мусаленска- та подкова: Маркуджиците, Незнайния връх, Алековия връх, Безименния и Мусала. Пътят е най-труден при Алековия връх, но проходим. Много красив е Източният венец на подковата: Малка Мусала през Трионите, Иречек, Дено със Сфинкса и Средния чукар. Най-забележителният от всички тези върхове в духовно отношение е Незнайният връх (АБ-БА). В първите години много наши приятели са го посещавали и са спали на него. Палили са огньове и са устройвали бивак. Учителя държи и една беседа там. Той казва: „Това място, на което сме сега (Незнайния връх), е хубаво, теченията вървят правилно, надолу. Тук едната страна е магнетична, другата - електрична. Като дойдат тук светските хора, по някой път те имат по-добро разположение, отколкото онези, които тръгват в духовния път." („Тихият глас", стр. 18) Поради незнание аз съм го посетил само няколко пъти. Отгоре той е като полянка с хубаво източно разположение.

Всяка екскурзия до Мусала в първите години е велика школа за изпотяване и пречистване телата на приятелите, събуждане тяхното съзнание и съзнателно или несъзнателно възприемане на големите енергии, които текат по всичките части на Рила. Понеже в планината няма хижа или някакъв подслон, обикновените хора са смятали, че братята и сестрите отиват на явна смърт. Към 1928 г. се построява дървената малка хижа, а на връх Мусала - една стая, започнала да функционира през октомври 1932 г. Учителя препоръчва на високите места метеоролозите да бъдат идейни хора с пробудено съзнание, които от това високо място да отправят своите светли мисли и чувства към цялото човечество и постоянно да се молят за оправяне живота на хората. Първият доброволен и неплатен метеоролог на връх Мусала през 1932-1933 г. за шест месеца е брат Борис Николов. Той сам се грижи за храната си, за отоплението на малката стаичка, и то главно от топлите слънчеви лъчи. Постепенно се подобряват условията на метеорологичната станция на връх Мусала, разширява се постройката и се стига до настоящото положение, когато на върха за пролетта на 22 март 1998 г. преспахме над 50 приятели. Учителя казва, че в бъдеще на всички хижи и заслони управителите ще бъдат хора на Братството и ще поддържат гостоприемството и преспиването на туристите. Първите екскурзии на Братството с Учителя на Рила са много добре организирани, но нашите приятели не са добре екипирани - със стари, често скъсани обувки и вехти тънки дрехи. След няколко посещения на връх Мусала всички разбират, че в планината човек трябва да се облича добре. На върха човек трябва да отива с най-хубавите си нови дрехи и обувки, разбира се, подходящи за сезона в планината, защото той там се явява пред лицето на Бога. През чистите и нови дрехи лесно се възприемат вибрациите и силите, които излъчват невидимите същества, присъстващи така осезателно, особено на връх Мусала, При посрещане на пролетта на 22 март 1998 г. понеже точният час беше около 22.00 ч. ние излязохме навън, където непрекъснатата мъгла до томи момент се разпръсна и над нас блесна чудното небе с грамадни, приказни звезди. Един брат от Шумен ни направи със светкавица снимка в тъмнината. След проявяването на филма ние видяхме на снимката, че сме заобиколени с десетки бели кълбета - идеалната форма на възвишените същества, които чувствителната фотографска плака е отразила, а ние не можем да ги видим с нашите очи, а само ги чувствахме.

При първите екскурзии обикновено се е ходило пеш до Самоков, до Боровец и след това до Мусала. Не са съществували почти никакви превозни средства. В една от екскурзиите, например през 1927 г., братята и сестрите, подредени в голяма група от около 300 души, минават през Чамкория, пеейки песнитe „Братство, единство", „Напред да ходим" и др., не обръщайки никакво внимание на проливния дъжд, който се излива в този момент върху тях. Почиващите там фабриканти и милионери казват: „Къде отиват тези луди дъновисти? В планината няма хижа, вали дъжд, а горе може да се превърне и на сняг. Те ще изстинат, ще се разболеят и ще измрат." Колко хубаво е било, докато само ние сме били „лудите" по планините и никой не ни е пречил в нашите духовни прояви!... Ами сега, като „полудяха" всички, и ние не можем да си намерим даже и място за пренощуване по хижите и заслоните... И зиме, и лете, при всички метеорологични условия хората посещават планините и приемат своя дял от благословението, което се крие в тях. При тази екскурзия в 1927 г. Учителя заявява на приятелите, че ако някой се разболее, спазвайки правилата, които той е дал за пребиваването по високите места, той ще плати за лечението му. Разбира се, никой не се разболява, напротив - всички придобиват голяма енергия и подем на духа. Приятелите стигат при езерото, където е сега хижа „Мусала", запалват голям огън и всички го заобикалят. Цяла нощ проливният дъжд не спира и те се сушат на огъня. Даже брат Борис Николов, който постоянно носи дърва, като застава до огъня прав, за един момент заспива от умора и пада в огъня. Приятелите веднага го издърпват. Учителя със сестра София Попова и Анастасия Янакиева - най-възрастните сестри, са подслонени под едно опънато на два кола войнишко платнище. В 3 часа сутринта Учителя нарежда да се тръгне към върха. Дъждът се превръща в сняг. Най-отпред на веригата вървят няколко здрави, млади братя, които пробиват път в снега. А отзад - друга младежка група, която подпомага изоставащите и закъсващи приятели. Учителя е в средата на групата, откъдето с един голям фенер осветява пътя. С големи, непосилни усилия, цялата група се качва на Мусала. Там посрещат Слънцето, облаците се разпръскват и снегът се стопява. Приятелите, мокри от дъжда, започват да треперят от студ u Учителя нарежда да слязат при езерото Окото, където запалват огън, заваряват гореща вода. Изсушават дрехите си и се стоплят с пиене на гореща вода. В помощ им е и топлото юлско слънце. Това е един голям подвиг и сериозен изпит за Братството. Всички екскурзии, направени до връх Мусала, са придружени винаги със сериозна духовна работа - молитви и упражнения. В беседата „За слава Божия", държана от Учителя на 11 юли 1926 г., той дава следното упражнение: „Сега ще направим едно упражнение. Ще се разпределите надалеч, на разстояние най-малко 1 метър един от друг. Ще се обърнете на юг и ще произнесете формулата: „Да се възцари Добродетелта и да се разпръснат всички лоши мисли в света!" Ще се обърнете на изток и ще произнесете формулата: „Да се възцари Божията Правда в света и да изчезне всяка неправда в живота ни!" Ще се обърнете на север и ще произнесете формулата: „Да се възцари Божията Истина в живота ни и да изчезне всяко робство от душата ни!" Ще се обърнете на запад и ще произнесете формулата: „Да се възцари Божията Мъдрост във всичките прояви на живота ни и да изчезне злото от нашия път!" Ще се обърнете пак на изток и ще произнесете формулата: „Да царува Господ и да се слави господ във всичката Своя Любов, Мъдрост и Истина!" „Да се възцари Господ в Своята Любов, в Своята Мъдрост, в Своята Истина!" „И да свършим всичко за славата Божия на Земята!" „Амин!" („За слава Божия", стр. 19)

На 28 юли 1928 г. на връх Мусала Учителя дава няколко упражнения и формулите: „Уповавай на Господа с всичкото си сърце. Уповавай на Господа с всичкия си ум. Във всичките си пътища познавай само Него и Той ще оправи стъпките ти." След това, седнали на земята с левия крак, подгънат под десния, и дясната ръка на коляното, се прочита „Добрата молитва" и „91- и псалом". Под връх Мусала, на север, има седем езера, наречени Бистришки (понеже водите им са много чисти и прозрачни за гледане). Те са свързани с континентите по нашата земя и оказват съответно влияние върху страните, които се намират по тези континенти. Всичко около Мусала е символи и влияния на сили в различните области на живота. Учителя казва: „Както виждате .докато стигнете до върха Мусала, вие минавате край езера. Всяко езеро може да се уподоби на един от материците в света. Крайното езеро, в дъното на хижата (Каракашевото езеро, намиращо се южно от хижа Мусала) представлява Австралия. Някога тя е била по-голям континент, отколкото го виждаме днес. Голяма част от нея е потънала. Двете езера при хижата (Северното, което лятно време пресъхва, и Южното - под хижата) са двете потънали земи от Австралия. При изкачването по-нагоре двете езера над хижата представляват Азия (Алековото и Безименното езеро). Езерото (Окото) под самия връх Мусала представлява Европа. Двете езера, които се виждат от върха в посока на югоизток, Маричените езера, представляват Америка и Африка." („Добри лоши условия", стр. 238)

Горното езеро под връх Мусала - Леденото, или Окото, както го наричаме ние, е свързано и с България. Обикновено около Петровден в езерото под Мусала остава нестопено неголямо парче лед в средата и много прилича на око със зеница и оттам носи името си „Окото". Учителя обръща много сериозно внимание на това езеро и на чистотата, която трябва да се поддържа около него. „Аз бих желал българите да чистят тия извори (в планината). Ако всяка година българите биха ходили да чистят горното езеро на Мусала, знаете ли какво щеше да стане с тях? Няма да кажа какво биха придобили те. Вие ще кажете: „Малко ли работа имаме да чистим, че ще трябва да се занимаваме с тия неща." Аз, доколкото виждам, работите на българите са оправени само наполовина. Доколкото е очистено онова езеро на Мусала, дотолкова са очистени и техните работи. Това може дa е някакво съвпадение, но доколкото съм наблюдавал, така седи работата. Колкото ледовете се стопяват на това езеро, толкова ще се оправят и работите на българския народ." („Дава плод", Осма серия, 21-а беседа, стр. 16)

Учителя отбелязва, че на Петровден на Мусала има специфични духовни течения и влияния, които само в този ден - 12 юли, се проявяват и всеки чувствителен човек може да ги възприеме и да се зареди с енергия за цялата година. Когато на Петровден в езерото Окото няма никакъв лед, работите в България са напълно оправени. При досегашните ми многобройни отивания за Петровден почти 2/3 от повърхността на езерото е покрита с лед. По време на строежа на заслона „Хималаи" аз и сестра Елена Симеонова отидохме за Петровден на връх Мусала и следобед, като слязохме при езерото, решихме да очистим боклуците около него. В помощ ни дойде Кънчо - отговорникът на строежа, който ни даде 10 найлонови чувала. Обикаляйки цялото езеро с дълга арматурна кука в ръка, ние по брега и вътре в езерото събрахме 8 чувала боклуци. Кънчо ни предложи да ги сложим в една дупка в скалите, северно от заслона, което ние направихме. Вярвам, че сега може да се съберат много повече боклуци.

Водата, която изтича от езерото под заслона Хималаи, е много чиста и може да лекува очите. При една екскурзия до Мусала, когато Учителя минава покрай този отток на езерото Окото, взима една чиста бяла носна кърпа, натопява я във водата и напръсква всички приятели, които минават един по един покрай него. След това Учителя дава следното упражнение: умиваме ръцете, лицето и главата си, като казваме, когато се мием, три пъти следната формула: „Умивам ръцете си, умивам лицето си, умивам главата си. Господи, изпълни ме с чистота, нежност, вяра и другите добродетели."

Най-хубавата вода, която може да лекува всяка болест, е тази при изворите на река Марица, намиращи се в местността Маричен чал. Учителя препоръчва да се възварява водата, да се пият най-малко 6 чаши за излекуване на дадена болест. Разбира се, в лекуването трябва активно да участва и правата мисъл на болния. Под самия извор има едно малко езерце, с форма, подобна на тази на картата на България. Учителя нарече това езеро Олтаря. Там има голямо присъствие на същества, като най-често идват тези от Сириус. През есента, при маловодие, езерото пресъхва. При Олтаря съм ходил много пъти, преспивал съм в една малка пещера, която зная. Няколко пъти съм бил там за 24 май - Деня на св. Кирил и Методий. Легнал в пещерата, чувах как цяла нощ козите минават край мене и бързо отиват към връх Манчо. Времето бе облачно, мъгливо и топло, което ми помогна много да понеса студения полъх на преспите. Пребивавал съм и на палатка по 2 седмици с брат Петър Филипов, Мария Тодорова и Надежда Тихолова, когато брат Борис Николов бе в затвора. Преди тази екскурзия сестра Мария Тодорова и Борис Николов са посещавали няколко пъти това свещено място с палатка. През 1957 година, след свършване на лагеруването си, те събират багажа и го пренасят към първото южно Маричено езеро. Най-големият денк, направен от тях, се търкулва надолу с голяма скорост към езерото. Двамата изтръпват от ужас и казват молитва. Денкът стига до брега на езерото и сам спира за голяма радост и на двамата. Това е знак за съдбата на Борис Николов, който същата година попада в затвора. На 6 декември 1957 г. (петък), милицията иззе братската литература, натоварена на 22 камиона от Изгрева, и от цяла България. На 1 януари 1963 г. Борис Николов и Жечо Панайотов бяха освободени от затвора. Много случаи има в живота на Братството, свързани с посещението на връх Мусала. При една такава екскурзия хлябът свършва и Учителя изпраща Крум Въжаров с още един брат до Боровец да донесат 2 раници с хляб. Двамата отиват там, купуват хляба, но вместо да минат по редовния път - покрай река Царска Бистрица, те минават през Ситняково и за по-направо, пресичат през Средния чукар, където срещат две мечки. Уплашени, те хвърлят раниците с хляба и побягват към лагера. Тогава Учителя праща други двама, които донасят хляба. На следващия ден една група от десетина братя отива на злополучното място, но от хляба и раниците помен няма - мечките ги отнесли някъде.

Братска група с Учителя отива на Олтара и всички лягат на полянката пред езерото да си починат. Слънцето е много силно, а майка ми, като ляга, заспива и лицето й, обърнато към слънцето, почервенява силно и започва да я боли. Веднага тя отива при Учителя и иска помощ. Той нарежда на сестра Мария Златева да я намаже със зехтин. Болката преминава и скоро кожата се обелва и постепенно раната заздравява.

Учителя винаги зорко следи хода на приятелите по Мусаленските масиви, като ги предупреждава да му се обаждат, когато тръгват за някъде. Няма случай в многобройните екскурзии, направени до връх Мусала от Братството, някой да е пострадал сериозно. Всички са спазвали съзнателно правилата, дадени от Учителя за ходенето, пиенето на гореща вода, преобличането при изпотяване и дълбокото дишане. Няма случаи на разболели се приятели, макар че много пъти летните екскурзии са ставали в зимна обстановка - в сняг, лед и бури. Най-важното качество, което са придобили приятелите, е смелостта, безстрашието, с което са посрещали различните промени на времето и постоянните изненади в планината.

