Велин Темелков

Синът на Темелко Велин е войник и го пускат в отпуск на 14 януари 1944 г. Той влиза в голямата стая, където семейството му обядва, и им казва: „Наздраве, татко, добре че обядвате. Ама какви гости ви идват?" „Какви гости, бе?" „Вашият Учител иде и по него има върволица от 50 души." Темелко се стряска и скача. В това време Учителя вече слиза по стълбата, заедно с придружаващите го приятели, влиза в голямата стая и сяда на стол. Темелко и жена му Софиянка отиват в южната стая и започват да я разтребват. Изхвърлят старото легло и печката през прозореца, поставят хубаво легло, нова малка печка и подреждат стаята. Когато свършват работата си, Учителя става и без да го поканят, сам влиза в готовата стая. В разговор в Мърчаево, в присъствието на Йорданка Жекова, Учителя открива, че Темелко е същият онзи евреин, който преди 2000 години дава своята горница на Христос, за да направи в нея Тайната вечеря. Тогава Темелко дава дома си за една вечер, а сега за повече от девет месеца.

Много от опитностите, които приятелите имат в Мърчаево, са описани. Темелко участва активно в живота на братската група и след отиването на Учителя в София събранията на мърчаевските братя и сестри се провеждат в стаята, в която е пребивавал Учителя. Присъства на погребването на Учителя. По-късно стаята на Учителя става музей и се посещава от много наши приятели, особено в неделя. Учителя поставя Темелко на пост да посреща и изпраща приятелите от София, провинцията и чужбина, да създава условия за четене на Словото. Тази задача той изпълнява с чест до последния си дъх. След заминаването на неговия най-близък приятел Симеон Стоянов Костов, на 12 декември 1979 г., той се разболява много тежко, не може да се движи, непрекъснато лежи. Вечерно време заключват стаята му. Това продължава почти до изтичането на 40 дена от смъртта на неговия приятел. На 14 януари 1980 г. — годишнината от идването на Учителя в неговия дом, ние с Елена Симеонова, го посещаваме и в разговор му казваме, че има още много работа, която трябва да свърши на Земята. Той много ни обича и иска редовно да ходим при него, когато сме в Мърчаево. Ние задоволяваме това негово желание и всяка седмица го посещаваме. Вечерта на 14 януари, след като излизаме, както лежи, чува глас, който му казва: „Стани!" Той се опитва да стане, но не може. След известно време втори път чува същия глас. Той се надига, сяда на леглото и пак ляга. Минава още малко време и чува за трети път гласа. Той скача, като си мисли, че и да счупи главата си, трябва да стане. Сяда на леглото и опира краката си на земята. През заключената врата в стаята му влиза Учителя, облян в бяла светлина в целия си ръст, поглежда на изток и излиза през прозореца навън. На душата му олеква и положението му се подобрява. Ляга и заспива. Сутринта отиваме при него и той разказва за видението. Аз му казвам, че Учителя лично е дошъл при него, за да му продължи живота. След няколко дена той е напълно здрав. През пролетта, когато времето се затопли, заедно с него и група приятели от Мърчаево правим екскурзия до връх Острец. След всяка беседа, в сряда, петък и неделя се качваме по стръмния баир над дома му и ходим на паневритмия на една полянка в гората, наречена Бачище, на която Учителя играе паневритмия през 1944 г. По това време правят регулация в селото — оправят улиците и зелените площи. Кметът отива при Темелко и го пита дали иска да направят на това място стълба. Всички от селото го обичат и особено управниците. Той отговаря положително и те правят една стълба с 50 стъпала, по които и сега може лесно да се качва стръмнината. Всяка неделя от София в село Мърчаево идват група братя и сестри, зиме и лете, за да участват в беседата в 10 часа. След свършване на беседата зимно време правим общ обяд в голямата стая, а лятно време — на пейките в двора. Всеки носи по нещо за хапване и слага на общата трапеза, а и любезните домакини готвят някакво ядене. В нашето съзнание остават много хубави спомени от тези общи срещи, проведени на тишина и чист въздух. Повечето от възрастните приятели в Мърчаево си заминават и Темелко започва да се тревожи и споделя с мен — кой ще го замести. Казвам му, че Учителя има грижа за всичко. През 1991 г. започват да се подуват краката му. На беседата на 17 март 1991 г. той не присъства. Лежи в стаята си болен и след свършване на беседата ни казва: „Който иска да ме види на живо, да дойде следващата неделя — 24 март, за да се видим." На този ден се събираме 16 души, прекарваме много хубаво и се сбогуваме с него. След една седмица — на 1 април 1991 г., Темелко напуска своя пост и си заминава от този свят.

