Темелко Гьорев и Симеон Костов

Ще ви предам разказа на Темелко Стефанов Гьорев, направен на 23 август 1987 г. и стенографиран от мен. В Мърчаево има петима неразделни приятели, отявлени пияници и пушачи: Темелко Стефанов Гьорев, Симеон Стоянов Костов, Владо Сергеевич Вазигин, Петър Стоянов и Николай Радев Георгиев. След свършване на работния ден те се събират заедно и пиянстват до късно в кръчмата, като не мислят за децата си, които нямат дрехи и често си лягат гладни. Една вечер Темелко вижда дъщеря си Косена, като отива в мазето на къщата, за да спи с баба си, да носи едно столче. Той я пита: „Защо носиш това столче?" — „Татко, всяка вечер при мен идва един старец с бяла брада и ми говори много хубави работи. За да не сяда на леглото, аз му нося това столче, да сяда на него, а сутринта пак го връщам в кухнята." Темелко, който е малко пийнал, казва: „Какъв старец може да идва при теб? Това е някой дявол." Но Косена всяка вечер редовно носи столчето и слуша този старец, който я посещава. Постепенно петимата приятели разбират, че работите им с пиене отиват много на зле. Решават да се откажат от пиенето. За да се откажат от пиенето, подписват една полица и който от тях се хване, че пие, да плати полицата от 25 000 лева. На другия ден Темелко има някаква работа в София и отива на битпазар до Централна баня, където сега се намира ЦУМ. Влиза в една забутана кръчма, в която никой не може да го види, и се напива хубаво. Вечерта, като се връща в Мърчаево, той отива направо в кръчмата и там заварва и четиримата си приятели, които пият. Така опитът с полицата пропада. Те не спират дотук. Съветват се и решават да създадат въздържателно дружество, срещу което се обявява кръчмарят, който по този начин ще загуби своите постоянни клиенти. Това дружество просъществува късо време и приятелите започват пак здраво да пият.

През 1924 г. в селото идва нова начална учителка на име Елена Хаджигригорова. Тя е сестра от Младежкия клас на Учителя и от Класа на добродетелите. Още с идването си в Мърчаево пожелава от сърце и душа да пробуди хората му за новия живот и постоянно се моли за това. Квартирата й е в дома на Симеон Костов. Скоро той забелязва, че новата учителка е малко особена. След свършване на училище тя бързо се прибира и затваря в стаята си, където чете някакви книги. В неделя става много рано и отива в София, а когато се връща вечерта, е много радостна, разположена и усмихната. Това нейно поведение заинтригува Симеон. Един ден, когато учителката е на работа в училището, той прави шперц, отключва вратата и влиза в стаята й. На масата вижда книгата „Тайната философия на индусите". Взима я и я прочита. Така той няколко пъти влиза в стаята й, когато тя е на работа и взима книги, които чете с голям интерес. Забелязва, че всичко, което прочита, му изглежда много близко и познато, сякаш десетки пъти го е чел и учил. Решава да проследи къде ходи Елена Григорова в неделния ден. Една неделя той става много рано и когато тя излиза от дома, той тръгва след нея и я проследява по пътя. Стига Княжево, взима трамвая, слиза на една спирка, минава по улица „Опълченска" и влиза в един малък салон на N 66.

Между приятелите Симеон Костов е най-богатият, той ги ръководи и обикновено той плаща пиенето. Другарите му го считат за свой водач и го слушат за всичко. Следващата събота, след като са пили в кръчмата, Симеон казва на приятелите си, че иска да ги заведе сутринта рано в София. Те мислят, че ще отидат в някоя кръчма на пиене.

Той определя да се съберат в 3 ч. при черквата и оттам да тръгнат към София. Всички са точни и тръгват пеш за Княжево. По пътя ги завалява пороен дъжд. Един от приятелите му се обажда. „Симо, и в Мърчаево имаме хубави кръчми, защо да ходим по тоя дъжд в София?" В отговор Симеон им казва да вървят, за да не закъснеят, и така те стигат Княжево. Вода тече от дрехите им. Качват се на трамвая, слизат на ул. „Опълченска" и Симеон ги завежда на площадчето срещу салона на № 66. Приятелите от салона ги виждат, една сестра отива при тях и им казва: „Ако сте дошли при нас, влезте вътре, защото сте мокри, а ако не сте за при нас, приютете се някъде, защото може да настинете." Симеон се обръща към приятелите си и казва: „Нека да послушаме жената, която ни покани, да влезем и да видим какво става в този салон." Те влизат и сядат най-отпред на пейката до катедрата. Присъстващите там мъже и жени запяват някаква песен. Скоро след това на катедрата застава един светъл човек, с бяла брада, облечен в бял костюм. Казват няколко молитви, изпяват още една песен и проповедникът започва да говори за голямото зло, което носят пиянството и пушенето, как страдат семействата и децата им — остават голи, боси, гладни, и какви лоши последствия носи това за здравето и живота на всеки човек. Една топла вълна облива петимата приятели. Докато им говори тези неща, които се отнасят точно за техния живот, изпитват голямо вълнение и напрежение и мокрите дрехи на гърба им изсъхват. След това въведение възрастният човек започва беседата си. Накрая събранието завършва с песен и молитва. Всички стават и тръгват да си отиват, а също така и петимата се отправят за Мърчаево. Те са развълнувани и дълбоко замислени. Качват се на трамвая, слизат на Княжево и тръгват за Мърчаево. Като вървят известно време, Симеон казва: „Който има цигари, да ги хвърли и от днес нататък ще ходим да слушаме този човек на това, което ни учи, и повече няма да пием и пушим." Това, което е невъзможно за човека, е възможно за Бога. Учителя само с една среща ги освобождава от отрицателните пиянски духове и ги призовава към нов разумен живот. Петимата приятели започват редовно, всяка неделя, да посещават беседите на улица „Опълченска" N° 66. По пътя на отиване и връщане те пеят и заучават песните, които чуват в салона, а за пиене и пушене и на ум не им идва. Един възрастен брат от събранието подарява на Темелко портрет на Учителя. Той го занася вкъщи и го слага на масата, облегнат на една книга. Косена, малката му дъщеря, която си играе навън на двора, по едно време влиза в стаята и като вижда портрета, подскача. Темелко я пита: „Защо се уплаши толкова много от този портрет?" Вместо да му отговори, тя го запитва: „Татко, откъде си взел този портрет?" Той не й казва истината, а казва, че го е купил отнякъде. Тогава Косена му открива: „Това е онзи старец, който всяка вечер идваше при мен да ми говори толкова хубави работи." Като пораства, Косена започва да пее много хубаво. Среща Учителя и го пита дали да се омъжи. Той я съветва да остане свободна, да не се омъжва. Тя не се вслушва в съвета на Учителя и загубва ясновидството, което има дотогава.

