„Ради, Ради!" - ние чуваме този зов всеки ден от ранна пролет до късна есен. С мотика в ръцете и с разни семена Ради е навсякъде. Ако не е при младите дръвчета, ще го видите при плодните дървета с кошница в ръка. Готвачката, пристигнала рано сутринта, пита: - Ради, какво ще готвим днес? - Приготвил съм картофи - отговаря той. - А вие какво искате да сготвите? - Да сготвим така, както каза днес Учителя в беседата си: „Картошките малко недосварени - да хрупа възлюбления, а лукът нарязан на няколко парчета само." - Добре - казва Ради. После мисли по въпроса, а на нас оставя да отгатнем какво ще направи. Не минава много време и отговорът носи самият той - пълна кошница с картофи, лук и други зеленчуци. - Брат Ради, къде си? - обажда се другата дежурна. - Огънят не е запален. - Ей сега! - откликва Ради. И много скоро ще го видите на вратата със съчки, добри подпалки и всичко необходимо за целта. Ако почакате малко, ще чуете говора на пламъците в огнището: „Ради, Ради!"
Пристига още една дежурна и всички запяват песен. Ради намества казана на огъня, пооглежда се за още работа в кухнята и, като не намира, пита: - Ще ви трябва ли още нещо? - Бог да те благослови! Благодарим, но всичко си имаме - отговаря дежурната.
След като е изпълнил дълга си в кухнята, Ради излиза. Оттук нататък никой вече не може да го намери. - Той е отишъл в града. Ще го видите едва на обед в трапезарията или някъде в градината - по всяко време. Сега брат Ради е на около петдесет години - едър и здрав българин, работлив и много услужлив. Дошъл на Изгрева преди около 20 години, за да слуша словото на Учителя. Напуснал родния си край със съзнанието, че ще служи на Божието дело, на Учителя. Както разбирал учението, така го и прилагал. И с годините ставаше все по-мил, по-работлив и по-отзивчив. С какво хубаво чувство произнасяше Учителя неговото име.
- Ради, какво ще посеем в тази нива? - ще го запита той. - Каквото кажете, Учителю - отговаря Ради.
И в сърцето му прелива от блаженство и радост, от благоговение пред неговия учител. Щастлив е Ради. Той избра най-доброто служене, което винаги носи вдъхновение - служенето с любов.
*
Когато дошъл за първи път в София и вървял по улиците на големия непознат град, забелязал, че една жена се суети насам-натам, че търси нещо.
- Какво търсите? - запитал съпричастно той. - Няма кой да ми пренесе дървата, сама не мога. - Къде ще ги носите? - Ето там. Не е далече, но сама не мога да пренеса всичките дърва.
Брат Ради набързо пренесъл дървата и оставил жената да се чуди какъв е този човек, който не иска пари срещу труда си. Продължил той пътя си и след време чува наблизо разпален спор. Един преносвач се сърди на жена, която отказва да му изплати цялата сума. Брат Ради разбрал, че целият спор е заради петнадесет лева. Отворил той кесията си, а в нея имало точно петнадесет лева. Дал ги на преносвача и отминал.
Ех, брат Ради, кога хората ще станат като тебе!
Брат Симеон
Брат Симеон е на средна възраст, висок, красив и много умен човек. Свършил е право и философия. На служба е в касационния съд. Негова другарка в живота е художничката Цветана Симеонова. Имат си момиченце на име Елисавета. На Изгрева той е търсен от всички и много известен. Често го зоват и търсят по различни поводи.
- Брат Симеон! Симеоне!
И брат Симеон отговаря на повикванията. На едни се усмихва и приятелски маха с ръка, при други се спира и внимателно ги изслушва. В друг случай пък отговаря: „Ще бъде, ще го направим!" И бърза с цигулка в ръка към поляната.
Слънцето още не е изгряло, но върховете на Витоша са поруменели от първите му поздрави. Поляната е осеяна с ароматни треви, окъпани в роса. Когато си на поляната за изгрева на слънцето, дишаш с леки гърди свежия въздух и се радваш на красотата на утрото. Душата ти се освобождава в простора пред теб и благодари ведно с върховете в далечината и с всеки цвят в градината за всичко, което й се дава. Брат Симеон засвирва любим мотив. Хората се раздвижват и едни се нареждат в кръга на паневритмията, а други заемат своето място в оркестъра. Накрая раздвижването отзвучава заедно с настройването на инструментите.
Величественият песнопой на живия кръг започва с великолепното изпълнение на оркестъра, което те извисява нагоре и все по-нагоре. Невидими вълни подхващат играчите и ги отнасят в един просторен свят на изобилна светлина и хармония.