След 9 септември 1944 г. синът на Темелко Велин е изпратен на фронта. Ротата му се съсредоточава на гара Владая и докато чакат композирането на влака, за да ги извози на запад, той предлага на своя командир да го пусне да отиде до Мърчаево, за да се сбогува с майка си и баща си. Тръгват заедно с командира и отиват в дома му. Майка му Софиянка го пита: „Къде отивате, синко?" Офицерът отговаря: „Отиваме да бием немците." Майка му казва: „Отивате да биете немците, но тук има един Учител, отбийте си при него, може да ви каже нещо важно за живота и за работата, която имате да вършите." Те влизат в стаята при Учителя и провеждат дълъг разговор. Учителя им говори за войната и задачата, която имат да свършат. Накрая той ги благославя и те заминават на фронта. Дежа, жената на Велин, кърми детето си и плаче, понеже нямала никакво известие. Учителя я вижда, спира се при нея и я пита: „Защо плачеш? И косъм няма да падне от главата му. Ще си дойде жив и здрав. Понеже е много нетърпелив, сега аз го уча на търпение." Действително след войната той се връща жив и здрав. На шинела му има 8 дупки от куршуми, но тялото му не е засегнато. Само палецът, с който натискал спусъка на картечницата, забира, надува се и го лекуват няколко месеца.

След посещението, което правят при Учителя, ротата на Велин заминава на фронта. Войната се води на територията на Югославия. В Мърчаево се чуват изстрелите и вечер се виждат светлините от залповете на оръдията. Темелко се тревожи за единствения си останал жив син и решава да отиде на фронта — да го види къде е. Неговата умна другарка Софиянка му казва: Къде ще ходиш на фронта? Тук е Учителя, дай да го попитаме и той ще ни каже какво трябва да направим." Те чукат на вратата, Учителя ги приема. Двамата плачат и Темелко му казва: „Единия син загубих в казармата. Вторият е на фронта и искам да отида да го видя какво прави." Учителя се усмихва и казва: „Ти и да отидеш да го търсиш, никъде не можеш да го намериш. Той сега е обграден от немците и от време навреме му пускат храна със самолет. Когато храната падне в окопа му, той си хапва, а когато вятърът издуха парашута настрани, той гладува. Покрай окопа има много киселици — диви ябълки, и той яде главно тях. Той е много нетърпелив и сега учи търпение. Бройте от днес 10 дена и той на десетия ден ще дойде и ще ви разкаже всичко, каквото е преживял." Темелко и Софиянка целуват ръка на Учителя, благодарят за хубавия съвет и излизат от стаята му. Започват да броят дните. На десетия ден, в 11 ч. преди обед, Велин си идва у дома и баща му го пита: „Ти да не си беглец, че идваш сам?" Велин отговаря, че са го пуснали в отпуска като награда за неговото геройство. Той е картечар и са завладели един силно укрепен немски окоп. Немците непрекъснато стрелят и избиват всичките му другари, а той остава сам с една немска картечница и много патрони. Стреля често, като мени посоките, и германците предполагат, че в окопа има много хора. Така изкарва 10 дена, като яде киселици, които растат до окопа. На десетия ден българите настъпват и го освобождават. Той остава в дома си до вечерта и пак заминава за фронта. От ротата, в която се числи, остават живи само той и командирът, с когото преди заминаването за фронта са на разговор при Учителя. След завръщането от войната Велин работи в „Каменна промишленост", грижи се за баща си Темелко и за музея на Учителя. Той е много благодарен на Учителя, че му е спасил живота, и изразява благодарността си с хубавото си отношение към братята и сестрите, които посещават дома им. След заминаването на Темелко беседите спират, понеже и другите негови връстници от селото заминават. Велин посреща всички, които посещават музея на Учителя, с голямо разположение. Няколко години след заминаването на баща му, на 3 март 1995 г. си замина и той от този свят.