Учителя, който е критикуван и атакуван постоянно от духовенството, ги поканва на връх Мусала - близо до Бога, където да разрешат въпроса за православното духовенство. И сегашните разногласия и разправии, които стават в българската църква, най-правилно може да се разрешат на връх Мусала. Учителя казва: „Аз съм готов със съвременното духовенство, с нашите братя, владици и свещеници, да обменя мисли. Ще се качим с тях на Мусала, аз ще ги поканя на една братска разходка, от всичките ще има - дякони, свещеници, архимандрити. Ще излезем на Мусала, първо ще отидем към Бистрица, ще вървим полека, ще си говорим по братски, после ще минем по долината на Марица през Рилската пустиня. Ще вземем южния край. (Учителя тук говори за отиване на Мусала по Кайзеровия път, който е вляво от обикновения и минава по долината на Марица - долината на безмълвието. От нея става изкачването на Мусала от южната й страна, която е заоблена, магнетична. Учителя предпочиташе този път на изкачване пред северния, откъм езерото Окото, където Мусала е много стръмна, скалиста и опасна. И като се качим горе, на Мусала, там на 3000 метра височина ще обмислим и решим въпроса какво да бъде православното духовенство. Този въпрос само на Мусала ще можем да го разрешим, а не тук, долу, в Търново. На Мусала съм готов братски да се разговарям с тях, няма да им се смея. Ще им кажа: „Братко, само тук, на тоя чист въздух, колкото сме по-близо до Бога, толкова по-добре ще можем да разсъждаваме здраво, смислено по тия въпроси, за Бога." („Обяснения и упътвания, 1922 г.", стр. 35)

Учителя редовно води братята и сестрите на Мусала по случай 12 юли - Петровден, от 1921 г. нататък Мусала е посрещала приятелите със студена и дори зимна обстановка. През 1922 г. времето е хубаво и Учителя извежда 104 души на екскурзия на Мусала. На върха прекарват много добре, посрещат изгрева на слънцето, слушат беседата на Учителя, преспиват при долното езеро и слизат в Боровец. На 14 юли 1922 г., в 11 часа, в Чамкория в Учителя Петър Дънов се вселява Господният Дух на Силите и Той става космичен Учител на цялата Вселена. Така той обединява и хармонира космоса с мировата любов и космичната обич. Космичният Учител е носител на силите на Троицата: Отец, Син и Дух, които дадоха словото за новия живот на Земята.

При едно посещение на Мусала времето е слънчево и топло и Учителя предлага на приятелите да полегнат на върха, като си постелят палтата, и да преспят там, ако могат, половин час. „Тогава вие ще научите 10 пъти повече неща, отколкото, ако ви държа една беседа от 1 час."

Учителя работи усилено върху създаването и пренасянето на Паневритмията от духовния в нашия, физически свят. При честите посещения на Рила някои наши приятели с отворени духовни очи виждат, че възвишените същества играят някакви особени упражнения в ранните зори преди изгрев слънце. Учителя прави специална екскурзия с голяма група приятели, които достигат до новопостроената малка хижа „Мусала" и преспиват там. На сутринта всички стават рано и тръгват към върха, за да го изкачат и да посрещнат изгрева на слънцето. Учителя нарежда на брат Методи Шивачев да остане в хижата да пази багажа и поддържа огъня, за да има гореща вода и чай, когато групата се върне. Братята и сестрите се качват на Мусала и посрещат един хубав изгрев. Учителя изнася кратка беседа, закусват, почиват си известно време и тръгват надолу. Следобед те стигат до хижата, където Методи ги посреща с приготвен чай и гореща вода. Учителя предлага на Методи да си легне веднага, за да си почине, защото на другата сутрин трябва сам да отиде на Мусала и да посрещне изгрева на слънцето. Обяснява му, че трябва да тръгне много рано, за да стигне горе преди изгрева на слънцето. На Методи му се вижда трудна задачата, но щом Учителя му я дава, той е готов да я изпълни. Ляга и бързо заспива, а през нощта някой го събужда. Той става, оглежда се наоколо и вижда, че всички спят и няма друг станал като него. Идва му на ум да потърси фенер, с който да си свети по пътя, но решава да не вдига шум и излиза навън. Очите му постепенно свикват с тъмнината и той намира пътеката. Вървейки бавно нагоре над него се появява една светлина, която му осветява пътя. Той се оглежда нагоре, надолу - няма никой, и не разбира кой му свети. Понеже в живота си има много вътрешни опитности с Учителя, по интуиция разбира ,че това е негова работа, за да му помогне да върви по-бързо и леко. Когато се уморява, светлината спира да се движи и той си отпочива. Така за няколко часа той успява да се качи на върха в тъмно. Светлината го довежда до южната страна на върха и угасва. Методи остава известно време в тъмнината и тишината, вглъбен в себе си. По едно време абсолютната тишина се нарушава и той чува над себе си песни и особена музика. Повдига главата си и вижда една голяма светла елипса, в която различава човешки фигури да танцуват по двама в кръг един особен танц. Движат ръцете и краката си, обикаляйки в кръг, съпровождани от небесна музика и песни.

Повече от час Методи е захласнат от това чудно видение. Танцът свършва и цялото видение се превръща в едно светло блестящо кълбо, което бързо се отдалечава на изток в пространството. Зазорява се, методи посреща хубавия изгрев, но музиката продължава да звучи ясно в ушите му. Той започва да вижда във всеки лъч от изгряващото слънце по едно същество, което продължава да играе видения от него особен танц. След изгрева и наряда, който изпълнява, той отива към наблюдателницата и влиза в нея. Вътре няма никой, но на масата има чайник с гореща вода и храна. По интуиция Методи разбира, че тази закуска е за него. Сяда, нахранва се и тръгва надолу, към хижата. Следобед той пристига до хижата, поздравява Учителя и му целува ръка. Учителя го пита: „Е, Методи, какво видя горе?" Шивачев подробно и вдъхновено разказва пред събралите се братя u сестри за особения танц, който е видял на върха. След разказа му настъпва пълно мълчание. Учителя повдига дясната си ръка нагоре и казва: „Всичко това, което ти си видял в небето на Мусала, ние ще го свалим тук, долу, на Земята. Ще го свалим, за да бъде както горе на небето, така и долу, на Земята."

Група ученици от младежкия клас решават да направят едно геройство - през февруари да отидат на Мусала. Те нямат представа за условията горе на планината и са слабо и неподходящо екипирани. Решават и отиват при Учителя да споделят своето желание. Той им казва: „Вие тази екскурзия не бива да правите сами. И аз ще дойда: „На 25 февруари 1925 г. групата с камион пристига в Чамкория. Една шейна ги превозва до двореца Царска Бистрица и в колона по един тръгват нагоре. Войниците, които пазят двореца, ги гледат уплашено. Нагоре снегът е дълбок до колене, като постепенно стига до кръста и гърдите. Времето е студено. Сестрите са облечени с рокли и снегът полепва по чорапите и роклите. Братята правят пъртина напред, като утъпкват добре пътеката, за да могат да минат след тях сестрите. Групата достига до Михайлов камък. Учителя, недоволен и сърдит от неразумното младежко увлечение, спира и казва: „До тук." Братята изчистват снега около големия няколко метра висок камък и опъват покрай него единственото платнище, което са взели със себе си, и така се образува нещо като палатка. Запалват огън, стоплят вода и всички пият по няколко чаши. Наредени един до друг покрай огъня, те изкарват нощта. Сутринта стават, раздвижват се, закусват. Подемат разговор с Учителя. Към 10 часа те виждат, че по пътеката от Чамкория идват 10 коня, водени от двама войници. Най-отпред върви цар Борис. Войниците му докладвали, че вечерта група хора тръгнали нагоре в дълбокия сняг. Той веднага нарежда на другия ден да отидат с десет коня и да намерят и спасят закъсалите в планината. Царят вижда хубавия лагер на братята и сестрите и се усмихва: „Вие сте били много опитни екскурзианти, имате ли нужда от нещо да Ви помогнем?" Братята и сестрите отговарят, че са добре и нямат нужда от нищо. Те заобикалят царя и започват да му задават най-различни въпроси. Учителя остава сам от другата страна на огъня и мълчаливо присъства на дългия разговор. След приключване на разговора Борис и неговият адютант изваждат от раниците си по един чифт снегоходки, обуват ги и тръгват към хижа „Ястребец". Брат Борис Николов и брат Г. Радев, като виждат това, след завръщането на групата в София отиват в града и си купуват снегоходки. Следващата неделя двамата отиват със снегоходките до връх Мусала и се връщат.

Всяка екскурзия на Мусала е особена и никога не се повтаря - нито условията, нито времето и картините, които виждаме, изгрева на слънцето и промените на времето през деня. Божественото никога не повтаря нещата. Това е красивото и великото, което обуславя Божествения свят. Всяка екскурзия крие в себе си своя специфична черта. Щом тръгна от Боровец за Мусала, върхът ме привлича със своята сила като силен магнит и аз не усещам нито тежестта на раницата, нито умората, нито капризите на времето. Вървя с пълен устрем и разположение. В един период от живота си аз посещавах Мусала всяка седмица, зиме и лете. Имаше един автобус, който тръгваше в 17.00 часа от автогарата при Орлов мост за Боровец. В събота ние работехме до 13.00 часа, след което се приготвях, качвах се на рейса и в 19.30 часа бях в Боровец. Минавах покрай двореца Царска Бистрица, потеглях по тясната пътека към върха и потъвах в гъстата гора. Много пъти небето бе сиво, някога имаше мъгла и в гората нищо не можеше да се види. Тогава разбрах, че краката имат очи и те сами намират пътя безпогрешно. Когато минавах под хижа „Ястребец", много пъти чувах ръмженето на мечките, които обитаваха там. Веднъж, след като преминах Велчовото мостче и тръгнах по Голготата, през нощта, в 22.00 часа, чух силно охкане вляво от мен по посока на Средния чукар. То се повтори няколко пъти. Студени тръпки полазиха по гърба ми. Спрях, помолих се и като се концентрирах, ми обясниха, че това е духът на един убит преди време на това място човек, и неговият дух постоянно витае тук. Помолих се и му пожелах да се освободи от това робство. След това при преминаването ми покрай това място никога повече не чух подобни стенания. Духът беше освободен. Често, особено през зимата, моят ръководител ме пращаше да отида на Мусала, където трябва да свърша някаква работа. Аз винаги изпълнявах това, което ми се нареждаше. Майка ми ми казваше: „Къде ще ходиш, синко, в този сняг, в това студено и бурно време на Мусала? Ще паднеш някъде, ще загинеш и няма да те открият под дебелия сняг." Аз й отговарях: „Майко, ако е рекъл Бог, ще отида и ще се върна благополучно." И това ставаше точно така. Много пъти на хижата не намирах хижаря, но печката беше заредена, кибритът - върху нея, шише газ - долу, и дърва - да може човек да се затопли и обслужи. Няколко пъти и на върха нямаше метеоролог, и станцията беше заключена. Аз знаех къде е скрит ключът на заслона при езерото Окото, който много пъти ме е спасявал при такива трудни ситуации. При една екскурзия метеорологът беше на хижата и заместваше слезлия в Боровец хижар. Той ме предупреди, че станцията горе е заключена и спах на заслона. Рила и Мусала са ми като рожден дом и най-любимото място за отдих и духовна работа. Там постоянните трудности са ме накарали да науча отлично почти всички молитви и явно съм виждал любящата ръка Божия, която е превръщала всичките ми несгоди и мъчнотии в добро. Рила и Мусала живеят в сърцето и ума ми и аз постоянно пребъдвам в този велик неземен свят на хармония и чистота.

Ще разкажа за първата ми екскурзия до връх Мусала и последната обща екскурзия с Учителя, станала на 22, 23 и 24 юли 1940 г. пo време на моя рожден ден. При големите политически напрежения в Европа, дали силно отражение и в нашата малка страна, опасността от война, която тегнеше над всички, създаде една нестабилност и уплаха за хората. Учителя решава да отиде с една малка група братя и сестри на Мусала - да свърши една малка работа за благото на човечеството. За пръв път Учителя възлага организирането и ръководството на екскурзията на младите братя - Гаврил Величков и Неделчо Попов. Дотогава всички екскурзии, праВени до езерата и върха, са били организирани от други приятели и винаги са завършвали все с дефицит до 5-6000 лева, които Учителя е плащал. Брат Гаврил, по професия финансист, и с Неделчо Попов поемат присърце задачата. Веднага се свързват с братя Начеви от Самоков, които имаха 2 автобуса и често обслужваха Братството. До обед един автобус идва и групата се настанява в него. Вестта, че Учителя отива на Мусала, се разнася с мълниеносна бързина из целия „Изгрев" и всички приятели се събират при салона със силно желание да участват в екскурзията. Събират се желаещи за още един автобус, който Начеви обещават да докарат. Учителя с първата група тръгва и автобусът благополучно пристига в Боровец - Чамкория. Братята веднага намират няколко коня, на които слагат багажа - раници, торби, мрежи, и поемат нагоре след 15.00 часа. Те пристигат по светло на хижа „Мусала" и се настаняват. Вторият автобус пристига в 17.00 часа, качва останалите желаещи за екскурзията, в това число и нашето семейство, и се отправя към Боровец.

По целия път в автобуса се носеха мелодиите на песните на Учителя - „Братство, единство", „Напред да ходим смело", „Време е да вървим", „Светъл лъч", „Славейчета горски", „Мусала" и мн. др. Пътят до Самоков е много тесен и големият автобус мъчно вземаше някои остри завои. Неусетно, с песни на уста, в 20.00 ч. пристигнахме в Чамкория. Братята намериха 10-ина коня, на които натовариха багажа ни и веднага потеглихме нагоре. Конярите бяха взели 2 ветроупорни фенера, които скоро засвяткаха отпред и отзад на колоната. Пътят беше много труден, с дупки, лепкава кал, образувана от валелия предния ден дъжд, и като се прибави тъмнината, едва ли други туристи биха тръгнали нагоре при тези условия. На нас, малчуганите, ни беше най-трудно. Често ни водиха за ръка, било родителите или други братя и сестри. Ние добре знаехме, че отиваме на Мусала, за която бяхме слушали толкова хубави неща и пели песента й „Мусала" - дадена от Учителя на 3 декември 1922 г. Ние не издадохме нито един стон и не проявихме недоволство. Вървяхме и си тананикахме нашите песни, най-вече „Сладко, медено", като често залитахме по неравния път. Настигна ни малка група туристи, които строго се скараха на майка ми и баща ми - къде са повели тези малки деца по този труден път, и то през нощта. Те стигат хижата значително преди нас и съобщават на хижаря, че идва голяма група хора с коне и малки деца. Веднага се организира една група, която с няколко фенера идва да ни посрещне.