Приливната вълна на любовта подема всички. Брат Симеон се оставя тя да го носи и запява. Гласът му докосва чувствителни струни, които свързват играчите, и нови гласове се вливат, поведени от вдъхновения певец. Красотата става по-жива, радостта по-пълна, а природата наоколо - по-отзивчива.
Докато пее, брат Симеон гледа играчите, както по-голям брат гледа загрижено, за да се увери, че навсякъде цари необходимият ред и нищо не смущава живия кръг на паневритмията. Учителя е наблизо, в центъра на кръга, и брат Симеон му се радва, възхищава се от всяко негово движение и сърцето му се изпълва с благодарност заради голямата привилегия, дадена му от съдбата, да бъде при него. Понякога Учителя е зает. Тогава заръчва на брат Симеон да чете в класа избраната от него беседа.
Голяма е любовта на този брат към Учителя. С голямо внимание и респект той слуша напътствията му по време на упражненията. А по време на беседа целият се превръща в слух и жадно попива словото. Когато имаме празненство, той събира присъстващите, и като засвири или подеме песен, въдворява чудна хармония. Колкото и да е спокойно на Изгрева, ти пак ще чуеш: - Брат Симеон! Ще махне с ръка братът и ще се усмихне. - Ще го направим, ще го направим! - казва той и го прави. Затова всички го обичат и търсят.
Сестра Стефанка
Бях седнала на централната скамейка на поляната. Музикантите, които обикновено заемаха това място, си бяха отишли. Тези, които най-много обичаха да се застояват тук, и те постепенно си разотиваха. Като видя, че съм сама, Стефанка размаха ръка за поздрав и дойде при мен. Беше пролет и въздухът ухаеше на цъфнали цветя. - Днес съм на работа след обяд и мога да остана на слънце до 9 часа - каза тя.
Като седна до мен на скамейката, сестра Стефанка продължи: - Нали между 8 и 9 часа слънчевите лъчи са полезни за организма! - Да, така е - казах аз и посочих едно добре разцъфнало плодно дръвче - това знаят най-добре цветята и дърветата.
Стефанка се усмихна и, като отправи поглед към синьото небе с бели облачета над Витоша, каза: - Колко ми се ще да съм сега на Витоша! Тази пролет все още не съм била на планина, а миналата година по това време бях направила вече три изкачвания. А имах трудно поносими болки в крака. Бях на легло и опитвах различни лечения, но кракът продължаваше да ме боли. Тогава попитах в душата си Учителя какво да направя и разбрах, че трябва да отида на Витоша. Тръгнах, без повече да се колебая, но можах да отида само до гората над село Драгалевци. На втория ден се изкачих по-горе и на третия успях да отида до Ел Шадай. Радостта ми беше голяма - чувствах се прекрасно и бързо забравих болките в крака.
Аз я слушах, очарована от пролетния пейзаж, зареяла поглед към полите на Витоша и към чезнещата в далечната белота на снега по високите върхове. Неусетно се пренесох на Ел Шадай и видях поляната и Учителя между нас, мистерията и красотата на нашия живот. Тогава попитах Стефанка:
- А ти, сестричке, как разбра кой е Учителя, как го намери? - Знаела съм за него отдавна. Бях доста млада, когато живеех и работих в Деде Агач. Върших си добре работата, поради което началниците ми имаха доверие и доста често ме изпращаха по работа в София. Тъй като бях религиозна, ходех на черква, където намирах подкрепа. Един ден в Деде Агач дойде човек от Братството. Срещнах го при мои познати. Когато заговори за Учителя, почувствах силно желание да го видя. Скоро след това, още при първата ми командировка в София, ме заведоха при него на ул. „Опълченска" 66. Това място ми бе вече известно, защото бях гостувала в една къща наблизо, а при една командировка бях ходила в църквата „Св. Никола" да търся книги за прочит. Коя ръка ме бе довела отново тук? Така за мен бе съвсем лесно да се преместя в София и да живея до Учителя на ул. „Опълченска" 66.
- И така получи ново кръщение и ново име -„Стефанка от 66" - пошегувах се аз. - Да - отговори сестрата с усмивка - на всеки е определена работата, която има да върши на земята. Аз например, още когато не знаех нищо за нашия Учител, сънувах интересен сън, в който чух музика и в съня си запях: „Христос възкреси Учението." Сестра Стефанка Иванова беше дребничка на ръст,добра и услужлива. Живееше на ул. „Опълченска" 66 и служеше тихо и скромно на делото. Един ден тя запитала Учителя как би могла да си усили волята. Учителя отговорил: - Когато падне метлата, вдигни я.
При друг случай, по време на една бомбардировка на София, той й казал: „Виж колко е спокойно това дръвче! Пей!" Какво ли още можеше да ми разкаже сестра Стефанка за себе си и за Учителя при нашия разговор в този хубав пролетен ден?