Големият син на Темелко, Костадин, през 1943 г. отбива военната си повинност в с. Божурище. Една вечер пред къщата на Темелко Стефанов идва кола със закован ковчег, в който се намира синът му. Войниците нареждат веднага да се погребе и обясняват, че се е хвърлил под влака заради любовна история. Те си тръгват, а Темелко взима теслата, отваря ковчега и вижда, че под ноктите на пръстите му са набити игли, а вратът му е стегнат с тел. Той съобщава това на приятеля си Симеон Костов и заедно отиват в София при Учителя. Разказват му всичко. Учителя казва: „Той е умрял като войник на фронта и скоро ще дойде във вашето семейство и ще ви разкаже подробно всичко, което е станало с него. Ще дойде време, когато ще искат да ти дадат награда и пари заради неговата смърт, но ти нищо не трябва да вземаш." На 9 септември 1944 г. сутринта се ражда внук на Темелко от втория му син Велин, когото кръщават Петър. Той пораства и става на 6 години. Понеже другарката на Темелко — Софиянка постоянно плаче за убития си син Костадин, взимат и преместват дрехите и обувките му в плевнята, за да не ги гледа. Окачват ги високо на една греда. Когато малкият Петър си играе при плевнята, отгоре пада една от обувките на Костадин. Петър я взима, занася я при дядо си Темелко и му казва: „Дядо, защо сте ми хвърлили тук обувката?" Темелко му отговаря, че обувката не е негова, а на чичо му Костадин. Детето казва: „Аз съм същият този Костадин и ще ти разправя всичко, което се случи с мене в казармата, но едно не съм доволен, че ми променихте името на Петър. В казармата ние бяхме 18 души ремсисти. Един ден дойде нареждане от партията — да хвърлим чоп и двама, на които се падне, да разбият склада на казармата, да вземат оръжие и да го занесат на определено място, където ще дойдат партизани, за да го вземат. Чопът се падна на мен и на Владимир Бонев от Кюстендил и ние трябваше да изпълним тази задача. Разбихме склада, взехме оръжие и отидохме да чакаме партизаните на определеното място. Заедно с тях трябваше да отидем в гората, но те не дойдоха в уговорения час. Постояхме доста време и аз предложих на Бонев, понеже никой не ни беше забелязал в казармата, да се върна и да взема още оръжие. Върнах се и когато влязох в склада, ме хванаха и започнаха да ме изтезават. Искаха да кажа кои са ми другарите, с които съм свързан. На разпита аз отговорих, че всичко сам съм направил и нямам никакви другари. След големите изтезания ме изведоха на стрелбището и стреляха върху мен, но не бях вече в тялото си. Тогава се издигнах нагоре и отидох при Бога, където стоях известно време. Казаха ми, че трябва да сляза пак на Земята, защото майка ми и баща ми постоянно плачели за мене. Тогава аз се въплътих и се родих като твой внук Петър."

Петър често разказва този случай на съседите, но майка му се скарва, набива го и му забранява да говори, защото хората ще помислят, че е луд. Темелко се радва много от разказа на своя внук, защото вижда, че всичко, което Учителя предсказва, се сбъдва. Костадин е комунист, идеалист, който желае всички хора да живеят добре и се е пожертвал за тази идея. При нечовешките изтезания, през които минава, той не издава никого от своите другари. По същото време Темелко Стефанов е най-големият комунист в Пернишки окръг. Два пъти идва заповед от полицията до секретар-бирника на селото Темелко да бъде разстрелян. Секретар-бирникът е негов приятел, казва му да се пази и изгаря двете заповеди. На 9 септември Темелко пък го освобождава от комунистите, които са го арестували и искат да го разстрелят. Той не позволява да бъде убит нито един човек от селото. Темелко ясно вижда голямата разлика между приложението на комунистическите идеи с насилие и новия живот, даден от Учителя, който трябва да се прилага с любов. В един разговор с Учителя по време на неговото пребиваване в дома му той го пита как да се освободи от Партията. Учителя му отговаря, че скоро ще има условия да я напусне. В Мърчаево комунистите често правят събрания. На едно събрание като представител на градския комитет на партията идва един младеж от селото на име Петър Динов и казва: „Защо търпите Темелко между вас, този фашист? Той не пожела да получи стоте хиляди лева награда за убития му син, защо го търпите на събранието?" Темелко това и чака. Веднага става, хвърля партийната си книжка на масата и казва: „Щом аз съм фашист, сбогом, другари. Ето ми книжката и няма да ме видите повече тук." Всички го молят да остане, но той напуска събранието и партията. Така Учителя го освобождава безболезнено от комунистите.