И наистина, след като преминахме половината път, Велчовото мостче и поехме по Голготата, групата от хижата ни посрещна. Светлината се увеличи и при шума на реката Царска Бистрица и нейните многобройни водопади бодро и неусетно стигнахме така желаната от нас хижа. Беше 24.00 часа. Учителя ни посрещна с бащинска любов и благост. Тихо нареди нещо и скоро се настанихме на таванското помещение, на наровете. Учителя беше отседнал заедно с брат Неделчо Попов, Галилей и няколко сестри в малката северна стая, на която имаше надпис: „Петър Мусала". Докато ние се приближаваме към хижата, Учителя лежи в леглото и провежда един дълъг разговор с духа на болния от туберкулоза по това време Георги Радев, който беше в с. Куртово и си заминаваше от този свят. Скоро хижатa утихна и всички се унесоха в блажена почивка. Само Учителя не спи и често пита сестра Савка, която е срещу него - колко е часът. Тя е донесла един будилник от София. Брат Галилей се настанява близо до леглото на Учителя, зорко пазено от сестра Теофана Савова, сестра й Марето и Савка Керемедчиева, и решава да не спи, а да следи сънния живот на Учителя. В 2.00 часа сутринта Учителя сяда в леглото и започва да говори на непознат език с някакви същества, които брат Галилей не може да види. Всички наоколо спят. Сеансът продължава повече от 10 минути. Преди 3.00 часа Учителя става, облича се, намята гълъбовата си пелерина, излиза пред хижата, където са се събрали всички приятели, готови за тръгване към върха.

Изведоха ме и мен с брат ми Костадин. Беше студена, тъмна .ветровита нощ. Вятърът беше много силен и на импулси минаваше покрай нас, като раздвижваше косите ни и напълно ни събуди от дрямката, която все още ни държеше поради краткия сън. Ние бяхме готови за тръгване нагоре. Майка ни се двоумеше - да ни вземе ли нагоре, или да ни остави в хижата. Съдбата ни се реши от двама излезли навън туристи, събудени от нашето ранно ставане, макар че ние пазехме голяма тишина - да видят какво става. Те се обърнаха към родителите ни с думите: „Къде ще водите тези деца в тази тъмнина и този силен вятър? Те едва ли са спали няколко часа, времето е студено и ще се разболеят. Оставете ги в хижата, а вие ходете, където искате." Тези техни думи ни подействаха като студен душ и веднага се събудихме напълно. Учителя рече нещо тихо и голямата група тръгна и изчезна в непрогледната тъмнина. В нея беше и нашата съседка Лиляна - дъщеря на Веса Колева. Майка ни ни върна по стълбите в таванското помещение, зави ни с няколко одеяла и тръгна, като ни обеща сутринта да дойде да ни вземе и заведе на върха. Двамата с брат ми започнахме да си говорим - защо може Лиляна да отиде нагоре, а ние да останем, каква е тази голяма несправедливост? Изобщо сън не ни хваща. Станахме, излязохме навън пред хижата.

Посрещнаха ни студеният източен вятър, непрогледната тъмнина, допълнени с рядка мъгла, а от групата няма и помен. Върнахме се пак в хижата и понеже сме били големи философи в миналото (Учителя ни го каза това при един случай), започнахме да умуваме - как да отидем на Мусала, на която никога не сме ходили и не знаем пътя, дори и посоката, в която тя се намира. Аз предложих да изчакаме да се съмне и щом някои туристи излязат от хижата и тръгнат нагоре, да ги проследим и видим накъде отиват и ние веднага да тръгнем след тях.

Приготвихме всичкия багаж, напълнихме торбите и зачакахме. Не идва лесно денят. Започна да просветва на тавана от зората, но никой от спящите не се сещаше, че 2 деца чакат някой турист да стане и тръгне към върха, така мечтан от тях. Най-после абсолютната тишина се наруши от скърцането на врата на долния етаж. Разбрахме, че спасението ни е дошло. Някои станаха и ние веднага слязохме долу, като се пазехме да не ни забележат. Видяхме трима младежи с раници на гърба, които се готвеха за изкачване на върха. Потеглиха надясно, покрай езерото, и заизкачваха баира на запад от хижата. Застанали до ъгъла на сградата, ние ги проследихме с поглед и видяхме накъде отиват, веднага влязохме в хижата, смъкнахме багажа, натоварихме се и потеглихме полека нагоре. По пътеката отляво и дясно на завоите бяха забити малки разноцветни книжни знаменца - червени, зелени, сини, поставени вероятно да показват пътя към върха. На нас ни харесаха много и макар че бяхме натоварени здраво, събрахме доста от тях, за да ги носим на Мусала. Скоро се сетихме, че те показват пътя и като ни настигнат хора, тръгнали след нас, ще ни се скарат. Веднага ги скрихме под един камък с желание да ги вземем, когато се връщаме от върха. Вървяхме бавно и мъчно. Изкачихме баира над езерото u хижата. Първото малко езеро, което видяхме отдясно, настрани от пътя, го помислихме, че е езерото Окото и напълнихме дамаджаните с вода, за да я занесем на мама и татко на върха. Някаква невидима сила ни теглеше нагоре и ни изпълваше с енергия. Горе са Учителя с много приятели и родителите ни. Тази мисъл ни вдъхновяваше и ние стъпвахме по-уверено и бързо. Настигна ни една група от 10-ина туристи, които, като видяха положението ни, се скараха „Къде сте тръгнали сами в планината с този багаж, който не е по силите ви да го носите?" Отговорих: „При мама и татко, които отидоха сутринта на Мусала." Веднага се връщайте назад, в хижата!"

Ние тръгнахме неохотно назад, в това време туристите се скриха зад завоя и пак потеглихме нагоре. От тази среща ние разбрахме, че сме в правия път, който води към Мусала. Вятърът духаше и разхлаждаше и ни даваше импулс да ходим. По околните върхове се стелеше мъгла, която от време на време се вдигаше и откриваше омайни картини, ту падаше ниско и забулваше всичко. На изток - изпод връх Дено, слънцето се провря между мъглите и огря пътя ни. То бързо повиши температурата и неутрализира хладния полъх на вятъра. Стана горещо. Брат ми Косьо се умори и отказа да носи повече багажа. Наложи се аз сам да го нося. Взех 2 парчета, занесох ги на 100 метра, оставях ги и се връщах на няколко пъти, докато пренеса всичко. След това пак наново. Веднага изпразних дамаджаните и бавно се придвижвах напред. На всичко отгоре брат ми огладня и седна да яде при първите изнесени напред торби. Ядосах се - не иска да носи багажа, я яде! Всяко зло за добро. Той по този начин намаляваше тежестта на багажа и ми облекчаваше работата. Нямах време и излишни сили да му се карам. Във въздуха около нас се носеше омайната песен на бистришката река и езерата. Настигнаха ни и други групи туристи, но ние не им обръщахме вече внимание, макар че пак ни се караха. Минахме покрай Алековото езеро, изкачихме Палеца и стана много горещо. След Палеца брат ми се нахрани, отпочина и започна пак да ми помага 8 носенето на багажа. Вървяхме бавно към езерото Окото. От време на време вятърът хубаво ни разхлаждаше и ни напомняше, че тук е около 3000 метра.

Първите екскурзианти, които ни настигнаха и ни се караха, се изкачват на Мусала, намират майка ми и баща ми и им казват, че двете им палави момчета са помъкнали целия багаж и идват на Мусала. Майка ми се отделя от групата и тръгва надолу да ни посрещне. Сутринта Учителя с братята и сестрите отиват на Мусала за изгрев слънце в доста студено време и мъгла. Слънцето се показва за малко и се скрива. Правят обща молитва и приятелите сядат покрай скалите на завет и слушат кратката беседа на Учителя „Божествен и човешки свят". В нея той говори за великия Божествен свят, в който законът е - живот за цялото, за всички, и за малкия човешки свят, в който всеки живее за себе си и страданията неизбежно го следват." („Божествен и човешки свят", стр. 3) „Днешният ден е начало на нещо ново, предисловие на нова епоха. Да се качва човек по високите върхове, това значи да се обменя със силите на природата." („Божествен и човешки свят", стр. 10)

На върха е доста студено, ветровито и слънцето се опитва да се покаже през облаците и мъглите. След беседата Учителя тихо нарежда да се слезе долу, на полянката до езерото Окото. Братята запалват огън от оскъдния клек и се стоплят. В 10 часа Учителя държи втора беседа - „Правила на Любовта". На върха остават няколко братя със Славчо Печеников. Майка ми напуща беседата и тръгва надолу да ни посрещне. На полянката при Окото е по-топло и тихо, а и беседата дозатопля сърцата и телата на братята и сестрите. „Който обича безкористно, никога не се съмнява. Той е доволен от факта, че обича. Щом обича, той е богат, доволен от всичко. Чистата безкористна любов подразбира любов към всички. Като обичаш едного, в неговото лице ти обичаш всички... Любовта е единствената сила, която никога не губи." („Божествен и човешки свят", стр. 12)

Ние с брат ми бавно и уморено пъплехме по стръмната пътека към заслона. Пренасяхме по няколко пъти багажа нагоре и изведнъж майка ни изникна пред нас. Като видя, че носим всичкия багаж, се хвана за главата и взе да мисли какво да прави с него. Аз погледнах наоколо и видях една малка пещера на 100-ина метра вляво от пътеката, и й предложих там да скрием багажа. Предложението ми се прие веднага и бързо наместихме багажа в пещерата. Лесно изкачихме последната малка височинка до заслона и се озовахме на полянката при Учителя, между братята и сестрите. Беседата не беше свършила и всички слушаха с голямо внимание словото на Учителя. „Не разливайте любовта си по кални, нечисти места", беше последната мисъл от беседата. Изпя се песен и се каза молитва. Приятелите започнаха да разговарят. От върха слезе брат Славчо Печеников и съобщи нещо на учителя. Той остана известно време замислен и след това нареди Братството да слезе веднага надолу. По телефона бяха съобщили от Куртово, че брат Георги Радев си е заминал. Приятелите започнаха на групи да слизат надолу. Тръгна и Учителя. Понеже багажът ни беше наблизо, майка ни и баща ни решиха да останем и преспим на заслона. Бързо пренесохме багажа и се настанихме. В заслона дойдоха да преспят брат Пеньо Ганев и сестра Елена Григорова, които на другия ден се готвеха да тръгнат за Седемте езера. Ние се намирахме в рая. Веднага се качихме с родителите ни на върха и слязохме. След това се качихме още два пъти с баща ни. Бяхме много радостни и възбудени. Привечер стана студено и падна гъста, непрогледна мъгла. Взехме да се обличаме, но се оказа, че ни няма вълнените шалове и шапки. Аз се сетих, че сме ги забравили на таванската стая в хижата, където бяхме спали вечерта. Без много да му мисля и без да се обадя на родителите си, аз се затичах надолу в мъглата. От тичането се затоплих и не усещах вече студения вятър, който се докосваше до тялото ми. Стигнах хижата, качих се на таванския етаж и под възглавниците, на които бяхме спали, намерих шаловете, шапките, лъжиците и др. дребни неща, които наслагах в пазвата си.

Огледах цялата хижа и не видях никого от Братството - нямаше ги. Без да се обадя на някого, аз тръгнах обратно за заслона. Не виждах нищо пред себе си и плувах в мъглата, но краката ми напипваха пътеката. Бях радостен и чувствах, че Учителя беше с мен - малкото глупаво непослушно дете. Това ми даде криле и смелост да извървя бързо целия труден път. Не зная за колко време тичешком съм отишъл до хижата и съм се върнал до заслона, но родителите ми не бяха забелязали моето отсъствие. Влязох в заслона и те се учудиха ,като им казах, че съм ходил до хижата и съм донесъл оттам забравените неща. Отначало те не вярваха ,но като извадих от пазвата си вещите, взеха да се ядосват и да ме питат: „Как не си се загубил в тази гъста мъгла?" Да, това беше първото ми кръщение на послушание и смелост. Онзи, който ме водеше и пазеше, обича смелите и послушни хора. През нощта в заслона спахме като къпани. Сутринта станахме рано и се приготвихме за слизане. Брат Пеньо Ганев и сестра Елена Григорова, сложили тежките си раници на гърба, запъплиха нагоре към връх Мусала. Ние стегнахме багажа и поехме надолу към хижата. Покрай хижата минахме транзит и продължихме надолу, понеже от вечерта аз знаех, че Учителя и приятелите не са в нея. Учителя слязъл с Братството до началото на Голготата и спрял на височината над Велчовото мостче, където на една малка полянка му построяват палатка, а приятелите преспиват около два огъня.

Сутринта на 24 юли всички стават, правят наряд и Учителя държи трета беседа - „Закон за частите и за цялото". „Да възлюбиш Бога, това е задачата, дадена на цялото човечество. Ако хората страдат днес, причината за това се крие в тяхното непослушание." („Божествен и човешки свят", стр. 22) Беседата завършва с мисълта: „Нека остане в ума ви основната мисъл: Обичайте цялото и живейте заради Него. Щом обичате Цялото, ще обичате и частите, които влизат в него." („Божествен и човешки свят", стр. 28) След беседата всички закусват и се приготвят за слизане към Чамкория. Осведомяват Учителя, че са готови, но той им казва, че ще почака да дойдат последните отгоре. Към обяд ние пристигнахме в лагера. Вляво на пътя, в скромна палатка, бе Учителя и ни чакаше. Братята и сестрите се бяха разположили, седнали около клековете. Горяха 2 огъня и чайниците вряха. Някои приятели пиеха чай. Стана чудо. Братята и сестрите ни заобиколиха, като ни предложиха чай и закуска. „Защо се забавихте толкова време?" - беше първият им въпрос. „Учителя каза ,че няма да тръгне надолу, докато не дойдете и вие." Да, нашият благ баща чакаше совите най-малки деца. Закусихме, починахме и Учителя нареди да тръгнем надолу. Този, който има грижа за целия свят, за Космоса, спря вниманието си и на най-малките, обикновени същества в Братството, и даде един добър пример на благост и любов. Слизането надолу беше по-леко. Пътят беше сух и през деня всичко се виждаше добре. Ние с брат ми тичахме на свобода надолу и пеехме някои от нашите песни. Така, радостни, ние неусетно се отклонихме наляво от главния път, по някаква тясна пътека, водеща към Иконостаса.

Учителя беше предвидил всичко. Най-отзад вървеше група от няколко братя, които подпомагаха изоставащите. Те ни забелязаха, извикаха ни, дойдоха до нас и ни върнаха в правия път. Скоро стигнахме Чамкория, където автобусите ни чакаха. Насядахме по удобните скамейки и с песента „Братство, единство" потеглихме за Изгрева. По целия път се пееше и коментираше преживяното в хубавата екскурзия. Учителя беше много сериозен и мълчалив. На Изгрева с песни ни посрещнаха братята и сестрите, които не бяха дошли на екскурзията. Очакваха ни два казана с гореща картофена супа. Вечеряхме на масите под лешниците. Учителя се прибра в приемната си стая, след като тихо и без шум бе уредил всичко за тази светла екскурзия в планината. Той направи нещо важно за цялото човечество и промени в добро някои кармични възли от съдбата на България. Вечерта брат Гавраил Величков и брат Неделчо Попов приключват сметките и дават точен отчет на Учителя. Той поглежда изчисленията и казва: „За пръв път сметката излезе точна и няма никаква загуба, която аз трябва да плащам. Благодаря ви."

Почти всички екскурзии до Мусала са били съпроводени със сериозни уроци, които е добре да се знаят. Ще изнеса няколко случки, свързани с отиването на Мусала. На 4 май 1956 г. (петък) след беседата в младежкия клас аз и сестра ми Величка тръгнахме за Мусала. Раниците ги бяхме заредили от вечерта. Пристигнахме в Боровец и вместо по редовния път, минахме покрай горското училище и отидохме при Саръгьол. Пожелахме да преспим в хижата, но пазачите грубо ни отказаха, понеже била почивна станция на Пенчо Кубадински и ни насочиха да минем покрай Чадър тепе, връх Дено и да отидем на хижа „Мусала". Късно следобед ние тръгнахме нагоре. Аз носех моята раница и тази на сестра ми, за да може да върви по-лесно. Тя беше доста слаба и мъчно понасяше дългия път. За подкрепа й дадох да изпие всичката вода от термоса. По пътя за Дено видяхме на една пряспа пепелянка, останала върху нея. Към края на деня ние стъпихме на пътеката, която води от Ситняково за Мусала, и от горния й край видяхме хижата. Оставаше ни да минем през 7-8 продълговати преспи, които пресичаха пътеката, широки около 5-6 метра и дълги над 100 метра.

Накрая те завършваха с камъни от морената. Понеже пътеката върви надолу, свалих раницата на сестра ми й я дадох да си я носи. Строго я предупредих да внимава, като върви по преспите. Аз минавах напред и правех стъпки по пряспата, а тя минаваше след мен. Минахме първата и втората пряспа. На третата пряспа към средата, сестра ми се подхлъзна и полетя надолу. Можах само да извикам: „Учителю, помогни 0!" Както се хлъзгаше стремително надолу, по средата на пряспата презрамката на раницата се закачи на едни клек и тя увисна във въздуха, като лист на дърво. Благодарих на Учителя, свалих си раницата, отидох до нея и я изтеглих от пряспата, като взех раницата й. Излязохме на пътеката и продължихме внимателно да преминаваме по другите пет преспи. Влязохме в хижата по тъмно и там преспахме. Сутринта станахме рано и тръгнахме за Мусала, на която святкаше, гърмеше и валеше дъжд. В момента по Рила минаваше силен смърч, който изкорени много дървета на Витоша и Рила и направи много пакости.

Отивайки към върха, дъждът се измести на изток, зави наляво и когато стигнахме върха, валеше при хижата, от която бяхме излезли. Посрещнахме слънцето, което се показа между облаците, закусихме и тръгнахме от Мусала за хижа „Грънчар". Там зад Близнаците, святкаше, гърмеше и валеше силен дъжд. С нашето придвижване към „Грънчар", бурята и дъждът се преместиха на изток. По земята около Песъклива Вапа имаше едър град. В хижата имаше няколко души с пукнати глави от едрия град. Обядвахме и тръгнахме обратно от хижа „Грънчар" за Мусала. Слънцето силно печеше. На пътя, по който вървяхме, видях една голяма пепелянка, върху която сестра ми (тя вървеше пред мен) щеше да стъпи. Мигновено направих връзка и й казах: „Прескочи я!" Тя я прескочи и понеже слънцето блестеше от зенита право в очите й, змията не я забеляза и не я ухапа. Това беше предсказание за мъчнотиите, които душата на сестра ми имаше да мине в бъдещия си живот.

През 1956 г. аз и брат ми Любомир тръгнахме за Мусала. На 11 юли по обяд стигнахме до заслона при езерото Окото. Времето беше много горещо u слънцето пареше. Докато се хранехме, от север задуха студен вятър. Времето внезапно се промени и след 10-ина минути започна да вали обилен мокър сняг, какъвто не ме е валял никога, даже и през зимата. Образува се силно електрично поле. Тръгнахме нагоре, от косите ни излизаха искри, а от въжето и колците хвърчаха светкавици. Започнаха да гърмят кълбовидни мълнии. Под нас или над нас се чува пукот, появява се бяло кълбо и от това място ни облива силна горещина. Мълнията започва да се движи из въздуха и щом се удари в някоя скала, се пуква и изчезва. Нямаше време да се страхуваме от този природен феномен, защото бързахме за върха. Пред самия връх видяхме изоставен чувал с картофи. Ние го взехме и занесохме до вратата на наблюдателницата. Почукахме, но Мария - жената на Захари, и Станка на Ильо (метеоролози на Мусала) не ни познаваха и не ни отвориха. Наложи се да слезем обратно до заслона. Аз добре знаех, че ако го удари такава кълбовидна мълния, човек може да изгори. Без много премеждия между мълниите слязохме на заслона.

Знаех къде е скрит ключът, отворих и влязохме вътре. Заслонът беше отлично оборудван с печка, дърва, шейна, ски, чайник и др. принадлежности на Планинската спасителна служба. Подадох чайника на Любомир да донесе вода от езерото, да я стоплим на печката, която запалихме. Като излезе пред заслона, пред него гръмнаха две кълбовидни мълнии, той се уплаши и не пожела да излезе повече навън. Това бяха последните мълнии, които гръмнаха. Снегът спря. Налях вода и я стоплихме на печката. Изсушихме дрехите си и спахме като къпани. Сутринта станахме рано, взехме си раниците, качихме се на върха и посрещнахме хубавия изгрев на слънцето. Закусихме и се срещнахме с Мария и Станка, които се извиниха, че не ни приеха в бурята, защото не ни познали, а били сами. Решихме да отидем до Маричините езера.

Слязохме надолу, отклонихме се наляво от пътеката за „Грънчар" и по стръмнината отидохме при долното Маричино езеро. Наляхме вода във войнишкото алуминиево канче, което носехме, и го сложихме на импровизирано огнище. Но от големия снеговалеж в предния ден всички дърва бяха напоени с вода и не горяха След половинчасови усилия водата завря и ние наляхме в канчета да пием. В това време на отсрещния бряг на езерото се появи една голяма мечка и започна силно да реве. Брат ми предложи да бягаме нагоре, по Близнаците. Аз му възразих, че мечката бяга по-бързо от кон и човек не може да избяга от нея, особено по нанагорнище. Мечката се скри в близките клекове. Ние изпихме набързо водата, стегнахме раниците и тръгнахме по тясната пътека надолу по Маричината долина. Започна да вали проливен дъжд. Разбрахме защо е ревала така мечката - викала е мечето си, защото идва буря. Дъждът се усили и започна да не се вижда и на 1 метър пред нас. Скоро изгубихме пътеката и попаднахме в едни високи клекове. Вървяхме под него и над него повече от два часа. Спомних си, че в същото време братята и сестрите, събрани в салона, честват Петровден. Най-после излязохме от тази джунгла на една поляна, намираща се някъде източно от връх Манчо. На поляната имаше купчина кости, а ад тях, в скалите, пещера - леговището на мечката. Трябваше веднага да се махнем оттам. Определих посоката север и тръгнахме направо през локвите. Стигнахме до р. Марица, която беше придошла много и водата достигна до кръста ни, когато я прегазихме. Излязохме в края на Маричината долина и стъпихме на Кайзеровия път. Както внезапно започна, така внезапно и спря дъждът. Огря слънце, а от дрехите ни течаха ручейчета вода. Бяхме целите мокри. Спасиха ни непромокаемите раници, които не бяха пропуснали никаква вода. Преоблякохме се и тръгнахме по пътя, водещ от Заврачица за Боровец. Стигнахме до един навес, под който се бяха приютили десетина дървари и бяха наклали буен огън. Останахме при тях u поизсушихме дрехите си. На другия ден преди обяд Любомир трябваше да си вземе свидетелството за завършен клас от гимназията. Затова трябваше да слезем в Боровец и да вземем в 5 часа първия автобус за София. След полунощ ние напуснахме гостоприемните дървари и се отправихме към Боровец, където сварихме автобуса и се прибрахме в София. В съзнанието ни остана дълго време това интересно преживяване.

Много пъти съм преспивал в югозападната стая - сега метеорологична, по време на гръмотевични бури. През цялата нощ по жиците минаваха гръмотевици и гърмяха в стаята. Най-после махнаха жиците и метеоролозите се освободиха от тази гръмотевична бомбардировка.

При една екскурзия на връх Мусала следобед на изток от върха имаше мъгла, на запад огря слънцето. Ние видяхме нашите образи, отразени в мъглата, с ореола на дъгата наоколо. Това бе така наречено Броклерово явление.

През 1970 г. отидохме в х. „Мусала", където заварихме Стефан Дойнов - Тената, и две млади сестри от Cm. Загора, по професия шивачки, които искаха да отидат на другия ден на връх Мусала. Докато вечеряхме, те дойдоха на нашата маса и ни помолиха да пътуват заедно с нас към върха. Съгласихме се и сутринта в 3 часа тръгнахме по летния път, вдясно от езерото. Момичетата носеха фенер, с който си осветяваха пътя, но той светеше слабо. Като излязохме на билото на височината на Алековото езеро, фенерът им угасна и те започнаха много мъчно да се движат по пътеката. Пуснахме ги да вървят пред нас, но те постоянно падаха и понеже не се виждаше, ние на няколко пъти ги настъпвахме. Чудех се как ще отидем на връх Мусала за изгрева, като се движим така бавно. Продължихме да пъплим нагоре и аз взех да се моля да излезем от това трудно положение. След известно време видях, че по средата на връх Иречек светна една силна светлина, като прожектор. Скоро тази светлина дойде над нас и започна да ни осветява пътя. Виждаше се добре и ние петимата мълчаливо вървяхме бързо. На изток взе да побелява. При заслона на езерото Окото фенерът изгасна и ние навреме се изкачихме на върха и посрещнахме слънцето. Оттогава тези души не съм ги срещал в средите на Братството.

Десетина години наред брат ми Любомир води майка ми Стефка на Мусала, стигат до езерото и тя не смее да се изкачи на върха. Най-после ми казаха да я заведа аз. Заедно с Елена Симеонова стигнахме при езерото Окото. Аз хванах за ръка майка си и я водих до върха. Тя беше над 70-годишна. Страхуваше се от стръмните пътеки към върха. Аз й казах да не гледа надолу, към стръмнините, а да гледа в краката си и да върви напред. Всички на върха й се радваха, че на такава възраст се е качила горе. След това я хванах пак за ръка и слязохме надолу. Така тя успя да се качи на върха. Това беше нейната последна екскурзия, през 1974 г.

През същата година през пролетта отидохме със сестра Елена Симеонова на хижа „Мусала", където заварихме сестра Мария Шопова, Ваня Иванова и още една сестра, които на другия ден пожелаха да отидат на върха. Ние се съгласихме да тръгнем заедно. Преспахме в дървените бараки, през нощта падна сняг и на сутринта всичко беше побеляло. Сестра Мария и приятелките й се отказаха да се качат. Аз хванах Мария Шопова за ръка и я заведох на върха. Там прекарахме хубаво и на връщане, пак за ръка, слязохме до хижата. Това беше от сестра Мария Шопова последна екскурзия направена до Мусала.

Една друга сестра я беше страх да се качи на върха и пожела да тръгне с мене нагоре. В подножието на върха аз я хванах за ръка и се изкачихме до горе. Следобед ние се върнахме до хижата, където спяхме. На другия ден тя не дойде с мен, а тръгнала по-късно и като стигнала до подножието на Върха, не посмяла да се качи по-нагоре. Разказа ми за неуспеха си и на следващия ден, пак заедно за ръка, се качихме до Върха. Много Важно е човек с когото отиваш В планината и каква хармония има между Вас.

За един 7-и ноември отидох вечерта на хижа „Мусала", за да се кача на другия ден на върха и до вечерта да се върна в София. В хижата заварих Димитър Костов, Илия Узунов и Крум Въжаров, които бяха дошли преди мене с колата на Димитър. Те имаха също желание да се качат на другия ден на върха. Решихме заедно да пътуваме нагоре - да станем В 3 часа сутринта и да тръгнем. Преди да си легнем, в хижата дойдоха трима спасители, за да свалят Ильо метеоролога от върха, който имал силна бъбречна криза. Те останаха да преспят в хижата. Станах в 3 часа и събудих приятелите. Навън имаше силна буря със северозападен вятър и обилен снеговалеж. Беше наваляло повече от половин метър навсякъде. Брат Илия Узунов се отказа да тръгне с нас. Крум Въжаров каза, че не е екипиран за такова време. Тогава аз им казах, че тръгвам. Митко Костов заяви: „Къде ще ходиш сам? И аз ще дойда с тебе!" Излязохме от хижата и се потопихме в снежната хала. Поехме по зимния маршрут, по телефонните стълбове, които не се виждаха в гъстата мъгла. Като минавахме през рекичката, изтичаща от езерото, Митко хлътна във водата и намокри десния си крак, но пак продължи да ходи. Предложи той да води. Скоро аз му заявих, че не върви по правя път, а завива наляво. (Понеже сърцето на човека е в лявата страна на тялото, когато се движи - той винаги завива все наляво.) Дълбочината на снега, който беше до колене, започна да се увеличава и стигна до кръста и накрая да гърдите. Ние спряхме. Не се чувахме от шума на бурята.

Обърнах се назад и видях, че в халата нещо светва и угасва. Помислих, че това са планинските огньове, които се образувaт oт излизането на газ пропан-бутан от недрата на планината и В съприкосновение с Въздуха се запалват. Решихме да видим каква е тази светлина. Тръгнахме към нея и след известно време се намерихме на нашите стъпки, по които бяхме тръгнали, а светлината била от запалената лампа пред хижата, която от виелицата ту се виждаше, ту изчезваше. Митко веднага предложи да се приберем. Аз му казах, че отивам нагоре. Той започна да ме убеждава, че когато човек не успее в нещо, трябва да се откаже. Аз му казах, че и три пъти да се опитам и да не успея, пак ще продължа. Тръгнах нагоре сам и се концентрирах. Започнах да намирам стълбовете един след друг. Минах улея, Алековото езеро, Палеца. Времето беше доста студено. Ходех бавно и с най-големи подробности си припомнях всеки участък от пътя, който знаех почти наизуст. Много мъчително и бавно напредвах нагоре. При езерото Окото се зазори и успях за изгрева да се кача на върха. Слънцето изгря във виолетова светлина. По това време се строеше космичната станция от група трудови войници, ръководени от един капитан.

(Същата година с брат Петър Филипов бях на връх Мусала за Петровден и помолихме да ни позволят да се подслоним в новата сграда. Те ни разрешиха, но на сутринта по нареждане на капитана стреляха над главите ни няколко пъти. Ние не си уплашихме, станахме и отидохме на Маричените езера.)

Като се качвах на върха, същият капитан с Ильо метеоролога и жена му Станка са в кухнята и говорят, че в такова време никой не може да дойде на Мусала, дори и спасителите, тръгнали в помощ на Ильо, са останали в хижата. Аз бях замръзнал отвън от студа и дрехите ми скърцаха, а отвътре бях целият мокър и точно по време на разговора им влязох в кухнята. Ильо каза: „В това време само Светозар може да дойде. Той казва, че Учителя е с него и от нищо не го е страх." Преоблякох се, напих се с гореща вода и закусих. На Ильо му беше минала кризата и нямаше болки. След като си поотпочинах, се сбогувах с домакините и заслизах надолу, към хижата. Срещнах тримата спасители и им казах: „Защо не се качихте веднага да помогнете на Ильо, човекът можеше да умре, но сега е добре и няма да има нужда да го сваляте надолу." При Палеца срещнах тримата братя, които отиваха към Мусала, и им пожелах приятно прекарване на деня. Слязох в Боровец и се прибрах в София.

Дълги години ходихме на Мусала, като използвахме стария заслон, в който имаше печка, и до него много дърва. В зимните условия, които се случваха, ние бяхме на топло и сутрин отивахме на върха и посрещахме изгрева. Срещахме се с групата от Казанлък на Крил Господинов, Гергана и двете им деца и мн. др. Някой път се събирахме до 40 души и изкарвахме нощта прави един до друг. Дори и след построяването на заслона „Еверест" ние пак използвахме стария заслон за преспиване. Обикновено спяхме в хижата и сутрин рано тръгвахме за върха. При зимните условия, които често се случваха през пролетта, този път беше дълъг и много мъчен. Заслонът се явяваше като едно отлично помагало. Там бяхме свободни да четем беседи, да пеем нашите песни, докато в хижата това беше почти невъзможно. Много пъти се налагаше да водя групи приятели от хижата до върха.

На 5 май 1972 г. Елена Симеонова, сестра ми Величка и аз тръгнахме за Мусала. По пътя от Боровец нагоре снегът по пътеката беше 30-40 см и вървяхме леко. Скоро ни настигна една голяма група ентусиазирани курсанти, млади хора по къси гащета и гуменки, водени от екскурзовод на име Светла. Това бяха курсанти от Техникума по обществено хранене - Бургас, и идваха от морето, където е много топло, без да подозират какво е времето на Мусала. Отиваха на върха, за да подпечатат туристическите си книжки. Те вървяха бързо и ни задминаха, но скоро снегът увеличи дълбочината си и като минахме Петровотo мостче и тръгнахме пo Голготата, снегът беше над 2 метра u покрил стълбовете и клека. Най-малкото отклонение от пътеката, по която са минавали преди - сега засипана със сняг, сбъркалия веднага пропада до врата в снега. Доста време ни отнемаше, докато го извадим. Много трудни бяха няколко попълни ученици, които постоянно пропадаха в снега. Аз минах отпред и им предложих да очертавам пътеката, като им наредих точно да вървят по моите стъпки. Така по-лесно и безболезнено стигнахме хижа „Мусала".

Там починахме и ръководителката Светла дойде при мен и ме помоли да ги заведа до върха на другия ден. Аз й отговорих: Ако времето позволи. Сутринта валеше сняг и гъста мъгла покриваше планината. Пред хижата снегът беше изчистен и за да влезеш в нея, трябваше да слезеш по отвесния сняг от 2 метра, който я обикаляше отвсякъде. Нагоре снегът беше над 3 метра. Няколко пъти бургазлиите идваха при мене да тръгнем нагоре. Към 10 часа им казаха, че можем да тръгнем и аз, Елена и Величка, без да се обадим на учениците тръгнахме. Когато стигнахме до Палеца, чухме силен вик от хижата - младежите бяха забелязали стъпките ни и веднага бяха тръгнали по тях. Настигнаха ни и заедно продължихме нагоре. Вървяхме мълчаливо, защото снегът на няколко места се разпука и имаше опасност от лавини. Пробивахме път в сняг до гърдите, като постоянно първите се сменяха. Това мълчаливо изкачване продължи цели в часа. Когато стигнахме до въжето, извадих от раницата всички чорапи и ръкавици и ги раздадох на учениците, за да се качат по въжето. В 18 часа влязохме в хола на космичната станция, който беше затоплен, пихме чай, подпечатаха книжките си, отпочинахме малко и тръгнахме надолу. Младежите на бегом, за половин час, бяха на хижата. Бяха много доволни, че заедно се качихме на върха и подпечатаха книжките си. Те научиха един добър урок, че и през пролетта понякога Рила е по-зимна, отколкoтo и през самата зима. Друга година със сестра Елена отидохме на хижата, за да посрещнем на Мусала празника 22 юни. Сутринта 6 3 часа времето беше бурно, със силна виелица и видимост 2 метра. Тръгнахме по зимната пътека, но не можехме да видим стълбовете. Скоро разбрахме, че сме се отклонили наляво по пътеката за Дено и Ситняково. Върнахме се обратно и тръгнахме вдясно по лятната пътека. Стигнахме на Мусала, където мъглата се разпръсна и видяхме слънцето. Времето стана топло и снегът започна да се топи.

През 1977 г. заведох Павел Светозаров на връх Мусала. Тогава той беше на 2 години. Не искаше да ходи и ние постоянно му давахме фъстъци. Уморени, стигнахме до подножието на Мусала, при въжето. Тогава той се затича нагоре, по лятната пътека, и ние едва го стигнахме и заедно се качихме на върха. Времето беше хубаво, тихо и топло. Друг път на заслона ни хвана силна буря и сутринта със съпругата ми Елена тръгнахме за върха, като оставихме сина ни Павел, Кирил Господинов, Гергана и децата им да спят в заслона. По едно време Павел се събужда, вижда, че ни няма, нахлузва на бос крак обувките и пристигна на наблюдателницата с изстинали крака. Свалихме от нашите чорапи, обухме го и го затоплихме.

Една година посетих Мусала за Нова година. Хижата беше пълна с хора и до късно пяха и се веселиха. Аз не издържах, станах и тръгнах за върха. Успях да стигна навреме, преди изгрева. Зората беше чудно оцветена с виолетов цвят. Прехвърчаха снежинки и слънцето изгря виолетова. Това е вторият случай, при който видях слънцето да изгрява виолетово. През 1974 г. със сестра Елена посетихме връх Мусала. Преспахме на хижата и сутринта посрещнахме изгрева. Закусихме, починахме и се върнахме на хижата, за да слизаме надолу. Там заварихме двама овчари, донесли мляко на хижарката, които се оплакаха, че мечка стървница изяла няколко от агнетата им. Следобед с Елена тръгнахме пo пътеката за Ситняково, понеже там работеше лифтът. Минахме по пътеката край Дено, завихме покрай Чадър тепе и някъде по средата от северната страна на върха срещнахме една голяма мечка на 30-40 метра от нас. Елена беше бременна с Павел и аз, за да не се уплаши, й казах: „Еленке, един кон се е заблудил в планината." А тя ми отговори: „Това не е никакъв кон, а една голяма мечка." Мечката ни забеляза и веднага зави надясно по баира, като чупеше клека. Пътят беше свободен и ние продължихме надолу, към Боровец. Понеже Елена не се уплаши от мечката, Павел, като порасна, стана много безстрашен. Бяхме отишли на село при едни познати, които имали много лошо куче и само чорбаджията смеел да ходи при него. Ние не знаехме това нещо, а Павел се изплъзна от нас и отишъл до кучето и започнал да го гали. Господарят му се ужаси, като видя детето при кучето, но не се случи нищо лошо.

Една година се качвахме на Мусала с приятели от Димитровград. Когато стигнахме края на въжето, спряхме да починем и отправяхме погледите си към Скакавците. На небето се очертаваше едно голямо бяло знаме, около което имаше същества.

При почти всички пролетни изкачвания на Мусала сме имали дълбок сняг, в който сме потъвали. Човек трябва много точно да намира пътеката, по която преди него са минавали хора, за да не пропада. На 1 април 1992 г. отидохме на Мусала с Павел. Аз го предупредих, че ще има силна буря в планината, но той имаше ваканция и искаше сам да отиде. Аз му казах, че може да загине в планината и затова тръгнах с него. Астрологически слънцето приближаваше квадрат с Уран. Това означава поява на силни ветрове и буря. Стигнахме до заслона, оставихме си раниците и се качихме на върха ,който беше затрупан със сняг, и влязохме през покрива. Починахме си и се върнахме пак на заслона. Моето предупреждение се сбъдна и през нощта започна да духа силен южен вятър. Сутринта тръгнахме отново за върха по въжето, което на няколко места беше затрупано със сняг. Стигнахме до края на въжето, но беше невъзможно да се пуснем от него. Вятърът беше толкова силен, че като лист можеше да ни отнесе. Помолихме се и тръгнахме обратно, като се държахме здраво за въжето. Взехме раниците от заслона и продължихме надолу. Стълбовете бяха затрупани от снега, който беше замръзнал. Ние се движехме с „котки". Когато стигнахме фунията между Иречек u Палеца, вятърът се усили много и започна да духа на вълни. Легнахме на земята и започнахме да пълзим. Духна много силен вятър, повдигна ме и ме хвърли на 5- 6 метра върху някакъв камък, от което се получи разтягане на сухожилието и рана с болки.

Павел предложи да отиде до хижата и да доведе спасителите. Аз му казах, че трябва да вървим заедно надолу. Той ме хвана под ръка и в това време падна гъста мъгла и без видимост успяхме бавно да стигнем до хижата. Хижарят ни беше приятел и ми даде една стая, за да легна. Дежурният спасител ме намаза с „виетнамско чудо" и ми сложи една вълнена наколенка. Съобщиха на спасителната служба. Чак на другия ден около обяд вятърът поутихна и можа да дойде снегоходът. Един едър спасител ме взе на ръце и ме занесе в кабината, а Павел ни последва с двете раници. Снегоходът ни закара при началника на Планинска спасителна служба Петър Терзийски, който ме познаваше добре, и веднага предложи да ме изпрати в болницата в Самоков. Аз благодарих и го помолих само да сляза до Боровец с лифта и от лифта да ме свали кола до автобусната спирка. Той се съгласи и снегоходът ни закара в задната част на лифтовата станция. Спасителят ме качи в една кабинка, гарирана в страничната линия, влезе и Павел и потеглихме надолу. Когато слязохме от лифта, ни чакаше колата на Планинската спасителна служба, която веднага ни закара на спирката. Качихме се на автобуса и се прибрахме в София. След 2 месеца бях здрав, можех да ходя и отидох на езерата.

Няколко години играхме Паневритмия за 22 март, най-напред при заслона и после 3 пъти на върха Мусала.

Почти всяка година за Петровден отивахме на Мусала за един ден. Обикновено минавахме по западния гребен, където най- мъчното място за преминаване е Алековият връх. На Мусала отивахме на обяд, прекарвахме там до 15 часа и тръгвахме бързо обратно към лифта. Друг път с Павел минахме през източния венец: Ситняково, Дено, Сфинкса, Иречек - от който има много красив изглед към Мусала, Малка Мусала и връх Мусала. Този път е доста дълъг и труден и по него не може за един ден да отидеш и да се върнеш. И двата венеца от подковата на Мусала са изпълнени с неземна красота. Те са най-доброто убежище на дивите кози, които постоянно срещаме на стада. Чувства се и присъствието на много възвишени същества, които обитават там.

При едно есенно равноденствие - 22 септември, аз тръгнах сам за Мусала. Учителя обяснява, че падението на човечеството - на Адам и Ева, е станало в есенното равноденствие, а човекът е създаден в пролетното равноденствие - 22 март, или 9 март по стар стил. Затова Учителя препоръчва на учениците на всяко 9 число от месеца да се ядат само плодове, за да може съзнанието ни да се върне към първичния живот, който сме водили някога в рая. Билата на планината бяха покрити със сняг. След като минах Палеца, срещнах сестра Кичка от Хасково, която слизаше от върха. Беше облечена лятно, с шлифер и гуменки. Тя, като ме видя, каза: ,Аз искам да дойда и с теб да се кача на върха."

Аз й възразих, че не е добре екипирана и е по-добре да слезе на хижата, но тя упорито тръна с мене. По-нагоре срещнахме Кирчо Господинов и жена му Маргарита от Казанлък. Те ми казаха, че отиват на хижата да вземат двете си деца и да преспят на заслона. Кичка ми разправи, че се скарала със сина си и всичките си близки и не знае къде да отиде и е дошла на Мусала, за да разреши въпросите си. Каза ми, че има силно желание да си замине на Рила, на Мусала. Стигнахме заслона, където оставих багажа си, и се качихме на върха. Тя започна да слага на няколко места по върха жито, като помен за заминали. В наблюдателницата ми показа свои стенографски записки, за които говорихме. Видях, че написаното беше много изкривено и неясно за разчитане. След това тя започна да говори с двама германци, които бяха там, и им даде част от храната си, която носеше. Беше неспокойна и напрегната. Слязохме на заслона, където бяха дошли Кирил, жена му с децата и Емилия Маре- ва. Решихме сутринта рано да се качим на върха. Станах в 4 часа и събудих групата. Предложих на Кичка да не тръгва нагоре, а да остане в заслона да наглежда децата, които спяха. Тя навлече всичките си дрехи, които имаше, и първа тръгна за Мусала. Навсякъде беше наваляло няколко сантиметра пресен сняг и пътеката беше хлъзгава. През нощта Кичка сънувала един сън, който разказала на Маргарита, а тя после го разказа и на мен. Кичка сънувала, че й се падат 1 милион лева от Държавната лотария и с билета отива да ги вземе при една жена, която била облечена цялата в черно. Тя й подала билета, последната го разгледала, написала на него числото 13 и й казала, че нищо не й се пада. Кичка се събудила. Ако знаех това нещо, непременно щях да я оставя в заслона.

Понеже пътят беше хлъзгав, аз и Кирчо останахме най- отзад, че ако някой се подхлъзне, да можем да го хванем и да му помогнем. Вървяхме по лятната пътека и благополучно стигнахме върха. Посрещнахме изгрева на слънцето. След това влязохме в наблюдателницата, където пихме гореща вода. Кирчо и

Гергана пожелаха да слезем веднага, за да видят децата си, които бяха останали сами. Аз им предложих да изчакаме още малко, за да се стопи снегът, и тогава да тръгнем. Те не приеха моето предложение и тръгнахме надолу в обратен ред. Отпред вървях аз с Кирчо Господинов, зад нас - Емилия Марева и Гергана с Кичка. Като минахме Дяволския улей и завихме наляво, където сега има една надгробна плочка, Кичка, вместо да завие по пътеката, наляво пред очите на Гергана продължава направо, хлъзва се и пада на стотина метра, надолу към езерото. Слязохме надолу по хоризонтала и отидохме до нея. Обувките й бяха паднали, раницата й - на една страна, а тя си беше заминала. Емилия отиде на върха и съобщи за случая на спасителите от хижата. Те дойдоха бързо при заслона, взехме няколко одеяла и отидохме при Кичка. Обвихме я в одеялата, сложихме я на носилката и я изнесохме на върха, като се сменяхме в носенето. Поставиха я на платформата на въжената линя и я пуснаха в с. Бели Искър, а оттам с линейка я закарват в Самоков в болницата. Викаха ни в милицията и дадохме показания. Така се изпълни желанието на сестра Кичка да си замине на Мусала. Това е единственият случай в живота ми да си замине някой от групата.

Една година малка група от няколко души се качихме на Мусала на 22 юни да посрещнем изгрева на слънцето. Беше доста студено. Вратата на наблюдателницата беше заключена и ние отидохме на мястото за посрещане на изгреба. На приятелите им стана много студено и започнаха да треперят. Аз се преоблякох и ги накарах да започнем да клякаме. Скоро всички се затоплихме и даже някои се изпотиха. Една от сестрите, участвала в екскурзията, ми каза, че сме клекнали повече от 100 пъти. Понеже въздухът е много чист, когато правим тотални движения с тялото, то поема нечистотиите и усилва кръвообращението ни и ние се затопляме. Под нас се появиха две стада от кози, които тичаха по снега.

При друго посещение на връх Мусала през зимата бях сам и един голям козел застана до мен и стоя доста време, докато се молих, без да се плаши. На връщане от върха, под заслона, едно голямо стадо от кози застана над мен до пътеката, и ме гледаше учудено, без да бяга. По това време малко хора посещаваха Мусала. Аз продължих пътя си надолу, а те се качиха към Иречек, където имат най-хубави и естествени условия за своето развитие. За 20 декември 1987 г. тръгнахме за Мусала с Елена, Павел и Соня Иванова. В Боровец се качихме на лифта и бързо стигнахме до хижа „Ястребец". Имаше гъста мъгла и валеше слаб сняг. Освен нас с лифта дойде и хижарката със своя малък син и ние се събрахме и заедно потеглихме по зимния път към хижата. Бурята се усили и след третия влек видимостта стана до един метър. Водеше ни хижарката, но скоро обърка пътя и аз предложих да водя групата. По интуиция намерих стълбовете и бавно във виелицата, късно следобед се озовахме на дървената хижа. Тя беше пълна с туристи, които стояха прави в приемната. Нямаше места за спане. Хижарката от благодарност към нас, че благополучно стигнахме хижата, ни даде най- топлата стая до печката. Соня взе Павел и стопли премръзналите му ръце, като ги сложи в пазвата си. Преспахме добре, но на сутринта продължаваше да вали едър мокър сняг, който се беше натрупал повече от 1 метър. Отказахме да се качваме на Мусала и се върнахме в Боровец и София. Имам само два случая да не мога да се кача на върха поради лошо време.

За 22 юни 1987 г. Павел, Елена и аз отидохме на заслона при Окото. Там заварихме брат Паньо Балдъров от Димитровград. Беше паднал пресен сняг и беше много хлъзгаво. Брат Паньо беше дошъл с половинки обувки и преспал на заслона, но на сутринта не можал да се качи на върха и мислеше как ще слезе надолу. Аз му казах: „Ти си дошъл да се качиш на Мусала, а не си се качил. Ще се качиш на върха и тогава ще слезеш надолу, за да си отидеш в Димитровград." Той ми отговори, че това е невъзможно, защото пътят е много хлъзгав, времето - ветровито и облачно, и затова изобщо не мисли за върха, а само за слизането си надолу. Казах му, че непременно ще се качи на върха. Ние тримата отидохме на върха и посрещнахме изгрева. Направихме молитва и времето се разведри. Слънцето се усили и започна да топи снега. Казах на брат Паньо да тръгва веднага за върха заедно с Павел. Павел го хвана за ръка и го заведе на върха. Там прекарват известно време, радват се на хубавата гледка, която се открива пред очите им, и слизат на заслона. Заедно слязохме надолу към Боровец. Това беше последната екскурзия, направена от брат Паньо на Мусала. На 15 януари 1988 г. той си замина от този свят.

Една година за 22 юни в заслона „Еверест" се събрахме голяма група желаещи да посрещнем изгрева. Сутринта всички станахме рано, но бяхме неприятно изненадани от проливния дъжд, който се изливаше по планината. Всички чакаха и ме питаха кога ще ръгнем нагоре. Аз чаках да ми се каже отвътре. Отговорих им, че след малко ще тръгнем. В 5 без 10 излязохме навън с Елена и тръгнахме нагоре. Все още валеше слаб дъжд. Всички - около 60 братя и сестри, ни последваха, покрити с найлони. Скоро дъждът напълно спря. Качихме се на върха, проведохме наряда за празника. Слънцето не се показа от облаците. Направихме първите упражнения и аз предложих веднага да слезем на заслона. Едва се прибрахме в „Еверест" и дъждът започна с още по-голяма сила. Някои, които не побързаха, се намокриха хубаво. Останахме в заслона, изсушихме се и на другия ден се прибрахме.

На 20 март 1998 г. (петък), се събрахме една група от 12 души. В Боровец се качихме на лифта и от Ястребец се опитахме да минем по лятната пътека. Оказа се, че снегът е дълбок до гърдите. Веднага се върнахме и тръгнахме по зимния път. Казаха ми, че имаме зелена улица за изкачване нагоре. Когато минахме третия влек и трябваше да се отбием вляво, по пътеката за хижата, ни настигна хижарят с един малък снегоход, натоварен с продукти, и мина пред нас. Той ни направи отлична пътека до хижата. По време на пътуването на мъгливото небе се появи един особен феномен. Появиха се две еднакво силно светещи слънца, като две големи очи. Тези две слънца ни съпътстваха повече от един час. Всички наблюдавахме това явление и се любувахме на красивата картина, която то представляваше. Като стигнахме до телефонните стълбове, които идваха от левия път по „Голготата" на Илияна Пламенова й става лошо и припаднала. Аз вървях по-напред от шуменската група с Николай и Албена, разбрах че е станало нещо, свалих раницата си и се върнах назад. Илияна беше просната на снега в безсъзнание. Там беше и нейната приятелка Палмена, която завършваше медицина. Веднага разтрих малкия й мозък на тила, за да предизвикам оросяване на тялото. Тя въздъхна, отвори си очите и стана. Хванах я за лявата ръка да и предам енергия. Приятелите й от Шумен и взеха раницата. Аз си сложих раницата по-горе и я водих до хижата, повече от километър. Пуснах я и й казах, че вече е добре. Влязохме в хижа Мусала, пихме чай и тръгнахме нагоре по зимния път през улея. Снегът беше дълбок, направихме си пътека, изкачихме се и минахме покрай Палеца. Вървях с Албена и Николай. Духаше силен източен вятър, а Абена си изтърва ръкавицата и вятърът я грабна надолу по дълбокия 1 метър сняг. Аз свалих раницата си и тръгнах надолу, за да я взема. На 14.03.1998 г. си замина от този свят сестра Мария Маркова, моя много близка приятелка, и точно по това време я погребваха в с. Бояна. Когато стигнах до ръкавицата, вятърът я бухна още по-надолу. Разбрах, че това беше работа на Мария - да ми се обади и казах: „Марио, стига си си играла с мен и задръж ръкавицата!" В това време вятърът се усили още повече, но ръкавицата остана на мястото си като закована. Взех ръкавицата, благодарих на Мария и бавно се върнах на пътеката и я дaдox на Албена, защото много скоро щеше дa й потрябва по въжето. Стигнахме началото на въжето и сложихме котките - температурата беше 27ъС, духаше северен вятър, фирновият сняг по върха се беше превърнал на лед. По средата на въжето ми се скъса каишката на дясната ми котка. Свалих котките и започнах да се катеря без тях. Когато стигнах най-стръмната част от въжето, преди върха, последните 3 кола, се хлъзнах назад, макар че се държах за замръзналото въже и спрях при по-долния кол, като си ударих бедрото. Това беше наказанието, което тъмните сили ми дадоха, задето бях спасил Илияна да не е я задигнат. Като по-млад никога не съм ползвал котки, но сега въжето беше замръзнало и се плъзгаше - спрях се, огледах се и реших да мина по най-рискования път, по камъните, които се показваха от снега, отляво на въжето. Ако човек се плъзне там, ще хвърчи чак до езерото. Въпреки силната болка, бавно и много внимателно минах по камъните и стъпих на равното. Предупредих следващите ме приятели да внимават. Влязох в метеорологичната станция след 15 часа. Кракът ми беше син от удара. Нямаше оцет и веднага Албена събра от приятелите, които бяха към 50 души, лимони. На филия хляб изстискваше лимони и налагаше синините. До вечерта ги смених няколко пъти и синьото от крака изчезна и намаля и болката. Бурята навън продължаваше, като се яви и гъста мъгла, а температурата с вятъра беше още по-ниска и хапеше лицето. Наближи времето да излезем и посрещнем пролетта - влизането на слънцето в Началото на зодиакалния знак Овен в 21 часа и 55 минути. Приятелите предложиха да посрещнем пролетта вътре в станцията. Аз им казах, че ще изляза вън. Вятърът не шумеше, беше утихнал. Излязох навън, вятърът беше слаб, от мъглата нямаше и помен, а на небето блестяха едри като жълтици големи звезди. Веднага ги викнах и всички излязоха навън. Посрещнахме пролетта с подходящи песни и наряд. Чувстваше се силното присъствие на невидимите същества около нас. Покрай нас, между станцията и изгорялата космична вятърът беше натрупал големи купчини сняг, по 2-3 метра високи. Младежите взеха да се борят и въргалят по снега. Брат Галин предложи да си направим снимка и даде апарата си на един приятел, който снима петимата, от ляво на дясно: Галин, Гергана, Илияна, Светозар и Палмена. Прибрахме се вътре и се стоплихме с по един чай. Когато проявихме филма, се оказа, че чувствителната плака на фотоапарата е заснела много невидими за нашите очи същества в идеалната форма на духовните същества - кълбото. Половината от лицето на Галин бе закрито от голямо кълбо. По дрехите ни и над главите има много по-малки бели кълбета. Нямаше никакъв валеж на сняг. Тази снимка я поискаха от в. „Психо" и я публикуваха с надпис: „Светозар и приятелите му със светлите същества около тях". Албена продължи да лекува крака ми и за 22 март, неделя, денят на слизането ни, кракът ми беше напълно здрав. Сутринта започнахме да слизаме надолу. Отпред вървяха десетина младежи, които проправяха път в дълбокия 2 метра сняг. Пътеката беше дълбока до гърдите. При нас дойде една сестра Парашкева от Пазарджик, на която майка й си заминала преди 10- ина дни, а дъщеря й употребявала опиати и била в кома в болницата, в която скоро си заминала. Беше силно разстроена и с гумени кецове. Взехме я да върви с нас: Албена, Николай, Емилия и аз.

Често се плъзгаше и излизаше извън пътеката и пропадаше цялата в снега. Доста трудно я изкарвахме, понеже беше тежка. Минахме покрай хижа „Мусала", преоблекохме се и продължихме надолу. Имаше вятър и лифтът не вървеше. Като стигнахме до първия влек, където се отделяме надясно, по лятната пътека за Боровец, Парашкева искаше да отива към лифта, а всичко беше затрупано със сняг и я накарахме за слезем заедно по пътеката за Боровец. Тя ме послуша и продължи с нас и към 16 часа и 30 минути бяхме в Боровец. На спирката при пощата дойде рейс за Пазарджик и Пловдив, Парашкева и Емилия се качиха, а ние се прибрахме с пикапи до София.

На 19.03.1999 г., петък, пътувахме пак в група за Мусала. Времето беше слънчево и студено. Зимният път беше добре отъпкан от траката. Бях си взел руски големи котки, с които добре преминах въжето, макар че снегът беше станал на лед. След 15 часа се настанихме в метеорологичната станция. Навън вятърът се усили и температурата беше -30°С. По тъмно на върха дойде със ските си моя баджанак Димитър Кутев от Казанлък, замръзнал от бурята. Влезе в кухнята и седна на стол до печката, на която имаше голяма тенджера с гореща вода и цяла нощ пи от нея и дойде в нормално състояние. На 21.03.1999 г. посрещнахме пролетта в 3 часа и 46 минути и като се съмна си тръгнахме надолу. Нямаше лифт, понеже духаше силен вятър и имаше мъгла. Стигнахме хижата, където се преоблякохме. Казах на сестрите да се обърнат с лице към стената и така се преоблякоха. Продължихме надолу и вървяхме по пътеката, направена от траката и затъвахме до колене в снега до първия лифт, където преминахме надясно по лятната пътека. - „Голготата". Видимостта беше няколко метра, поради гъстата мъгла. Накарах Валентина да върви напред по права посока в просеката, която започва оттам, снегът беше до гърдите. С нас беше и сестра, на която предната година й замръзнаха ръцете на Мусала. Преминахме направо през клековете, като затъвахме целите в снега. Най-мъчно измъквахме сестра Емилия. Най-после излязохме от клековете и им казах, че сме над Петрвото мостче и като слезем надолу ще стъпим на него. Сестрата попита: „Къде го виждаш ти този мост, като нищо не се вижда в мъглата?" Казах им да слезем надолу, на запад и попаднахме точно на моста, който беше малко неизправен и липсваха греди, имаше голяма дупка и малко мъчно се минаваше. Казах на сестрата, че аз оттук съм минавал много пъти и познавам добре местността и зная кое зад кое следва. Преминахме моста и слязохме в Боровец. Мина рейса за Пловдив и Емилия се качи на него и си отиде. Нямаше пикапи, а последният рейс за София тръгва от 18 часа от Самоков. Взех такси, което ни откара до рейса и се прибрахме в София.

В края на лятото на 1999 г. в нас дойде да живее Валентина Кюприйска от Плевен. Останала без работа като учителка, мъжът не й дава никакви пари и тя се принуждава да отиде при баща си и взела от него половин чувал жито и само това яла половин година. Учителя ми каза да извикам да живее в нас. В началото на септември дойде и веднага си намери работа в Механотехникума, в какъвто е преподавала в Плевен. На 23-09.1999 г. с нея и Емилия отидохме да посрещнем идването на есента на Мусала. Отидохме с пикап до Боровец, с лифта до Ястребец. Решихме да минем по западния венец: по Маркуджиците, Незнайния връх, Алековия, Безименния и Мусала. На Алековия връх Емилия мина наляво по подножието, от изток на Алековия връх, ние с Валентина минахме през стръмния връх и в подножието от южната страна чакахме да дойде Емилия, която беше скоро излезла от болницата и вървеше по-бавно. Аз определих точно от кое място ще дойде Емилия и тръгнах да я посрещна, но с мен дойде и Валентина, понеже я беше страх да остане сама в тази голяма безлюдна планина. Точно от това баирче, откъдето очаквах, се появи Емилия и продължихме пътя си към Безименния връх. Слънцето влизаше в нулевия градус на зодиакалния знак Везни в 14 часа и 31 минути. Изкачихме се с Валентина на Мусала, където имаше десетина наши приятели. Дойде и Емилия и заедно с нея и приятелите посрещнахме есенното равноденствие. Преспахме на станцията и на другия ден (24.09.) посетихме Малка Мусала и на 25, събота се прибрахме в София. Емилия напълно се възстанови от психическото си разстройство.

На 18 март 2000 година отидохме в Боровец, качихме се с лифта до Ястребец и минахме по зимния път до хижата, където пихме чай, преоблякохме се и тръгнахме нагоре. Валентина правела житен режим и още ядеше жито, започнат при новолуние. Не беше пила достатъчно вода и при Палеца й прилоша и припадна. Разтрих й малкия мозък и постепенно се върна - отвори си очите, въздъхна и стана. Хванах я за ръка, за да й предавам енергия и я водих до заслона „Хималай". Поръчах чай и тя изпи 16 чая един след друг и дойде на себе си напълно. Преспахме в заслона и сутринта се качихме с раниците на Мусала, където посрещнахме изгрева на слънцето. Преспахме в станцията и на 20 март посрещнахме началото на пролетта - влизането на слънцето в нулевия градус на зодиакалния знак Овен в 10 часа и 35 минути. Нямаше лифт и слязохме пеш до Боровец и се прибрахме успешно в София. На Валентина й направих строга бележка - когато е В пост или режим, да не посещава Мусала.

На 15, 16, 17 декември 2000 година посетихме Мусала: Истиян Хлебаров, Елена, Валентина, Емилия и аз. До Боровец отидохме с пикап, а с лифта се отзовахме при хижа Ястребец. Тръгнахме по зимния път и стигнахме до хижата следобед, където се преоблякохме и пихме чай. Продължихме нагоре и след Палеца излезе силен северозападен вятър, падна мъгла и бързо затъмня. След 17 часа беше тъмно, имаше преспи и дълбок сняг и бавно, мъчно стигнахме до заслона „Хималай". Слаба Богу, че вратaтa беше отворена. Влязохме вътре, но беше студено - нямаше я хижарката Величка, която отишла при нейния приятел на атомната станция. Елена и Емилия бяха изостанали в бурята и излязох и им светех с фенера и се събрахме в заслона. Намерих контакт в една тъмна стая и от сняг с бързовар си направихме и пихме топла вода, след което легнахме да спим. Вятърът бухаше силно цяла нощ. Сутринта нямахме друг избор, освен да се качим на върха и да влезем в метеорологичната станция на топло. Вятърът беше силен, но се обърна от запад и не ни пречеше при изкачването по въжето. В горната част на въжето Валентина се плъзна и падна на гръб с главата към пропастта под нея. Свалихме раниците с Илиян и веднага я издърпахме от опасното място. Изправи се, сложи раницата си на гърба и взе да се държи здраво за въжето. Стигнахме края на въжето и Илиян ме попита: „Как ще минем по-нататък?" Вятърът беше силен и на талази около 140 километра в час. Казах му: Ей така и тръгнах в по-слабия талаз, направих 20-30 крачки и легнах. Той тръгна от дясната страна на станцията, а аз от лявата и след мен Валентина и Емилия. Падна гъста мъгла и аз с големи усилия стигнах до източната стена на станцията, където беше сравнително заветно. Спрях за малко, но двете след мен не идваха. Излязох от ъгъла и пълзешком се добрах до вратата и влязох при метеоролога Чавдар. Той ме попита: „Как така идваш в това бурно време?" Отговорих, че нямах друг избор. Излязох до вратата и посрещнах Елена и Илиян. Вятърът беше грабнал на Елена шала, ръкавиците и шапката, и беше капнала от умора. Стаята беше топла и тя легна на леглото, където лежа половин час, докато се съвземе напълно. С Илиян отидохме в гъстата мъгла да изтеглим другите две. Приведени, стигнахме до Валентина, която беше легнала в дупка на снега и не искаше да я напусне. Илиян я хвана за ръка, пълзешком я издърпа до източната стена на завет, а аз пълзях с раницата й. Въздухът беше рядък и мъчно се дишаше. Постояхме малко да си починем и след това с големи усилия, пълзешком се добрахме до вратата и влязохме в стаята, където Валентина се стопли. Отидохме да доведем и Емилия, която я намерихме по-надолу, легнала в дупка и не искаше да мръдне оттам. Вятърът й беше грабнал ръкавиците и шала. Хванах я за ръката, а Илиян взе раницата й и пълзешком, на почивки се добрахме до източната стена на завет - до станцията. Починахме малко, поехме си въздух, от сняга, който се сипеше по лицата ни. Преминахме лазешком отсечката от ъгъла до вратата. Влязохме в стаята на метеоролога. Веднага Чавдар пусна две печки в голямата стая и тя бързо се затопли. Пихме по няколко чая и се стоплихме. Легнахме в топлата стая и преспахме. През нощта вятърът поутихна. Сутринта на 17 декември, неделя, тръгнахме обратно, понеже в понеделник лифтът не работеше. Слязохме полека до заслона, в по-слаб вятър. Там беше хижарката Величка, но отказа да ни вземе пари за преспиването, понеже не е била в заслона. Слязохме надолу до хижата, където починахме малко и продължихме по зимния път. Нагоре се изкачвахме бавно, но навреме стигнахме до лифта и слязохме в Боровец. Веднага хванахме пикап, който ни откара до София.

На 19.03.2002 г. отидохме с пикап до Боровец. Качихме се на лифта и стигнахме х. „Ястребец". Минахме по зимния път. Валеше сняг и трудно се ходеше. На хижата спряхме да се преоблечем и пихме чай. Продължихме нагоре и към 17 часа бяхме на върха. Метеоролог беше Огнян, който на другия ден си отивал и го сменя Димитър Кайпаков, синът на Величка. Преспахме и на другия ден дойде Димитър и ни каза веднага да напуснем станцията. Помолихме го да останем до 21 часа и 16 минути вечерта, да посрещнем пролетта. Мъчно се съгласи и след 21 часа ни изгони, в силна буря с мъгла, да отидем на заслона Еверест. Десет души тръгнахме надолу но от мъглата нищо не се виждаше. Добре че имах фенерче и с него намерихме въжето и тръгнахме пo него. С едната ръка светех с фенерчето, а с другата се държах за въжето. Беше трудно u опасно слизане по въжето в бурята, като се изчаквахме. Стигнахме края на въжето и завихме надясно към заслона. Отпред вървеше младо момче и зави надясно. И да викам, нищо не се чува от бурята. Накарах да го спрат, защото бяхме при езерото. Обърнах ги право на север и и тръгнахме напред и се спряхме пред югозападния ръб на. заслона. Минахме покрай него и на входа на заслона вятърът събори няколко души. Станахме и си помогнахме да влезем пълзешком в заслона, в столовата, където гореше калорифер и беше топло. Пихме чай и отидохме да спим горе, в спалнята, където Величка беше сложила печка за дърва, но не гореше и беше студено. Аз я разпалих и забумтя. Легнахме и преспахме. Сутринта станахме, закусихме и се приготвихме за слизането надуло. Едно момиче ме помоли да заведа групата им до Мусала. Казах й, че сега мисля как ще слезем надолу в бурята, понеже няма и лифт. Тръгнахме надолу двайсетина души, като отпред правеха пъртина няколко млади момчета. Имаше слаба видимост в мъглата. При улея между Иречек u Палеца изпуснаха стълбовете и завиха надясно към пропастта. Спрях ги и им показах телефонните стълбове наляво - по тях да вървят. Те едва се виждаха. Под Палеца излязохме на пътеката, направена от траката и газехме до колене сняг. Стигнахме хижата, пихме чай и си починахме. Продължихме слизането надолу по пътеката от траката и при първия влек завихме надясно и тръгнахме по лятната пътека. Слязохме до Боровец и се прибрахме в София с пикап.

На 21 юни 2003 г. тръгнахме за Мусала. Косьо ни закара до Боровец, качихме се на лифта и стигнахме при хижа Ястребец. Тръгнахме по зимния път и стигнахме до хижата, където се нахранихме и починахме. Тръгнахме нагоре към върха. Красимира и Павел ходеха бавно и по тъмно стигнахме на Мусала, влязохме в метеорологичната станция. Вечерта в 22 часа и 10 минути посрещнахме лятото 6 зимна бурна обстановка. Останахме на върха поради силния вятър и на 22 юни. На другия ден тръгнахме надолу по дълбокия пресен сняг, в който Павел и Красимира често затъваха. Наложи се да мина отпред и да им правя пътека до хижата, където пристигнахме на обяд. Обядвахме, починахме и тръгнахме към лифта по направена пътека. Аз се бях изморил от пътя до хижата и едва вървях. Павел ми взе раницата, Красимира се хвана за него, а аз за нея, и така се движехме бързо към лифта, където стигнахме в 15 часа и 30 минути. Оказа се, че лифтът не работи. Отидохме на хижа Ястребец, където ни настаниха в голяма стая с легла, тоалетна и баня. През цялата нощ духаше силен вятър, а на сутринта утихна и лифтът тръгна. Слязохме до Боровец и оттам с колата в София.

На 9 август 2003 г., събота, след големи дъждове в София и по планините, тръгнахме за Мусала голяма група: сестра ми Величка, мъжът й Истиян, Костадин, Любомир, Павел, Еленка, Росица Янчева, Христина Точева, Красимира, Емилия и аз. Стигнахме Боровец с пикап и колата на Косьо. Небето беше облачно, качихме се на лифта до хижа Ястребец и тръгнахме по лятната пътека за хижа Мусала. Срещнахме група от хора, които се намокрили предишния ден и бързаха да слязат и се изсушат. Казаха ни: „Вчера тук беше ад. Изливаше се дъжд сякаш с кофи се изсипваше." Наистина по пътя имаше дълбоко изровени корита на текла вода. Времето се разясни и стана слънчево. На запад, север и изток светнаха гръмотевици и валеше дъжд. Вървяхме бавно, огрени от топлото слънце. На хижата пихме чай и Христина Точева остана на ная. Ние продължихме нагоре и следобед бяхме в метеорологичната станция, посрещнати от метеоролога Георги. На хижата дъщерите на Христина й се обадиха няколко пъти и я питат: „Какво правиш мамо, в този дъжд на Рила?" Тя им отговорила, че не вали никакъв дъжд, а времето е само слънчево. Докато бяхме на Мусала не валя никакъв дъжд и имахме хубави изгреви на слънцето. Росица Янчева ми каза, че обича много вятъра и е хубаво, ако ни подуха. Отговорих й, че това е много лесно и ще имаме вятър. На другия ден, 12 август, задуха силен западен вятър до 40 метра в секунда. Излизахме пред източната стена, където беше сравнително завет да посрещаме изгрева. Излизахме и на слънце и на малки разходки. Кръвното на сестра ми и зет ми станаха нормални - 80/130 и 70/120. Излизахме вечер и гледахме красивото звездно небе. Навсякъде святкаха светкавици - на запад, юг, изток и север, където по ниско от нас валеше дъжд. Решихме да си слезем на 16 август, събота. Казах им, че вятърът ще утихне, докато слизаме. Утихна докато минахме до завоя към улея и пак продължи да духа силно. Минахме покрай заслона и продължихме към хижата, където се нахранихме, починахме и продължихме по лятната пътека към лифта. Слязохме до Боровец и благополучно се прибрахме в София. На хижата към нас се присъедини Христина Точева.

На 19 март 2004 г. отидохме до Боровец групата: Павел, Красимира, Емилия и аз. Качихме се на лифта, стихнахме х. Ястребец и тръгнахме нагоре по зимния път. Спряхме на хижата, обядвахме и продължихме нагоре. Павел и Красимира вървяха бавно и трудно стигнахме до върха. По въжето снегът беше заледен, а и въжето замръзнало. По тъмно влязохме в метеорологичната станция. Метеоролог беше нашият приятел Георги, който ни настани в голямата стая. Пихме чай и преспахме. На другия ден посрещнахме пролетта в 8 часа и 49 минути в силен вятър. Като се върнахме, взехме с Емилия и Павел лопати и оформихме стъпала до вратата ,за да не се минава през прозореца и пълзешком. Работихме до обяд и свършихме добре работата. Дойдоха и други приятели: от Созопол Жени с приятелката си, Пенка от Русе, скитреньорът Христо, който е от Сливен, а живее в Белгия и други. Вечерта те се събраха в кухнята и дълго говориха срещу мен - критикуваха ме. Нямаше тоалетна в станцията и ходехме навън по върха. Сутринта, след 5 часа решихме да излезем и видим звездите, с Емилия и Красимира. Когато отворихме вратата да излезем навън, отгоре на стъпалата бяха дошли Жени от Созопол и Пенка от Русе. Ние се спряхме да слязат, но на Жени й стана лошо, припадна и се изтърколи по стълбите и падна в краката ми. Казах на Емилия да я сложат на дървената стълба срещу вратата и главата й клюмна - беше в безсъзнание. Разтрих й малкия мозък, който регулира кръвообращението. Отвори си очите, въздъхна и дойде на себе си. Разбрах, че не е пила вода, обезводнила се и кръвта не стига до мозъка й. Накарах Емилия да й свари вода да пие и тя изпи 3 литра и напълно се нормализира. Дой й ми благодари, че съм й помогнал. Нейната приятелка Пенка от Русе ме попита: „Как ги правиш тези работи, че и аз, ако закъса пак, да я разтрия и да й помогна?" Отговорих й, че трябва да е много магнетична, с добри мисли и чувства, да има вътрешно знание, къде да я разтрие, иначе на припадналата ще й стане още по-зле и ще си замине. На 21 март, неделя, си тръгнахме надолу и се прибрахме с колата на Костадин, който ни чакаше в Боровец.

На 3 август 2004 година пристигна със самолет от Франция сестра ми Величка и зет ми Истиян. Имаха желание да посетим Мусала. Свързах се с метеоролога Георги и се оказа, че той е дежурен след 5 август. На 8 август, неделя, тръгнахме с двете коли на Косьо за Боровец. Бяхме сестра ми Величка, Истиян, Костадин, Дарина, Снежина, Любомир, Емилия, Павел, Еленка и аз. Като стигнахме Боровец видяхме, че около лифта има много хора. Оказа се, че на този ден е празникът на Рила и Мусала. Взехме веднага билети и бързо се качихме на лифта. Слязохме при х. Ястребец и по лятната пътека се отправихме към х. Мусала. Там имаше много хора. Пееше голям хор планински песни. Беше и Симеон Сакскобурггодски. Чая го раздаваха безплатно. Сестра ми и зет ми имаха високо кръвно и ходеха по-бавно, особено сестра ми, с която вървях аз. Павел носеше тежка раница с храна до 40 килограма. Занесе я на заслона Хималай, откъдето се качихме нагоре с малкия багаж, който можехме да носим. Към 17 часа бяхме на върха и се настанихме в двете големи стаи. Направихме още един курс до заслона да вземем храната. Прекарахме отлично горе, с хубаво време, чудни изгреви и неповторимо красиви нощи, с небе осеяно с големи звезди. Ходихме до Малка Мусала и Маричените езера. Готвехме си общо и се хранехме общо. Събрахме се цялото семейство: трите братя и сестра ми. С нашия интензивен духовен живот, небето се изчистваше от облаците и постоянно имахме слънчево време. На 15 август, неделя, си тръгнахме надолу, покрай заслона. Спряхме на хижата за почивка и малка закуска. Към 13 часа се качихме на лифта, след което с колите благополучно се прибрахме в София.

На 5 август 2005 г. сестра ми и зет ми дойдоха от Франция със самолет. От летището ги закарахме у нас, където ги разтрих и ги накарах да се изкъпят, за да им олекне от пътуването. Обядвахме и Павел ги закара в дома на Косьо, където те отсядаха. На другия ден отиват на преглед при лекар за високото им кръвно. Той им казал: „С това кръвно вие трябва да сте си заминали пред 10 години: 240/180. Няма да ходите никъде на високо, защото може да получите инфаркт." Аз им казах, че на 8 август, понеделник, ще се качим на Мусала. С Павел купихме продукти за цялата група, които наслагахме в раница около 40 килограма. С двете коли отидохме до Боровец, качихме се на лифта и отидохме на х. Ястребец. По лятната пътека стигнахме бавно до х. Мусала. Там пихме чай, починахме и продължихме надясно от езерото. Аз вървях със сестра ми Величка, понеже имаше високо кръвно и често почивахме, щом тя пожелаеше. Другите: Елена, Павел, Дарина, Снежана, Любомир, Костадин, Емилия и Истиян вървяха напред. С Величка качихме Палеца и при почивката забелязах, че е забравила някъде шапката си. Връща се назад и я вижда долу, до пътеката. Слиза, взима я и идва пак при мене. Тръгваме и бавно стигаме до .Хималай". Оставих раницата си и слязохме няколко души да помогнем на Павел, който трябваше да се връща и вечерта да отиде на работа. Емилия, освен раницата си, беше взела u кофа с 12 килограма домати. Разпределихме багажа на Павел на четири и той си тръгна надолу. Аз взех кофата от Емилия и занесохме багажа в заслона. Взехме необходимия личен багаж и се качихме на Мусала, настанихме се в двете големи стаи на станцията. Снежина, която учи медицина, носеше апарат за кръвно и измери на Величка и Истиян кръвното им. Оказа се, че е 120/80 на сестра ми, колкото е и моето, а на Истиян -123/85. На другия ден взехме и останалата храна и изкарахме много добре на гостоприемната Мусала. Всяка сутрин работехме да имаме хубаво време. Ходихме до малка Мусала и Маричените езера, Олтаря. През деня се печехме на слънце и макар че се мажехме с кремове, пак изгоряхме. Вечер се виждаше на запад, където бяха седемте езера, че валеше и светкавици святкаха - същото беше и на юг, в Гърция. Изкарахме добре и на 19 август, петък, си тръгнахме надолу. Падна мъгла и бавно си слязохме. От време на време ръмеше слаб дъжд. В Боровец ни чакаха Павел и Костадин, който си слезе по-рано. Незабравими са тези хармонични екскурзии до Мусала, които оправят кръвното на хората и дават правилно оросяване на организма.

Тази година решихме да отидем на Мусала и да посрещнем пролетта, която идва на 20 март в 20 часа и 26 минути. От София тръгнахме сутринта с кола на 19 март и в Боровец бяхме към 9 часа. Качихме се с Емилия Марева на лифта и в 9.30 часа бяхме на х. Ястребец. Там духаше слаб вятър и околните върхове бяха скрити от мъгла. Слънцето се показа за малко и пак се скри в облаците. Ние тръгнахме надолу покрай влековете. След третия влек падна мъгла и ние се отклонихме надясно по утъпканата от траката пътека. Започнахме да се изкачваме нагоре по стръмнината и попитахме един скиор, който се спускаше отгоре - откъде идва, от хижата ли? „Не"- отговори той - от въжената линия.." В това време се разясни мъглата над нас и видяхме, че сме стигнали доста нагоре, под лятната пътека за хижата. Спряхме, обърнахме се наляво и се опитахме да минем направо за хижата, но бързо загазихме в дълбокия сняг. В това време друг скиор се спусна надолу на десетина метра зад нас. И аз предложих на Емилия да се върнем назад и да минем по следите на ските, които отиваха направо надолу. По следите на ските ние малко затъвахме в снега и скоро стигнахме на пътя, утъпкан от траката за хижата. Двама души бяха направили стъпки по заснежения път на траката. Понеже нямаше утъпкана хубава пътека, ние решихме да останем на хижата и там за преспим. В 13 часа бяхме на хижата. В приемната беше запалена печката, а и нямаше хора. Ние се преоблякохме, простряхме дрехите на въжетата над печката да изсъхнат. След това се наобядвахме добре. Говорих с хижаря Марио, дали ще е удобно да спим в хижата. Той ми отговори, че за нас винаги има място в хижата, но-скоро очаква да дойдат две групи по 40 души, едната от Стара Загора, а другата от Варна. Скоро групата от Стара Загора дойде и запълни приемната. Разговарях с тях и те ми казаха, че веднага ще тръгнат за заслона Хималай. Ние променихме плана си и решихме да вървим по пътя след тях. Обаче те тръгнаха през езерото на запад по лятната пътека нагоре и затънаха 6 дълбокия сняг. Аз ги извиках да се върнат обратно и да тръгнат по стълбовете, за да не се изгубим в гъстата мъгла, която падна. Групата доста бързо пресече езерото и тръгна по зимния път. Ние поехме след тях и към 18 часа пристигнахме на заслона Хималай. Говорих с отговорника на заслона, Димитър, да преспиме там, предплатих му и той ми каза да се качим горе и да легнем където намерим място. Ние се настанихме добре, изсушихме чорапите си на двете електрически печки и си легнахме. Лошото беше, че тези бърборковци от Стара Загора говориха до един часа през ношта и аз не можах да спя. Сутринта по време на изгрева на слънцето имаше мъгла със снеговалеж и студен северен вятър. Ние изчакахме повече от един час да се развидели добре и след 7 часа тръгнахме нагоре. Пред нас вървяха две групи от по няколко души, които скоро се изгубиха в мъглата. Ние вървяхме бавно и стигнахме последните три кола на въжето, където снегът беше замръзнал. Аз си сложих малките котки, но те почти не държаха. Емилия се плъзна и спря на един кол. Отгоре се появи един турист, доктор, който носеше въже за спускане и го закачи за последния кол. По него се спусна неговата приятелка, която помогна на Емилия да се изправи на крака до кола и тя започна отново да се качва нагоре. Докторът слезе с котките надолу към Емилия, като откачи отгоре въжето и го закачи при мене. Взе раницата на Емилия, завърза я за въжето и ме накара да я изтегля нагоре. Раницата беше много тежка и аз не можах да я изтегля. Тогава той каза: „За това нещо се иска сила." Взе раницата й, подхвърли я нагоре и вървеше с котките след нея, като я постави на равното при най-горния кол. Емилия се помъчи да тръгне нагоре, но отново се хлъзна надолу. Аз направих големи усилия, като закантвах обувките и успях да се изкача горе и седнах на раницата на Емилия. Много ми се отрази това, че не бях спал цяла нощ. Докторът слезе надолу с приятелката си. В това време отдолу дойдоха двама младежи с четири момичета с хубави твърди обувки. Минаха край Емилия, направиха стъпки, след тях тя се качи горе. Изгря хубаво, силно слънце, пръснаха се мъглите и се виждаше цялата Рила в бяло. Отидохме в метеорологичната станция при Жоро, който веднага ни настани в голямата долна стая. Понеже не бяхме спали, легнахме, завихме се с по няколко одеяла, спахме повече от 4 часа и си наваксахме силите от неспането през нощта. Излязохме навън. Имаше чудна гледка към Пирин, Скакавците, Мальовица, Близнаците, Манчо, Маричен чал, Малка Мусала, Дено. На върха имаше три метра сняг. При нас дойдоха да спят още трима наши приятели от София. Слънцето изгря вляво от Белмекен в 6 часа и 20 минути червено на цвят. Духаше слаб северен вятър. Ние се бяхме намазали с крем против изгаряне. Направихме снимки на околните красиви върхове. По-късно на върха пристигнаха още наши приятели, като десетина сестри от тяхната група се върнали от стръмното място и отишли в заслона Хималай. Целият ден беше слънчево и сравнително топло. Много групи от хора посетиха върха и се върнаха обратно назад. Слънцето залезе в 18 часа и 40 минути в сив облак. Небето над нас беше ясно и звездно. Виждат се Овен, Алдебаран съвпад с Марс, Орион, Сириус с Голямото куче, Капелан от Колар, заедно със съзвездието Колар, Кастор и Полукс от Близнаци, съвпада със Сатурн и Процион. По-нататък от тях е съзвездието Лъв с Регул и манго други звезди.

В 20 часа и 26 минути посрещнахме пролетта навън. Ситуацията се беше променила - бе паднала гъста мъгла и духаше северен вятър. С нас заедно посрещнаха пролетта и други наши приятели, които бяха заели всички празни стаи.

След полунощ сънувах, че съм в нашата стара къщичка на Изгрева и излизам от антрето навън. В това време падна гъста непрогледна мъгла и ме обхвана отвсякъде.

Сутринта станахме, излезнахме за изгрев навън, но навсякъде беше мъгливо, облачно, духаше северен вятър и прехвърчаше сняг. Влезнахме 6 метеорологичната станция и закусихме. Скоро след това групата от Южния парк - Благой Митрев, Пена и др. тръгнаха надолу. Ние изчакахме малко да поутихне вятърът и след едни час тръгнахме с Емилия надолу. Предният ден Жоро беше направил стъпки с права лопата, но сега нямаше помен от тях. Вятърът и снегът ги бяха напълно заличили. Бях си сложил малките котки да слизам, но те не държаха никак, а и въжето беше цялото в скреж и лед и не можеше да се държим за него с ръцете си. От втория до третия кол се плъзнах и левият ми крак отиде над долното въже, като го ударих малко в кола. Свалих крака си от въжето и като се държах за въжето, продължих да слизам. Хлъзнах се, изпуснах въжето и полетях с голяма скорост на гръб с главата надолу към езерото, а снегът свиреше покрай ушите ми. Тялото ми беше потънало цялото в снега. Казах си „Господи, помогни ми! Господи, спаси ме! Господи, спри ме от това силно хвърчене към езерото!" Скоростта започна да намалява и скоро спрях на едно място. Раницата беше на гърба ми и противодействаше на пухкавия сняг и ми помогна да се спра. Нагоре в мъглата се губеха колците на въжето. Огледах се наоколо. На няколко метра от мен стърчаха камъни над снега, до който слава Богу, не стигнах. Езерото беше на около 30 метра под мене. Бях попаднал някъде зад водната помпа. Опипах ръцете и краката си и се оказа, че десният крак не ме слуша. Взех да се плъзгам с лявата ръка и левия крак по снега, за да стигна до долу, до езерото. Помолих се да ми изпратят хора. Таман стигнах до езерото, чух стъпки и един младеж от атомната станция на име Димитър, застана до мене с щеки в ръце. Попитам ме: „Можеш ли да ходиш?" Отговорих му, че много ме боли десният крак. Той ме вдигна с двете си ръце, но кракът ме заболя и той ме сложи пак на снега. Тръгна към заслона да докара шейна. Помолих го да ми вземе раницата. Той я взе и я занесе в заслона. Емилия като видяла какво стана с мене и съм се изгубил в мъглата към езерото, си направила сметка, че и тя може да хвръкне пo същия начин, върнала се обратно в метеорологичната станция и съобщила на Жоро за случая. Той й казал да извика Митко от атомната станция, да слезе при мене. Жоро съобщи веднага на планинската спасителна служба да дойдат с траката да ме вземат и закарат в Боровец. След това дава своите котки на Емилия да слезе безпрепятствено надолу.

При мен от заслона Хималай дойдоха четирима души, сложиха ме на шейна и ме издърпаха до вратата на заслона. Вдигнаха ме, вкараха ме вътре в заслона и ме сложиха да легна на канапе срещу включения калорифер. Аз бях прекарал повече от 2 часа в снега и дрехите ми бяха напълно мокри. Преоблякоха ми мокрите дрехи и чорапи. Групата от Георги, Благой Митрев, Пепа веднага тръгнаха надолу, за да могат да ме вземат от ПСС и да ме закарат в София. При мен останаха Емилия, Ангелина и Митко. Скоро от върха се обади Жоро, че ще дойдат с моторна шейна да ме вземат, понеже е по-евтино от траката. Тогава Ангелина и Емилия тръгнаха по пътеката, понеже нямаше и лифт. Скоро за мен дойде моторна шейна, карана от началника на ПСС Петър Терзийски. Заведоха ме до шейната и ме качиха на еня. Началникът караше бавно и внимателно шейната, защото имаше много стръмни места и големи наклони вляво и дясно. Настигнахме Емилия и Ангелина и аз им казах да тръгнат веднага по пътя на траката, който е по-равен и утъпкан, и по-лесно се слиза. При втория влек долу, където се минава вдясно по лятната пътека, чакаше едни спасител. Пепо слезе от шейната, тури си ските и се спусна надолу, като накара спасителя да управлява шейната. Настигнахме нашите приятели при третия мост, накарах момчето да спре и се разбрахме, че те ще дойдат да ме вземат с колата от сградата на ПСС. Стигнахме шосето при Царска Бистрица и момчето прекара шейната от дясната страна на пътя, зави надясно по един снежен път и стигнахме ски влек, покрай който стигнахме до сградата на ПСС. Настаниха ме да седна на едно хубаво канапе. Всички спасители ме познават и ме поздравиха. Пепо ми каза, че трябва да платя за консумативите на машината, за нафтата, която е изгоряла по пътя от Месала до Боровец. Каза ми, че ще ми вземе най-малката такса 82 лв. и да ги събера от приятелите си. Аз имах толкова пари и платих сумата, за която ми издадоха фактура. В това време дойде колата на Пепа, в която ме качиха и ме закараха в София, в Пирогов. В болницата останахме заедно с Благой Митрев. Дадох му картата за мобифон и той се обади на жена ми и сина ми да дойдат и да ме видят. Ортопедът прегледа крака ми и ме изпрати да ми направят три рентгенови снимки. След като прегледа снимките, лекарят нареди да ми направят гипс и да ме оставят на 11-ти етаж, четвърта хирургия, в тая номер 4. Когато излизахме от вратата на ортопедията, дойдоха Павел и Еленка. Донесоха ми ядене и взеха раницата ми. Направиха ми електрокардиограма. Попитаха ме дали съм алергичен. Казах им, че съм алергичен към упойки и антибиотици и съм вегетарианец.

През нощта почти не спах. След седем часа Еленка и Павел ми донесоха картофена супа, от която хапнах, понеже не бях ял предния ден. След 8 часа лекарят мина на визитация. Каза, че ме освобождава, да се обадя на своите близки да ми донесат дрехи, да ме облекат и да ме закарат вкъщи. До мен през едно легло имаше един болен с мобифон, който се обади на Елена, а тя на Павел да дойдат да ме вземат. След Паневритмията към 10 часа дойде моят приятел Емил, специалист по операции, който говори с лекуващия ме лекар. Последният му обясни, че няма никаква фрактура и затова ме изписва. Дойдоха Елена, Павел и Емилия, свалиха ме долу. Павел плати за еднодневния ми престой в болницата и ме закараха вкъщи. Така завърши това мое опасно летене от Мусала до леденото езеро без фрактури и рани.